Александър Дюма
Тримата мускетари (52)

XXI
Офицер

А кардиналът очакваше известия от Англия, но идваха само неприятни и тревожни новини.

Колкото и добре да беше обкръжен Ла Рошел, колкото и положителен да изглеждаше успехът, благодарение на взетите мерки и преди всичко на дигата, която не оставяше нито една лодка да проникне до обсадения град, все пак блокадата можеше да трае още дълго, а това беше голям позор за войските на краля и голямо затруднение за господин кардинала, на когото наистина не предстоеше вече да всява раздори между Луи XIII и Ана Австрийска, тъй като това беше направено, а да помирява господин дьо Басомпиер, който беше скаран с д’Ангулем.

Братът на краля, който беше започнал обсадата, остави на кардинала грижата да я довърши.

Градът въпреки невероятната упоритост на своя кмет се опита да направи нещо като бунт, за да се предаде. Но кметът заповядал да обесят бунтовниците. Тази мярка усмирила най-лудите глави, които решили тогава да умрат от глад. Тая смърт им изглеждала все пак по-бавна и по-несигурна от обесването.

От своя страна обсадителите залавяха от време на време пратеници, които ларошелци изпращаха при Бъкингам, или шпиони, които Бъкингам изпращаше на ларошелците. И в единия, и в другия случай се издаваше бърза присъда. Господин кардиналът произнасяше една-единствена дума:

„Да се обеси!“ Поканваха краля да присъствува на обесването. Кралят идваше унил, сядаше на най-удобното място, за да види екзекуцията с всичките й подробности; това все пак го развличаше малко и го караше да понася търпеливо обсадата, но не му пречеше да скучае страшно и всеки миг да говори за връщане в Париж. Така че, ако нямаше пратеници и шпиони, негово високопреосвещенство въпреки богатото си въображение би изпаднал в голямо затруднение.

Но времето минаваше, а ларошелци не се предаваха. Последният шпионин, когото бяха заловили, носеше писмо. В това писмо ясно се казваше на Бъкингам, че градът е в отчаяно положение, но вместо да се добави: „Ако не ни дойдете на помощ след петнадесет дни, ще се предадем“, бе добавено само: „Ако не ни дойдете на помощ до петнадесет дни, ние всички ще умрем от глад“.

И тъй ларошелци възлагаха надежди само на Бъкингам. Бъкингам беше техният месия. Ясно беше, че ако един ден те се убедяха напълно, че не бива да разчитат вече на Бъкингам, ведно с надеждата щеше да угасне и тяхната смелост.

Той с голямо нетърпение очакваше да му съобщят от Англия, че Бъкингам няма да дойде.

Въпросът да се превземе градът с пристъп, обсъждан често в кралския съвет, винаги бе отхвърлян. Първо, Ла Рошел изглеждаше непристъпен, после кардиналът, каквото и да говореше, знаеше много добре, че ужасът от кръвта, проляна при тая среща, където французи трябваше да се бият срещу французи, беше връщане в политиката с шестдесет години назад, а кардиналът беше за оная епоха напредничав човек. И наистина опустошаването на Ла Рошел и избиването на три-четири хиляди хугеноти, които биха се оставили да ги убият през 1628 година, щеше да прилича много на клането през Вартоломеевата нощ в 1572 година. И после на всичко отгоре това крайно средство, от което кралят като добър католик никак не се отвращаваше, винаги пропадаше пред следния довод на обсаждащите града генерали: Ла Рошел може да се превземе само с глад.

Кардиналът не можеше да прогони от съзнанието си страха, който му внушаваше неговата страшна посланица, защото и той беше разбрал странните способности на тая жена ту змия, ту лъв. Изменила ли му беше? Или беше мъртва? Във всеки случай той я познаваше достатъчно и знаеше, че независимо от това дали е с него, или против него, дали е приятел, или враг, тя не можеше да стои в бездействие, ако няма големи пречки. Но откъде произлизаха тези пречки? Това не можеше да узнае.

Всъщност той с право разчиташе на милейди: подозираше в миналото на тая жена страхотни неща, които само неговата червена мантия можеше да покрие, и чувствуваше по една или друга причина, че тази жена му е предана, защото можеше да намери само в него закрила, по-голяма от опасността, която я застрашаваше.

