Александър Дюма
Тримата мускетари (54)

XXIII
Втори ден в пленничество

Милейди сънуваше, че д’Артанян най-после е в ръцете й, че тя присъствува на неговото посичане и прелестна усмивка цъфна на устните й, когато видя неговата отвратителна кръв да се лее под брадвата на палача.

Тя спеше, както спи затворник, унасян от първата си надежда.

На следния ден, когато влязоха в стаята й, тя беше още в леглото. Фелтън бе в коридора: той водеше жената, за която бе й споменал вечерта и която беше дошла. Тази жена влезе и се приближи до леглото на милейди, като й предложи услугите си.

Милейди беше обикновено бледа и цветът на лицето й можеше да излъже този, който я виждаше за пръв път.

— Имам треска — заяви тя. — Не съм мигнала през цялата тая дълга нощ, страдам ужасно: ще бъдете ли по-човечна към мене, отколкото бяха вчера? Единственото ми желание всъщност е да ми позволите да остана в леглото.

— Искате ли да повикат лекар? — попита жената. Фелтън слушаше този разговор, без да продума. Милейди мислеше, че колкото повече хора имаше около нея, толкова повече хора би могла да умилостиви и бдителността на лорд Уинтър щеше да се увеличи. При това лекарят можеше да каже, че се преструва, а милейди, след като загуби веднъж, не искаше да губи втори път.

— Да повикат лекар ли — рече тя, — защо? Тези господа заявиха вчера, че болестта ми е комедия и навярно и днес ще бъде същото, защото от снощи са имали време да предупредят лекаря.

— Тогава, госпожо — обади се нетърпеливо Фелтън, — кажете вие самата как желаете да се лекувате.

— Отде да зная, боже мой, чувствувам, че съм зле, това е всичко, дайте ми, каквото намирате за добре, все ми е едно.

— Повикайте лорд Уинтър — нареди Фелтън, на когото бяха дотегнали тези вечни оплаквания.

— О, не, не! Не, господине — извика милейди, — не го викайте, заклевам ви, аз съм добре, нямам нужда от нищо, не го викайте!

Милейди вложи толкова много жар, толкова убедително красноречие в това възклицание, че Фелтън увлечен пристъпи няколко крачки в стаята.

— Той влезе — помисли си милейди.

— Но, госпожо — каза Фелтън, — ако действително сте болна, ще изпратим за лекар, а ако ни лъжете, толкова по-зле за вас, ние поне няма да има за какво да се укоряваме.

Милейди не отговори нищо, но като отметна хубавата си глава върху възглавницата, обля се в сълзи и зарида.

Фелтън я погледна за миг със свойственото си равнодушие. После, като видя, че нервната криза може да продължи, излезе. Жената го последва. Лорд Уинтър не се яви.

— Струва ми се, че започвам да виждам ясно — прошепна милейди с дива радост, като се покри със завивките, за да скрие от тези, които можеха да я дебнат, изблика на вътрешно задоволство.

Изтекоха два часа.

— Време е болестта да мине — реши тя. — Да стана и още днес да постигна някакъв успех. Имам само десет дни, а тази вечер изтича вторият.

Влязоха отново в стаята на милейди и й донесоха закуската; тя си мислеше, че скоро ще дойдат да изнесат масата и тогава пак ще види Фелтън.

Милейди не се излъга. Фелтън пак се яви и без да погледне дали милейди беше куснала от закуската или не, даде знак да изнесат от стаята масата, която внасяха обикновено наредена.

Фелтън остана последен, той държеше книга в ръката си.

Милейди, отпуснала се в креслото край камината, хубава, бледа и смирена, приличаше на света девица, която очаква мъченическа смърт.

Фелтън се приближи до нея и каза:

— Лорд Уинтър, който е католик като вас, госпожо, мисли, че невъзможността да изпълнявате обредите на вашата черква и да посещавате службата може да ви тежи. Той е съгласен да четете всяка сутрин вашите молитви. Ето ви молитвеник.

Начинът, по който Фелтън остави книгата на масичката, която се намираше до милейди, тонът, с който той произнесе двете думи, вашите молитви, и пренебрежителната усмивка, с която ги придружи, накараха милейди да вдигне глава и да погледне по-внимателно офицера.

Тогава по строгата прическа, по прекалено скромното облекло, по гладкото, но също така твърдо и непроницаемо като мрамор чело, тя разбра, че той беше от ония мрачни пуритани, които толкова често беше срещала както в двора на крал Джейкъб, така и в двора на френския крал, където въпреки спомена за Вартоломеевата нощ те идваха понякога да търсят убежище.

