Александър Дюма
Тримата мускетари (55)

XXIV
Трети ден в пленничество

Фелтън беше дошъл; оставаше да се направи още една стъпка: трябваше да бъде задържан или по-скоро трябваше той сам да остане. Но засега милейди долавяше смътно начина, по който щеше да постигне това.

Трябваше нещо повече: трябваше да го накара да говори, за да му говори и тя. Защото милейди знаеше много добре, че най-голямата й прелест беше в нейния глас, който така умело владееше цялата гама от тонове — от човешката реч до божието откровение.

И все пак въпреки всичката си прелест милейди можеше да се провали, защото Фелтън беше предупреден, и то срещу най-малката случайност. И тя започна да наблюдава всичките си постъпки, всичките си думи до най-обикновения поглед на очите си, движенията си, дишането си, което можеше да се сметне за въздишка. С една дума, тя проучи всичко като опитен актьор, на когото са дали нова, необичайна за него роля.

Поведението й към лорд Уинтър беше по-лесно и тя го беше обмислила още от вечерта. Да се държи достойно и мълчаливо в негово присъствие и от време на време да го дразни с престорено пренебрежение, с презрителна дума, да го подбужда към заплахи и насилия, които да подчертават нейното покорство, такова беше намерението й. Фелтън щеше да види: може би нищо нямаше да каже, но щеше да види.

Сутринта Фелтън дойде както винаги, но милейди го остави да се разпорежда с всички приготовления за закуската, без да го заговори. Но когато щеше да си тръгне, у нея блесна надежда, тъй като й се стори, че той ще я заговори. Но устните му само помръднаха, без да издадат звук, и като се овладя, той затвори в сърцето си думите, които щяха да се отронят от устните му, и излезе.

По обед влезе лорд Уинтър.

Беше хубав зимен ден и лъч от бледото английско слънце, което свети, но не топли, проникваше през решетките на затвора.

Милейди гледаше през прозореца и се престори, че не чува шума от отварянето на вратата.

— А! А! — подхвърли лорд Уинтър. — След като разигравахме комедия, след като разигравахме трагедия, ето че се занимаваме с меланхолия.

Затворницата не отговори.

— Да, да, разбирам — продължи лорд Уинтър. — Вие бихте искали да бъдете на свобода върху тоя бряг; вие бихте искали да сте на добър кораб и да порите вълните на това зелено като смарагд море; вие бихте искали, било на суша, било по море, да ми устроите една от ония ловки засади, в които сте толкова опитна. Търпение! Търпение! След четири дни брегът ще бъде достъпен за вас, морето ще бъде открито, дори по-открито, отколкото бихте желали, тъй като след четири дни Англия ще се избави от вас.

Милейди сплете ръце и дигна към небето хубавите си очи.

— Господи! Господи! — промълви тя с ангелска кротост в гласа и в движението. — Прости на този човек, както аз самата му прощавам.

— Да, моли се, проклетнице — извика лордът, — молитвата ти е много по-великодушна от тебе, защото ти, кълна се, си в ръцете на човек, който никога няма да ти прости.

И той излезе.

Когато излизаше, един проницателен поглед се плъзна през открехнатата врата и милейди забеляза Фелтън, който се дръпна бързо настрани, за да не го види тя.

Тогава тя падна на колене и започна да се моли.

— Боже мой! Боже мой! — казваше тя. — Ти знаеш за какво свето дело страдам, дай ми сили да понеса страданията.

Вратата тихо се отвори. Хубавата богомолка се престори, че не чува скърцането, и продължи с глас, изпълнен със сълзи:

— Боже отмъстителю! Боже милосърдни! Ще оставиш ли този човек да осъществи страшните си помисли!

Едва тогава се престори, че чува стъпките на Фелтън и като се изправи с шеметна бързина, изчерви се, сякаш се срамуваше, че са я сварили на колене.

— Аз не обичам да безпокоя тези, които се молят, госпожо — рече сериозно Фелтън. — Не се безпокойте заради мене, умолявам ви.

— Отде знаете, че се молех, господине? — запита милейди със сподавен от ридания глас. — Лъжете се, господине, аз не се молех.

— Мислите ли, госпожо — отвърна Фелтън все така сериозно, макар и малко по-меко, — че аз имам право да попреча на едно създание да се преклони пред своя създател? Боже пази! Освен това разкаянието подхожда на грешниците, каквото и престъпление да е извършил един грешник, той е свет за мене, когато е в нозете на господа.

