Александър Дюма
Тримата мускетари (5)

IV
Рамото на Атос, портупеят на Портос и кърпичката на Арамис

Побеснял, д’Артанян премина с три скока чакалнята и се спусна към стълбището, по което смяташе да слезе презглава, но увлечен от тичането, той се блъсна с наведена глава о един мускетар, който излизаше от дома на господин дьо Тревил през някаква странична врата, удари го с челото си по рамото и го накара да извика или по-скоро да изреве.

— Извинете — каза д’Артанян и понечи да продължи пътя си, — извинете, много бързам.

Едва стигна до следната площадка на стълбището и една желязна ръка го хвана за портупея и го закова на мястото му.

— Значи бързате — извика мускетарят, блед като мъртвец. — Под този предлог ме блъскате, казвате „Извинете“ и мислите, че това е достатъчно! Не напълно, млади момко. Като чухте господин дьо Тревил да ни говори днес малко строго, да не мислите, че можете да се отнасяте с нас, както той ни говори? Опомнете се, приятелю, вие не сте господин дьо Тревил.

— Повярвайте — отвърна д’Артанян, като позна Атос, който след превръзката, направена му от лекаря, се прибираше в къщи, — повярвайте, че не го направих нарочно и понеже не го направих нарочно, казах: „Извинете“. Струва ми се, че това е достатъчно. Повтарям ви все пак и този път може би е излишно, честна дума, че бързам, много бързам. Пуснете ме, моля ви и ме оставете да ида да си свърша работата.

— Господине — каза Атос, като го пусна, — не сте учтив. Вижда се, че идете отдалеч.

Д’Артанян беше слязъл вече три-четири стъпала, но при забележката на Атос веднага се спря.

— По дяволите, господине! — каза той. — Колкото и отдалече да ида, вие няма да ме учите на добри обноски, предупреждавам ви.

— Кой знае — подметна Атос.

— Ах, ако не бързах толкова — извика д’Артанян — и ако не тичах след един човек…

— Господин бързи човече, мене ще ме намерите, без да тичате, чувате ли?

— А къде, ако обичате да ми кажете?

— При манастира Дешо.

— В колко часа?

— По обед.

— По обед, добре, ще бъда там.

— Постарайте се да не закъснеете, защото в дванадесет и четвърт ще ви отрежа ушите, където и да ви видя.

— Добре! — извика му д’Артанян. — Ще бъда там в дванадесет без десет.

И се затича с шеметна бързина, като още се надяваше да догони непознатия, който, ако се има предвид бавният му ход, навярно не беше отишъл далече.

Но на пътната врата Портос разговаряше с един караул. Между двамата събеседници имаше място тъкмо колкото за един човек. Д’Артанян помисли, че това място ще му бъде достатъчно и се спусна като стрела, за да мине между двамата. Но д’Артанян не беше взел предвид вятъра. Тъкмо когато щеше да премине, вятърът изду дългата мантия на Портос и д’Артанян попадна право в нея. Навярно Портос имаше причина да крепи тая съществена част от облеклото си, защото, вместо да отпусне края, който държеше, той го дръпна така, че д’Артанян се завъртя обратно и се уви в кадифето поради съпротивата на упорития Портос.

Д’Артанян чуваше ругатните на мускетаря, искаше да излезе изпод мантията, която му закриваше очите, и се мъчеше да се измъкне измежду гънките. Боеше се най-много да не повреди чудния портупей, който ни е известен. Но като отвори плахо очи, видя, че носът му се опира между двете рамена на Портос, с други думи, точно върху портупея.

Уви, както повечето неща на тоя свят, които блестят само отвън, портупеят беше златен само отпред, а отзад беше направен от обикновена биволска кожа. Портос нямаше възможност да се сдобие с цял златен портупей и като всеки истински самохвалко се беше задоволил с портупей, позлатен само до половината — на това се дължеше, разбира се, и настинката, и необходимостта от мантията.

