Александър Дюма
Тримата мускетари (60)

XXIX
Какво ставаше в Портсмут на 23 август 1628 година

Фелтън целуна ръка на милейди — сбогува се с нея, както брат се сбогува със сестра си, когато отива на разходка.

Наглед той беше спокоен, както винаги; само очите му горяха с необикновен трескав блясък; челото му беше по-бледо от обикновено; говореше със стиснати зъби, кратко и отсечено, което показваше, че го вълнуват мрачни мисли.

Докато се намираше в лодката, която го отнасяше на брега, лицето му беше обърнато към милейди. Изправена на палубата, тя го следеше с очи. И двамата не се безпокояха, че могат да ги преследват — никога не влизаха в стаята на милейди преди девет часа, а от замъка до Лондон имаше три часа път.

Фелтън слезе на брега, изкачи се по малкия гребен на крайбрежната стръмнина, махна за последен път на милейди и се запъти към града.

След стотина крачки пътят се спускаше надолу и той можеше да види само мачтата на кораба.

Затича се веднага към Портсмут, който се виждаше насреща на около половин миля. Къщите и кулите му се открояваха в утринната мъгла.

Отвъд Портсмут морето беше покрито с кораби — мачтите им, прилични на гора от оголени през зимата тополи, се люшкаха на вятъра.

Фелтън крачеше и си припомняше всички истински и лъжливи обвинения срещу любимеца на Джейкъб VI и Чарлз I, които се бяха натрупали у него след две години дълбоки размишления и през дългото му пребиваване сред пуританите.

Когато сравняваше обществените престъпления на този министър, големи европейски престъпления, ако може тъй да се каже, с частните и неизвестни престъпления, в които го беше обвинила милейди, Фелтън намираше, че по-виновен бе оня Бъкингам, чийто живот беше неизвестен на обществото. Защото любовта му, тъй странна, нова и пламенна, го караше да вижда подлите и въображаеми обвинения на лейди Уинтър, както човек вижда през увеличително стъкло дори незабележими в действителност прашинки като страшни чудовища.

Бързият ход разпалваше още по-силно кръвта му. Мисълта му, че оставяше зад себе си изложена на страшно отмъщение жената, която обичаше или по-скоро, която боготвореше като светица, преживяното вълнение, умората, всичко възпламеняваше още повече душата му над границата на човешките чувства.

Той влезе в Портсмут към осем часа сутринта. Цялото население беше на крак. Барабани биеха по улиците и на пристанището. Войските, които щяха да отплават, се спускаха към морето.

Фелтън стигна в адмиралтейството, потънал в прах и пот. Лицето му, обикновено толкова бледо, бе зачервено от жега и гняв. Часовият не искаше да го пусне, но Фелтън повика началника на караула и извади писмото, което носеше:

— Бърза поръчка от страна на лорд Уинтър — каза той.

Като чу името на лорд Уинтър, за когото се знаеше, че е един от най-близките приятели на негова светлост, началникът на караула даде заповед да пуснат Фелтън, който също носеше униформата на морски офицер.

Фелтън се втурна в двореца.

Тъкмо когато влизаше във вестибюла, друг мъж, прашен и запъхтян, също влизаше, като остави при вратата пощенски кон, който щом пристигна, падна на двете си колене.

Той и Фелтън се обърнаха едновременно към Патрик, доверения камердинер на дука. Фелтън каза името на барон Уинтър, непознатият не искаше да спомене никого и заяви, че може да каже кой е само пред дука. И двамата настояваха да минат първи.

Патрик, като знаеше, че лорд Уинтър има служебна работа и е в приятелски връзки с дука, предпочете лицето, което идеше от негово име. Другият бе принуден да чака. Виждаше се как проклина това закъснение.

Камердинерът преведе Фелтън през голяма зала, където чакаха пратениците на Ла Рошел, предвождани от принц дьо Субиз, и го въведе в един кабинет, където Бъкингам, излязъл от банята, довършваше тоалета си, на който и този път както винаги отделяше особено внимание.

— Лейтенант Фелтън — съобщи Патрик, — от страна на лорд Уинтър.

