Александър Дюма
Тримата мускетари (2)

I
Трите подаръка на бащата господин д’Артанян

В първия понеделник на месец април 1625 година градчето Мьон, където се роди авторът на „Романа на розата“, изглеждаше така развълнувано, сякаш хугенотите бяха направили от него втори Рошел. Много граждани, като видяха, че жените бягат откъм главната улица и като чуха крясъците на децата по праговете, надянаха бързо доспехите си, въоръжиха се кой с мускет, кой с пика, за да си придадат по-мъжествен вид, и се отправиха към странноприемницата „Свободният мелничар“, където се трупаше гъста, шумна, любопитна тълпа, която се увеличаваше всеки миг.

По онова време смутовете бяха нещо обикновено и рядко минаваше ден, без тоя или оня град да отбележи в летописите си такова събитие. Благородниците враждуваха помежду си; кралят воюваше с кардинала; испанците воюваха с краля. А освен тези глухи или явни войни, ту тайни, ту открити, имаше още и крадци, просяци, хугеноти, скитници и слуги, които воюваха с всекиго. Гражданите се въоръжаваха винаги срещу крадците, срещу скитниците и слугите, често — срещу благородниците и хугенотите, понякога срещу краля, но никога срещу кардинала и испанците. И тъй, по силата на този навик в споменатия първи понеделник на месец април 1625 година гражданите, щом чуха шум и не видяха нито жълто-червената значка, нито ливреите на слугите на дук дьо Ришельо, се спуснаха към странноприемницата „Свободният мелничар“.

Всеки, който стигнеше там, можеше да види и разбере причината за настаналата суматоха.

Един младеж… — да нарисуваме портрета му само с един замах — представете си Дон Кихот на осемнадесет години; Дон Кихот без доспехи, без ризница и набедреници, Дон Кихот, облечен във вълнена дреха, чийто син цвят се беше превърнал в неуловим оттенък между винена утайка и небесно-гълъбово. Дълго и мургаво лице; изпъкнали скули — признак на хитрост; прекомерно развити челюстни мускули — безпогрешен белег, по който се познава гасконецът дори когато е без барета, а нашият младеж носеше барета, украсена с някакво перо; открити и умни очи; гърбав, но тънко очертан нос; ръст доста едър за юноша, но твърде дребен за зрял мъж. Неопитното око би го взело за пътуващ син на чифликчия, ако не беше дългата шпага, която, увиснала на кожен ремък, се удряше о прасците на своя собственик, когато той вървеше пеш, и о щръкналия косъм на коня му, когато яздеше.

А нашият младеж си имаше и кон и тоя кон беше толкова забележителен, че веднага го забелязаха: той беше беарнско конче на дванадесет или четиринадесет години, с жълт косъм, с оскубана опашка, но със струпеи по краката и макар че вървеше с глава, наведена по-ниско от коленете, което правеше излишен мундщука, той все пак можеше да изминава по осем левги^[1] на ден. За нещастие качествата му бяха така добре прикрити под странния му косъм и тромавата му походка, че по онова време, когато всички разбираха от коне, гореспоменатото конче направи такова впечатление, когато преди четвърт час влезе в Мьон през вратата Божанси, че дори и стопанинът му изпадна в немилост.

А това впечатление беше още по-мъчително за младия д’Артанян (така се наричаше този Дон Кихот, яхнал своята кобила Росинант), тъй като той съзнаваше смешното положение, в което го поставяше един такъв кон, колкото и добър ездач да беше самият той. Ето защо бе приел с дълбока въздишка този подарък от баща си господин д’Артанян. Знаеше много добре, че животното струва поне двадесет ливри^[2], но вярно бе и това, че думите, с които беше придружен подаръкът, бяха безценни.