Той реши да воюва съвсем сам и да не се осланя на никого, а да чака щастлив случай. Продължи да строи знаменитата дига, която трябваше да умори от глад Ла Рошел. В очакване на това погледна тоя нещастен град, в който се криеше толкова голяма нищета и толкова героични добродетели, и като си спомни думите на Луи XI, негов политически предшественик, както той самият беше предшественик на Робеспиер, спомни си правилото на събрата на Тристан: „Разделяй и владей!“. Анри IV, като обсаждал Париж, заповядал да хвърлят през стените на града хляб и друга храна. Кардиналът заповяда да хвърлят писъмца, с които разясняваше на ларошелци колко несправедливо, егоистично и жестоко е поведението на техните водачи. Тия водачи имаха жито в изобилие, но не го раздаваха. Те възприемаха това правило, защото също си имаха правила, за тях нямаше значение дали жените, децата и старците ще измрат, стига мъжете, които трябваше да бранят стените на града, да останеха здрави и силни. Дотогава, било от самопожертвователност, било от безсилие да му се противопоставят, това правило, без да бъде общоприето, бе станало от теория практика. Но писмата на кардинала го накърниха. Писмата напомняха на мъжете, че тези деца, тези жени и старци, които оставяха да умират, бяха техни синове, жени и бащи. Че ще бъде по-справедливо всеки да сподели общото бедствие, за да може еднаквото положение да ги кара да вземат единодушни решения.

Тези писма оказваха онова въздействие, което очакваше от тях този, който ги беше писал, тъй като те подбудиха голям брой жители да влязат в частични преговори с кралската войска.

Но когато кардиналът виждаше как неговото средство дава вече плодове и се радваше, че го е приложил, един жител на Ла Рошел, който бог знае как бе успял да се промъкне през кралските бойни линии — толкова голяма беше бдителността на Басомпиер, на Шомберг и на дук д’Ангулем, самите те наблюдавани от кардинала — един жител на Ла Рошел, казахме, който идваше от Портсмут, се вмъкна в града и разказа, че видял там великолепна флота, готова да отплава след осем дни. Освен това Бъкингам съобщаваше на кмета, че най-после големият съюз срещу Франция ще бъде обявен и че френското кралство ще бъде нападнато едновременно от английски, австрийски и испански войски. Това писмо бе прочетено на всеослушание по всички площади, преписи от него бяха разлепени по улиците и дори онези, които бяха започнали да водят преговори, ги прекъснаха, решени да дочакат тази така тържествено обещана помощ.

Това неочаквано обстоятелство възвърна първите тревоги на Ришельо и го принуди пак да обърне неволно очи към другата страна на морето.

През това време, чужда на тревогите на своя единствен и истински началник, кралската армия водеше весел живот; в лагера имаше храна, имаше и пари; полковете си съперничеха по смелост и веселие. Да залавят шпиони и да ги бесят, да устройват опасни експедиции до дигата и по море, да измислят лудории и да ги изпълняват хладнокръвно, така прекарваха времето си войниците и това скъсяваше дните, дълги не само за ларошелци, измъчвани от глад и безпокойство, но и за кардинала, който ги обсаждаше така упорито.

Понякога кардиналът, вечно на кон, като съвсем обикновен кавалерист в армията, плъзгаше замисления си поглед върху тези толкова бавно издигащи се според него укрепления, които строяха под негово ръководство инженери, повикани от всички краища на френското кралство, и когато срещнеше някой мускетар от ротата на господин дьо Тревил, той се приближаваше до него, гледаше го някак особено и като виждаше, че не е някой от нашите четирима приятели, насочваше другаде проницателния си поглед и необятната си мисъл.

Един ден, измъчван от смъртна скука, изгубил надежда в преговорите с града, без известия от Англия, кардиналът излезе без определена цел, придружен само от Каюзак и Ла Удиниер. Той яздеше по пясъчния бряг, като сливаше необятните си мечти с необятния океан, и когато се изкачи бавно с коня си на един хълм, забеляза зад един плет излегнати на пясъка седем души, които се препичаха на редките по това време слънчеви лъчи. Около тях се търкаляха празни бутилки. Четирима от тези мъже бяха нашите мускетари, които се готвеха да чуят съдържанието на някакво писмо, което един от тях беше получил. Това писмо беше толкова важно, че ги бе накарало да оставят върху един барабан картите и заровете.

Другите трима отпушваха грамадна дамаджана колиурско вино; те бяха слугите на господа мускетарите.

