Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Les Trois Mousquetaires, 1844 (Обществено достояние)
- Превод отфренски
- Йордан Павлов, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Детска и юношеска литература
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 162гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- belleamie(2009)
- Разпознаване
- ?
- Сканиране
- Стоян
- Корекция
- Сергей Дубина(1 август 2005 г.)
- Добавяне на илюстрации, допълнителна корекция
- dave(2013)
Източник: http://dubina.dir.bg
Издание:
Александър Дюма, Тримата мускетари
Преведе от френски Йордан Павлов
Редактор Людмила Харманджиева
Художник Морис Лероар
Художествено оформление Стефан Груев
Художествен редактор Димитър Чаушов
Технически редактор Маргарита Лазарова
Коректор Мери Илиева
Френска. IV издание.
Издателство „Народна младеж“, София, 1978
История
- —Добавяне
- —Редакция: belleamie, 2009
- —Добавяне на илюстрации, сканирани от dave; Корекции от dave
Статия
По-долу е показана статията за Тримата мускетари от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Вижте пояснителната страница за други значения на Тримата мускетари.
| Тримата мускетари | |
| Les trois mousquetaires | |
 | |
| Автор | Александър Дюма - баща |
|---|---|
| Илюстратор | Морис Лероар |
| Първо издание | 1844 г. Франция |
| Оригинален език | френски |
| Жанр | Историческа Приключенска |
| Вид | роман |
| Поредица | Тримата мускетари |
| Следваща | „Двадесет години по-късно“ |
| Издателство в България | „Народна младеж“, София, 1955 |
| Преводач | Йордан Павлов |
| Тримата мускетари в Общомедия | |
„Тримата мускетари“ (на френски: Les trois mousquetaires) е роман на френския писател Александър Дюма - баща. Разказва за приключенията на млад гасконски благородник, наречен д'Артанян, напуснал дома си за да стане мускетар. Д'Артанян не се включва в броя на мускетарите от заглавието на романа. Тримата мускетари са неговите приятели Атос, Портос и Арамис, неразделните другари, чието мото е „Един за всички, всички за един“.
Историята за д'Артанян е продължена в другите романи от трилогията – „Двадесет години по-късно“ и „Виконт дьо Бражелон“.
Първоначално „Тримата мускетари“ е публикуван като сериал от списание Le Siècle в периода март–юли 1844 година. Дюма твърди, че романът се основава на ръкописи, които той е намерил в Националната библиотека на Франция. По-късно се доказва, че Дюма базира своето произведение на книгата „Спомените на господин д'Артанян, капитан-лейтенант на ротата на кралските мускетари“, написана от Гатен дьо Куртил дьо Сандра (Кьолн, 1700). Дюма заема книгата от марсилската градска библиотека.
Сюжет
През 1625 г. бедният благородник д'Артанян напуска семейството си в провинция Гаскония, за да стане кралски мускетар в Париж. В Тарб до Мьон той е пребит и ограбен от непознат благородник, който е забелязан от младежа да говори с красива дама наречена милейди. В Париж пострадалият отива в дома на капитана на мускетарите г-н дьо Тревил, който обещава на момчето, че ще съдейства да влезе в Кралската академия. Неочаквано д'Артанян хуква навън, видял своя грабител. По пътя се сблъсква случайно с мускетарите Атос, Портос и Арамис, като с всеки от тях си урежда дуел. Двубоят е провален от гвардейците на кардинала. Между двете групи започва битка, в която победители излизат кралските мускетари и д'Артанян.
Слухът за подвизите на четиримата стига до крал Луи XIII и той поисква да се срещне със славните воини. Преди срещата с краля, д'Артанян предизвиква още една вражда между кралските мускетари и гвардейците, в която едва не изгаря дома на г-н дьо Ла Тремуй. Този път кралят е бесен, но дьо Тревил оневинява своите мускетари и владетелят връчва на д'Артанян парична награда. През следващите месеци между четиримата започва неразделно приятелство. Д'Артанян е приет за кадет в гвардейската рота на г-н де-з-Есер. Междувременно парите свършват и мускетарите изпадат в затруднения.
