Александър Дюма
Тримата мускетари (46)

XV
Семейна сцена

Както беше предвидил Атос, кардиналът слезе много скоро. Той отвори вратата на стаята, където бяха влезли мускетарите, и свари Портос и Арамис да хвърлят с настървение зарове. Той обгърна с бърз поглед стаята и видя, че няма един от хората му.

— Какво стана с господин Атос? — запита той.

— Монсеньор — отвърна Портос, — той отиде напред, тъй като някои думи на съдържателя го наведоха на мисълта, че пътят не е безопасен.

— А вие какво правехте, господин Портос?

— Спечелих пет пистола от Арамис.

— А сега можете да тръгнете обратно с мене!

— Ние сме на ваше разположение, ваше високопреосвещенство.

— На конете, господа, тъй като става късно. — Охраната беше на вратата и държеше за повода коня на кардинала. Малко по-далеч двама мъже и три коня се появиха в мрака. Двамата мъже бяха тези, които трябваше да заведат милейди във форта Ла Поант и да бдят за заминаването й.

Охраната потвърди пред кардинала онова, което двамата мускетари му бяха казали вече за Атос. Кардиналът кимна одобрително и тръгна обратно, като взе на връщане същите предпазни мерки, които беше взел при идването си.

Да го оставим по пътя за лагера, пазен от охраната и от двамата мускетари, и да се върнем при Атос.

Той извървя стотина крачки по същия път, после, когато никой не го виждаше, сви с коня си вдясно, заобиколи и се върна на двадесетина крачки в една горичка, за да изчака минаването на малката група. Като съзря широкополите шапки на другарите си и златната ивица по мантията на господин кардинала, той почака конниците да свият по пътя и като ги изгуби от погледа си, препусна към странноприемницата, която му отвориха без особена трудност.

Съдържателят го позна.

— Моят началник — поясни Атос — забрави да съобщи на дамата горе нещо много важно. Изпраща ме да й го предам.

— Качете се — рече съдържателят, — тя е още в стаята. Атос се възползува от разрешението, изкачи колкото можеше по-леко стълбата, стигна площадката и през открехнатата врата видя милейди, която си слагаше шапката.

Той влезе в стаята и затвори след себе си вратата.

При шума от дърпането на резето милейди се обърна.

Атос стоеше прав пред вратата, загърнат в мантията си, с нахлупена до очите шапка.

Като видя тая безмълвна и неподвижна като истукан фигура, милейди се изплаши.

— Кой сте вие? И какво искате? — извика тя.

— Да, това е наистина тя! — прошепна Атос.

И като отпусна мантията и повдигна шапката си, той пристъпи към милейди.

— Познавате ли ме, госпожо? — попита той.

Милейди пристъпи крачка, после се отдръпна, като че беше видяла змия.

— Да, това е добре — каза Атос, — виждам, че ме познавате.

— Конт дьо Ла Фер! — пошепна милейди, като побледня и почна да отстъпва, докато се опря на стената.

— Да, милейди — отвърна Атос, — самият конт дьо Ла Фер, който се връща нарочно от оня свят, за да има удоволствието да ви види. Но да седнем и да поприказваме, както казва монсеньор кардиналът.

Милейди, обзета от неописуем ужас, седна, без да промълви нито дума.

— Вие сте демон, изпратен на земята! — започна Атос. — Вашата власт е голяма, зная. Но вие също знаете, че с божия помощ хората често са побеждавали най-страшните демони. Вие се изпречихте веднъж на пътя ми, мислех, че съм ви сразил госпожо. Но или аз съм се излъгал, или пък адът ви е възкресил.

При тези думи, които пробуждаха в нея ужасни спомени, милейди наведе глава с глух стон.

— Да, адът ви е възкресил — продължи Атос, — адът ви е направил богата, адът ви е дал друго име, адът почти ви е преобразил, но той не е заличил нито петната на вашата душа, нито жига на вашето тяло.

Милейди скочи като на пружина, а в очите й бляскаха мълнии. Атос остана седнал.

— Вие ме мислехте за мъртъв, нали, както аз мислех, че вие сте мъртва? И името Атос укри конт дьо Ла Фер, както името милейди Кларик укри Ан дьо Бюей! Нали така се казвахте, когато вашият почитаем брат ни венча? Нашето положение е наистина странно — продължи усмихнат Атос — и аз, и вие живеехме досега само защото се смятахме един друг за мъртви, а споменът смущава по-малко от живия човек, при все че понякога спомените са мъчителни!

— Но кажете най-после — промълви глухо милейди, — какво ви води при мене? И какво искате от мене?

— Искам да ви кажа, че макар и невидим за вашите очи, аз не ви изпусках из погледа си!

— Вие знаете какво съм правила?

— Мога да ви разкажа ден по ден всичките ви постъпки, откакто сте на служба при кардинала до тая вечер.

Недоверчива усмивка пробягна по бледите устни на милейди.

— Слушайте: вие отрязахте двата диаманта от рамото на Бъкингамския дук; вие наредихте да отвлекат госпожа Бонасийо; вие, влюбена в дьо Вард, като мислехте, че ще прекарате нощта с него, отворихте вратата на д’Артанян; вие, като мислехте, че дьо Вард ви е измамил, искахте да го убиете чрез неговия съперник; вие, когато тоя съперник откри позорната ви тайна, искахте да убиете и него, като изпратихте двама убийци по следите му; когато узнахте, че куршумите не са постигнали целта си, изпратихте отровно вино заедно с едно лъжливо писмо, за да накарате жертвата си да повярва, че виното е от приятелите му, и накрая вие в тая стая, седнала на стола, на който аз седя, поехте преди малко пред кардинал дьо Ришельо задължението да убиете Бъкингамския дук срещу обещанието, което той ви даде, да ви остави да убиете д’Артанян.

