Александър Дюма
Тримата мускетари (43)

XII
Анжуйското вино

След почти отчайващи вести за краля из лагера почна да се пръска слух за неговото оздравяване и понеже той имаше голямо желание да пристигне лично на обсадата, говореше се, че веднага щом бъде в състояние да язди, ще тръгне на път.

През това време Орлеанският дук, който знаеше, че ако не днес, утре ще бъде сменен от поста командуващ армията било от дук д’Ангулем, било от Басомпиер или Шомберг, които си оспорваха командуването, не правеше почти нищо, пилееше времето в проучвания и не смееше да се хвърли в решителни действия, за да изгони англичаните от остров Ре, където те продължаваха да обсаждат крепостта Сен Мартен и укреплението Ла Пред, докато французите от своя страна обсаждаха Ла Рошел.

Д’Артанян, както казахме, беше станал по-спокоен, както се случва винаги след преживяна опасност и когато опасността изглежда, че е изчезнала. Безпокоеше го само едно — че няма никакви известия от приятелите си.

Но една сутрин в началото на месец ноември той получи писмо, което му обясни всичко. Писмото бе написано във Вилероа:

Господин д’Артанян,

Господата Атос, Портос и Арамис, след като прекараха добре при мене и доста се повеселиха, дигнаха толкова голям шум, че комендантът на замъка, много строг човек, ги задържа за няколко дни под стража. Но аз изпълнявам техните заповеди и ви изпращам дванадесет бутилки от моето анжуйско вино, което много им хареса: те искат да пиете за тяхно здраве от любимото им вино.

Съм и оставам с най-дълбоки почитания.

Ваш смирен и покорен слуга

Годо, кръчмар на господа мускетарите

— Прекрасно! — извика д’Артанян. — Те мислят за мене в своите развлечения, както аз мислех за тях в своята неволя. Разбира се, че ще пия за тяхно здраве, и то от все сърце, но няма да пия сам.

И д’Артанян изтича при двамата гвардейци, с които се беше сближил повече, отколкото с другите, за да ги покани да пият с него от хубавото анжуйско винце, пристигнало от Вилероа. Единият гвардеец беше поканен някъде същата вечер, а другият — за следната вечер, затова определиха да се съберат в другиден.

Като се прибра, д’Артанян изпрати дванадесетте бутилки в лавката на гвардейците, като поръча да ги пазят грижливо; после в тържествения ден, понеже обядът беше назначен в дванадесет часа, д’Артанян изпрати Планше още в девет часа да приготви всичко.

Планше, много горд, че е стигнал до почетното звание домакин, реши да се прояви както трябва. За целта той взе за помощник-слугата на един от гостите на господаря си, наречен Фуро, и оня мним войник, който беше поискал да убие д’Артанян и който, понеже не принадлежеше към никоя част, бе постъпил на служба при д’Артанян, или по-скоро при Планше, след като д’Артанян му беше спасил живота.

Когато настана време за угощението, двамата гости дойдоха, заеха местата си и блюдата бяха наредени на масата. Планше прислужваше с кърпа на ръка, Фуро отпушваше бутилките, а Бризмон, така се казваше раненият войник, преливаше в гарафи виното от бутилките, което, изглежда, се беше поразмътило по пътя. Първата бутилка от това вино беше малко мътна на дъното, Бризмон изля утайката в една чаша и д’Артанян му позволи да я изпие, защото нещастният беше още доста слаб.

Гостите бяха изяли вареното и щяха да поднесат първата чаша към устните си, когато изведнъж от фортовете Луи и Ньоф екнаха топовни гърмежи. Гвардейците помислиха, че това е неочаквано нападение или от страна на обсадените, или от страна на англичаните, и грабнаха веднага шпагите си. Д’Артанян, не по-малко пъргав от тях, направи същото и тримата изтичаха към постовете си.

Но едва изскочиха от лавката и разбраха причината за тоя голям шум. Викове: „Да живее кралят!“, „Да живее господин кардиналът!“, ехтяха от всички страни и навсякъде биеха барабани.

И наистина кралят, както казахме, беше много нетърпелив. Преминал без почивка два етапа, той пристигаше с цялата си свита и с едно подкрепление от десет хиляди души. Пред него и зад него вървяха мускетарите му. Д’Артанян, застанал в шпалир с ротата си, поздрави с изразително движение приятелите си, които го следяха с очи, и господин дьо Тревил, който пръв го забеляза.

Тържеството по посрещането завърши и четиримата приятели скоро се прегърнаха.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Как дойдохте тъкмо навреме! Ястията навярно още не са изстинали, нали, господа? — добави младежът, като се обърна към двамата гвардейци, които представи на приятелите си.

— Ха! Ха! Изглежда, че ще гуляем — подхвърли Портос.

— Надявам се, че на обеда ви няма жени! — обади се Арамис.

— Имате ли хубаво вино във вашата лавка? — запита Атос.