— От страна на лорд Уинтър! — повтори Бъкингам. — Да влезе.

Фелтън влезе. В този миг Бъкингам хвърляше на дивана скъп халат, везан със злато, за да облече синя кадифена дреха, цялата обшита с бисери.

— Защо лордът не дойде сам? — запита Бъкингам. — Чаках го тая сутрин.

— Той ме натовари да кажа на ваша светлост — отвърна Фелтън, — че много съжалява, задето не ще има тази чест, тъй като е принуден да охранява замъка.

— Да, да — рече Бъкингам, — зная това, там има една затворница.

— Точно за тая затворница исках да говоря на ваша светлост — продължи Фелтън.

— Добре, говорете!

— Това, което имам да ви кажа, може да бъде изслушано само от вас, милорд.

— Оставете ни, Патрик — каза Бъкингам, — но бъдете наблизо, за да чуете, когато ви позвъня. След малко ще ви повикам.

Патрик излезе.

— Сега сме сами, господине — добави Бъкингам, — говорете.

— Милорд — започна Фелтън, — лорд Уинтър ви е писал онзи ден, за да ви помоли да подпишете заповедта за заточение на една млада жена, наречена Шарлота Бексън.

— Да, господине, и аз му отговорих да ми донесе или да изпрати тая заповед и ще я подпиша.

— Ето я, милорд.

— Дайте — каза дукът.

И като я взе от ръцете на Фелтън, той бегло я прегледа. Уверил се, че е същата заповед, за която му бе съобщено, той я сложи на масата, взе перо и се приготви да я подпише.

— Извинете, милорд — спря го Фелтън, — но ваша светлост знае ли, че името Шарлота Бексън не е истинското име на тази млада жена?

— Да, господине, зная — отвърна дукът, като потопи перото в мастилницата.

— Тогава, ваша светлост, знаете ли истинското й име? — запита рязко Фелтън.

— Зная го.

Дукът приближи перото към заповедта. Фелтън пребледня.

— Като знаете истинското й име, ваша светлост, пак ли ще подпишете? — продължи Фелтън.

— Разбира се — отговори Бъкингам, — и дори два пъти, неведнъж.

— Не мога да повярвам — продължи Фелтън с глас, който ставаше все по-рязък и отсечен, — че ваша светлост знае, че става дума за лейди Уинтър…

— Зная отлично и съм изненадан, че и вие знаете!

— И ваша светлост ще подпишете ли тая заповед без угризение на съвестта?

Бъкингам погледна надменно момъка.

— Я гледай! Знаете ли, господине, че ми задавате странни въпроси — каза му той — и че съм много снизходителен, като ви отговарям?

— Отговаряйте, ваша светлост — настоя Фелтън, — положението е по-тежко, отколкото може би си мислите.

Бъкингам помисли, че младежът, който идеше от страна на лорд Уинтър, говореше навярно от негово име и омекна.

— Без никакво угризение — отвърна той — и лордът като мене знае, че милейди Уинтър е голяма престъпница и да се сведе наказанието й до заточение е почти равносилно на помилване.

Дукът постави перото върху заповедта.

— Вие няма да подпишете тая заповед, милорд! — заяви Фелтън, като пристъпи крачка към дука.

— Аз ли няма да подпиша тая заповед! — учуди се Бъкингам. — Защо?

— Защото ще надникнете в душата си и ще отдадете справедливост на милейди.

— С изпращането й в Тайбърн й се отдава справедливост — отговори Бъкингам. — Милейди е безчестна жена.

— Ваша светлост, милейди е ангел, вие знаете добре това и аз искам от вас свободата й.

— Хайде де! — възкликна Бъкингам. — Да не сте луд, та ми говорите така?

— Милорд, извинете ме! Говоря, както мога. Сдържам се. Но, милорд, помислете си какво ще направите и се пазете да не превишите мярката!

— Моля?… Боже, прости ми! — извика Бъкингам. — Той сякаш ме заплашва!