Милейди беше смъртно бледа.

— Вие сте самият сатана! — прошепна тя.

— Може би — рече Атос. — Във всеки случай изслушайте ме добре: убийте или накарайте да убият Бъкингамския дук, все ми е едно! Не го познавам: при това той е англичанин; но не докосвайте с пръст нито един косъм на д’Артанян, който ми е верен приятел, когото аз обичам и закрилям, или, кълна се в главата на своя баща, това ще бъде последното ви престъпление.

— Господин д’Артанян ме оскърби жестоко — каза глухо милейди. — Господин д’Артанян ще умре.

— Наистина, възможно ли е вас да ви оскърбят, госпожо? — засмя се Атос. — Оскърбил ви е и ще умре.

— Ще умре — повтори милейди. — Най-напред тя, после той.

На Атос сякаш му притъмня. Тая жена, в която нямаше нищо женско, му навяваше страшни спомени. Помисли си, че един ден, в по-малко опасно положение от това, в което се намираше, той беше искал вече да пожертвува за нея честта си. В него се възвърна парещото желание да я убие и го обхвана като силна треска. Той стана, посегна към пояса си, извади пистолета и го напълни.

Милейди, бледа като мъртвец, поиска да извика, но схванатият й език издаде само някакъв хрипкав звук, който нямаше нищо общо с човешки глас и напомняше хъркане на хищен звяр. Прилепена о тъмната стена, с разпуснати коси, тя сякаш беше страшно олицетворение на ужаса.

Атос дигна бавно пистолета, протегна ръка така, че оръжието почти докосваше челото на милейди, после с глас, който беше още по-страшен, защото в него звучеше върховното спокойствие на непоколебимото решение, каза:

— Госпожо, предайте ми веднага бележката, която ви подписа кардиналът, или заклевам се в главата си, ще ви пръсна черепа.

Ако беше някой друг, у милейди можеше да се породи известно съмнение, но макар че познаваше Атос, тя остана неподвижна.

— Давам ви една секунда, за да решите — подкани я той. Милейди видя по свиването на чертите му, че ще стреля. Тя посегна бързо към гърдите си, измъкна оттам една бележка и я подаде на Атос.

— Вземете — рече тя — и бъдете проклет!

Атос взе бележката, мушна пистолета в пояса си, приближи се до лампата, за да се увери, че е точно тя, разгърна я и прочете:

Приносителят на настоящето е извършил всичко по моя заповед и за благото на държавата.

3 декември, 1627 година

Ришельо

— А сега — каза Атос, като се загърна с мантията си и сложи шапката на главата си, — сега, като ти изтръгнах зъбите, усойнице, хапи, ако можеш.

И излезе от стаята, без дори да се обърне. На вратата видя двамата мъже и коня, който държаха за повода.

— Господа — заяви той, — вие знаете заповедта на монсеньор: заведете тая жена, без да губите време, във форта Ла Поант и не се отделяйте от нея, преди да се качи на кораба.

Понеже тези думи съвпадаха действително със заповедта, която бяха получили, те кимнаха с глава в знак на съгласие.

Атос пък скочи леко на седлото и препусна; само че вместо да тръгне по пътя, пое през полето, като пришпорваше усилено коня си и от време на време спираше и се ослушваше.

При едно от спиранията си чу по пътя тропот от много коне. Уверен беше, че това е кардиналът със своята охрана. Веднага препусна отново напред, избърса коня си с изтравниче и листа от дървета и излезе насред пътя на около двеста крачки от лагера.

— Кой е? — викна той отдалеч, като забеляза конниците.

— Това, изглежда, е нашият храбър мускетар — предположи.

— Да, монсеньор — отвърна Атос, — той самият.

— Господин Атос — каза Ришельо, — приемете моите благодарности за добрата охрана. Господа, стигнахме. Влезте, през вратата вляво, паролата е кралят и Ре.

След тези думи кардиналът кимна на тримата приятели и сви вдясно, последван от охраната си, тъй като тая нощ той самият щеше да спи в лагера.

— Е! — обадиха се в един глас Портос и Арамис, когато кардиналът не можеше вече да ги чуе. — Е! Той подписа бележката, която тя му искаше!

— Зная — отвърна спокойно Атос, — защото тя е у мене. И тримата приятели не размениха повече нито дума до квартирата си, като изключим, че казаха паролата на караулите.

Само че изпратиха Мускетон да каже на Планше господарят му да дойде веднага при мускетарите, щом го сменят от караул в окопа.

От друга страна, както беше предвидил Атос, като намери на вратата мъжете, които я чакаха, милейди веднага ги последва. В началото много й се искаше да ги накара да я заведат пак при кардинала и да му разкаже всичко, но едно разкритие от нейна страна би довело до разкритие от страна на Атос: тя можеше спокойно да каже, че Атос се е опитал да я обеси, но Атос щеше да каже, че тя е жигосана. И тя реши, че ще бъде по-добре да премълчи, да замине тайно, да изпълни със свойствената си ловкост тежката задача, с която се беше нагърбила, после, след като задоволи напълно кардинала, да се върне при него и да иска да си отмъсти.

И така, след като пътува цяла нощ в седем часа сутринта тя беше във форта Ла Поант, в осем часа беше на борда, а в девет часа корабът, който, снабден с разрешително от кардинала, се смяташе, че заминава за Байон, дигна котва и разпери платна към Англия.