— Сине мой — каза гасконският благородник на онова чисто беарнско наречие, от което Анри IV никога не можа да се отърси, — сине мой, този кон се е родил преди тринадесет години в къщата на вашия баща и е живял досега в нея, затова трябва да го обичате. Никога не го продавайте, оставете го да си умре честно и спокойно от старост; ако тръгнете с него на бой, пазете го, както бихте пазили стар слуга. В двореца — продължи бащата, господин д’Артанян, — ако все пак имате честта да се явите там, а вашият стар благороден род ви дава право на такава чест, поддържайте достойно и за себе си, и за близките си вашето име на благородник, което прадедите ви са носили достойно повече от петстотин години. Под близки разбирам вашите роднини и приятели. Не се покорявайте никому освен на краля и на господин кардинала. С мъжеството си, слушайте ме добре, само с мъжеството си днес един благородник може да си пробие път. Ако човек трепне за миг, може да пропусне случая, който точно в този миг му предлага съдбата. Вие сте млад, вие трябва да бъдете храбър по две причини: първата е, че сте гасконец, а втората — че сте мой син. Не се бойте от пречките по пътя и търсете приключения. Аз ви научих да въртите шпагата, вие имате железни колене, стоманени юмруци; бийте се при всеки случай; бийте се, още повече че дуелите са забранени и затова е необходимо двойно по-голямо мъжество, за да се биеш. Аз, сине мой, мога да ви дам само петнадесет екю^[3], коня си и съветите, които чухте. Майка ви ще добави към тях рецептата на някакъв балсам, дадена й от една циганка — той има чудното свойство да лекува всяка рана, която не засяга сърцето. Възползувайте се от всичко, живейте дълго и щастливо. Имам да добавя само една дума, ще приведа един пример, не себе си, тъй като лично аз никога не съм се явявал в двореца и участвувах само в религиозните войни като доброволец; става дума за господин дьо Тревил, който беше някога мой съсед и има честта да играе още като дете с нашия крал Луи XIII — нека бог го закриля! Понякога техните игри се превръщаха в битки и в тези битки невинаги побеждаваше кралят. Ударите, които той получаваше, му вдъхнаха голямо уважение и дълбоки приятелски чувства към господин дьо Тревил. По-късно, при първото си отиване в Париж, господин дьо Тревил се би пет пъти с други лица; от смъртта на покойния крал до пълнолетието на младия се би седем пъти, като изключим походите и войните, а от деня на пълнолетието до днес — може би сто пъти! — и затова въпреки указите, постановленията и арестите той е капитан на мускетарите, с други думи, началник на един цезарски легион, когото кралят много цени и от когото господин кардиналът се бои, а както е известно на всички, кардиналът от нищо не се бои… Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник. Той започна като вас; явете се при него с това писмо и следвайте примера му, за да се издигнете като него.

При тези думи бащата, господин д’Артанян, препаса на своя син собствената си шпага, целуна го нежно по страните и го благослови.

Като излезе от бащината си стая, младежът видя майка си, която го чакаше с прословутата рецепта — ако се съди по съветите, които приведохме по-горе, тя щеше да се употребява доста често. Прощаването с майката беше по-дълго и по-нежно, отколкото с бащата, не защото господин д’Артанян не обичаше сина си, единствения му наследник, а защото господин д’Артанян беше мъж и би сметнал за недостойно един мъж да се поддава на чувствата си, докато госпожа д’Артанян беше жена, а и майка. Тя плака много и нека признаем за чест на сина, господин д’Артанян, че въпреки усилията, които полагаше, за да остане твърд, както подобаваше на един бъдещ мускетар, природата надделя, той проля много сълзи и с голяма мъка успя да скрие половината от тях.

Още същия ден младежът тръгна на път с трите бащини подаръка, които се състояха, както не е трудно да се разбере, от петнадесет екю, кон и писмо за господин дьо Тревил; ясно е, че съветите не влизаха в сметката.