— Не, милорд, още моля и ви казвам: една капка вода е достатъчна, за да прелее пълната чаша, една малка грешка може да навлече възмездие над главата, щадена въпреки толкова престъпления.

— Господин Фелтън — каза Бъкингам, — ще излезете оттук и ще отидете веднага под арест.

— Вие ще ме изслушате докрай, милорд. Вие сте прелъстили тази девойка, вие сте я оскърбили, вие сте я опетнили. Изкупете престъпленията си към нея, оставете я да замине свободно и аз няма да искам нищо друго от вас.

— Няма да искате! — повтори Бъкингам, като погледна учуден Фелтън и наблегна на всяка сричка от трите думи, които каза.

— Милорд — продължи Фелтън и колкото повече говореше, толкова повече се разпалваше. — Милорд, пазете се, на цяла Англия дотегнаха вашите беззакония. Милорд, вие злоупотребихте с кралската власт, която почти узурпирахте. Милорд, вие сте омразен на хората и на бога. Бог ще ви накаже по-късно, но аз, аз ще ви накажа днес.

— О! Това е вече много! — извика Бъкингам, като пристъпи крачка към вратата.

Фелтън му препречи пътя.

— Аз ви моля смирено — продължи той, — подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър. Помислете, че това е жената, която вие сте обезчестили.

— Махнете се, господине — процеди Бъкингам, — или ще позвъня и ще заповядам да ви оковат във вериги.

— Вие няма да позвъните — пресече го Фелтън, като се хвърли между дука и звънеца, поставен на една масичка със сребърни инкрустации. — Пазете се, милорд, вие сте в ръцете на бога.

— В ръцете на дявола, искате да кажете — извика Бъкингам, като повиши глас, за да привлече хора, но без да повика направо.

— Подпишете, милорд, подпишете заповед за освобождението на лейди Уинтър — каза твърдо Фелтън, като бутна един лист към дука.

— Насила! Подигравате ли се! Хей, Патрик!

— Подпишете, милорд.

— Никога!

— Никога?

— Помощ — извика дукът и в същото време грабна шпагата си.

Но Фелтън не му даде време да я извади. Той държеше напълно готов в пазвата си ножа, с който се беше наранила милейди. С един скок той се нахвърли върху дука. В същия миг Патрик влезе в стаята и извика:

— Милорд, писмо от Франция!

— От Франция! — възкликна Бъкингам и забрави всичко, като си помисли кой изпращаше писмото.

Фелтън използува този миг и заби ножа до дръжката в хълбока му.

— Ах! Предател! — извика Бъкингам. — Ти ме уби…

— Убийство! — изрева Патрик.

Фелтън се озърна, за да избяга, и като видя, че вратата е отворена, втурна се в съседната стая, където чакаха, както казахме, пратениците на Ла Рошел, прекоси я тичешком и хукна към стълбата. Но на най-горното стъпало срещна лорд Уинтър, който, щом го видя смъртно бледен, с блуждаещ поглед и с петна от кръв по ръката и лицето, го сграбчи за гърлото и извика:

— Знаех, но се сетих с минута закъснение! Ах, колко съм нещастен, колко съм нещастен!

Фелтън не оказа никаква съпротива. Лорд Уинтър го предаде в ръцете на стражата. Отведоха го, докато се получат нови нареждания, на една малка тераса, която се издигаше над морето. Уинтър се втурна в кабинета на Бъкингам.

При вика, който нададе дукът, при повикването на Патрик в кабинета се втурна мъжът, когото Фелтън беше срещнал във вестибюла.

Той видя дука легнал на един диван, притиснал раната със сгърчената си ръка.

— Ла Порт — продума дукът с угасващ глас, — Ла Порт, тя ли те изпраща?

— Да, ваша светлост — отвърна верният плащеносец на Ана Австрийска, — но много късно може би.

— Тихо, Ла Порт! Може да ви чуят. Патрик, не пускайте никого. О, няма да узная какво е изпратила да ми кажат! Боже мой, умирам!

И дукът изгуби съзнание.

