Александър Дюма
Тримата мускетари (64)

XXXIII
Капка вода

Рошфор едва излезе и влезе госпожа Бонасийо. Тя свари милейди усмихната.

— Е, това, от което се опасявахте, се случи! — започна младата жена. — Тази вечер или утре кардиналът ще изпрати да ви вземат.

— Кой ви каза това, дете мое? — запита милейди.

— Чух го от устата на самия пратеник.

— Елате и седнете тук при мене — рече милейди.

— Добре.

— Почакайте да се уверя, че никой не ни подслушва.

— Защо са всички тия мерки?

— Ще узнаете.

Милейди стана и отиде до вратата, отвори я, погледна в коридора, върна се и седна до госпожа Бонасийо.

— Значи — каза тя — той изигра добре ролята си?

— Кой?

— Този, който се представи на игуменката като пратеник на кардинала.

— Та той роля ли играеше?

— Да, дете мое.

— Този човек значи не е…

— Този човек — продума милейди, като сниши глас — е моят брат.

— Вашият брат! — възкликна госпожа Бонасийо.

— Да! Само вие знаете тая тайна, дете мое; ако я поверите на когото и да било, аз съм загубена, а може би и вие.

— О! Боже мой!

— Слушайте, ето какво се е случило: брат ми, който идвал да ми помогне и да ме отвлече оттук насила, ако се наложи, срещнал пратеника на кардинала, който идел за мене; той го проследил. Като стигнали до някакво пусто отстранено място по пътя, той извадил шпагата си и заповядал на пратеника да му предаде книжата, които носел; пратеникът поискал да се защищава и брат ми го убил.

— О! — възкликна госпожа Бонасийо, като потрепери.

— Това е било единственото средство, разберете. Тогава брат ми решил да замени силата с хитрост: той взел книжата, представил се тук като пратеник на самия кардинал и след час-два една кола ще дойде да ме вземе от страна на негово високопреосвещенство.

— Разбирам; брат ви ще ви изпрати тая кола.

— Вярно; но това не е всичко: писмото, което сте получили и което мислите, че е от госпожа дьо Шеврьоз…

— Е?

— То е лъжливо.

— Как така?

— Да, лъжливо; то е примка, за да не се съпротивявате, когато дойдат да ви вземат.

— Но нали д’Артанян ще дойде.

— Не се заблуждавайте, д’Артанян и приятелите му са заети в обсадата на Ла Рошел.

— Отде знаете това?

— Брат ми срещнал пратеници на кардинала, преоблечени като мускетари. Щели да ви извикат на вратата, вие ще помислите, че имате работа с приятели, щели да ви отвлекат и да ви върнат в Париж.

— О, боже мой! Ще си загубя ума сред тоя хаос от престъпления. Чувствувам, че ако продължава така — добави госпожа Бонасийо, като покри с ръце челото си, — ще полудея!

— Чакайте…

— Какво?

— Чувам конски тропот, брат ми си отива: искам да му кажа още веднъж сбогом, елате.

Милейди отвори прозореца и кимна на госпожа Бонасийо да отиде при нея. Младата жена я послуша. Рошфор минаваше в галоп.

— Сбогом, братко — извика милейди.

Конникът дигна глава, видя двете млади жени и както препускаше, махна на милейди приятелски с ръка.

— Добрият Жорж! — каза тя, като затвори прозореца. По лицето й се четеше любов и тъга.

И тя седна пак на мястото си, сякаш потънала в лични размишления.

— Скъпа госпожо! — рече госпожа Бонасийо. — Извинете, че ви прекъсвам, но какво ще ме посъветвате да сторя? Боже мой! Вие сте по-опитна от мене, говорете, аз ви слушам.

— Първо — каза милейди, — може да се лъжа и д’Артанян и приятелите му да ви дойдат наистина на помощ.

— О! Това ще бъде много хубаво — извика госпожа Бонасийо, — но толкова много щастие не е за мене!

— Тогава вие разбирате, това ще бъде просто въпрос на време, нещо като надбягване — кой ще стигне пръв. Ако приятелите ви избързат, вие сте спасена; ако преварят съмишлениците на кардинала, вие сте загубена.

— О, да, да! Безвъзвратно загубена! Какво да правя тогава? Какво да правя?

— Има едно много просто, много естествено средство…

— Какво, кажете?

— Да чакате, скрита някъде в околността, и така да се уверите кои са хората, които ще дойдат да ви търсят.

— Но къде да чакам?

