Александър Дюма
Тримата мускетари (47)

XVI
Укреплението Сен Жерве

Като отиде при тримата си другари, д’Артанян ги намери събрани в същата стая. Атос размишляваше, Портос сучеше мустаците си, а Арамис четеше молитва от малък молитвеник, подвързан със синьо кадифе.

— По дяволите, господа! — извика той. — Надявам се, че това, което имате да ми кажете, си заслужава труда, в противен случай ви предупреждавам, че няма да ви простя, задето ме повикахте, вместо да ме оставите да си почина, след като цяла нощ превземахме и разрушавахме едно укрепление. Ах, защо не бяхте там, господа! Горещо беше!

— Ние бяхме другаде, където не беше по-леко — заяви Портос, като засука мустака си по присъщ на него начин.

— Шт! — каза Атос.

— Охо! — обади се д’Артанян, разбрал лекото намръщване на мускетаря. — Изглежда, че тук има нещо ново.

— Арамис — запита Атос, — вие закусвахте завчера у „Безбожника“, нали?

— Да.

— Е, как е там?

— Лично аз се нахраних много лошо. Завчера беше постен ден, а там имаше само блажно.

— Как! — учуди се Атос. — Може ли морско пристанище и да няма риба?

— Казват — продължи Арамис, като се залови пак с благочестивото си занимание, — че дигата, която строи господин кардиналът, е прогонила рибата в открито море.

— Не ви питам това, Арамис — продължи Атос. — Питам ви дали се чувствувахте свободен, никой ли не ви смущаваше?

— Струва ми се, че нямаше много досадни посетители. Да, всъщност за това, което искате да кажете, Атос, ще бъдем доста добре у „Безбожника“.

— Тогава да отидем у „Безбожника“ — предложи Атос, — защото тук стените са тънки като хартия.

Д’Артанян, който беше свикнал с държането на своя приятел и познаваше веднага по една дума, по едно движение, по един негов знак, че положението е сериозно, хвана Атос подръка и излезе с него, без да продума. Портос и Арамис разговаряха и вървяха след тях.

По пътя срещнаха Гримо и Атос му даде знак да тръгне с тях. Гримо по навик се подчини мълчаливо. Бедният момък в края на краищата почти се беше отучил да говори.

Стигнаха до кръчмата на „Безбожника“. Беше седем часът сутринта и вече се развиделяваше — тримата приятели поръчаха закуска и влязоха в една стая, където, според стопанина, нямаше да ги безпокоят.

За съжаление часът беше зле избран за тайно съвещание. Тъкмо беше била утринна проверка, всеки гледаше да се разсъни и за да прогони утринния студ, изпиваше по чашка в кръчмата. Драгуни, швейцарци, гвардейци, мускетари, кавалеристи се редуваха с бързина, която навярно беше много изгодна за кръчмаря, но пречеше на плановете на четиримата приятели. И те много намусено отговаряха на поздравите, наздравиците и шегите на другарите си.

— Внимание! — предупреди Атос. — Ще си навлечем някоя кавга, а сега нямаме нужда от такова нещо. Д’Артанян, разкажете как прекарахте нощта, после ние ще ви разкажем как сме прекарали.

— Наистина — обади се един кавалерист, който се клатушкаше, като държеше в ръка чаша ракия и пиеше бавно, на глътки. — Наистина вие бяхте тая нощ на караул в окопа, господа гвардейци, и струва ми се, че сте имали вземане-даване с ларошелци?

Д’Артанян погледна Атос, за да разбере дали трябваше да отговори на този натрапник, който се намесваше в разговора.

— Е — каза Атос, — не чуваш ли, че господин Бюзиньи ти прави честта да говори с тебе? Разкажи какво се случи през нощта, защото тия господа искат да узнаят това.

— Не превзехте ли укрепление? — запита един швейцарец, който пиеше ром в бирена чаша.

— Да, господине — отвърна д’Артанян, като се поклони, — имахме тая чест. Дори успяхме да вкараме, както може би сте чули, в единия ъгъл буре с барут, който избухна и направи доста голяма дупка в стената и тъй като укреплението е старо здравата се разтърси.

— А за кое укрепление става дума? — запита един драгун, който беше нанизал на шпагата си гъска и я носеше да се опече.

— За укреплението Сен Жерве — отвърна д’Артанян. — Под негово прикритие ларошелци безпокояха нашите работници.

— Трудно ли беше?