Една вечер при д'Артанян идва за помощ хазяина на неговата квартира, г-н Бонасийо, чиято съпруга Констанс, работеща като прислужница за Ана Австрийска, е била отвлечена. Набеден за отвличането е благородникът от Мьон. Зад привидно обикновеното престъпление обаче се крие любовната интрига между Бъкингамския дук и кралицата. Хазяинът е отведен от хора на кардинала в Бастилията, а избягалата от плен г-жа Бонасьо е спасена от д'Артанян. Дръзкият спасител веднага се влюбва в младата дама и ѝ помага в тайната среща между дука и кралицата. Ана Австрийска подарява на своя ухажор своята огърлица за спомен.
По-нататък версията на Дюма обхваща приключенията на д'Артанян и неговите приятели от до 1628 година и обсадата на Ла Рошел.
Персонажи
Д'Артанян и тримата мускетари
- д'Артанян – осемнайсетгодишен гасконец, главен персонаж в историята. Дръзко и смело момче, нечувано ловък с шпагата за възрастта си. Набит и дребен юноша с мургаво лице. Раздразнителен и горд, винаги готов да защити честта си.
- Атос – верен и благороден мускетар с красива външност. Арамис позволява да бъде поучаван само от него.
- Портос – шумен и груб мускетар, който се слави със своя весел нрав и дразнеща суетност. Портос винаги се старае да се отличава от другите с облеклото си. Харесва му да се хвали с многото си любовни похождения. Безкрайно разговорлив и склонен да клюкарства. Притежава висок ръст и е леко пълна фигура. Лицето му излъчва надменност.
- Арамис – 22 – 23 годишен мъж, който, по собствените му думи, временно е мускетар, преди да стъпи в служба като абат. красив младеж с наивно и миловидно лице, черни и кротки очи и тънки мустачета. Има плавни и изискани маниери. Не обича да говори много, но не е необщителен. Суетен към външността си. Изкарва се пред другите духовен, но е забелязван в компанията на много жени.
Второстепенни персонжи
- Милейди де Уинтър – жена на 20 – 22 години, изключително красива с бледа кожа, руси къдрави коси и големи сини очи.
- Граф дьо Рошфорд – 40 – 45 годишен благородник, верен слуга на кардинал Ришельо. Високомерен и груб, склонен да действа подмолно и нечестно. Има сурово изражение на лицето. Носи черни, грижливо поддържани мустаци. Облича се във виолетови дрехи.
- Констанс Бонасьо – прислужница на кралицата Ана Австрийска и нейна вярна помощница в любовната ѝ авантюра с Бъкингамския дук. Женена за г-н Бонасьо. Д'Артанян моментално се влюбва в нея.
- Г-н Бонасьо – страхлив и малодушен човек, хазяин на Д'Артанян. Той е съпруг на Констанс, но не таи особена привързаност към нея.
Исторически личноси
- Луи XIII – крал на Франция и наследник на Анри IV, към чиято памет се отнася с голямо уважение. В романа на Дюма владетелят е описан като слаб и неуверен, намиращ се под силното влияние и зависимост на кардинал Ришельо. Егоистичен и неискрен към обкръжаващите го хора. Таи голямо уважение към граф дьо Тревил, чийто баща е бил верен служител на предишния крал.
- Граф дьо Тревил – капитан на мускетарите, който произхожда от беден благороден род от Гаскония. Верен на своя господар Луи XIII, към когото постъпва с нужното внимание, взимайки предвид неговите слабости. Умел интригант, Тревил често измъква своите мускетари от гнева на краля и кардинала. Ползва се с голямо уважение и възхищение сред мускетарите, които непрекъснато се навъртат в дома на улица Стария гълъбарник. Известен е с многото си завоевания от женски пол.
- Кардинал Ришельо – съветник на Луи XIII и пръв министър на Франция. Лукав и интригант. Сдобива се със своя собствена гвардия, за да съперничи на мощта на краля. Подиграван и мразен от кралската гвардия. Мадам д’Егийон е спрягана за негова любовница.
- Ана Австрийска – съпруга на краля и любовница на Бъкингамския дук.
- Джордж Вилиърс – безразсъден любовник на кралицата.
Слуги на мускетарите
- Планше – слуга на д'Артанян.
- Гримо – слуга на Атос.
- Мускетон – слуга на Портос.