С такива напътствия д’Артанян се превърна телесно и душевно в точно копие на Сервантесовия герой, с когото го сравнихме тъй сполучливо, когато нашият дълг на историк ни застави да го опишем. Дон Кихот вземаше вятърните мелници за великани и овците за армии, а д’Артанян вземаше всяка усмивка за обида и всеки поглед за предизвикателство. Затова от Тарб до Мьон той постоянно държеше юмрука си свит и най-малко по десет пъти на ден посягаше към шпагата си; но юмрукът му не се стовари върху ничия челюст и шпагата не излезе нито веднъж от ножницата. И наистина видът на злополучното жълто конче предизвика много усмивки по лицата на минувачите, но понеже над кончето звънтеше внушително голяма шпага, а по-горе от шпагата блестеше по-скоро свиреп, отколкото горд поглед, минувачите сдържаха смеха си, а когато смехът надделяваше над благоразумието, гледаха поне да се смеят с едната половина на лицето си като древните маски. И тъй д’Артанян се добра величествен и неприкосновен в своята раздразнителност до злополучния град Мьон.

Но там, като слизаше от коня, пред вратата на „Свободният мелничар“, без никой, нито съдържателят, нито слугата или пък конярят, да придържа стремето на коня му, д’Артанян забеляза на един полуотворен прозорец на приземния етаж строен и високомерен благородник с малко суров израз на лицето. Той разговаряше с двама души, които, както изглеждаше, го слушаха много почтително. Напълно естествено д’Артанян си помисли както обикновено, че разговарят за него, и се вслуша. Този път д’Артанян се бе излъгал само донякъде: не ставаше дума за него, а за коня му. Благородникът, изглежда, изброяваше пред слушателите си всичките му качества и понеже, както вече споменах, слушателите се отнасяха към разказвача много почтително, всеки миг избухваха в смях. И понеже само една полуусмивка беше достатъчна да раздразни нашия младеж, лесно е да се разбере какво впечатление му направи тоя шумен смях.

Но д’Артанян поиска най-напред да види какво представлява нахалникът, който се подиграваше с него. Той впери гордия си поглед в непознатия и видя, че е четиридесет-четиридесет и пет годишен мъж с черни и проницателни очи, с бледо лице, с голям нос и с черни, грижливо подстригани мустаци; облечен беше във виолетови дрехи с шнурове от същия цвят, без никакво украшение освен разрезите на ръкавите, през които се вижда обикновено ризата. Облеклото му, макар и ново, изглеждаше измачкано като пътнически дрехи, стояли дълго време в сандък. Д’Артанян забеляза всичко това с бързината на най-тънък наблюдател, а навярно и инстинктивно почувствува, че този непознат ще играе важна роля в бъдещия му живот.

И тъй, тъкмо когато д’Артанян беше вперил поглед в благородника с виолетовата дреха, благородникът правеше едно от най-умните си и най-дълбоки изказвания за беарнското конче. Двамата му слушатели избухнаха в смях, а и по неговото лице — нещо необичайно за този човек — явно пробягна, ако може тъй да се каже, бледа усмивка. Този път вече нямаше никакво съмнение — д’Артанян бе наистина обиден. Обзет от това чувство, той нахлупи баретата над очите си и като се стараеше да подражава на придворните маниери, които бе забелязал в Гаскония у пътуващите благородници, той пристъпи, хванал с едната си ръка шпагата и опрял другата на хълбока. За нещастие колкото повече се приближаваше, толкова повече гневът го заслепяваше и вместо достойната и високомерна реч, която беше приготвил, за да предизвика противника си, той изрече само няколко груби думи, придружени с гневно движение.

— Хей, господине! — викна той. — Вие, дето се криете там, зад прозореца! Да, вие, я ми кажете защо се смеете, та да се посмеем заедно.

Благородникът премести бавно погледа си от коня към конника, сякаш му беше необходимо известно време, за да разбере, че тия странни укори са отправени към него; после, когато вече се увери напълно в това, той сбърчи леко вежди и след доста продължително мълчание отговори на д’Артанян с неописуема подигравка и дързост:

— Не говоря с вас, господине.

