Александър Дюма
Тримата мускетари (44)

XIII
Странноприемница „Червеният гълъбарник“

Едва пристигнал в лагера, кралят, който толкова бързаше да се намери лице с лице срещу неприятеля и с по-голямо право от кардинала споделяше омразата му към Бъкингам, поиска да направи всички подготовки, за да изгони най-напред англичаните от остров Ре и да засили после обсадата на Ла Рошел. Но въпреки желанието си той се забави от разногласията, които възникнаха между господата Басомпиер и Шомберг срещу дук д’Ангулем.

Господата Басомпиер и Шомберг бяха маршали на Франция и изявиха правата си да командуват армията под заповедите на краля. Но кардиналът, който се опасяваше, че Басомпиер, хугенот по душа, ще действува слабо срещу англичаните и ларошелците, негови братя по вяра, предлагаше дук д’Ангулем, когото кралят по негово внушение бе назначил за заместник главнокомандуващ. Тъй като се страхуваха да не би господата Басомпиер и Шомберг да напуснат армията, принудиха се да дадат на всеки от тях да командува самостоятелна част: Басомпиер взе северния участък, от Ла Льо до Домпиер, дук д’Ангулем — източния, от Домпиер до Перин и, и господин дьо Шомберг — южния, от Перин и до Ангутен.

Квартирата на Орлеанския дук беше в Домпиер.

Квартирата на краля беше ту в Етре, ту в Ла Жари.

А квартирата на кардинала беше на дюните, до моста Ла Пиер, в една обикновена къща, без никакви укрепления.

По този начин Орлеанският дук наблюдаваше Басомпиер, кралят — дук д’Ангулем, а кардиналът — господин дьо Шомберг.

Веднага след това разпределение се заловиха да изгонят англичаните от острова.

Обстоятелствата бяха благоприятни: англичаните, които преди всичко имат нужда от добра храна, за да бъдат добри войници, ядяха само солени меса и лош сухар, и в лагера им имаше много болни. Освен това морето, много бурно през това годишно време по цялото крайбрежие на океана, всеки ден повреждаше по някой малък кораб и брегът от нос Егийон до окопа след всеки прибой буквално се покриваше с останки от шлепове, платноходки и лодки. Поради това, макар войниците на краля да стояха в лагера, ясно беше, че Бъкингам, който стоеше на остров Ре само от упорство, рано или късно щеше да бъде принуден да дигне обсадата.

Но понеже господин дьо Тоарак съобщи, че във вражеския лагер всички се готвят за нов пристъп, кралят реши, че трябва да се свърши с цялата тази работа, и даде заповед за решително сражение.

Но тъй като ние нямаме намерение да описваме обсадата, а напротив, да предадем само събитията, които са свързани с нашия разказ, ще се задоволим да кажем с две думи, че начинанието успя за голяма изненада на краля и за велика чест на господин кардинала. Англичаните, отблъсквани стъпка по стъпка, бити във всички сражения, разбити при преминаването на остров Лоа, бяха принудени да се върнат на корабите си, като оставиха на бойното поле две хиляди души, между които петима полковници, трима подполковници, двеста и петдесет капитани и двадесет знатни благородници, четири топа и шестдесет знамена, които бяха занесени в Париж от Клод дьо Сен Симон и окачени много тържествено на черквата „Света Богородица“.

Благодарствени молебени бяха отслужени в лагера, а после в цяла Франция.

И така, кардиналът имаше възможност да продължава обсадата, без да има поне временно никаква опасност от англичаните.

Един куриер на Бъкингамския дук, Монтегю, бе пленен и от него научиха, че е образуван съюз между Австрия, Испания, Англия и Лотарингия.

Този съюз бе насочен срещу Франция.

Освен това в квартирата на Бъкингам, която той бе принуден да напусне по-бързо, отколкото предполагаше, намериха книжа, които потвърждаваха съществуването на тоя съюз и които, както уверява кардиналът в своите „Мемоари“, злепоставяли много госпожа дьо Шеврьоз, а следователно и кралицата.