— О! Въпросът не е труден; аз също ще се спра и ще се скрия на няколко левги оттук, докато брат ми ме намери; ще ви взема със себе си, ще се скрием и ще чакаме заедно.

— Но няма да ме пуснат да замина, аз съм тук почти затворница.

— Понеже мислят, че заминавам по заповед на кардинала, няма да повярват, че сте много склонна да ме последвате.

— Е?

— Е! Колата ще бъде пред вратата, вие ще се сбогувате с мене, ще се качите на стъпалото, за да ме прегърнете за последен път; слугата на брат ми, който ще дойде да ме вземе, ще бъде предупреден, той ще даде знак на кочияша и ние ще препуснем в галоп.

— Но д’Артанян, ако дойде д’Артанян?

— Нали ще узнаем!

— Как?

— Нищо по-лесно. Ще изпратим в Бетюн слугата на брат ми, на него, както ви казах, можем да се доверим; той ще се преоблече и ще се скрие срещу манастира: ако дойдат пратениците на кардинала, няма да помръдне, ако са д’Артанян и приятелите му, ще ги доведе при нас.

— Но той познава ли ги?

— Разбира се, нали е виждал господин д’Артанян у дома!

— О, да, да, имате право! И така, всичко е добре, всичко се нарежда както трябва; но да не се отдалечаваме оттук.

— На седем-осем левги най-много; ще се настаним например до границата и при най-малката тревога ще напуснем Франция.

— А какво ще правим дотогава?

— Ще чакаме.

— Но ако дойдат?

— Колата на брат ми ще дойде преди тях.

— Но ако не съм при вас, когато дойдат да ви вземат; ако съм на обед или на вечеря например?

— Направете следното.

— Какво?

— Кажете на добрата игуменка, че за да бъдете колкото е възможно повече с мене, вие я молите да ви позволи да се храним заедно.

— Ще разреши ли тя?

— А защо не?

— О! Много добре, така ние няма да се разделяме нито за миг!

— Е, хайде! Слезте при нея да я помолите! Мене нещо ми тежи главата, ще отида в градината да се поразходя.

— Идете, а къде ще ви намеря.

— Тук след един час.

— Тук след един час; о, вие сте добра и аз съм ви благодарна!

— Как да не се грижа за вас? Дори да не бяхте хубава и прекрасна, нали сте приятелка на един от най-добрите ми приятели!

— Милият д’Артанян, колко ще ви бъде благодарен.

— Надявам се. Хайде! Всичко е уговорено, да слизаме.

— В градината ли отивате?

— Да.

— Тръгнете по този коридор, една тясна стълбичка ще ви изведе там.

— Чудесно! Благодаря.

И двете жени се разделиха, като си размениха приветливи усмивки.

Милейди бе казала истината, главата й тежеше, защото нестройните й още замисли се намираха в хаос. Тя имаше нужда да остане сама, за да подреди малко мислите си. Тя виждаше смътно в бъдещето; но й трябваше малко тишина и спокойствие, за да придаде на още неясните си мисли определена форма и да си състави план за действие.

Най-напред трябваше да отвлече госпожа Бонасийо, да я скрие на сигурно място и да я направи в краен случай своя заложница. Милейди започваше да се бои от изхода на този страшен двубой, в който враговете й влагаха толкова упорство, колкото тя ожесточение.

При това тя имаше чувството, което човек изпитва пред буря, че този изход е близък и положително страшен.

Главното за нея беше, както казахме, да държи госпожа Бонасийо в ръцете си. Госпожа Бонасийо беше животът на д’Артанян; нещо повече от живота му — животът на жената, която обичаше; в случай на несполука това беше средство да се водят преговори и да се получат положително добри условия.

И тъй, този въпрос беше вече уреден: госпожа Бонасийо щеше да я последва доверчиво, а скрие ли я веднъж в Армантиер, лесно беше да я накара да повярва, че д’Артанян не е ходил в Бетюн. Най-много след петнадесет дни Рошфор щеше да се върне: през тези петнадесет дни всъщност тя щеше да реши какво да направи, за да си отмъсти на четиримата приятели. Нямаше да скучае, слава богу, защото и предстоеше най-приятното забавление, което обстоятелствата можеха да поднесат на жена с нейния характер: да обмисли до съвършенство своето отмъщение.

Като размишляваше, тя се оглеждаше и се мъчеше да запомни разположението на градината. Милейди беше като добър пълководец, който предвижда едновременно и победата, и поражението, и е напълно готов според изгледите на боя да отиде напред или да отстъпи.