— Дявол да го вземе! — ревна Портос, като правеше всички усилия да се отърве от д’Артанян, който пъплеше по гърба му. — Побеснели ли сте да връхлитате така върху хората!

— Извинете — каза д’Артанян, като се появи отново изпод мишницата на великана, — но много бързам, тичам след един човек и…

— Без очи ли сте, когато тичате? — запита Портос.

— Не — подскочи като ужилен д’Артанян, — и благодарение на очите си виждам дори това, което другите не виждат.

Портос, разбрал или не разбрал, се отдаде напълно на гнева си.

— Господине — каза той, — предупреждавам ви, че ще бъдете натупан, ако се държите така с мускетарите.

— Натупан, господине! — рече д’Артанян. — Това е силно казано.

— Казано от човек, който е привикнал да гледа враговете си право в лицето.

— Ей богу, зная много добре, че не им показвате гърба си! — И възхитен от подигравката, момъкът се отдалечи, като се смееше с цяло гърло.

Портос побесня от гняв и понечи да се хвърли върху д’Артанян.

— По-късно — викна му гасконецът, — по-късно, когато сте без мантия.

— Тогава в един часа зад Люксембург.

— Много добре, в един часа — извика д’Артанян и сви зад ъгъла на улицата.

Но той не видя никого нито по улицата, която премина, нито по другата, която можеше да обгърне сега с поглед. Колкото и бавно да бе вървял непознатият, той беше вече изчезнал. Може би бе влязъл в някоя къща. Д’Артанян разпитва за него всеки срещнат, слезе чак до реката, върна се по улица Сена и по улица Червен кръст, но не откри никаква следа. Все пак това тичане беше полезно за него — колкото повече челото му се обливаше в пот, толкова повече сърцето му изстиваше.

И той започна да мисли за случилите се преди малко събития. Те бяха много и злокобни. Беше едва единадесет часът, а сутринта му донесе немилостта на господин дьо Тревил, който положително е сметнал за малко неучтив начина, по който д’Артанян го напусна.

Освен това той си беше навлякъл два дуела с двама души — всеки от тях беше в състояние да убие трима д’Артаняновци — с други думи, с двама мускетари, с хора, които той толкова много уважаваше и ги поставяше в мисълта и в сърцето си над всички други.

Положението беше печално. Уверен, че Атос ще го убие, момъкът не се боеше много от Портос. Все пак понеже до последния си миг човек живее с надежда, той почна да се надява, че ще остане жив след двата дуела, разбира се, със страшни рани, и затова почна да си отправя следните укори за в бъдеще.

— Какъв глупак и какво говедо съм аз! Храбрият и нещастен Атос е ранен в рамото и аз точно там го бутнах с глава като овен. Учудва ме само едно — че не ме уби на място. Той имаше право да направи това, болката, която му причиних, трябва да е била ужасна. А Портос — о, с Портос, разбира се, случаят е по-смешен!

И младежът неволно започна да се смее, като се оглеждаше да не би този самотен смях, безпричинен за ония, които биха го видели, че се смее, да обиди някой минувач.

— А с Портос случаят е по-смешен, но аз все пак съм жалък глупак. Биваше ли така съвсем изневиделица да връхлитам върху хората. Не! И да си завирам носа, дето не ми е работа! Той, разбира се, щеше да ми прости — щеше да ми прости, ако не му бях говорил за тоя проклет портупей, макар и със заобикалки! Да, със заобикалки! Ах, какъв проклет гасконец съм аз! Ще остроумнича, дори когато ме пържат в тиган. Хайде, д’Артанян, хайде, приятелю — продължи да си говори той с всичката любезност, която мислеше, че дължи сам на себе си, — ако се отървеш, което не е много вероятно, за в бъдеще трябва да бъдеш извънредно учтив. Отсега нататък трябва да се възхищават от тебе, да те сочат за пример. Да бъдеш любезен и учтив, не значи да си страхливец. Погледни Арамис. Арамис е самата кротост, олицетворение на изискаността. Е, осмелил ли се е някой да каже, че Арамис е страхливец? Не, разбира се, не, и отсега нататък аз винаги ще го вземам за пример. А! Ето го и него.

