Александър Дюма
Тримата мускетари (68)

Заключение

На шести следния месец, верен на обещанието, което беше дал на кардинала, да напусне Париж и да се върне в Ла Рошел, кралят излезе от столицата, още напълно замаян от вестта, която се беше пръснала, че Бъкингам е убит.

Макар и предупредена, че мъжът, когото толкова много обичаше, е изложен на опасност, кралицата не искаше да повярва, когато й съобщиха за смъртта му. Тя дори извика непредпазливо:

— Не е истина! Той току-що ми писа!

Но на другия ден трябваше да повярва в тая съдбоносна вест — Ла Порт, задържан като всички в Англия по заповед на Чарлз I, пристигна и донесе последния предсмъртен подарък, който Бъкингам изпращаше на кралицата.

Радостта на краля беше много голяма — той не се постара да я скрие и дори умишлено я изразяваше пред кралицата.

Като всички слабохарактерни хора Луи XIII не беше великодушен.

Но скоро кралят стана пак мрачен и неразположен. Челото му не се проясняваше задълго. Чувствуваше, че като се върне в лагера, ще поеме пак робството си, и все пак се връщаше.

Кардиналът беше за него омайваща змия, а той — птичката, която прелита от клон на клон, без да може да й избегне.

Завръщането към Ла Рошел беше много тъжно. Особено нашите четирима приятели караха другарите си да се чудят. Пътуваха заедно, един до друг, с мрачен поглед и наведени глави. Само Атос повдигаше от време на време широкото си чело. Мълния бляскаше в очите му, горчива усмивка пробягваше по устните му, после и той като приятелите си отново потъваше в мисли.

Когато свитата пристигнеше в някой град, четиримата приятели завеждаха краля в жилището му и се прибираха в стаите си или в някоя затънтена кръчма, където нито играеха, нито пиеха. Говореха само тихо, като се озъртаха някой да не ги слуша.

Един ден, когато кралят се спря на пътя за лов със соколи и четиримата приятели по навик, вместо да следят лова, се отбиха в една кръчма на самия път, някакъв мъж, който препускаше с всички сили от Ла Рошел, се спря на вратата, за да изпие чаша вино, и хвърли поглед вътре в стаята, където седяха четиримата мускетари.

— Хей, господин д’Артанян! — извика той. — Вие сте, нали?

Д’Артанян дигна глава и извика радостно. Този мъж, когото наричаше свой призрак, беше непознатият от Мьон, от улица Гробарска и от Арас.

Д’Артанян изтегли шпагата си и се спусна към вратата.

Но този път, вместо да побегне, непознатият скочи от коня си и тръгна срещу д’Артанян.

— Ах, господине — извика момъкът, — най-после ви намерих! Този път няма да ми избягате!

— Нямам такова намерение, господине, тъй като този път аз ви търсех. В името на краля арестувам ви. Трябва да ми предадете шпагата си, господине, и то без съпротива. Отнася се до главата ви, предупреждавам ви.

— Кой сте вие? — запита д’Артанян, като отпусна шпагата си, но без да я предаде.

— Аз съм кавалерът дьо Рошфор — отвърна непознатият, — телохранител на господин кардинал дьо Ришельо, и имам заповед да ви заведа при негово високопреосвещенство.

— Ние се връщаме при негово високопреосвещенство, господин кавалере — намеси се Атос, като се приближи, — и вие ще приемете думата на господин д’Артанян, че той няма да избяга, а ще отиде право в Ла Рошел.

— Трябва да го предам в ръцете на стражата, която ще го заведе в лагера.

— Ние ще му бъдем стража, господине, даваме честната си дума на благородници. Но даваме също честната си дума на благородници — добави Атос, като сбърчи вежди, — че господин д’Артанян няма да се отдели от нас.

Кавалерът дьо Рошфор се обърна и видя, че Портос и Арамис са застанали между него и вратата — той разбра, че е в ръцете на тези четирима мъже.

— Господа — каза той, — ако господин д’Артанян иска да ми предаде шпагата си и присъедини честната си дума към вашите, ще приема обещанието ви да заведете господин д’Артанян в главната квартира на негово високопреосвещенство господин кардинала.

— Давам ви честната си дума, господине — отвърна д’Артанян, — а ето и шпагата ми.