След един час тя чу нежен глас, който я викаше; беше госпожа Бонасийо. Разбира се, добрата игуменка се беше съгласила на всичко и още тази вечер те щяха да вечерят заедно.

Като влязоха в двора, чуха шум от кола, която спираше пред вратата.

Милейди се ослуша.

— Чувате ли? — попита тя.

— Да, шум от кола.

— Това е колата, която брат ми ни изпраща.

— О! Боже мой!

— Хайде, смелост!

Позвъниха на вратата на манастира, милейди не се беше излъгала.

— Качете се в стаята си — каза тя на госпожа Бонасийо, — навярно имате някои скъпоценности, които ще искате да вземете със себе си.

— Имам неговите писма — отвърна госпожа Бонасийо.

— Добре! Идете да ги вземете и елате в стаята ми, ще вечеряме набързо; може да пътуваме и през нощта, трябват ни сили.

— Велики боже! — промълви госпожа Бонасийо, като сложи ръка на гърдите си. — Задушавам се, не мога да вървя.

— Хайде, смелост, смелост! Помислете, че след четвърт час ще бъдете спасена и помислете, че това, което ще направите, го правите за него.

— О, да! Всичко е за него. Вие с една дума ми върнахте смелостта; хайде, ще дойда при вас.

Милейди се качи бързо в стаята си, намери там слугата на Рошфор и му даде наставления.

Той трябваше да чака при вратата; ако случайно се появяха мускетарите, колата трябваше да тръгне в галоп, да заобиколи манастира и да чака милейди в едно село на другия край на гората. В такъв случай милейди щеше да мине през градината и да отиде пеш до селото; ние казахме вече, че милейди познаваше много добре тая част на Франция.

Ако мускетарите не се появяха, всичко щеше да стане, както беше уговорено: госпожа Бонасийо щеше да се качи в колата, под предлог че ще се сбогува с нея, и тя щеше да я отвлече.

Госпожа Бонасийо влезе, а милейди, за да разсее всяко подозрение, ако тя подозираше нещо, повтори пред нея на слугата последната част от наставленията си.

Милейди зададе няколко въпроса за колата: тя беше карета, впрегната с три коня, карана от пощальон; слугата на Рошфор яздеше отпред като куриер.

Милейди напразно се опасяваше, че госпожа Бонасийо може да има някакви подозрения — бедната млада жена беше много чиста, за да подозира такова коварство в една жена, пък и името контеса Уинтър, която бе чула от игуменката, й беше съвсем непознато. Тя дори не знаеше, че една жена е имала толкова голям и съдбоносен дял в нещастията, които я бяха сполетели.

— Виждате ли — каза милейди, когато слугата излезе, — всичко е готово. Игуменката не подозира нищо и мисли, че идат да ме вземат от страна на кардинала. Този човек отива да даде последните нареждания. Хапнете малко, пийнете глътка вино и да вървим.

— Да — повтори несъзнателно госпожа Бонасийо, — да, да вървим.

Милейди й направи знак да седне срещу нея, наля й чашка испанско вино и й поднесе пилешки гърди.

— Виждате ли — рече й тя — как всичко е благоприятно за нас: настава нощ, призори ще стигнем в нашето убежище и никой няма да подозира къде сме. Хайде, смелост, хапнете нещо.

Госпожа Бонасийо хапна несъзнателно няколко хапки и потопи устни в чашата си.

— Хайде, хайде — подкани я милейди, като поднесе своята чаша към устните си, — вземете пример от мене.

Но като я приближи към устните си, ръката й остана неподвижна — тя чу по пътя далечен конски тропот, който приближаваше, после почти в същото време й се стори, че чува цвилене на коне.

Този шум я изтръгна от радостта й, както ревът на бурята ни събужда от хубав сън. Тя пребледня, изтича до прозореца, а госпожа Бонасийо се изправи, цяла разтреперана, и се облегна на стола си, за да не падне.

Не се виждаше още нищо — чуваше се само тропотът, който все повече и повече се приближаваше.

— О, боже мой! — извика госпожа Бонасийо. — Какъв е този шум?

— Това са нашите приятели или нашите врагове — отвърна милейди със страшното си хладнокръвие. — Стойте на мястото си, ще ви кажа.

Госпожа Бонасийо остана права безмълвна, неподвижна и бледа като статуя.