— Да. Ние изгубихме пет души, а ларошелци осем или десет.

— Дявол да го вземе! — извика швейцарецът, който въпреки богатия избор от ругатни в немския език беше свикнал да ругае на френски.

— Но навярно — продължи кавалеристът — те ще изпратят тая сутрин пионерна команда да поправи укреплението.

— Да, възможно е — съгласи се д’Артанян.

— Господа — предложи Атос, — един облог!

— Ха! Облог! — възкликна швейцарецът.

— Какъв? — запита кавалеристът.

— Чакайте — намеси се драгунът и постави шпагата си като шиш в огнището, — и аз ще взема участие. Злощастни кръчмарю! Веднага една тава, за да не изгубя нито капка мазнина от тази скъпоценна птица.

— Той има право — рече швейцарецът. — Много е вкусно гъша мас със сладко.

— Така! — каза драгунът. — Сега да видим какъв е облогът. Слушаме, господин Атос!

— Да, облогът — обади се кавалеристът.

— Добре! Господин дьо Бюзиньи — поде Атос, — обзалагам се с вас, че аз и тримата ми другари, господата Портос, Арамис и Д’Артанян, ще отидем да закусим в укреплението Сен Жерве и ще останем там точно един час, по часовник, каквото и да прави неприятелят, за да ни изгони.

Портос и Арамис се спогледаха, те започваха да разбират.

— Какво правиш — прошепна д’Артанян, като се наведе до ухото на Атос. — Ще ни убият най-безмилостно.

— Ние сме повече от убити, ако останем тук — отвърна Атос.

— Хубав облог, господа! — извика Портос, като се отпусна на стола си и засука мустак. — Уверявам ви.

— Приемам — съгласи се господин дьо Бюзиньи. — Сега да уговорим на какво се обзалагаме.

— Ами вие сте четирима, господа — рече Атос, — и ние сме четирима; един богат обед за осем души — съгласни ли сте?

— Прекрасно — отвърна господин дьо Бюзиньи.

— Отлично — добави драгунът.

— Съгласен съм — каза швейцарецът.

Четвъртият участник, който през целия разговор не беше продумал нито дума, кимна в знак, че приема предложението.

— Закуската на господата е готова — обяви кръчмарят.

— Добре! Донесете я — поръча Атос.

Кръчмарят отиде да я донесе. Атос повика Гримо, показа му голямата кошница, която стоеше в един ъгъл, и му направи знак да завие донесеното месо в салфетки.

Гримо веднага разбра, че става дума за закуска на открито, взе кошницата, уви месото, прибави бутилките и надяна кошницата на ръката си.

— Но къде ще отидете да закусите? — запита кръчмарят.

— Не ви ли е все едно — отговори Атос, — щом като ви плащаме?

И той хвърли надменно два пистола на масата.

— Трябва ли да ви върна, господин офицер? — поинтересува се кръчмарят.

— Не. Прибави само две бутилки шампанско, а разликата ще остане за салфетките.

Сделката не беше толкова доходна, както си мислеше в началото кръчмарят, но той не загуби — сложи на четиримата сътрапезници две бутилки анжуйско вино вместо две бутилки шампанско.

— Господин дьо Бюзиньи — запита Атос, — искате ли да сверите часовника си с моя или ще ми позволите аз да сверя своя часовник с вашия?

— С удоволствие, господине! — отвърна кавалеристът, като извади от джобчето си много хубав часовник, украсен с диаманти. — Седем и половина — добави той.

— Седем и тридесет и пет — каза Атос. — Ще знаем, че моят часовник е с пет минути по-напред от вашия.

И като се поклониха на смаяните присъствуващи, четиримата младежи тръгнаха към укреплението Сен Жерве, последвани от Гримо, който носеше кошницата, без да знае къде отива, но в безропотното си послушание, с което беше свикнал при Атос, не мислеше и да пита.

Докато бяха в границите на лагера, четиримата приятели не размениха нито дума; впрочем след тях вървяха любопитни, които знаеха за сключения облог и искаха да видят как ще се справят. Но щом излязоха извън чертата на окопите около лагера и се намериха на открито, д’Артанян, който изобщо не знаеше за какво става дума, реши, че е време да поиска обяснение.

— А сега, скъпи Атос — попита той, — ще бъдете ли така добър да ми кажете, къде отиваме?

— Нали виждате — рече Атос, — отиваме в укреплението.