Кардиналът, както казахме, беше мрачен, а когато беше в такова разположение на духа, досадата му се усилваше най-вече от веселостта на другите. При това той имаше странно предубеждение, винаги мислеше, че причините за неговата тъга развеселяват другите. Като направи знак на Ла Удиниер и на Каюзак да останат на местата си, той слезе от коня и се запъти към подозрителните веселяци, като се надяваше, че благодарение на пясъка, който заглушаваше стъпките му, и плета, който го прикриваше, ще чуе няколко думи от разговора, който изглеждаше толкова интересен. Едва на десет крачки от плета той долови гасконско наречие и понеже вече знаеше, че тези мъже са мускетари, беше уверен, че другите трима са тези, които наричаха неразделните, с други думи — Атос, Портос и Арамис.

Сами съдете дали желанието му да чуе разговора се увеличи при това откритие; очите му придобиха особено изражение и с котешки стъпки той се приближи до плета; но беше доловил само няколко откъслечни думи без определен смисъл, когато звънлив и кратък вик го накара да изтръпне; и привлече вниманието на мускетарите.

— Офицер! — викна Гримо.

— Вие, струва ми се, говорите, глупако — забеляза Атос, като се подигна на лакътя си и устреми в Гримо пламтящия си поглед.

И Гримо не добави нито дума, само протегна показалеца си в посока към плета и издаде с това движение кардинала и охраната му.

С един скок четиримата другари се изправиха и поздравиха почтително.

Кардиналът изглеждаше разярен.

— Струва ми се, че при господа мускетарите има караул! — каза той. — Англичаните ли идат по суша, или пък мускетарите се смятат за висши офицери?

— Монсеньор — отвърна Атос, който сред общия ужас единствен беше запазил спокойствието и хладнокръвието си на благородник, които никога не го изоставяха. — Монсеньор, мускетарите, когато не са на служба или когато са привършили службата си, пият и хвърлят зарове и за своите слуги те са висши офицери.

— Слуги! — измърмори кардиналът. — Слуги, които са получили заповед да предупреждават господарите си, когато някой мине, не са слуги, а часови.

— Ваше високопреосвещенство, вие виждате много добре, че ако не бяхме взели тази предпазна мярка, можеше да ви оставим да отминете, без да ви поднесем своите почитания и да ви изкажем своята благодарност за милостта, с която ни удостоихте, като ни събрахте заедно. Д’Артанян — продължи Атос, — вие преди малко търсехте възможност да изкажете своята признателност на монсеньор, ето случай, използувайте го.

Тези думи бяха произнесени с онова невъзмутимо хладнокръвие, което отличаваше Атос в часове на опасност, и с оная крайна учтивост, която го превръщаше понякога в крал, по-величествен от истинските крале.

Д’Артанян се приближи и измънка няколко думи на благодарност, които скоро замряха под мрачния поглед на кардинала.

— Все едно, господа — продължи кардиналът, когото изглежда повдигнатият от Атос въпрос ни най-малко не отклони от първоначалното му намерение, — все едно, господа, не обичам, когато обикновени войници, които имат предимството да служат в привилегирована част, се държат като знатни благородници. Дисциплината е една и съща за всички.

Атос остави кардинала да се изкаже докрай и като се поклони в знак на съгласие, добави:

— Надявам се, монсеньор, че ние с нищо не сме нарушили дисциплината. Ние не сме на служба и помислихме, щом не сме на служба, че можем да разполагаме с времето си както намерим за добре. Ако имаме това щастие, ваше високопреосвещенство, да ни дадете някоя особена заповед, готови сме да я изпълним. Вие виждате, монсеньор — продължи Атос, като сбърчи вежди, защото този вид разпит започваше да го изкарва из търпение, — че сме излезли с оръжието си, за да бъдем готови и при най-малката тревога.

И той посочи на кардинала четирите пушки, сложени на пирамида край барабана, върху който лежаха картите и заровете.

— Бъдете уверен, ваше високопреосвещенство — добави д’Артанян, — че ние щяхме да ви посрещнем, ако можехме да предположим, че идете насам с толкова малка свита.

Кардиналът си хапеше мустаците, дори и устните.

— Знаете ли на какво приличате, като се събирате така, винаги заедно, въоръжени и охранявани от вашите слуги? — рече кардиналът. — Приличате на четирима съзаклятници.

— О, колкото се отнася до това, монсеньор, вие имате право — отвърна Атос — и ние вършим съзаклятия, както ваше високопреосвещенство имахте възможност да се уверите оная сутрин, само че срещу ларошелци.