Тропотът се усилваше, конете бяха най-много на сто и петдесет крачки; не се виждаха още, защото пътят извиваше. Но тропотът ставаше толкова ясен, че можеха да се преброят конете по отмерените удари на подковите ми.

Милейди гледаше, съсредоточила цялото си внимание; беше достатъчно светло и тя можеше да разпознае кои идат.

Изведнъж на завоя на пътя блеснаха везаните шапки и се развяха пера; тя преброи двама, после пет, после осем конника: единият яздеше няколко крачки напред.

Милейди изстена глухо. Тя разпозна, че този, който яздеше начело, е д’Артанян.

— Боже мой! Боже мой! — извика пак госпожа Бонасийо. — Какво има?

— Униформата на гвардейците на господин кардинала; нямаме нито миг за губене! — извика милейди. — Да бягаме, да бягаме!

— Да, да, да бягаме! — повтори госпожа Бонасийо, но прикована от ужас, не можа да пристъпи нито крачка.

Чуха как конниците минаха под прозореца.

— Елате! Хайде, елате де! — викаше милейди, като дърпаше младата жена за ръка, за да я отвлече. — Все още можем да избягаме през градината, ключът е у мене; но да побързаме, след пет минути ще бъде много късно.

Госпожа Бонасийо се помъчи да пристъпи, направи две крачки и падна на колене.

Милейди се опита да я повдигне и да я отнесе, но не успя.

В същия миг чуха тропота на колата, която препусна в галоп, щом се появиха мускетарите. После екнаха три или четири изстрела.

— За последен път, искате ли да дойдете? — извика милейди.

— Ох, боже мой! Боже мой! Много добре виждате, че нямам сили; виждате, че не мога да вървя: бягайте сама.

— Да бягам сама! Да ви оставя тук! Не, не, никога — викна милейди.

Изведнъж тя се изправи и зловеща мълния блесна в очите й: тя изтича до масата и сложи в чашата на госпожа Бонасийо нещо от камъка на пръстена си, който отвори с неимоверна бързина.

Беше червеникаво зрънце, което веднага се стопи.

После тя взе чашата с твърда ръка и каза:

— Пийте, виното ще ви подкрепи, пийте.

И поднесе чашата към устните на младата жена, която пи несъзнателно.

— Ах! Не исках да си отмъстя така — прошепна милейди, като остави с адска усмивка чашата на масата, — но какво да се прави, сторих всичко, което можех.

И изскочи из стаята.

Госпожа Бонасийо я видя как бяга, без да може да я последва; тя беше като ония хора, които сънуват, че ги гонят и напразно се мъчат да вървят.

Минаха няколко минути, страшен шум екна на вратата: всеки миг госпожа Бонасийо очакваше да се появи милейди, но тя не се появи.

На няколко пъти, навярно от ужас, студена пот ороси пламналото й чело.

Най-после тя чу скърцането на решетките, които отваряха, и по стълбите екнаха стъпки от ботуши и звънтене на шпори; вдигаше се голям шум, който приближаваше, и й се стори, че произнасят името й.

Изведнъж тя нададе радостен вик и се спусна към вратата, познала гласа на д’Артанян.

— Д’Артанян! Д’Артанян! — извика тя. — Вие ли сте? Насам, насам.

— Констанс! Констанс! — обади се момъкът. — Къде сте? Боже мой!

В същия миг някой блъсна и разтвори вратата на килията; няколко мъже се втурнаха в стаята: госпожа Бонасийо беше паднала на едно кресло, без да може да се помръдне.

Д’Артанян захвърли още димящия пистолет, който държеше в ръка, и падна на колене пред любимата си; Атос сложи пистолета си на пояса; Портос и Арамис, които държаха шпагите си в ръка, ги прибраха в ножниците.

— О, д’Артанян! Любими д’Артанян! Най-после дойде, не си ме излъгал, наистина си ти!

— Да, да, Констанс! Пак сме заедно!

— О! Тя напразно казваше, че няма да дойдеш, аз тайно се надявах; не исках да бягам; о, добре съм направила, колко съм щастлива!

При думата „тя“ Атос, който си седеше спокойно, изведнъж стана.

— Тя! Коя тя! — запита д’Артанян.

— Другарката ми, тази, която от приятелски чувства към мене искаше да ме избави от моите гонители; тази, която помисли, че сте гвардейци на кардинала и избяга.

— Вашата другарка — извика д’Артанян, като стана по-бял от бялото було на любимата си, — за каква другарка говорите?