— Това много ме улеснява, господа — добави Рошфор, — тъй като трябва да продължа пътя си.

— Ако отивате да се срещнете с милейди — забеляза студено Атос, — излишно е, няма да я намерите.

— Какво се е случило с нея? — запита бързо Рошфор.

— Върнете се в лагера и ще узнаете.

Рошфор се позамисли, после, понеже бяха само на един ден път от Сюржер, където кардиналът щеше да посрещне краля, реши да последва съвета на Атос и да се върне с тях.

Освен това завръщането му даваше и едно предимство, да бди сам над пленника си.

Тръгнаха пак на път.

На другия ден в три часа следобед стигнаха в Сюржер. Кардиналът чакаше там Луи XIII. Министърът и кралят си размениха много любезности, поздравиха се за щастливия случай, който избавяше Франция от упорития враг, който бунтуваше срещу нея цяла Европа. След това кардиналът, предупреден от Рошфор, че д’Артанян е арестуван, бързаше да го види, затова се сбогува с краля, като го покани да разгледа на следния ден работите на дигата, които бяха привършени.

Като се прибираше вечерта в щаба си при моста Ла Пиер, кардиналът видя пред вратата на къщата, в която живееше, д’Артанян изправен без шпага и тримата мускетари въоръжени.

Този път, понеже силата беше на негова страна, той ги погледна строго и даде знак с поглед и с ръка на д’Артанян да го последва.

Д’Артанян се подчини.

— Чакаме те, д’Артанян — каза Атос достатъчно високо, за да го чуе кардиналът.

Негово високопреосвещенство сбърчи вежди, спря се за миг, после продължи пътя си, без да промълви нито дума.

Д’Артанян влезе след кардинала. Вратата зад д’Артанян беше охранявана.

Негово високопреосвещенство влезе в стаята, която му служеше за кабинет, и даде знак на Рошфор да въведе младия мускетар.

Рошфор изпълни поръчката и се оттегли.

Д’Артанян остана сам с кардинала; това беше второто му свиждане с Ришельо, а по-късно си признаваше, че бил твърдо убеден, че ще бъде последното.

Ришельо остана прав, облегнат на камината — между него и д’Артанян се намираше маса.

— Господине — подзе кардиналът, — вие сте арестуван по моя заповед.

— Казаха ми, монсеньор.

— Знаете ли защо?

— Не, монсеньор, защото единственото нещо, за което бих могъл да бъда арестуван, не ви е известно още, ваше високопреосвещенство.

Ришельо погледна втренчено младия човек.

— Как! — рече той. — Какво означава това?

— Ако благоволите, монсеньор, да ми кажете най-напред какви престъпления ми приписват, аз ще ви кажа после какво съм извършил.

— Приписват ви престъпления, заради които са падали по-знатни глави от вашата, господине! — отговори кардиналът.

— Какви, монсеньор? — запита д’Артанян със спокойствие, което зачуди самия кардинал.

— Обвиняват ви, че сте били във връзка с враговете на кралството, обвиняват ви, че сте открили държавни тайни, обвиняват ви, че сте се опитали да провалите плановете на своя военачалник.

— А кой ме обвинява в това, монсеньор? — попита д’Артанян, който подозираше, че обвинението бе дошло от милейди. — Една жена, жигосана от правосъдието на страната, една жена, която се е омъжила за един мъж във Франция и за друг в Англия, една жена, която е отровила втория си мъж и се опита да отрови и мене самия!

— Какво говорите, господине? — извика учуден кардиналът. — За коя жена говорите така?

— За милейди Уинтър — отвърна д’Артанян. — Да, за милейди Уинтър, чиито престъпления навярно вие, ваше високопреосвещенство, не сте знаели, когато сте я удостоили с доверието си.

— Господине — каза кардиналът, — ако милейди Уинтър е извършила престъпленията, които изредихте, тя ще бъде наказана.

— Тя е наказана, монсеньор.

— И кой я наказа?

— Ние.

— В затвора ли е?

— Тя е мъртва.

— Мъртва! — повтори кардиналът, който не можеше да повярва на ушите си. — Мъртва! Казахте, че е мъртва, нали?

— Тя се опита три пъти да ме убие и аз й простих; но тя уби жената, която обичах. Тогава аз и приятелите ми я заловихме, съдихме я и я осъдихме.