— Е, господа политици! — подзе кардиналът и също сбърчи вежди. — Във вашия мозък биха се открили може би много тайни, които никой не знае, ако можехме да прочетем вътре, както вие четяхте онова писмо, което скрихте, щом видяхте, че ида.

Лицето на Атос пламна и той пристъпи крачка към негово високопреосвещенство.

— Изглежда, монсеньор, че вие действително ни подозирате и че ние сме подложени на истински разпит. Ако е така, благоволете да се обясните, ваше високопреосвещенство, за да знаем поне какво да правим.

— И разпит да е, какво? — продължи кардиналът. — И други като вас са били разпитвани, господин Атос, и са отговаряли.

— Затова, монсеньор, аз предложих на ваше високопреосвещенство да задавате въпроси, ние сме готови да отговаряме.

— Какво беше писмото, което щяхте да четете, господин Арамис, и което скрихте?

— Писмо от жена, монсеньор.

— О, разбирам — каза кардиналът, — такива писма трябва да се пазят в тайна. Но все пак те могат да се покажат на един изповедник, а вие знаете, че аз имам духовен сан.

— Монсеньор — отговори Атос със спокойствие, което беше още по-страшно, защото той залагаше главата си с този отговор, — писмото е от жена, но то не е подписано нито от Марион дьо Лорм, нито от госпожа д’Егийон.

Кардиналът пребледня като мъртвец, зловеща мълния блесна в погледа му. Той се обърна, сякаш за да даде заповед на Каюзак и на Ла Удиниер. Атос видя движението му. Той пристъпи крачка към пушките, в които тримата му приятели бяха устремили поглед като хора, които не са склонни да се оставят да бъдат арестувани. Заедно с кардинала противниците бяха трима. Мускетарите заедно със слугите бяха седем. Той разсъди, че силите ще бъдат още по-неравни, защото Атос и другарите му действително крояха нещо тайно, и с един от ония бързи обрати, към които винаги прибягваше, целият му гняв се стопи в усмивка.

— Хайде! Хайде! — подхвърли той. — Вие сте храбри младежи, горди през деня, верни през нощта. Няма нищо лошо в това, да бдиш над себе си, когато бдиш толкова добре над другите. Господа, не съм забравил нощта, когато ме охранявахте до „Червения гълъбарник“. Ако имаше някаква опасност по пътя, който ще следвам, щях да ви помоля да ме придружите, но понеже няма никаква опасност, останете си тук и довършете бутилките, играта и писмото. Сбогом, господа.

И като възседна коня, който Каюзак беше довел, той махна с ръка и се отдалечи.

Четиримата младежи, прави и неподвижни, го следяха с очи, без да промълвят нито дума, докато той изчезна.

После се спогледаха.

Всички бяха унили, защото въпреки приятелското сбогом на негово високопреосвещенство, те разбраха, че кардиналът си отиваше побеснял от яд.

Само Атос се усмихваше с властна и презрителна усмивка. Когато кардиналът не можеше да ги чуе, нито да ги види, Портос, който изпитваше голямо желание да излее гнева си върху някого, извика:

— Гримо се обади късно!

Гримо щеше да отговори, за да се оправдае. Атос дигна пръст и Гримо млъкна.

— Щяхте ли да предадете писмото, Арамис? — запита д’Артанян.

— Аз бях решил — отвърна Арамис медения си глас — да постъпя така: ако беше изискал да му се предаде писмото, с едната ръка да му подам писмото, а с другата да го пронижа с шпагата си.

— Очаквах това — рече Атос, — ето защо застанах помежду ви. Наистина този мъж е много непредпазлив, като разговаря така с други мъже. Изглежда, че винаги е имал работа само с жени и деца.

— Драги Атос — намеси се д’Артанян, — възхищавам се от вас, но въпреки всичко ние нямахме право.

— Как нямахме право! — извика Атос. — На кого е този въздух, който дишаме? На кого е този океан, по който се ширят погледите ни? На кого е този пясък, върху който лежим? На кого е писмото на вашата любима? На кардинала ли? Кълна се в честта си, този човек си въобразява, че светът му принадлежи. Вие стояхте тук объркан, смаян, загубил ума и дума, сякаш Бастилията се изправяше пред вас и гигантската Медуза ви превръщаше в камък. Хайде де, да си влюбен, значи ли да си съзаклятник? Вие сте влюбен в една жена, която кардиналът е затворил, вие искате да я изтръгнете от ръцете на кардинала. Това е игра, която играете с негово високо преосвещенство: писмото е вашият коз. Защо да покажете коза си на противника. Това не е прието. Нека го отгатне, на добър му час! Ние как отгатнахме неговия!