— Но какво ще правим там?

— Знаете много добре, че отиваме да закусим.

— Но защо не закусихте у „Безбожника“?

— Защото имаме да си кажем много важни неща, а ни беше невъзможно да говорим и пет минути в кръчмата сред тия натрапници, които влизат, излизат, кланят се и повеждат разговор: там поне — продължи Атос, като посочи укреплението — няма да ни безпокоят.

— Струва ми се — поде д’Артанян с известна предпазливост, която така добре и така непринудено се съчетаваше с изключителната му храброст, — струва ми се, че можехме да намерим някое уединено място сред дюните край морето.

— Където щяха да ни видят, че разговаряме четирима и след четвърт час кардиналът щеше да бъде предупреден от шпионите си, че имаме съвещание.

— Да — обади се Арамис, — Атос има право.

— Да имаше пустиня, нямаше да бъде зле — забеляза Портос, — но де да я намерим.

— Няма пустиня, дето птица да не литне над главата, риба да не скочи над водата и заек да не излезе от дупката си, а аз мисля, че птиците, рибите, зайците, всичко е станало шпионин на кардинала. И така по-добре е да продължим начинанието си, от което вече не можем да се откажем, без да се посрамим. Ние сключихме облог, облог, който не можеше да бъде преднамерен, и аз съм уверен, че никой не може да отгатне истинската му причина; за да спечелим, ще прекараме един час в укреплението. Или ще ни нападнат, или няма да ни нападнат. Ако не ни нападнат, ще имаме достатъчно време да си поговорим и никой няма да ни чуе, защото аз отговарям, че стените на това укрепление нямат уши; ако ни нападнат, ще поговорим все пак за нашите работи, а освен това, като се браним, ще се покрием със слава. Виждате добре, че всичко е в наша полза.

— Да — каза д’Артанян, — но положително ще получим някой куршум.

— Е, драги мой! — рече Атос. — Знаете много добре, че най-опасните куршуми не идат от врага.

— Струва ми се, че при такъв поход трябваше да вземем поне пушките си.

— Вие сте глупак, приятелю Портос. Защо да мъкнем излишен товар?

— Не намирам за излишно, когато съм срещу врага, да имам добра пушка, дванадесет патрона и рог с барут.

— Добре! — съгласи се Атос. — Но не чухте ли какво каза д’Артанян?

— Какво каза д’Артанян? — запита Портос.

— Д’Артанян каза, че в нощната атака са убити осем-десет французи и толкова ларошелци.

— После?

— Нямали са време да ги оберат, нали, тъй като в това време са имали по-важна работа?

— Е и?

— И! Ще намерим пушките им, роговете с барут и патроните и вместо четири пушки и дванадесет патрона ще имаме петнадесетина пушки и възможността да стреляме стотина пъти.

— О, Атос! — извика Арамис — Ти си наистина велик човек.

Портос кимна в знак на съгласие.

Само д’Артанян не изглеждаше убеден.

Гримо навярно споделяше опасенията на момъка, защото като видя, че продължават да вървят към укреплението, нещо, в което дотогава той се съмняваше, дръпна господаря си за дрехата.

— Къде отиваме? — запита той с движение. Атос му посочи укреплението.

— Но — продължи със същия език безмълвният Гримо — кожата си ще оставим там.

Атос дигна нагоре очи и посочи към небето. Гримо остави кошницата на земята и седна, като поклащаше глава.

Атос измъкна пистолет от пояса си, провери дали е добре зареден, сложи пръст на спусъка и приближи дулото до ухото на Гримо.

Гримо скочи веднага на крака като на пружина. Тогава Атос му даде знак да вземе кошницата и да тръгне напред.

Гримо се подчини.

Единственото нещо, което спечели Гримо от тая кратка пантомима, беше, че премина от ариергарда в авангарда.

Като стигнаха до укреплението, четиримата приятели се обърнаха.

Повече от триста войника от всички родове оръжие се бяха струпали на вратата на лагера, а настрани можеше да се различат господин дьо Бюзиньи, драгунът, швейцарецът и четвъртият участник в облога, които се бяха уединили в отделна група.

Атос свали шапка, сложи я на върха на шпагата си и я размаха във въздуха.

Всички зрители отвърнаха на поздрава му, като придружиха тази учтивост с мощно „ура“, което стигна до тях.

После и четиримата изчезнаха в укреплението, където Гримо беше влязъл преди тях.