Но лорд Уинтър, пратениците, началниците на експедиционните войски, офицерите от свитата на Бъкингам нахлуха в стаята му. Навсякъде се носеха отчаяни викове. Новината, която изпълваше двореца с вопли и стенания, скоро излезе оттам и се пръсна из града.

Топовен изстрел възвести, че се е случило нещо ново и неочаквано.

Лорд Уинтър си скубеше косите.

— Закъснях с една минута! — викаше той. — Една минута! Боже мой, боже мой, какво нещастие!

И наистина в седем часа сутринта му казаха, че на един прозорец на замъка виси въжена стълба. Той изтича веднага в стаята на милейди, намери я празна, с отворен прозорец и изпилена решетка, спомни си устното предупреждение, което д’Артанян беше заповядал на пратеника си да му предаде, изплаши се за дука, изтича в конюшнята и без да губи време с оседлаване, яхна първия кон, който му попадна, препусна с всички сили, скочи от него в двора, изкачи се бързо по стълбата и на най-горното стъпало, както казахме, срещна Фелтън.

Но дукът не беше мъртъв — той дойде на себе си, отвори очи и в сърцата на всички блесна надежда.

— Господа — рече той, — оставете ме само с Патрик и Ла Порт.

— А, вие ли сте, Уинтър! Изпратихте ми тая сутрин някакъв луд, вижте в какво състояние ме остави!

— О, милорд! — извика лордът. — Никога няма да се утеша!

— И ще сбъркаш, драги ми Уинтър — каза Бъкингам, като му подаде ръка, — не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек. Но остави ни, моля те.

Лордът излезе, като ридаеше.

В кабинета останаха само раненият дук, Ла Порт и Патрик.

Търсиха лекар и не можеха да намерят.

— Вие ще живеете, милорд, ще живеете — повтаряше на колене пред дивана на дука верният слуга на Ана Австрийска.

— Какво ми пише тя! — попита със слаб глас Бъкингам, цял облян в кръв, като превъзмогваше жестоките болки, за да говори за тая, която обичаше. — Какво ми пише тя? Прочети писмото й.

— О, милорд! — въздъхна Ла Порт.

— Слушай, Ла Порт. Не виждаш ли, че нямам време за губене?

Ла Порт счупи печата и постави пергамента пред очите на дука. Но Бъкингам напразно се мъчеше да различи написаното.

— Чети — рече той, — чети, не виждам вече, чети! Скоро може би няма да чувам вече и ще умра, без да узная какво ми е писала.

Ла Порт не възрази повече и прочете:

Милорд!

Заклевам ви във всичко, което изстрадах чрез вас и от вас, откакто ви познавам, ако ви е скъпо спокойствието ми, да спрете големите въоръжения, които правите срещу Франция и да прекратите войната, за която говорят гласно, че религията е явната й причина, а тихо, че любовта ви към мене е скритата й причина. Тази война може да донесе не само на Франция и на Англия големи бедствия, но и на вас, милорд, нещастия, за които никога не бих се утешила.

Пазете живота си, който застрашават и който ще ми бъде скъп веднага щом престана да бъда принудена да виждам в лицето ви враг.

Ваша предана

Ана

Бъкингам събра всичките си сили, за да изслуша писмото. После, когато то бе прочетено, запита, сякаш беше получил от това писмо горчиво разочарование:

— Нямате ли да ми предадете нещо друго устно, Ла Порт?

— Имам, ваша светлост. Кралицата ми поръча да ви кажа да се пазите, защото са я предупредили, че искат да ви убият.

— Това ли е всичко, това ли е всичко? — запита нетърпеливо Бъкингам.

— Тя ми поръча също да ви кажа, че продължава да ви обича.

— Ах! Слава богу! — извика Бъкингам. — Тогава смъртта ми няма да бъде за нея смърт на чужденец!…

Ла Порт се обля в сълзи.

— Патрик — каза дукът, — донеси ми ковчежето, в което беше диамантеният накит.

Патрик донесе поисканото ковчеже, което Ла Порт позна, че е принадлежало на кралицата.

— А сега кесийката от бял атлаз, на която е извезан с бисери вензелът й.

Патрик изпълни и това желание.