И д’Артанян разказа за отравянето на госпожа Бонасийо в кармелитския манастир в Бетюн, за съда в самотната къща и за изпълнението на присъдата на брега на река Лис.

Тръпка пробягна по цялото тяло на кардинала, който все пак не потреперваше лесно.

Но изведнъж, сякаш под влиянието на някаква скрита мисъл, мрачното дотогава лице на негово високопреосвещенство се разведри полека-лека и стана съвсем ясно.

— И така — продължи кардиналът с кротък глас, който беше в противоречие със суровите му думи — вие сте си присвоили правата на съдии, без да мислите, че тези, които наказват, без да имат правото да наказват, са убийци!

— Монсеньор, заклевам ви се, че нито за миг не съм имал намерение да защищавам главата си от вас. Ще понеса наказанието, което вие, ваше високопреосвещенство, благоволите да ми наложите. Не държа особено много на живота, за да се боя от смъртта.

— Да, зная, вие сте смел, господине — каза почти ласкаво кардиналът. — Аз мога впрочем да ви кажа предварително, че вие ще бъдете съден, дори осъден.

— Друг на мое място можеше да ви отговори, ваше високопреосвещенство, че носи своето помилване в джоба си; аз ще се задоволя само с думите: заповядайте, монсеньор, готов съм.

— Вашето помилване ли? — запита изненадан Ришельо.

— Да, монсеньор — отвърна д’Артанян.

— Подписано от кого! От краля ли?

Кардиналът произнесе тези думи с особена отсенка на презрение.

— Не, от ваше високопреосвещенство.

— От мене ли? Луд ли сте, господине?

— Монсеньор, ще познаете навярно почерка си.

И д’Артанян подаде на кардинала ценното листче, което Атос беше изтръгнал от милейди и го беше дал на д’Артанян, за да му послужи за оправдание.

Негово високопреосвещенство взе листчето и прочете бавно, като натъртваше на всяка сричка.

Приносителят на настоящото е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

Лагерът при Ла Рошел, 5 август, 1628 година

Ришельо

Като прочете тези два реда, кардиналът се замисли дълбоко, но не върна бележката на д’Артанян.

„Размисля с каква смърт да ме накаже — каза си д’Артанян. — Ей богу, ще види той как умира благородник.“

Младият мускетар беше готов да посрещне геройски смъртта.

Ришельо продължаваше да мисли, като сгъваше и разгъваше листчето. Най-после той вдигна глава, устреми орловия си поглед в това честно, открито, умно лице, прочете по това лице, набраздено от сълзи, всички страдания, които д’Артанян бе преживял от един месец, помисли за трети или четвърти път какво бъдеще има това двадесет и една годишно момче и колко сила, смелост и ум можеше да извлече от него един добър повелител.

От друга страна, престъпленията, могъществото и адските способности на милейди го бяха плашили много пъти. Той сякаш изпитваше някаква скрита радост, че се е избавил завинаги от този опасен съучастник.

Той скъса бавно листчето, което д’Артанян му бе подал така великодушно.

„Загубен съм“ — помисли си д’Артанян.

И се поклони дълбоко на кардинала, сякаш казваше: „Господи, да бъде волята ти“.

Кардиналът се приближи до масата и без да сяда, написа няколко реда на един пергамент, две трети от който бяха вече попълнени, и сложи печата си.

„Това е присъдата ми — каза си д’Артанян. — Той ми спестява неприятностите в Бастилията и протаканията в съда. Това е все пак много любезно от негова страна.“

— Вземете, господине — рече кардиналът на момъка, — взех ви един открит лист и ви връщам друг. В този указ липсва името, вие сам ще го напишете.

Д’Артанян взе нерешително листа и хвърли поглед върху него.

Беше указ за производство в чин мускетарски поручик. Д’Артанян падна в нозете на кардинала.

— Монсеньор — заяви той, — животът ми ви принадлежи, разполагайте с него отсега нататък; но аз не заслужавам тази милост, която ми оказвате: имам трима приятели, които имат повече заслуги от мене и са по-достойни…

— Вие сте славен момък, д’Артанян — прекъсна го кардиналът, като го потупа приятелски по рамото, доволен, че е покорил тоя буен момък. — Правете, каквото искате с този указ. Само не забравяйте, името не е вписано, но аз го давам на вас.