— Пък аз говоря с вас — извика младежът, възмутен от тая смесица от дързост и изисканост, от учтивост и презрение.

Непознатият го гледа още малко със своята полуусмивка, после се отдръпна от прозореца, излезе бавно от странноприемницата и застана като вкопан срещу коня, на две крачки от д’Артанян. Спокойното му държане и насмешката, изписана на лицето му, удвоиха кикотенето на неговите събеседници, които бяха останали на прозореца.

Като го видя, че се приближава, д’Артанян измъкна цяла педя шпагата си от ножницата.

— Този кон положително има или по-скоро на младини е имал златист цвят — поде непознатият, като продължаваше почнатия преглед и се обръщаше към своите слушатели на прозореца, сякаш не забелязваше раздразнението на д’Артанян, който стоеше между него и тях. — Тоя цвят е добре познат в ботаниката, но до днес много рядко се среща у конете.

— На коня се смее онзи, който не смее да се присмива на стопанина му! — викна побеснелият подражател на Тревил.

— Аз се смея рядко, господине — продължи непознатият, — и можете сам да се убедите в това по израза на лицето ми; но държа да запазя правото си да се смея, когато ми е приятно.

— А аз — викна д’Артанян, — аз не позволявам на никого да се смее, когато ми е неприятно.

— Истина ли, господине? — продължи най-спокойно непознатият. — Е, това е съвсем правилно.

И като обърна гръб, той се запъти към голямата врата на странноприемницата, където д’Артанян бе забелязал още при пристигането си напълно оседлан кон.

Но д’Артанян не беше свикнал да изпуска хората, които са имали дързостта да се подиграят с него. Той измъкна цялата си шпага и тръгна след него, като викаше:

— Обърнете се, обърнете се, господин присмехулко, за да не ви ударя в гръб.

— Мене да ударите! — каза непознатият, като се врътна и изгледа младежа учудено и с презрение. — Хайде, хайде, драги, вие сте луд!

После добави шепнешком, сякаш говореше на себе си:

— Жалко, каква находка за негово величество, който търси навсякъде храбреци, за да увеличи редовете на своите мускетари!

Едва успя да довърши и д’Артанян замахна така яростно с шпагата си, че ако непознатият не беше отскочил бързо назад, навярно това щеше да бъде последната шега в живота му. Тогава той видя, че работата става сериозна, изтегли шпагата си, поздрави противника си и зае отбранително положение. Но в същия миг двамата му събеседници и съдържателят на странноприемницата се нахвърлиха върху д’Артанян и започнаха да го удрят с тояги, лопати и маши. Това измени така бързо и решително боя, че докато д’Артанян се извръщаше, за да се брани от този град от удари, неговият противник прибра все така спокойно шпагата си в ножницата и от действуващо лице, каквото не можа да стане, се превърна в зрител на боя — роля, която изпълняваше със свойственото си равнодушие, като все си мърмореше:

— Дявол да ги вземе тия гасконци! Сложете го на оранжевия му кон и да си върви.

— Но не преди да те убия, страхливецо! — викаше д’Артанян, като се бранеше най-ожесточено и не отстъпваше нито крачка от тримата си противници, които го обсипваха с удари.

— Гасконско самохвалство — прошепна благородникът, — кълна се в честта си, тия гасконци са непоправими! Продължете тогава играта, щом толкова настоява. Когато му дойде до гуша, сам ще каже стига.

Но непознатият не знаеше с какъв упорит човек има работа; д’Артанян никога не би поискал милост. Боят продължи още няколко секунди; най-после, капнал, д’Артанян изпусна шпагата си, която с един удар от тояга бе счупена на две. Почти в същото време друг удар по челото свали д’Артанян на земята цял в кърви и едва ли не в безсъзнание.