Цялата отговорност падаше върху кардинала, защото всеки пълновластен министър е отговорен. И всички сили на разностранния му ум бяха напрегнати денем и нощем, за да долавя и най-малкия шум, който се дигаше в някое от великите европейски кралства.

Кардиналът познаваше енергията и най-вече омразата на Бъкингам. Ако съюзът, който застрашаваше Франция, възтържествуваше, цялото му влияние щеше да бъде загубено: испанската политика и австрийската политика имаха свои представители в лувърския кабинет, където засега имаха само привърженици. Той, Ришельо, френският министър, в пълния смисъл на думата френски министър, щеше да бъде загубен. Кралят, както му се покоряваше като дете, го мразеше, както дете мрази учителя си, и щеше да го предостави на личната мъст на брат си и на кралицата. Той щеше да бъде загубен, а може би и Франция с него. Трябваше да предотврати всичко това.

И куриери, които се увеличаваха непрестанно, дохождаха един след друг денем и нощем в малката къщичка до моста Ла Пиер, където беше резиденцията на кардинала.

Те бяха монаси, които носеха толкова неумело расото, та от пръв поглед личеше, че са от войнствуващата църква. Жени, малко стеснени в пажовските си костюми — закръглените им форми не можеха да се скрият дори под широките гънки, и накрая селяни с почернени ръце, но със стройни нозе — отдалеч личеше, че са благородници.

Освен това имаше и други, малко неприятни посещения, защото на два-три пъти се пусна слух, че кардиналът без малко е щял да бъде убит.

Вярно, че враговете на негово високопреосвещенство казваха, че той сам си наемал несръчни убийци, за да може, когато се наложи, да прибегне към насилствени мерки, но не бива да се вярва нито това, което говорят министрите, нито онова, което говорят враговете им.

Това не пречеше на кардинала, чиято лична храброст не беше оспорвана и от най-ожесточените му порицатели, да излиза често нощем било за да предаде важни заповеди на дук д’Ангулем, било за да се посъветва с краля, било за да преговаря с някой пратеник, когото не искаше да допуснат в къщата му.

От друга страна, мускетарите, които нямаха кой знае каква работа в обсадата, се ползуваха с доста голяма свобода и водеха весел живот. Това им беше по-лесно, особено на нашите трима другари, които бяха приятели на господин дьо Тревил и лесно вземаха от него специални разрешения да закъсняват и да остават след определения час.

Една вечер, когато д’Артанян беше на караул в окопа и не можеше да ги придружи, Атос, Портос и Арамис, възседнали бойните си коне, обвити в походните си мантии, с ръце върху пистолетите, се връщаха от една кръчма, която Атос беше открил преди два дни на пътя за Ла Жари и която се наричаше „Червеният гълъбарник“. Те вървяха по пътя, който водеше към лагера, и бяха, както казахме, нащрек, понеже се страхуваха от засада. На около четвърт левга от селото Боанар им се стори, че чуват конски тропот, който приближаваше към тях. Веднага и тримата се спряха, сбрани един до друг, и зачакаха, застанали насред пътя. След миг, тъй като луната тъкмо излизаше от облак, видяха на завоя на пътя двама конници, които, щом ги забелязаха, също се спряха и сякаш обмисляха дали да продължат пътя си, или да се върнат назад. Това колебание поусъмни тримата приятели. Атос пристъпи няколко крачки напред и извика твърдо:

— Кой е?

— А вие кои сте? — обади се единият конник.

— Това не е отговор! — отговори Атос. — Кой е? Отговорете или ще стреляме.

— Внимавайте какво правите, господа! — извика тогава звучен глас, който, изглежда, беше свикнал да заповядва.

— Тогава е сигурно някой висш офицер, който прави нощна обиколка — предположи Атос. — Какво да сторим, господа?

— Кои сте вие? — повтори същият глас със същия повелителен тон. — Отговорете кои сте или може да пострадате за своето непокорство.

— Кралски мускетари — отвърна Атос, който все повече и повече се убеждаваше, че човекът, който ги разпитва, има това право.