— За жената, чиято кола беше пред вратата, за жената, която каза, че е ваша приятелка, д’Артанян; за жената, на която сте разказали всичко.

— Името й, името й! — извика д’Артанян. — Боже мой, не знаете ли името й?

— Зная, споменаха го пред мене; почакайте… но странно… Главата ми се мае! Притъмнява ми!

— Елате, приятели, елате! Ръцете й са ледени — извика д’Артанян, — лошо й е; велики боже! Тя губи съзнание!

Докато Портос викаше с цяло гърло за помощ, Арамис изтича до масата, за да вземе чаша вода; но той се спря, като видя страшно сгърченото лице на Атос, който, изправен до масата, с настръхнали коси, със застинали от ужас очи, гледаше една от чашите и сякаш го измъчваше най-страшно подозрение.

— О! — казваше Атос. — О! Не, това е невъзможно! Бог не ще позволи такова престъпление.

— Вода! Вода! — викаше д’Артанян. — Вода!

— О, бедната жена, бедната жена! — шепнеше Атос с променен глас.

Госпожа Бонасийо отвори очи от целувките на д’Артанян.

— Тя идва на себе си! — извика младежът. — Господи, благодаря ти, господи!

— Госпожо — попита Атос, — госпожо, в името на бога, чия е тази празна чаша?

— Моя, господине… — отвърна младата жена със замиращ глас.

— Но кой ви наля виното, което беше в тая чаша?

— Тя.

— Но коя тя?

— А! Спомням си — промълви госпожа Бонасийо, — контеса Уинтър…

Четиримата приятели нададоха един и същ вик, но викът на Атос беше по-силен от другите.

В този миг лицето на госпожа Бонасийо стана мъртво бледо, остра болка я събори и тя падна задъхана в ръцете на Портос и Арамис.

Д’Артанян сграбчи ръката на Атос с неописуема тревога.

— Какво! — започна той. — Ти мислиш… — Гласът му се сподави в ридание.

— Мисля всичко — отвърна Атос, като си хапеше устните до кръв, за да не въздъхне.

— Д’Артанян, д’Артанян! — извика госпожа Бонасийо. — Къде си? Виждаш, че ще умра, не ме оставяй.

Д’Артанян пусна ръцете на Атос, които все още държеше, и изтича при нея.

Толкова хубавото й лице се беше изкривило, изцъклените й очи вече не виждаха, конвулсии разтърсваха тялото й, пот обливаше челото й.

— За бога, тичайте, викайте! Портос, Арамис, викайте за помощ!

— Излишно е — каза Атос, — излишно е, за отровата, която тя дава, няма противоотрова.

— Да, да, помощ! — прошепна госпожа Бонасийо. — Помощ!

После, като събра всички сили, тя хвана с двете си ръце главата на момъка, погледна го за миг, сякаш бе вложила цялата си душа в тоя поглед, и със сърцераздирателен вик опря устните си о неговите.

— Констанс! Констанс! — извика д’Артанян. Въздишка се изтръгна от устата на госпожа Бонасийо и докосна устните на д’Артанян; тази въздишка беше на тъй целомъдрената любеща душа, която отлиташе на небето.

Д’Артанян стискаше вече труп в прегръдките си.

Младежът извика и падна до любимата си, също така блед и студен като нея.

Портос заплака, Арамис дигна юмрук към небето, Атос се прекръсти.

В този миг на вратата се появи един мъж, почти толкова блед, колкото тези, които бяха в стаята, огледа се и видя мъртвата госпожа Бонасийо и припадналия д’Артанян.

Той се явяваше точно в онзи миг на вцепенение, който идва след всички големи бедствия.

— Не съм се излъгал — рече той, — ето господин д’Артанян, а вие сте тримата му приятели, господата Атос, Портос и Арамис.

Мускетарите, които си чуха имената, погледнаха учудени непознатия — и на тримата им се струваше, че го познават.

— Господа — продължи новодошлият, — и вие като мене търсите една жена, която — добави той със страшна усмивка — навярно е минала оттук, защото виждам труп!

Тримата приятели стояха безмълвни; само че гласът, както и лицето им напомняха за човек, когото бяха виждали вече; но не можеха да си спомнят при какви обстоятелства.

— Господа — продължи непознатият, — понеже не можете да си спомните човека, който ви дължи навярно два пъти живота си, трябва да си кажа името: аз съм лорд Уинтър, деверът на оная жена.

Тримата приятели извикаха изненадани, Атос стана и му подаде ръка.

— Добре дошли, милорд — поздрави го той, — вие сте наш.