- Базен – слуга на Арамис.
Епизодични персонажи
- Г-н дьо Ла Тремуй – благородник, който е на страната на кардинал Ришельо.
- Бернажу – гвардеец на кардинала, славещ се с бойните си умения.
- Г-н дьо Жюсак – предводител на гвардейците на кардинала. Убит е от д'Артанян.
- Каюзак – гвардеец, любимец на кардинала.
- Бикара – гвардеец, измъкващ се единствено мъртъв от двубой.
Издания на български език
- 1955; София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Пътешествия и приключения“, №1.[1]
- 1983; Издателство: ЦК на ДКМС „Народна младеж“, София; „Тримата мускетари“; Редактор: Людмила Херманджиева; Твърди корици; Стр. 736 (роман от 9 до 721); Формат: 1/16 60/90
- 1997; Издателска къща „Хермес“, Пловдив; „Тримата мускетари“ (Адаптирано издание за деца); Серия „Златно перо“ (№5 по ред на издаванията); Преводач: Светозар Златаров; Художествено оформление и илюстрации: Борис Стоилов; Меки корици; Стр. 100; ISBN 954-459-366-7
- 2005; Издателска къща „Пан '96“, София; „Тримата мускетари“; Поредица „Вечни детски романи“ №96; Меки корици; Стр. 449; ISBN 954-657-105-9
- 2024: Издателство „ИнфоДар“, София; „Тримата мускетари“, под редакцията на Боряна Даракчиева; Поредица „Световна класика“; Твърди корици; ISBN 978-619-244-107-4
Външни препратки
- „Тримата мускетари“ на сайта
„Моята библиотека“ - „Тримата мускетари“ в сайта на
Проект Гутенберг - ((en)) Историята на мускетарите на Дюма, показва връзката между литературните герои и действителните лица от историята.
Източници
- ↑ Тримата мускетари – Александър Дюма. 1955 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2016-03-04. Посетен на 27 юли 2015.
XXX
Във Франция
Първото нещо, от което се уплаши английският крал Чарлз I, когато научи за тая смърт, бе да не би страшната вест да обезсърчи ларошелци; той се опита, казва Ришельо в мемоарите си, да крие тази вест от тях колкото може по-дълго, като заповяда да затворят пристанищата в цялото му кралство и взе грижливо мерки никакъв кораб да не излиза, докато не замине войската, която готвеше Бъкингам, като поемаше грижата след смъртта на Бъкингам той сам да надзирава това заминаване. Дори стигна в строгостта на тая заповед дотам, че задържа в Англия посланиците на Дания, макар че се бяха сбогували, и холандския посланик, който трябваше да откара в пристанището Флесинг индийските кораби, които Чарлз I възвръщаше на обединена Нидерландия.
Но тъй като се сети да даде тая заповед цели пет часа след произшествието, с други думи, в два часа следобед, от пристанищата бяха вече отплавали два кораба: единият, както знаем, отвеждаше милейди, която подозираше вече какво се е случило и се увери още повече в своето предположение, като видя черното знаме да се развява на мачтата на адмиралския кораб.
А вторият кораб — ще кажем по-късно кого носеше и как замина.
Впрочем през това време в лагера край Ла Рошел не се случи нищо ново; само кралят, който много скучаеше, както винаги, но може би в лагера малко повече, отколкото другаде, реши да замине инкогнито и да прекара празника свети Луи в Сен Жермен. Затова поиска от кардинала да му приготви свита само от двадесет мускетари. Кардиналът, който биваше понякога обхванат от скуката на краля, разреши с голямо удоволствие този отпуск на царствения си помощник, който обеща да се върне към 15 септември.
Господин дьо Тревил, предупреден от негово високопреосвещенство, определи свитата и понеже без да му е известна причината, знаеше за горещото желание и дори наложителната необходимост, която имаха приятелите му да се върнат в Париж, не ще и дума, че ги включи в свитата.
Четиримата младежи научиха новината четвърт час след господин дьо Тревил, защото те бяха първите, на които той я съобщи. Тогава д’Артанян оцени милостта, която му беше оказал кардиналът, като го направи най-после мускетар. В противен случай той щеше да бъде принуден да остане в лагера, когато приятелите му заминаваха.