— Грешна аз! — въздъхна милейди с усмивка, която би обезоръжила ангела на страшния съд. — Грешна! Боже мой, ти знаеш дали съм грешна! Кажете осъдена, господине, това е друго; но вие знаете, че бог, който обича мъчениците, допуска понякога да осъждат невинните.

— Щом сте осъдена, госпожо, и щом сте мъченица — отвърна Фелтън, — вие трябва повече да се молите и аз ще ви помогна с молитвите си.

— О, вие сте праведник! — извика милейди и падна в краката му. — Слушайте, не мога да крия повече, защото се боя, че няма да имам сили, когато ще трябва да поддържам борбата и да изповядам открито вярата си; изслушайте молбата на една отчаяна жена. Вас ви заблуждават, господине, но не става дума за това, моля ви само за една милост и ако ми я окажете, ще ви благославям и на тоя, и на оня свят.

— Говорете на господаря, госпожо — отговори Фелтън. Аз за щастие не съм натоварен нито да опрощавам, нито да наказвам, бог е възложил тази отговорност на по-висши от мене.

— Не, на вас, само на вас. Изслушайте ме, вместо да спомагате за моята гибел, вместо да спомагате за моето безчестие.

— Ако сте заслужили този позор, госпожо, ако сте си навлекли това безчестие, трябва да го понесете, като се уповавате на бога.

— Какво говорите! О, вие не ме разбирате! Като говоря за безчестие, вие мислите, че говоря за някакво наказание, за затвор или смърт! Дай боже да беше така! Какво са за мене смъртта и затворът!

— Сега аз не ви разбирам вече, госпожо!

— Или се правите, че не ме разбирате, господине — усмихна се недоверчиво затворницата.

— Не, госпожо, кълна се във войнишката си чест, в християнската си вяра!

— Как! Не знаете ли намеренията на лорд Уинтър към мене?

— Не ги зная.

— Невъзможно, та вие сте негов довереник!

— Аз никога не лъжа, госпожо!

— О, той все пак толкова малко се укрива, че не може да не се отгатнат!

— Аз не търся нищо да отгатвам; чакам да ми се доверят, а лорд Уинтър освен това, което ми е казвал пред вас, нищо не ми е доверявал.

— Но вие — извика милейди с невероятна искреност в гласа, — вие тогава не сте негов съучастник, вие не знаете тогава, че той ми е отредил позор, пред който всички земни наказания бледнеят по ужас?

— Лъжете се, госпожо — каза Фелтън, като се изчерви, — лорд Уинтър не е способен на такова престъпление.

„Добре е — каза си милейди, — без да знае за какво става дума, той нарича това престъпление!“ После добави гласно:

— Приятелят на нечестивеца е способен на всичко.

— Кого наричате нечестивец? — попита Фелтън.

— Има ли втори човек в Англия, на когото да подхожда това име?

— Вие говорите за Джордж Вилиърз? — каза Фелтън и очите му пламнаха.

— Когото езичниците и благородните неверници наричат Бъкингамския дук — продължи милейди. — Не бих повярвала, че в Англия би се намерил друг англичанин, за когото би имало нужда от толкова дълго обяснение, за да се разбере за кого говоря!

— Божията десница е простряна над него — рече Фелтън — и той няма да избегне наказанието, което заслужава.

Фелтън само изразяваше към дука чувството на отвращение, което всички англичани изпитваха към този, когото самите католици наричаха грабител, кръвопиец и развратник, а пуританите наричаха чисто и просто сатана.

— Господи! Господи! — извика милейди. — Когато те моля да изпратиш на този човек наказанието, което заслужава, ти знаеш, че аз не гоня лична мъст, а избавлението на цял един народ.

— Но вие познавате ли го? — попита Фелтън. „Най-после ме разпитва“ — си каза милейди, светнала от радост, че тъй бързо е постигнала толкова голям успех.

— Дали го познавам! О, да! Да! За мое нещастие, за мое вечно нещастие!

И милейди закърши ръце, сякаш изпитваше безкрайна мъка. Фелтън навярно почувствува, че силите му го изоставят и пристъпи няколко крачки към вратата. Затворницата, която не го изпущаше от очи, скочи след него и го спря.