— Тръгнах от Портсмут пет часа след нея — каза лорд Уинтър, — пристигнах три часа след нея в Булон, изпуснах я за двадесет минути в Сент Омер и най-после в Лилие й загубих следите. Тръгнах наслуки и разпитвах всеки срещнат, когато ви видях да минавате в галоп; познах господин д’Артанян. Извиках ви, ала не ми отговорихте; исках да ви последвам, но конят ми беше много уморен и не можеше да препуска като вашите. И все пак изглежда, че въпреки бързането си сте пристигнали много късно!

— Вие виждате — отвърна Атос, като посочи на лорд Уинтър мъртвата госпожа Бонасийо и д’Артанян, когото Портос и Арамис се опитваха да свестят.

— И двамата ли са мъртви? — запита студено лорд Уинтър.

— За щастие не — отговори Атос, — господин д’Артанян е само в безсъзнание.

— А! Толкова по-добре! — забеляза лорд Уинтър. В този миг д’Артанян отвори очи.

Той се изскубна из ръцете на Портос и Арамис и се хвърли безумен върху трупа на любимата си.

Атос стана, пристъпи бавно и тържествено към приятеля си, прегърна го нежно и понеже той зарида, каза му със своя така благороден и убедителен глас:

— Приятелю, бъди мъж: жените оплакват мъртвите, мъжете отмъщават за тях!

— Да, да! — извика д’Артанян. — Да! Ако е за да отмъстим за нея, готов съм да те последвам.

Атос използува мигновената сила, която надеждата за отмъщение вдъхна на нещастния му приятел, и даде знак на Портос и Арамис да потърсят игуменката.

Двамата приятели я срещнаха в коридора още съвсем смутена и объркана от толкова събития; тя повика няколко монахини, които въпреки всички манастирски обичаи се намериха в присъствието на петима мъже.

— Госпожо — обърна се към нея Атос, като улови д’Артанян подръка, — ние оставяме на вашите благочестиви грижи тялото на тази нещастна жена. Тя беше ангел на земята, преди да стане ангел на небето. Погрижете се за нея като за ваша сестра; един ден ще се върнем да се помолим на гроба й.

Д’Артанян захлупи лицето си на гърдите на Атос и зарида.

— Плачи — рече Атос, — плачи, сърце, изпълнено с любов, с младост и живот! Уви! Как бих искал да мога да плача като тебе!

И поведе приятеля си с бащинска любов, утешаващ като свещеник, велик като човек, който много е страдал.

И петимата, последвани от слугите си, които водеха конете за поводите, тръгнаха към града Бетюн, чието предградие се виждаше, и спряха в първата странноприемница на пътя си.

— Няма ли да догоним тая жена? — попита д’Артанян.

— По-късно — отвърна Атос, — трябва да взема някои мерки.

— Тя ще ни избяга — продължи момъкът, — ще ни избяга, Атос, и ти ще бъдеш виновен за това.

— Аз отговарям за нея — заяви Атос.

Д’Артанян имаше такова голямо доверие в приятеля си, че наведе глава и влезе в странноприемницата, без да отговори.

Портос и Арамис се спогледаха, без да разберат откъде беше тази увереност у Атос.

Лорд Уинтър мислеше, че той говори така, за да притъпи болката на д’Артанян.

— Сега, господа — каза Атос, като се увери, че в странноприемницата има пет свободни стаи, — да се приберем всеки в стаята си. Д’Артанян има нужда да остане сам, за да си поплаче и да поспи. Аз се нагърбвам с всичко, бъдете спокойни.

— Струва ми се все пак — намеси се лорд Уинтър, — че ако трябва да се вземат някои мерки срещу контесата, това ме засяга: тя ми е снаха.

— А на мене — рече Атос — тя ми е жена. — Д’Артанян се усмихна, тъй като разбра, че Атос беше уверен в отмъщението си, щом разкриваше такава тайна; Портос и Арамис се спогледаха пребледнели. Лорд Уинтър помисли, че Атос е луд.

— Приберете се всеки в стаята си — повтори Атос — и ме оставете да си гледам работата. Вие виждате много добре, че в качеството си на съпруг аз имам това право. Само че, д’Артанян, ако не сте загубили листчето, което падна от шапката на оня човек, дайте ми го, на него беше написано името на село…

— Ах! — каза д’Артанян. — Разбирам. — Това име, написано от нейната ръка…

— Виждаш ли — продължи Атос, — че има бог на небето.