— Ето, Ла Порт — продължи Бъкингам, — това са единствените спомени, които имам от нея, това сребърно ковчеже и тия две писма. Ще ги върнете на нейно величество. А за последен спомен (той потърси наоколо си някаква скъпоценност)… ще прибавите…

Той продължи да търси. Но замъгленият му от смъртта поглед срещна само ножа, паднал от ръцете на Фелтън, който още димеше от алената кръв, разляна по острието.

— Ще прибавите този нож — додаде дукът, като стисна ръката на Ла Порт.

Той успя да сложи и кесийката на дъното на сребърното ковчеже, пусна там ножа, като направи знак на Ла Порт, че не може вече да говори. После с последен гърч, който този път нямаше вече сили да преодолее, той се свлече от дивана на пода.

Патрик нададе страшен вик.

Бъкингам поиска да се усмихне за последен път, но смъртта прекъсна мисълта му, която остана запечатана на челото му като последна любовна целувка.

В този миг пристигна съвсем изплашен лекарят на дука. Той бил вече на борда на адмиралския кораб и били принудени да го търсят там.

Той се приближи до дука, взе ръката му, подържа я малко в своята и я отпусна.

— Всичко е безполезно — заключи лекарят, — той е мъртъв.

— Мъртъв, мъртъв! — извика Патрик.

При този вик цялата тълпа влезе в стаята и навсякъде зацари отчаяние и смут.

Веднага щом видя, че Бъкингам е издъхнал, лорд Уинтър изтича при Фелтън, когото войниците продължаваха да пазят на терасата на двореца.

— Клетнико! — извика той на младежа, възвърнал си след смъртта на Бъкингам спокойствието и хладнокръвието, които никога вече нямаше да го напуснат. — Клетнико, какво направи!

— Отмъстих си — отговори той.

— Ти! — учуди се лордът. — Кажи, че послужи за оръдие на онази проклета жена. Но заклевам се, че това престъпление ще бъде последното й престъпление.

— Не разбирам какво искате да кажете — продължи спокойно Фелтън — и не зная за кого говорите, милорд. Аз убих господин Бъкингам, защото той отказа два пъти лично на вас да ме произведе капитан. Наказах го за неговата несправедливост, това е всичко.

Смаян, Уинтър гледаше войниците, които връзваха Фелтън, и не знаеше какво да мисли за такава безчувственост.

Но само една мисъл помрачаваше ясното чело на Фелтън. При всеки шум, който чуваше, простодушният пуритан си представяше, че различава стъпките и гласа на милейди, която иде да се хвърли в прегръдките му, за да се признае за виновна и да загине заедно с него.

Изведнъж той потрепери, погледат му се устреми към някаква точка в морето, което се виждаше цяло от терасата. С орловия си поглед на моряк той различи там, където всеки друг би видял само чайка, която се люшка по вълните, платното на кораба, който отплаваше към бреговете на Франция.

Той пребледня, сложи ръка на сърцето си, което се късаше, и разбра цялата измяна.

— Последна милост, милорд! — помоли той лорда.

— Каква? — запита лордът.

— Колко е часът?

Лордът извади часовника си.

— Девет без десет — отвърна той.

Милейди беше ускорила заминаването си с час и половина щом като чу топовния изстрел, който известяваше за съдбоносното събитие, тя даде заповед да дигнат котва.

Корабът плаваше под синьото небе на голямо разстояние от брега.

— Тъй е било угодно на бога — промълви Фелтън с примирението на фанатик, но без да може все пак да откъсне очи от малкото корабче, на чиято палуба навярно мислеше, че различава бялата сянка на онази, за която щеше да бъде пожертвуван животът му.

Уинтър проследи погледа му, разбра страданието му и отгатна всичко.

— Бъди наказан сам сега, клетнико — рече лорд Уинтър на Фелтън, който се остави да го отведат с очи, извърнати към морето, — но заклевам се в паметта на брат си, когото толкова много обичах, че твоята съучастница няма да се спаси.

Фелтън наведе глава, без да продума нито дума. А Уинтър слезе бързо по стълбата и отиде на пристанището.