— От коя рота?

— От ротата на Тревил.

— Приближете се на установеното разстояние и доложете какво правите тук по това време.

Тримата приятели се приближиха, малко клюмнали, защото сега и тримата бяха убедени, че имат работа с човек, който е по-силен от тях. Всъщност те оставиха Атос да говори от тяхно име.

Единият конник, този, който се беше обадил втори, стоеше на десетина крачки пред другаря си. Атос кимна на Портос и Арамис да останат и те назад и пристъпи сам.

— Извинете, господин офицер — започна Атос. — Но ние не знаехме с кого имаме работа и както виждате, добре си отваряхме очите.

— Името ви? — запита офицерът, който прикриваше част от лицето си с мантията.

— Но, господине — възрази Атос, който почваше да негодува срещу тоя разпит, — дайте ми, моля ви, доказателство, че имате право да ме разпитвате.

— Името ви? — повтори конникът, като отпусна мантията си така, че откри лицето си.

— Господин кардиналът — извика смаян мускетарят.

— Името ви? — повтори за трети път негово високопреосвещенство.

— Атос — отговори мускетарят.

Кардиналът кимна на спътника си, който се приближи.

— Тези трима мускетари ще ни последват — каза му той шепнешком, — не искам да се знае, че съм излязъл от лагера, а щом те са с нас, ще бъдем уверени, че няма да кажат никому.

— Ние сме благородници, монсеньор — обади се Атос. — Поискайте да ви дадем честна дума и не се тревожете за нищо. Слава богу, знаем да пазим тайна.

Кардиналът устреми проницателния си поглед върху смелия събеседник.

— Вие имате остър слух, господин Атос — забеляза кардиналът. — А сега слушайте какво ще ви кажа: не от недоверие ви моля да ме последвате, а за да бъда в по-голяма безопасност — навярно двамата ви спътници са господата Портос и Арамис?

— Да, ваше високопреосвещенство — отвърна Атос, а в това време двамата мускетари, които бяха останали назад, се приближиха с шапки в ръка.

— Познавам ви, господа — рече кардиналът, — познавам ви: зная, че не сте ми дотам приятели и ми е неприятно, но зная, че сте храбри и честни благородници и че човек може да ви се довери. Господин Атос, направете ми честта да ме придружите заедно с вашите двама приятели и тогава ще имам охрана, на която би ми завидял и негово величество, ако го срещнем.

Тримата мускетари се поклониха чак до шията на конете си.

— Кълна се в честта си, ваше високопреосвещенство — заяви Атос, — ненапразно ни вземате със себе си: ние срещнахме по пътя опасни личности и дори се скарахме с четирима в кръчмата „Червеният гълъбарник“.

— Скарахте ли се, господа? Защо? — запита кардиналът. — Вие знаете, че не обичам кавгите.

— Именно затова си позволявам да ви предупредя, ваше високопреосвещенство, какво се случи, защото вие може да го научите от други, не от нас, и въз основа на някой лъжлив донос да повярвате, че ние сме виновни.

— И какви са последиците от тази кавга? — запита кардиналът, като свъси вежди.

— Моят приятел Арамис, който е пред вас, е леко ранен с шпага в ръката, но това няма да му попречи, както ваше високопреосвещенство ще имате възможност да се убедите, да излезе утре на пристъп, ако ваше високопреосвещенство заповядате да се щурмува.

— Но вие не сте от тези, които се оставят лесно да ги ранят — подхвърли кардиналът. — Хайде, бъдете откровени, господа. Вие не сте останали длъжни, нали? Изповядайте се, знаете, че аз имам право да опрощавам греховете.

— Аз, монсеньор — поде Атос, — дори не се докоснах до шпагата си, а сграбчих през кръста онзи, с когото имах разправия, и го хвърлих през прозореца. Изглежда, че при падането — продължи Атос с известно колебание — си е счупил крака.

— Аха! — каза кардиналът. — А вие, господин Портос?

— Аз, монсеньор, зная, че дуелите са забранени, и затова грабнах пейката и така ударих единия разбойник, че май му строших рамото.