— Господине! — извика тя. — Бъдете добър, бъдете милосърден, изслушайте молбата ми: този нож, който съдбоносната предпазливост на лорда ми отне, защото той знаеше за какво ще го използувам, о, изслушайте ме докрай! Върнете ми този нож само за минутка, от милост, от съжаление! Прегръщам коленете ви! Виждате ли, аз не ви се сърдя; господи! Да се сърдя на вас, единствения справедлив, добър и състрадателен човек, когото срещнах! На вас, моя спасител може би! Една минутка този нож, една-единствена минутка и ще ви го върна през прозорчето на вратата; само една минутка, господин Фелтън, и ще ми спасите честта!

— Да се убиете! — извика ужасен Фелтън, като забрави да отдръпне ръцете си от ръцете на затворницата. — Да се убиете!

— Издадох се, господине — прошепна милейди, като сниши глас и се отпусна без сили на пода, — издадох тайната си! Той знае всичко! Боже мой, аз съм загубена!

Фелтън стоеше прав, неподвижен и нерешителен.

„Той още се съмнява — помисли си милейди, — не съм била достатъчно убедителна.“

Някой ходеше в коридора; милейди позна стъпките на лорд Уинтър. Фелтън също ги позна и пристъпи крачка към вратата.

Милейди се спусна към него.

— О! Нито дума за това, което ви казах — промълви тя с глух глас, — нито дума на този човек, инак съм загубена и вие, вие…

После, тъй като стъпките се приближаваха, тя млъкна от страх да не чуят гласа й, като сложи с безкраен ужас хубавата си ръка на устата на Фелтън. Фелтън отблъсна леко милейди, която се отпусна в едно кресло.

Лорд Уинтър мина край вратата, без да спре, и чуха, че стъпките му се отдалечават.

Фелтън, блед като мъртвец, постоя известно време, като се ослушваше внимателно, после, когато стъпките напълно стихнаха, той си отдъхна като човек, който се пробужда от сън, и изскочи от стаята.

— Ах! — извика милейди, като също се ослушваше в стъпките на Фелтън, който се отдалечаваше в посока, противоположна на стъпките на лорд Уинтър. — Най-сетне ти си мой!

После лицето й се помрачи.

„Ако каже на лорда — помисли си тя, — аз съм загубена, защото лордът, който знае, че няма да се убия, ще ми даде пред него нож в ръцете и той ще види ясно, че цялото това голямо отчаяние е било само игра.“

Тя застана пред огледалото и се погледна: никога не е била толкова хубава.

— О, да! — усмихна се тя. — Но той няма да каже. Вечерта лорд Уинтър дойде, когато носеха вечерята.

— Господине — му рече милейди, — вашето присъствие да не е принудително допълнение към моето затворничество и не бихте ли могли да ми спестите излишните мъки, които ми причиняват вашите посещения?

— Как, мила сестро? — учуди се лорд Уинтър. — Не ми ли съобщихте трогателно с тези хубави устни, толкова жестоки днес към мене, че сте дошли в Англия с единствената цел да ме виждате винаги когато пожелаете, удоволствие, което според вашите думи много ви е липсвало, и че сте решили да понесете всичко заради него: морска болест, бури, затвор! И ето аз съм пред вас, бъдете доволна! Но този път посещението ми има причина.

Милейди изтръпна, помисли, че Фелтън я е издал; може би никога през живота си тая жена, която беше изпитала толкова остри и противоположни вълнения, не бе чувствувала сърцето си да бие така силно.

Тя беше седнала. Лорд Уинтър взе кресло, приближи го до нея и седна, после извади от джоба си някакъв лист и го разгъна бавно:

— Ето, — каза й той — исках да ви покажа тоя вид паспорт. Съставих го сам, за да ви служи отсега нататък като пореден номер в живота, който се съгласявам да ви дам.

После, като премести очи от милейди към листа, той прочете:

— „Заповед да се отведе в…“ — за името е оставено място — прекъсна се Уинтър: — ако предпочитате някое място, ще кажете и ако то е на хиляда левги от Лондон, молбата ви ще бъде изпълнена. И така продължавам: „Заповед да се отведе в… упоменатата Шарлота Бексън, жигосана от френското кралско правосъдие, но освободена след наказанието. Тя ще остане на това място, без право да се отдалечава повече от три левги. При опит за бягство ще бъде наказана със смърт. Полагат й се пет шилинга на ден за жилище и храна.“

— Тая заповед не се отнася до мене — отвърна студено милейди, — тъй като там е отбелязано друго име.