— Наистина — съгласи се д’Артанян — това, което казвате, е напълно разумно, Атос.

— В такъв случай нито дума повече за станалото и Арамис да продължи писмото на братовчедка си от онова място, където кардиналът го прекъсна.

Арамис извади писмото от джоба си, тримата приятели се приближиха до него, а тримата слуги се събраха пак край дамаджаната.

— Вие бяхте прочели само един-два реда — каза д’Артанян, — така че започнете отначало.

— На драго сърце — съгласи се Арамис.

Драги братовчеде, мисля, че ще се реша да замина за Стене, където сестра ми настани нашето слугинче в манастира на кармелитките. Бедното момиче се е помирило, то знае, че не ще може да спаси душата си, ако живее другаде. Но ако семейните ни работи се наредят така, както ние желаем, мисля, че тя ще се реши да се погуби и ще се върне при онези, за които тъгува, още повече тя знае, че те продължават да мислят за нея. А засега не е много нещастна, единственото й желание е да получи писмо от своя любим. Зная, че този род пратки трудно проникват през решетките, но в края на краищата аз вече съм ви доказала, че не съм много неопитна, скъпи ми братовчеде, и ще се наема с тази поръчка. Сестра ми ви благодари, че винаги си я спомняте с добро. По едно време тя много се беше разтревожила, но сега вече се поуспокои, защото изпрати свой човек там, за да не се случи нещо непредвидено.

Сбогом, скъпи ми братовчеде, пишете ни колкото можете по-често, с други думи, всеки път, когато сте уверен, че ще получим писмото ви. Целувам ви.

Мари Мишон

— О, колко съм ви задължен Арамис! — викна д’Артанян. — Скъпата Констанс! Най-после имам сведения за нея. Тя е жива, тя е в безопасност в някакъв манастир, тя е в Стене! Къде мислите, че се намира Стене, Атос?

— На няколко левги от елзаската граница, в Лотарингия. Дигне ли се обсадата, ще можем да се поразходим нататък.

— И да се надяваме, че ще бъде скоро — обади се Портос — защото тая сутрин обесили един шпионин, който заявил, че ларошелци ядели кожите на обувките си. Да допуснем, че след като изядат кожите, ще изядат и подметките, но после не виждам какво могат да правят, освен да започнат да се ядат един друг.

— Бедните глупци! — въздъхна Атос, като изпи чаша превъзходно бордо, което, макар че по онова време не се ползуваше със сегашната си слава, я заслужаваше не по-малко от днес. — Бедните глупци! Сякаш католическото вероизповедание не е най-удобно и най-приятно от всички вероизповедания! Все едно — продължи той, като цъкна с език, — те са добри хорица. Но дявол да го вземе, какво правите, Арамис? — продължи Атос. — Вие прибирате писмото в джоба си?

— Да — рече д’Артанян, — Атос има право, трябва да го изгорим. Ако го изгорим, кой знае дали господин кардиналът не знае някаква тайна да разпитва пепелта?

— Трябва да има такава тайна — добави Атос.

— Но какво да се прави с това писмо? — запита Портос.

— Елате тук, Гримо — повика слугата си Атос. Гримо стана покорно.

— За наказание, че говорихте без разрешение, ще изядете тоя къс хартия, приятелю, после като награда за услугата, която ще ни направите, ще изпиете тая чаша вино. Ето първо писмото, дъвчете добре.

Гримо се усмихна и като впери поглед в чашата, която Атос беше напълнил догоре, сдъвка хартията и я глътна.

— Отлично, Гримо! — похвали го Атос. — А сега вземете чашата. Така, позволявам ви да не ми благодарите.

Гримо изпи мълчаливо чашата бордо, но през цялото време, докато трая това приятно занимание, вдигнатите му към небето очи говореха и тоя говор, макар и безмълвен, беше много красноречив.

— А сега — каза Атос — мисля, че можем да бъдем горе-долу спокойни, ако само на господин кардинала не му хрумне остроумната мисъл да разпори корема на Гримо.

В това време негово високопреосвещенство продължаваше печалната си разходка и мърмореше под мустак:

— Тия четирима души непременно трябва да бъдат мои.