В този миг много хора се стекоха на местопроизшествието. Съдържателят на странноприемницата, който се боеше от скандал, занесе с помощта на слугите си ранения в кухнята, където положиха известни грижи за него.

А благородникът се върна пак на прозореца и загледа някак нетърпеливо цялата тая тълпа, която сякаш много го дразнеше с присъствието си.

— Е! Как е оная луда глава? — запита той, като се обърна към вратата, която се отваряше; въпросът бе зададен на съдържателя, който идеше да се осведоми за състоянието му.

— Ваше превъзходителство сте жив и здрав, нали? — запита съдържателят.

— Да, напълно жив и здрав, драги стопанино, и ви питам какво стана с нашия младеж.

— По-добре е — отвърна съдържателят. — Изгуби напълно съзнание.

— Наистина ли? — запита благородникът.

— Но преди да припадне, събра последни сили, за да ви предизвика на дуел.

— Та този юначага е самият дявол! — извика непознатият.

— О! Не, ваше превъзходителство, той не е дявол — отвърна съдържателят, като сви презрително устни. — Докато беше в безсъзнание, ние го претърсихме и намерихме във вързопа му само една риза, а в кесията му само дванадесет екю, което не му попречи обаче да каже, като припадаше, че ако това се беше случило в Париж, вие щяхте да се разкаете веднага, а сега ще се разкаете по-късно.

— Тогава — забеляза студено непознатият — той е някой преоблечен чистокръвен принц.

— Казвам ви това, ваше превъзходителство — продължи съдържателят, — за да бъдете нащрек.

— Не спомена ли някого в гнева си?

— Разбира се, тупаше се по джоба и казваше: „Ще видим какво ще каже господин дьо Тревил, щом разбере, че са обидили човек, който се намира под негово покровителство“.

— Господин дьо Тревил ли? — изненада се непознатият и стана по-внимателен. — Значи той тупаше по джоба си и споменаваше името на господин дьо Тревил?… Слушайте, драги стопанино, сигурен съм, че докато младежът е бил в безсъзнание, не може да не сте надникнали в тоя джоб. Какво имаше там?

— Писмо до господин дьо Тревил, капитан на мускетарите.

— Истина ли?

— Да, точно както имах честта да кажа, ваше превъзходителство.

Съдържателят не беше особено проницателен и изобщо не забеляза изражението, което придоби лицето на непознатия при тези думи. Той се отдръпна от прозореца, където бе опрял леко лакътя си, и сви неспокойно вежди.

— Дявол да го вземе! — процеди непознатият през зъби. — Да не би Тревил да ми е изпратил тоя гасконец? Той е много млад! Но ударът с шпага си остава удар, каквато и да е възрастта на този, който го нанася, а от едно дете човек се предпазва по-малко, отколкото от когото и да е друг; понякога и най-малката пречка може да провали едно голямо начинание.

Непознатият се замисли.

— Слушайте, стопанино — каза той след малко, — не можете ли да ме избавите от тоя побеснял младеж? Съвестта ми не позволява да го убия, но все пак — добави той със студена заплаха, — все пак ми пречи. Къде е сега?

— В стаята на жена ми, на горния етаж — там го превързват.

— Облеклото и чантата с него ли са? Не си ли е събличал дрехата?

— Напротив, всичко е долу, в кухнята. Но щом този побъркан младеж ви пречи…

— Разбира се, той предизвика във вашата странноприемница такъв скандал, какъвто почтените хора не биха могли да понесат. Идете горе, направете ми сметката и предупредете моя слуга.

— Как! Господинът напуска ли ни вече?

— Вие го знаете много добре — нали ви казах да оседлаете коня ми. Нареждането ми не е ли изпълнено?

— Изпълнено е и ваше превъзходителство сте имали възможност да видите коня си при голямата врата напълно готов за път.

— Добре, направете тогава това, което ви казах.