— Никога няма да забравя — отвърна д’Артанян. — Ваше високопреосвещенство, можете да бъдете уверен в това.

Кардиналът се обърна и извика.

— Рошфор!

Кавалерът, който навярно се намираше зад вратата, влезе веднага.

— Рошфор — каза кардиналът, — пред вас е господин д’Артанян; аз го приемам в числото на своите приятели; така, целунете се и бъдете разумни, ако държите на главите си.

Рошфор и д’Артанян се целунаха с крайчеца на устните си; но кардиналът беше там и ги наблюдаваше с бдителното си око.

Излязоха заедно от стаята.

— Ще се видим пак, нали, господине?

— Когато пожелаете — рече д’Артанян.

— Ще имаме случай — отвърна Рошфор.

— Какво има? — запита Ришельо, като отвори вратата. Двамата мъже се усмихнаха, стиснаха си ръце и се поклониха на негово високопреосвещенство.

— Почнахме да губим търпение — обади се Атос.

— Ето ме, приятели! — отвърна д’Артанян. — Не само свободен, но и облагодетелствуван.

— Ще ни разкажете ли всичко?

— Още тази вечер.

И наистина още същата вечер д’Артанян отиде у Атос и го свари да изпразва бутилката с испанско вино, занимание, което той изпълняваше всяка вечер, като че свещенодействуваше.

Той му разказа какво се беше случило между него и кардинала и извади указа от джоба си.

— Ето, драги ми Атос, вземете — каза той, — пада ви се по право.

Атос се усмихна със своята кротка, прелестна усмивка.

— Приятелю — заяви той, — за Атос това е много; за конт дьо ла Фер е много малко. Запазете този указ, той е ваш; за съжаление вие го заплатихте много скъпо.

Д’Артанян излезе от стаята на Атос и отиде при Портос. Свари го облечен в разкошна, богато обшита дреха да се оглежда пред огледалото.

— Аха! — зарадва се Портос. — Вие ли сте, драги приятелю! Как намирате, отива ли ми тази дреха?

— Много — отвърна д’Артанян, — но аз дойдох да ви предложа една дреха, която ще ви отива много повече.

— Каква? — запита Портос.

— Униформата на мускетарски поручик.

Д’Артанян разказа на Портос за срещата си с кардинала, извади от джоба си указа и каза:

— Ето, драги, впишете тук името си и ми бъдете добър началник.

Портос хвърли поглед върху указа и го върна на д’Артанян за голяма изненада на момъка.

— Да — отговори Портос, — това би ме поласкало много, но няма да се радвам дълго на тази милост. През нашето пътуване до Бетюн мъжът на моята дукеса починал; така че, драги мой, сандъкът на покойния ми протяга ръце и аз ще се оженя за вдовицата. Ето, меря си венчалната дреха. Запазете чина поручик за себе си, драги, запазете го.

И той върна указа на д’Артанян.

Момъкът отиде у Арамис.

Намери го на колене пред един аналой, опрял чело на отворения си молитвеник.

Той му разказа за свиждането си с кардинала и извади за трети път от джоба си указа:

— Вие, нашият приятел, нашето светило, нашият невидим покровител — каза той, — приемете този указ; вие го заслужавате най-много от всички ни със своята мъдрост и със съветите си, които винаги биваха увенчавани с толкова добър успех.

— Уви, драги приятелю! — въздъхна Арамис. — Последните ни приключения ме отвратиха напълно от живота и от шпагата. Този път решението ми е безвъзвратно: след обсадата ще постъпя в ордена на лазаристите. Запазете указа, д’Артанян, военната служба ви подхожда, вие ще бъдете храбър и предприемчив военачалник.

Д’Артанян, с насълзени от благодарност и светнали от радост очи, се върна при Атос, който продължаваше да седи до масата и да разглежда на светлината на лампата последната си чаша малага.

— Е! — рече той. — Те също ми отказаха.

— То е, защото никой, скъпи приятелю, не е по-достоен от вас.

И той взе перо, вписа в указа името на д’Артанян и му го подаде.

— И така, няма да имам вече приятели — каза младежът, — уви, няма да имам нищо, само горчиви спомени…

И той опря глава на ръцете си, а по страните му се плъзнаха две едри сълзи.

— Вие сте млад — отвърна Атос — и има време горчивите ви спомени да станат приятни!