И тогава я осени едно от ония внезапни вдъхновения, които обхващат само гениалните хора при големи сътресения, във върховни моменти, когато се решава тяхната съдба или техният живот.

Двете думи, вашите молитви и един обикновен поглед, хвърлен върху Фелтън, наистина й разкриха цялото значение на отговора, който щеше да даде.

И с тази съобразителност на ума, която й беше свойствена, отговорът се появи съвсем готов на устните й.

— Аз! — продума тя с пренебрежение, което напълно съответствуваше на пренебрежението, що беше доловила в гласа на младия офицер. — Аз, господине, да чета моите молитви! Лорд Уинтър, тоя извратен католик, знае много добре, че не съм от неговото вероизповедание и това е някаква примка, която иска да ми постави!

— А от кое вероизповедание сте, госпожо? — запита Фелтън с учудване, което въпреки умението си да се владее, не можа да прикрие напълно.

— Ще кажа — извика с престорено въодушевление милейди — в деня, в който ще съм понесла достатъчно страдания за вярата си.

Погледът на Фелтън откри на милейди големия пробив, който тя беше направила само с тези думи.

Но младият офицер остана неподвижен и безмълвен, само погледът му беше проговорил.

— Аз съм в ръцете на своите врагове — продължи тя с възторжен тон, който знаеше, че е свойствен на пуританите. — Нека моят бог ме спаси или аз ще загина за своя бог! Ето отговора, който ще ви помоля да предадете на лорд Уинтър. А колкото за тази книга — добави тя, като показа молитвеника с върха на пръста си, но без да го докосне, сякаш щеше да се оскверни, ако се допре до него, — можете да му я върнете или да си послужите сам с нея, защото навярно вие сте двоен съучастник на лорд Уинтър, съучастник в неговото гонение и съучастник в ереста му.

Фелтън не отговори нищо, взе книгата със същото чувство на отвращение, което вече беше проявил, и си отиде замислен.

Лорд Уинтър дойде към пет часа вечерта. Милейди бе имала на разположение целия ден и беше обмислила как да се държи. Тя го прие като жена, която се е овладяла вече напълно.

— Изглежда — поде лордът, като седна в едно кресло срещу милейди и простря нехайно краката си към камината, — изглежда, че сме направили малко вероотстъпничество!

— Какво искате да кажете, господине?

— Искам да кажа, че след като се видяхме последния път, сме променили вярата си. Да не сте се омъжили случайно за трети мъж, протестант?

— Обяснете се, милорде — каза високомерно затворницата, — защото ви заявявам, че чувам думите ви, но не ги разбирам.

— Тогава вие изобщо нямате никаква религия; предпочитам това — заяви с насмешка лорд Уинтър.

— Разбира се, това допада повече на вашите принципи — продължи студено милейди.

— О, да ви призная, съвсем ми е безразлично.

— О, дори и да не признавахте това свое безразличие към религията, милорд, вашият разврат и престъпленията ви щяха да го докажат.

— Ха! Вие говорите за разврат, госпожо Месалина, лейди Макбет! Зле ли чух, или вие сте, дявол да го вземе, съвършено безсрамна!

— Вие, господине, говорите така, защото знаете, че ни слушат — отвърна студено милейди — и искате да настроите своите тъмничари и своите палачи срещу мене.

— Моите тъмничари! Моите палачи! Охо, госпожо, вие ставате много поетична и вчерашната комедия ще се превърне тая вечер в трагедия. Но след осем дни вие ще бъдете там, където трябва да бъдете, и моята задача ще бъде изпълнена.

— Срамна задача! Нечестива задача! — извика милейди с въодушевлението на жертва, която предизвиква съдията си.

— Кълна се в честта си — рече Уинтър, като стана, — струва ми се, че развратницата полудява. Хайде, хайде, успокойте се, госпожо пуританке, или ще ви пратя в затвора. Дявол да го вземе! Моето испанско вино ли размъти главата ви? Но бъдете спокойна, това опиване не е опасно и няма да има други последици.

И лорд Уинтър излезе, като ругаеше, което по онова време беше напълно естествено за благородниците.

Фелтън наистина беше зад вратата и не беше пропуснал нито дума от целия разговор.

Милейди беше отгатнала правилно.

— Напротив — каза тя след девера си, — скоро ще има последици, глупако, но ти ще ги видиш, когато няма да можеш вече да ги предотвратиш.

Настъпи отново тишина. Изминаха два часа. Донесоха вечерята и свариха милейди да чете на глас молитвите си, молитви, които беше научила от един стар слуга на втория си мъж, много ревностен пуритан. Тя изглеждаше в екстаз и сякаш не обръщаше внимание какво става около нея. Фелтън направи знак да не я безпокоят и когато всичко беше в ред, излезе безшумно с войниците си.