— Хм! — каза си съдържателят. — Да не би да го е страх от хлапака?

Но повелителният поглед на непознатия прекъсна мислите му. Той се поклони почтително и излезе.

— Този проклетник не бива да вижда милейди^[4] — продължи чужденецът; — тя скоро ще мине, дори вече закъсня. По-добре е да се кача на коня и отида да я посрещна… Само да можех да узная какво съдържа писмото до Тревил.

И мърморейки, непознатият се отправи към кухнята.

През това време съдържателят, който беше уверен, че присъствието на младежа пропъжда непознатия от странноприемницата му, се качи в стаята на жена си и видя, че д’Артанян най-после е дошъл на себе си. Тогава той му загатна, че полицията може да го накаже, задето се е скарал с един важен благородник — съдържателят беше убеден, че непознатият е важен благородник, — и го склони въпреки слабостта му да стане и да продължи пътя си. Д’Артанян, позамаян, без дреха и с превързана глава, стана и побутван от съдържателя, започна да слиза, но когато влизаше в кухнята, първото нещо, което забеляза, беше неговият противник, който разговаряше спокойно на стъпалото на тежка карета, впрегната с два едри нормандски коня.

Събеседницата му, подала глава през вратичката, беше двадесет-двадесет и две годишна жена. Казахме вече колко бързо д’Артанян долавяше особеностите на едно човешко лице; той забеляза от пръв поглед, че жената е млада и хубава. Тази хубост го порази, още повече че тя беше съвсем чужда за Южна Франция, където д’Артанян бе живял дотогава. Беше бледа и руса жена, с дълга къдрава коса, която падаше на раменете й, с големи сини копнеещи очи, с розови устни и алабастрови ръце. Тя разговаряше много оживено с непознатия.

— И тъй Негово Високопреподобие ми заповядва… — казваше дамата.

— Да се върнете още сега в Англия и да му съобщите веднага дали дукът напуска Лондон.

— А другите нареждания? — запита хубавата пътничка.

— Те са в тая кутия — ще я отворите едва когато преминете Ламанш.

— Много добре! А вие какво ще правите?

— Аз ли? Връщам се в Париж.

— Без да накажете този дързък хлапак? — запита дамата. Непознатият щеше да отговори, но тъкмо когато отваряше уста, д’Артанян, който бе чул всичко, се появи на прага.

— Този хлапак наказва всички — извика той — и се надявам, че човекът, когото трябва да накаже този път, няма да му избяга, както преди малко.

— Няма ли да му избяга? — запита непознатият, като сбърчи вежди.

— Не, предполагам, че не ще се решите да избягате пред една жена.

— Помислете — извика милейди, като видя, че благородникът посяга към шпагата си, — помислете, че и най-малкото закъснение може да провали всичко.

— Имате право — съгласи се благородникът, — вие вървете по своя път, аз ще тръгна по моя.

И като кимна на дамата, той се метна на коня си, а в същото време кочияшът на каретата зашиба силно конете. Двамата събеседници потеглиха в галоп, като се отдалечиха в двете противоположни посоки на улицата.

— А сметката! — ревна съдържателят, чието разположение към госта се превърна в дълбоко презрение, като видя, че той си заминава, без да се разплати.

— Плащай, безделнико! — викна пътникът на своя лакей, като продължаваше да препуска. Лакеят хвърли в краката на съдържателя две-три сребърни монети и препусна след господаря си.

— Ах, страхливец! Ах, подлец! Ах, лъжлив благородник! — изкрещя д’Артанян и се затече след слугата.

Но раненият беше още много слаб и не можеше да понесе такова сътресение. Едва измина десетина крачки, и ушите му почнаха да бучат, зави му се свят, кървав облак мина пред очите му и той се строполи насред улицата, като продължаваше да вика:

— Страхливец! Страхливец! Страхливец!