Разбира се, причината за тяхното нетърпение да се върнат в Париж беше опасността, на която щеше да бъде изложена госпожа Бонасийо, ако се срещнеше в Бетюнския манастир със своя смъртен враг — милейди. Затова, както казахме, Арамис беше писал веднага на Мари Мишон, онази шивачка на бельо в Тур, която имаше такива влиятелни познати, да издействува от кралицата разрешение госпожа Бонасийо да излезе от манастира и да се оттегли в Лотарингия или в Белгия. Отговорът не се забави много и десетина дни след това Арамис получи следното писмо:
Драги братовчеде,
Ето разрешение от сестра ми да изтеглите нашата малка слугиня от Бетюнския манастир, където мислите, че въздухът е вреден за нея. Сестра ми ви изпраща това разрешение с голямо удоволствие, защото тя обича много това момиче и си запазва правото да му бъде полезна по-късно.
Целувам ви.
Към писмото беше приложено така съставеното разрешение:
Игуменката на Бетюнския манастир да предаде на лицето, което й връчи тази бележка, послушницата, която беше постъпила в нейния манастир с моя препоръка и е под мое покровителство.
Лувър, 10 август 1628 година
Не е трудно да се разбере колко развеселиха остроумните младежи тия роднински връзки на Арамис с една шивачка, която наричаше кралицата своя сестра. Но Арамис, след като се изчерви два-три пъти до уши от грубите шеги на Портос, помоли приятелите си да не говорят вече по този въпрос, като заяви, че ако му се спомене само една дума, няма да използува повече братовчедката си за посредница.
И тъй за Мари Мишон вече не стана дума между четиримата мускетари, които всъщност имаха това, което искаха: разрешението да изведат госпожа Бонасийо от кармелитския манастир в Бетюн. Наистина това разрешение не им вършеше много работа, докато бяха в лагера край Ла Рошел, тъй да се каже на другия край на Франция; и д’Артанян бе решил да иска отпуск от господин дьо Тревил, като му повери чисто и просто значението на своето заминаване, когато на него и на тримата му приятели бе съобщена новината, че кралят ще замине за Париж със свита от двадесет мускетари и че те са включени в тая свита.
Радостта бе голяма. Изпратиха слугите напред с багажа, а те заминаха сутринта.
Кардиналът изпрати негово величество от Сюржер до Мозе и там кралят и неговият министър се сбогуваха, като показаха взаимни приятелски чувства.
Но кралят, който търсеше развлечение, пътувайки колкото можеше по-бързо, защото искаше да пристигне в Париж на двадесет и трети, се спираше от време на време за лов със соколи — забава, към която някога го беше пристрастил де Люин и която той много обичаше. Когато това се случеше, шестнадесет от двадесетте мускетари се радваха на забавното прекарване на времето, но четирима проклинаха жестоко. Особено д’Артанян чувствуваше, че ушите му непрестанно бръмчат, което Портос обясняваше така:
— Една много знатна дама ми каза: „Това означава, че някъде говорят за вас“.
Най-после свитата мина през Париж на двадесет и трети през нощта; кралят благодари на господин дьо Тревил и му разреши да даде по четири дни отпуск, при условие че никой от щастливците няма да се явява на публично място, инак ги чака затваряне в Бастилията.
Първи получиха отпуски — не е трудно да се отгатне — нашите четирима приятели. Нещо повече, Атос издействува от господин дьо Тревил шест дни вместо четири и прибави към тези шест дни още две нощи, тъй като те заминаха на двадесет и четвърти в пет часа вечерта, а господин дьо Тревил писа благосклонно на отпуските двадесет и пети сутринта.