Както вървеше и си говореше сам на себе си, д’Артанян беше стигнал на няколко крачки от дома д’Егийон и пред този дом забеляза Арамис, който разговаряше весело с трима благородници от кралската гвардия. И Арамис забеляза д’Артанян, но той не можеше да забрави, че господин дьо Тревил беше избухнал сутринта в присъствието на този младеж, а един свидетел на укорите, които мускетарите бяха получили, не му беше никак приятен, затова се престори, че не го вижда. Д’Артанян пък, изцяло увлечен от своите планове за помирение и учтивост, се приближи до четиримата младежи и им се поклони дълбоко с много приветлива усмивка. Арамис кимна леко с глава, но не се усмихна. И четиримата, разбира се, прекратиха в същия миг разговора си.

Д’Артанян не беше толкова глупав, за да не забележи веднага, че е излишен, но той не беше още достатъчно обигран в обноските на висшето общество, за да се измъкне ловко от неудобното положение, в което изпада обикновено човек, попаднал сред хора, които едва познава, и се е намесил в разговор, който не го засяга. Той самият търсеше начин да се измъкне колкото може по-умело, когато изпуснал кърпичката си и навярно по невнимание е стъпил върху нея; стори му се, че моментът е удобен да заглади своята несъобразителност; той се наведе и най-любезно измъкна кърпичката изпод крака на мускетаря въпреки усилията на Арамис да я задържи. После му я подаде, като каза:

— Господине, мисля, че ще ви бъде неприятно да загубите тази кърпичка.

Кърпичката беше наистина богато обшита, а в единия й ъгъл имаше корона и герб. Арамис се изчерви силно и не взе, а по-скоро дръпна кърпичката от ръцете на гасконеца.

— А! — извика един от гвардейците. — Пак ли ще кажеш, потайни Арамис, че си в лоши отношения с госпожа дьо Боа Траси, щом тази мила дама има любезността да ти дава кърпичките си!

Арамис хвърли върху д’Артанян един от ония погледи, които карат човека да разбере, че си е спечелил смъртен враг, после продължи с благия си вид.

— Грешите, господа — каза той, — тази кърпичка не е моя и не зная защо на господина му хрумна да я даде на мене, а не на някой от вас; ето и доказателство, че говоря истината — моята кърпичка е в джоба ми.

При тези думи той извади собствената си кърпичка, също така елегантна и от тънка батиста, макар че по това време батистата беше скъпа, но без бродерия и без герб, украсена само с монограма на притежателя й.

Този път д’Артанян не продума нито дума — беше разбрал грешката си; но отричанията на Арамис не убедиха приятелите му и един от тях се обърна към младия мускетар с престорена сериозност.

— Ако това, което твърдиш, е истина — каза той, — ще бъда принуден, драги ми Арамис, да ти я поискам; както знаеш, Боа Траси ми е близък приятел и не желая никой да се хвали с вещите на жена му.

— Лошо го казваш — отвърна Арамис — и макар че признавам правотата на твоето искане, ще ти откажа заради начина, по който го направи.

— Истината е — обади се плахо д’Артанян, — че аз не видях кърпичката да пада от джоба на господин Арамис. Той беше я настъпил, това е всичко, и понеже кракът му беше върху нея, помислих, че кърпичката е негова.

— И сте се излъгали, драги ми господине — отвърна студено Арамис, безчувствен към извинението.

После се обърна към гвардееца, който беше заявил, че е приятел на Боа Траси, и продължи:

— Всъщност аз мисля, мой скъпи приятелю на Боа Траси, че аз съм му не по-малко близък приятел, отколкото ти, самият. Така че в случая тази кърпичка може да е паднала както от моя, така и от твоя джоб.

— Не, кълна се в честта си! — извика гвардеецът на негово величество.