— Той е наистина голям страхливец — прошепна съдържателят, като се приближи до д’Артанян и се опитваше с ласкателство да се сдобри с бедния момък, както птицата рибар с охлюва в баснята.

— Да, голям страхливец — прошепна д’Артанян. — Но тя е много хубава.

— Коя тя? — запита съдържателят.

— Милейди — промълви д’Артанян. И пак загуби съзнание.

— Все едно — каза си съдържателят, — изгубих двама, но ми остава този и съм сигурен, че ще го задържа поне няколко дни. Все пак ще спечеля единадесет екю.

Знаем, че в кесията на д’Артанян бяха останали точно единадесет екю.

Съдържателят смяташе, че болестта ще трае единадесет дни — по екю на ден, но беше направил сметката си без госта. На следния ден д’Артанян стана още в пет часа сутринта, слезе сам в кухнята, поиска няколко лекарства, списъкът на които не е стигнал до нас, а освен тях и вино, дървено масло, розмарин и с рецептата на майка си в ръка приготви балсам, с който намаза многобройните си рани и смени превръзките си сам, без да потърси лекарска помощ. Навярно благодарение на целебния балсам, а може би благодарение и на това, че не се намеси никакъв лекар, д’Артанян се дигна още същата вечер на крака, а на следния ден беше почти здрав.

Но когато поиска да плати за розмарина, за дървеното масло и виното — единственият разход на господаря, тъй като беше пазил пълна диета, докато жълтият му кон според твърденията на съдържателя бил изял три пъти повече, отколкото можеше да се допусне, ако се съди по ръста му, д’Артанян намери в джоба си само изтърканата кадифена кесия и единадесетте екю, които тя съдържаше, а писмото до господин дьо Тревил беше изчезнало.

Младежът започна много търпеливо да търси писмото, като преобърна безброй пъти джобовете и джобчетата си, рови и преравя чантата си и отваря и затваря няколко пъти кесията си. Но като се убеди, че писмото не може да се намери, той изпадна за трети път в ярост, която едва не го принуди да прибегне отново до благоуханното вино и дървено масло: като видяха, че тази младежка луда глава се разпалва и заплашва, че ще изпочупи всичко в заведението, ако не се намери писмото, съдържателят грабна копие, жена му — метла, а слугите — същите тояги, които бяха използували по-рано.

— Препоръчителното ми писмо! — викаше д’Артанян. — Препоръчителното ми писмо, дявол да ви вземе, или ще ви нанижа на шпагата си като яребици!

За нещастие едно обстоятелство не позволяваше на момъка да изпълни своята закана: както казахме, при първата схватка шпагата му беше счупена на две, но той съвсем беше забравил това. И когато д’Артанян посегна да я извади, оказа се, че той е въоръжен с едно парче, дълго към осемдесет пръста, което съдържателят бе поставил грижливо в ножницата, а острието бе скрил, за да си направи от него шиш.

Това разочарование навярно не би спряло нашия буен младеж, ако самият съдържател не беше разсъдил, че искането на госта му е напълно справедливо.

— Наистина — каза той, като отпусна копието, — къде е това писмо?

— Къде, къде е писмото? — извика д’Артанян. — Първо, предупреждавам ви, че това писмо е за господин дьо Тревил и трябва да се намери, инак той сам ще намери начин да го открие.

Тая заплаха стресна напълно съдържателя. След краля и господин кардинала господин дьо Тревил беше човекът, чието име може би най-често се споменаваше от военните, пък дори и от гражданите. Наистина съществуваше и „отец Жозеф“, но името му се произнасяше само шепнешком, толкова голям ужас всяваше „черното преподобие“, както наричаха довереника на кардинала.

И тъй, като захвърли далеч копието си и заповяда на жена си да направи същото с метлата, а на слугите — с тоягите, той пръв даде пример и започна да търси загубеното писмо.

— Имаше ли нещо ценно в това писмо? — запита съдържателят, след като търсиха напразно известно време.