Милейди знаеше, че може да я наблюдават и продължи молитвите си докрай — стори й се, че часовият зад вратата не стъпваше вече по същия начин и сякаш слушаше.

Засега тя не искаше нищо повече, изправи се, седна до масата, хапна малко и пи само вода.

След един час дойдоха да изнесат масата, но милейди забеляза, че този път Фелтън не придружаваше войниците.

Значи се боеше да я вижда много често.

Милейди се обърна към стената, за да се усмихне, защото тази усмивка изразяваше такова тържество, че само тя би я издала.

Тя почака да мине още половин час и понеже в този миг в стария замък цареше пълна тишина и се чуваше само вечният шепот на вълните — това огромно дихание на океана, — тя започна с чистия си мелодичен и треперлив глас първия куплет на най-любимия по това време псалм на пуританите:

Понякога ти, боже, изоставяш да ни изпиташ силите така,

но мъките ни пак ти увенчаваш със своята божествена ръка.

Стиховете не бяха съвършени, дори имаха много недостатъци, но както е известно, пуританите не бяха взискателни към поезията.

Милейди пееше и се ослушваше: часовият зад вратата се беше спрял като вкаменен. По това милейди можеше да съди какво въздействие беше оказала.

Тогава тя продължи песента си с неизразим жар и увлечение. Струваше й се, че звуците се разнасят далеч под сводовете и като вълшебен чар ще смекчат сърцата на тъмничарите й. Но изглежда, че часовият, навярно ревностен католик, прогони чара, защото каза през вратата:

— Престанете, госпожо, вашата песен е тъжна като заупокойна молитва и ще бъде съвсем непоносимо, ако наред с удоволствието, че сме тук на гарнизон, трябва да слушаме и такива неща.

— Мълчете — раздаде се тогава суров глас и милейди позна, че е гласът на Фелтън. — Какво се месите, глупако! Имате ли заповед да не позволявате на тая жена да пее? Не. Казаха ви да я пазите, да стреляте в нея, ако се опита да избяга. Пазете я, убийте я, ако бяга, но не изменяйте с нищо заповедта.

Израз на неописуема радост озари лицето на милейди, но този израз беше бегъл като отражение на светкавица и без да се издаде, че е чула разговора, от който не беше пропуснала нито дума, тя продължи, като придаде на гласа си всичкия чар, дълбочина и прелест, с които го беше надарил дяволът:

За всички свои сълзи и страдания, за мъките и болките безкрай,

в молитвата аз диря упование и в бога, който мъките ми знай.

Този глас с нечувано пълнозвучие и възвишена страст придаваше на грубите и недодялани стихове на тия псалми вълшебна сила и изразителност, която и най-възторжените пуритани рядко откриваха в пеенето на своите братя и бяха принудени да го украсяват с всички средства на въображението си: Фелтън сякаш слушаше песента на ангела, който утешавал тримата евреи в пещта.

Милейди продължи:

Ала денят на нашето спасение ще дойде, боже, някой ден в света.

Не дойде ли — сред толкова мъчение, остава ни надеждата — смъртта.

Тия стихове, в които страшната вълшебница се постара да вложи цялата си душа, смутиха напълно сърцето на младия офицер. Той отвори внезапно вратата и милейди го видя да се появява бледен както винаги, но с горящ и почти блуждаещ поглед.

— Защо пеете така — попита той — и с такъв глас?

— Извинете, господине — отвърна кротко милейди, — забравих, че песните ми са неуместни за този дом. Може би съм оскърбила вярата ви, но кълна ви се, че сторих това, без да искам; простете ми една вина, която може би е голяма, но положително неволна.

Милейди беше толкова хубава в тоя миг, религиозният екстаз, в който изглеждаше потънала, придаваше такова изражение на лицето й, че Фелтън, замаян, сякаш видя ангела, който преди малко му се стори, че само слуша.

— Да, да — отговори той, — вие смущавате, вие вълнувате хората, които живеят в тоя замък.

И клетият безумец не забелязваше сам несвързаността на своите думи, докато милейди с рисовия си поглед проникваше до дъното на сърцето му.

— Няма да пея вече — каза милейди, като сведе очи с всичката смиреност, която можеше да придаде на гласа си, с цялото покорство, което можеше да наложи на външността си.

— Не, не, госпожо — рече Фелтън, — пейте, само че по-тихо, особено нощем.

И след тези думи Фелтън, като почувствува, че не може да запази задълго строгостта си към затворницата, изскочи от стаята.

— Добре направихте, господин лейтенант — обади се войникът. — Тия песни разстройват душата, но в края на краищата човек свиква: гласът й е толкова хубав!