— Добре — рече кардиналът. — А вие, господин Арамис?

— Аз, монсеньор, понеже съм много кротък по природа и при това вие, монсеньор, може би не знаете, съм на път да се подстрижа, исках да възпра приятелите си, когато един от ония негодници ме рани предателски с шпагата си в лявата ръка. Тогава кипнах, извадих и аз шпагата си и понеже той продължаваше да напада, хвърли се върху мене и, изглежда, сам се е нанизал на шпагата ми. Уверен съм, че падна, и ми се стори, че го отнесоха заедно с двамата му другари.

— Дявол да го вземе, господа! — извика кардиналът. — Трима души извън строя заради някаква си кръчмарска разпра, ама и вие не си поплювате. И от какво произлезе тая разпра?

— Тези мерзавци бяха пияни — обясни Атос — и като знаеха, че някаква жена е пристигнала вечерта в кръчмата, искаха да разбият вратата.

— Да разбият вратата ли! — възкликна кардиналът. — Защо?

— Навярно за да я насилят — отговори Атос. — Имах честта да ви кажа, ваше високопреосвещенство, че тези мерзавци бяха пияни.

— Каква беше жената, млада и хубава ли? — запита кардиналът с известно безпокойство.

— Не я видяхме, монсеньор — отговори Атос.

— Не я ли видяхте? А! Много добре! — продължи бързо кардиналът. — Добре сте направили, че сте защитили честта на една жена, а понеже и аз самият отивам в странноприемницата „Червеният гълъбарник“, ще узная дали сте ми казали истината.

— Монсеньор, ние сме благородници и не бихме излъгали, за да спасим главите си — заяви гордо Атос.

— Не се съмнявам във вашите думи, господин Атос, не се съмнявам нито за миг. Но — добави той, за да промени разговора — тази жена сама ли беше?

— При нея имаше някакъв мъж — отвърна Атос. — Но понеже въпреки тупурдията този мъж не излезе, дойдохме до заключение, че е страхливец.

— „Не осъждай прибързано“, казва евангелието — възрази кардиналът.

Атос се поклони.

— И така, господа — продължи негово високопреосвещенство, — зная всичко, което исках да узная. Последвайте ме.

Тримата мускетари минаха зад кардинала, който закри отново лицето си с мантията и препусна пак с коня, като мина на десетина крачки пред четиримата си спътници.

Скоро стигнаха безмълвната и пуста странноприемница. Навярно съдържателят знаеше какъв именит гост очаква и беше пропъдил досадните посетители.

На десетина крачки от вратата кардиналът направи знак на своята охрана и на тримата мускетари да спрат. Напълно оседлан кон беше вързан край вратата. Кардиналът почука три пъти по особен начин.

Някакъв човек, загърнат с мантия, излезе веднага и размени бързо две-три думи с кардинала. После се метна на коня си и препусна по пътя за Сюржер, който водеше и към Париж.

— Приближете се, господа — каза кардиналът. — Вие ми казахте истината, благородници — обърна се той към тримата мускетари, — и доколкото зависи от мене, срещата ни тази вечер ще бъде полезна за вас. Засега последвайте ме.

Кардиналът слезе от коня си, тримата мускетари също слязоха. Кардиналът хвърли повода на коня си в ръцете на своята охрана, тримата мускетари вързаха конете си край вратата.

Съдържателят стоеше на прага. За него кардиналът беше само офицер, който идва да посети една дама.

— Имате ли долу някоя стая, където тия господа да ме почакат край хубав огън? — запита кардиналът.

Тогава съдържателят отвори вратата на една голяма стая, където наскоро бе сменена лошата печка с голяма и хубава камина.

— Ето тука — отговори той.

— Добре — рече кардиналът. — Влезте, господа, и благоволете да ме почакате. Няма да се забавя повече от половин час.

И докато тримата мускетари влизаха в стаята на долния етаж, кардиналът, без да иска по-подробни сведения, се изкачи по стълбата като човек, който знае добре пътя.