— Как не! Разбира се! — викна гасконецът, който разчиташе на това писмо, за да си пробие път в двореца. — То съдържаше моето състояние.

— Испански бонове ли? — запита тревожно съдържателят.

— Бонове за изплащане от частната съкровищница на негово величество — заяви д’Артанян, който смяташе с помощта на тази препоръка да постъпи на служба при краля и мислеше, че може да даде този малко случаен отговор, без да излъже.

— Дявол да го вземе! — възкликна съвсем отчаян съдържателят.

— Няма значение — продължи д’Артанян със свойствената си гасконска самоувереност, — няма значение, парите не са нищо: писмото беше всичко. Предпочел бих да изгубя хиляда пистола^[5], отколкото него.

Той можеше преспокойно да каже двадесет хиляди, но някакъв младежки свян го възпря.

Изведнъж в главата на съдържателя, който се тюхкаше, че не може да намери нищо, проблесна някакъв лъч.

— Това писмо съвсем не е загубено — извика той.

— А! — каза д’Артанян.

— Не, някой ви го е взел.

— Взел! Кой?

— Вчерашният благородник. Той слезе в кухнята, където бяха дрехите ви. Остана там сам. Обзалагам се, че той го е откраднал.

— Мислите ли? — запита неуверено д’Артанян, той знаеше много добре, че писмото има значение само за него и не виждаше нищо, което да може да възбуди алчност у другите. И наистина, никой от слугите, никой от пътниците в странноприемницата не би имал каквато и да било полза от писмото.

— И тъй, вие казвате — продължи д’Артанян, — че подозирате оня нахален благородник.

— Казвам ви, че съм сигурен — рече съдържателят. — Когато му съобщих, че ваше благородие сте под покровителството на господин дьо Тревил и че имате дори писмо за този бележит благородник, той много се разтревожи. Попита ме къде е писмото и слезе веднага в кухнята, където знаеше, че са дрехите ви.

— Тогава той ме е обрал — заключи д’Артанян. — Аз ще се оплача на господин дьо Тревил, а господин дьо Тревил ще се оплаче на краля. — После извади важно две екю от джоба си и ги подаде на съдържателя, който го придружи с шапка в ръка до вратата. Д’Артанян яхна жълтия си кон, който го отведе без други приключения до вратата Сент Антоан в Париж, където стопанинът му го продаде за три екю — много добра цена, като се има предвид, че д’Артанян го беше преуморил в края на пътуването си. Конепродавецът, на когото д’Артанян го преотстъпи срещу поменатите девет ливри, не скри от младежа, че дава тази прекомерна цена само заради необикновения цвят на коня.

И тъй д’Артанян влезе в Париж пеш, с малкия си вързоп под мишница и вървя така, докато успя да си наеме стая, която подхождаше на оскъдните му средства. Стаята, нещо като мансарда, се намираше на улица Гробарска, близо до Люксембург.

Д’Артанян предплати част от наема, настани се в стаята си и прекара останалата част от деня да пришива на дрехите си ширитите, които майка му беше разпорила от едни почти нови дрехи на баща му, господин д’Артанян, и му ги беше дала скришом; после отиде на железарския кей да сложи ново острие на шпагата си; след това се върна към Лувър, за да попита първия срещнат мускетар къде е домът на господин дьо Тревил — той, се намираше на улица Стария гълъбарник, с други думи, в съседство със стаята, наета от д’Артанян: това обстоятелство му се стори щастливо предзнаменование за успеха на неговото пътуване.

След това, доволен от поведението си в Мьон, без да се разкайва за миналото, с вяра в настоящето и изпълнен с надежда в бъдещето, той си легна и заспа юнашки сън.

Този още напълно провинциален сън продължи до девет часа сутринта, когато д’Артанян стана, за да отиде при прочутия господин дьо Тревил, третото лице в кралството според преценката на баща му.