— Ти ще се закълнеш в честта си, аз ще дам честната си дума и тогава един от нас двамата явно ще излъже. Слушай, Монтаран, хайде по-добре да я разделим на две.

— Кърпичката ли?

— Да.

— Отлично — извикаха другите двама гвардейци. — Соломонова присъда! Арамис, ти си истински мъдрец.

Младежите избухнаха в смях и с това цялата работа се свърши. След миг разговорът се прекрати, тримата гвардейци и мускетарят си стиснаха сърдечно ръце и тръгнаха, гвардейците в една посока, Арамис — в друга.

„Ето удобен момент да се помиря с тоя благороден мъж“ — каза си д’Артанян, като се беше отдръпнал малко настрани, докато разговорът завърши. И с това добро намерение той се приближи до Арамис, който се отдалечаваше, без да му обръща никакво внимание.

— Господине — каза му той, — надявам се, че ще ме извините.

— Господине — прекъсна го Арамис, — позволете ми да ви забележа, че в случая вие не постъпихте като възпитан човек!

— Как, господине! — извика д’Артанян. — Нима вие допускате…

— Допускам, че не сте глупак, господине, и макар да идете от Гаскония, трябва да знаете много добре, че не се стъпва без причина върху носни кърпички. Дявол да го вземе! Париж не е настлан с батиста.

Забеляза, че Арамис е силно ядосан.

— Господине, вие напразно искате да ме унижите — каза д’Артанян, чиято свадлива природа започна да взема връх над миролюбивите му решения. — Вярно е, че съм от Гаскония и понеже знаете това, няма защо да ви напомням, че гасконците не са много търпеливи; извинят ли се веднъж, дори и за някаква глупост, те са убедени, че са направили двойно повече от онова, което е трябвало да направят.

— Господине — отвърна Арамис, — не ви казах това, за да се скарам с вас. Слава богу, аз не съм побойник и понеже съм временно мускетар, бия се само когато съм принуден, и то винаги с голямо отвращение; но този път работата е сериозна, защото вие изложихте една дама.

— Ние изложихме, искате да кажете — извика д’Артанян.

— Защо имахте неблагоразумието да ми върнете кърпичката?

— А вие защо я изпуснахте на земята?

— Казах и повтарям, господине, че тази кърпичка не е падала от джоба ми!

— Е! Вие излъгахте два пъти, господине, защото лично аз я видях, когато падна.

— А! По такъв начин ли говорите с мене, господин гасконецо! Добре! Ще ви науча как да се държите.

— А аз ще ви изпратя да прочетете литургията си, господин абате! Извадете шпагата си, ако обичате, още сега!

— Не, скъпи приятелю, ако обичате, само не тук. Не виждате ли, че се намираме точно срещу дома на д’Егийон, който е пълен с изчадия на кардинала? Кой може да ме увери, че негово високопреосвещенство не ви е поръчал да му поднесете главата ми? А аз държа страшно много на своята глава, понеже ми се струва, че стои доста добре на раменете ми. Аз искам да ви убия, бъдете спокоен, но ще ви убия съвсем безшумно, на потулено и удобно място, където не ще можете да се похвалите на никого за своята смърт.

— Съгласен съм, но не бъдете толкова самоуверен и си вземете кърпичката независимо от това дали е ваша или не; може случайно да ви потрябва.

— Вие гасконец ли сте? — попита Арамис.

— Да. И не отлагам срещите си от предпазливост.

— Предпазливостта, господине, е доста излишно качество за мускетарите, зная това, но е необходима за черковните служители и понеже съм само временно мускетар, държа да си остана предпазлив. В два часа ще имам честта да ви очаквам в дома на господин дьо Тревил. Там ще ви покажа удобни места.

Двамата младежи се поклониха, после Арамис се отдалечи по улицата, която водеше към Люксембург, а д’Артанян видя, че времето е напреднало и тръгна към манастира Дешо, като си казваше:

— Положително не ще мога да се върна оттам, но ако бъда убит, поне ще бъда убит от мускетар.