— Е, боже мой — казваше д’Артанян, който, читателят знае, не се съмняваше никога в нищо, — струва ми се, че си създаваме много грижи за нищо и никаква работа: за два дни, като уморя два или три коня (все ми е едно, имам пари), аз ще бъда в Бетюн, ще предам на игуменката писмото от кралицата и ще заведа скъпото съкровище, което отивам да търся, не в Лотарингия, не в Белгия, а в Париж, където то ще бъде много по-добре скрито, особено докато господин кардиналът е в Ла Рошел. После, като се върнем от похода, било чрез покровителството на братовчедката й, било чрез нашите лични заслуги към нея, ще издействуваме от кралицата, каквото пожелаем. Останете тук, не се преуморявайте напразно. Аз и Планше сме достатъчни за такава проста работа. На това Атос отговори спокойно:
— И ние имаме пари, защото аз още не съм изпил напълно остатъка от диаманта. А Портос и Арамис не са го изяли напълно — И ние ще уморим много лесно четири коня вместо един. Но помислете, д’Артанян — добави той така мрачно, че гласът му накара момъка да потрепери, — помислете, че Бетюн е град, където кардиналът определи среща на една жена, а тая жена, където и да отиде, носи след себе си нещастие. Ако имахте работа с четирима мъже, д’Артанян, щях да ви оставя да отидете сам; но вие имате работа с тая жена, да отидем четиримата и дай боже, заедно с четиримата си слуги да бъдем достатъчно на брой!
— Вие ме плашите, Атос — извика д’Артанян. — От какво се боите, боже мой?
— От всичко! — отвърна Атос.
Д’Артанян разгледа внимателно лицата на другарите си — и на тях както на лицето на Атос беше изписана дълбока тревога. Те пришпориха конете и продължиха пътя си, но без да продумат нито дума.
На двадесет и пети вечерта, когато влизаха в Арас и д’Артанян беше слязъл от коня си пред странноприемницата „Златна брана“, за да изпие чаша вино, конник излезе от двора на пощата, където беше сменил коня си, и препусна с нов кон в галоп по пътя за Париж. Когато излизаше от голямата врата на улицата, вятърът развя мантията, с която се беше загърнал, макар че беше август, и подигна шапката му, която пътникът задържа с ръка точно когато щеше да падне от главата му, и я нахлупи бързо над очите си.
Д’Артанян, който беше устремил поглед в тоя човек, страшно пребледня и изпусна чашата си.
— Какво ви е, господине? — попита Планше. — О! Елате, господа, тичайте, на господаря ми му е лошо!
Тримата приятели се спуснаха и намериха д’Артанян, на когото не беше прилошало, а тичаше към коня си. Спряха го на прага.
— Е! Къде по дяволите си хукнал така? — извика му Атос.
— Той е! — извика д’Артанян, пребледнял от гняв и с пот на челото. — Той е! Пуснете ме да го настигна!
— Но кой той? — запита Атос.
— Той, този човек!
— Кой човек!
— Този проклет човек, моят зъл дух, когото виждам винаги, когато ме застрашава някакво нещастие: този, който придружаваше ужасната жена, когато я срещнах за пръв път, този, когото търсех, когато обидих приятеля ни Атос, този, когото видях дори същата сутрин в деня, когато госпожа Бонасийо бе отвлечена! Видях го, той е! Познах го, когато вятърът разгърна мантията му.
— По дяволите! — рече замислено Атос.
— На конете, господа, на конете; да препуснем подире му и ще го догоним.
— Драги мой — прекъсна го Атос, — помислете, че той отива в обратна посока на нашата, че има бодър кон, а нашите са уморени, и ние, с други думи, ще уморим конете си, без да има дори вероятност да го настигнем. Да оставим мъжа, д’Артанян, да спасим жената.
— Хей, господине! — извика някакъв слуга от конюшнята, като тичаше след непознатия. — Хей, господине! Едно листче ви падна от шапката! Хей, господине! Хей!
— Приятелю — спря го д’Артанян, — на, вземи половин пистол за това листче!
— О, господине, с удоволствие! Ето го!
Слугата, зарадван от добрата сделка, която беше направил, се прибра в двора на странноприемницата; д’Артанян разгъна листчето.
— Е? — запитаха го другарите му, като го заобиколиха.
— Само една дума! — отвърна д’Артанян.
— Да — каза Арамис, — но тази дума е име на град или на село.
— Армантиер — прочете Портос. — Армантиер, не съм чувал такова нещо!
— И това име на град или село е написано с нейната ръка! — възкликна Атос.
— Тогава нека пазим грижливо това листче — рече д’Артанян, — може да не съм загубил на вятъра последния си пистол! На конете, приятели, на конете!
И четиримата приятели препуснаха в галоп по пътя за Бетюн.