— Име! Та вие имате ли име?

— Нося името на вашия брат.

— Лъжете се, моят брат ви е само втори мъж, а първият е още жив, кажете ми името и ще го сложа вместо името Шарлота Бексън. Не?… Не искате ли?… Мълчите? Добре! Ще бъдете вписана в списъка на затворниците под името Шарлота Бексън.

Милейди мълчеше; само че този път вече не от притворство, а от ужас: тя помисли, че заповедта е готова за изпълнение, помисли, че лорд Уинтър е ускорил заминаването й; помисли, че е осъдена да замине още същата вечер. За миг й се стори, че всичко е загубено, когато изведнъж забеляза, че на заповедта няма никакъв подпис.

Радостта, която изпита при това откритие, беше толкова голяма, че не можа да я скрие.

— Да, да — продължи лорд Уинтър, който забеляза промяната в нея, — да, вие търсите подпис и си казвате: „Не всичко е загубено, щом тая заповед не е подписана; показват ми я само за да ме уплашат“. Лъжете се: утре тая заповед ще бъде изпратена на лорд Бъкингам; в другиден ще се върне подписана собственоръчно от него и подпечатана с печата му, а двадесет и четири часа по-късно, отговарям за това, ще започне изпълнението й. Сбогом, госпожо, това е всичко, което исках да ви кажа.

— А аз ще ви отговоря, господине, че това злоупотребление с властта, че това изгнание под измислено име е подлост.

— Предпочитате ли да ви обесят под истинското ви име, милейди? Знаете, английското правосъдие е неумолимо при нарушение на законите за брака, обяснете се откровено: макар че моето име, или по-скоро името на брат ми, е замесено в цялата тази работа, аз ще се изложа на скандала от един публичен процес, за да бъда уверен, че ще се избавя завинаги от вас.

Милейди не отговори, но пребледня като мъртвец.

— О, виждам, че предпочитате странствуването! Чудесно, госпожо! Има една стара поговорка, която казва, че пътешествията възпитават младежта. Все пак вие не грешите, госпожо, животът е хубав, повярвайте! Затова вземам мерки да не ми го отнемете. Остава да уредим въпроса с петте шилинга: проявявам се малко като скъперник, нали? Това е, защото се боя да не подкупите пазачите си. Всъщност остават ви вашите прелести, за да ги прелъстите. Използувайте ги, ако неуспехът ви с Фелтън не е убил желанието ви към такива опити.

„Фелтън не ме е издал — каза си милейди, — тогава нищо не е загубено.“

— А сега, госпожо, довиждане. Утре ще дойда да ви съобщя за заминаването на моя пратеник.

Лорд Уинтър стана, поклони се подигравателно на милейди и излезе.

Милейди въздъхна: имаше на разположение още четири дни; четири дни й бяха достатъчни, за да прелъсти напълно Фелтън.

Но една страшна мисъл й мина през ума — лорд Уинтър можеше да изпрати самия Фелтън да занесе на Бъкингам заповедта за подпис. По този начин тя щеше да изпусне Фелтън, а за да успее, въздействието на нейния чар не биваше да се прекъсва.

Все пак, както казахме, едно нещо я успокояваше: Фелтън не я беше издал.

Тя не искаше да изглежда развълнувана от заплахите на лорд Уинтър, седна до масата и вечеря.

После, както беше направила първата вечер, коленичи и повтори гласно молитвите си. Както първата вечер, часовият се спря да я слуша.

Скоро тя чу по-леки стъпки от тия на часовия, които идваха от дъното на коридора и се спряха пред вратата й.

„Той е“ — каза си тя.

И запя същата благочестива песен, която беше въодушевила миналата вечер така силно Фелтън.

Но макар че нежният й, плътен и звучен глас прозвуча по-мелодично и по-затрогващо от друг път, вратата остана затворена. Ала на милейди се стори при един от беглите погледи, които хвърляше към малкото прозорче на вратата, че съзря през гъстата решетка пламенните очи на младежа; дали това беше действителност или видение, но този път той не влезе. Само че малко след като завърши благочестивата си песен, милейди сякаш чу дълбока въздишка. После същите стъпки, които беше чула да се приближават, се отдалечиха бавно, сякаш със съжаление.