— Дявол да го вземе. Вашето вино още не е изпито, драги приятелю — отвърна д’Артанян.

— Нашето вино ли? — зачуди се Атос.

— Да, това, което вие ми изпратихте.

— Ние сме ви изпратили вино?

— Но вие знаете много добре, това тънко винце от анжуйските лозя.

— Да, зная много добре за какво вино говорите.

— Виното, което предпочитате.

— Разбира се, когато няма нито шампанско, нито шамбертен.

— Е, по липса на шампанско и шамбертен ще се задоволите с него.

— Значи ние, пиячите, сме наредили да докарат анжуйско вино? — попита Портос.

— Не, става дума за виното, което ми изпратихте от ваше име.

— От наше име ли? — възкликнаха и тримата мускетари.

— Арамис, вие ли сте изпратили вино? — запита Атос.

— Не. А вие, Портос?

— Не, а вие, Атос?

— Не.

— Ако не сте вие, вашият кръчмар тогава — продължи д’Артанян.

— Нашият кръчмар ли?

— Да, вашият кръчмар, Годо, кръчмарят на мускетарите.

— Дявол да го вземе, който и да го е изпратил, няма значение — каза Портос, — да го опитаме и ако е добро, да го изпием.

— Не — рече Атос, — да не пием вино от непознат източник.

— Имате право, Атос — добави д’Артанян. — Никой от вас ли не е поръчвал на кръчмаря Годо да ми изпрати вино?

— Не! И все пак той ви е изпратил от наше име?

— Ето писмото! — отвърна д’Артанян. И показа бележката на другарите си.

— Това не е неговият почерк! — извика Атос. — Аз го познавам, аз уредих общите сметки, преди да заминем.

— Лъжливо писмо — заяви Портос. — Ние не сме били задържани.

— Д’Артанян — каза с укор Арамис, — как повярвахте, че сме дигали врява?…

Д’Артанян пребледня и конвулсивни тръпки пробягнаха по цялото му тяло.

— Ти ме плашиш — забеляза Атос, който му говореше на „ти“ само в извънредни случаи. — Но какво се е случило?

— Да тичаме, да тичаме, приятели! — извика д’Артанян. — Страшно подозрение ми минава през ума! Дали и това не е отмъщение на тази жена?

Атос също пребледня.

Д’Артанян се втурна към лавката, тримата мускетари и двамата гвардейци го последваха.

Първото нещо, което порази д’Артанян, когато влязоха в столовата, беше Бризмон, който лежеше на земята и се търкаляше в страшни гърчове.

Планше и Фуро, бледи като мъртъвци, се опитваха да му помогнат, но беше ясно, че всякаква помощ е излишна: лицето на умиращия се гърчеше в предсмъртни мъки.

— Ах! — извика той, като забеляза д’Артанян. — Ах! Това е ужасно! Престорихте се, че ми дарявате живота, а ме отровихте!

— Аз ли, нещастнико! — извика д’Артанян. — Какво говориш?

— Говоря, че вие ми дадохте това вино, говоря, че вие ми казахте да го изпия, говоря, че вие искахте да ми отмъстите, говоря, че това е ужасно!

— Не мислете така, Бризон — заоправдава се д’Артанян — не мислете така, кълна ви се, не е истина…

— О! Но има бог! Бог ще ви накаже! Господи, нека той се мъчи един ден, както се мъча аз!

— Кълна се в светото евангелие — извика д’Артанян, като се хвърли към умиращия, — кълна ви се, не знаех, че това вино е отровно и аз щях да пия като вас.

— Не ви вярвам — изпъшка войникът. И издъхна в страшни мъки.

— Ужасно! Ужасно! — шепнеше Атос, докато Портос чупеше бутилките, а Арамис даваше малко късни нареждания да потърсят изповедник.

— О, приятели мои! — възкликна д’Артанян. — Вие още веднъж ми спасихте живота, и не само моя, но и живота на тия господа. Господа — продължи той, като се обърна към гвардейците, — моля ви да пазите в тайна тая случка. Може би висши особи имат пръст в това, което видяхте, и цялото нещастие ще падне върху нас.

— Ах, господине — бърбореше Планше ни жив, ни умрял, — ах, господине, как леко се отървах!

— Как, нещастнико! — извика д’Артанян. — Нима щеше да пиеш от моето вино?

— Щях да изпия една малка чашка за здравето на краля, господине, ако Фуро не ми беше казал, че ме викат.

— Уви! — отговори Фуро, а зъбите му тракаха от страх. — Исках да излезе, за да си пийна сам!

— Господа — обърна се към гвардейците д’Артанян, — вие разбирате, че едно такова угощение ще бъде много тъжно след всичко, което се случи. И така, приемете моите извинения и моля ви да отложим обеда за друг път.

Двамата гвардейци приеха вежливо извиненията на д’Артанян и като разбраха, че четиримата приятели искат да останат сами, си отидоха.

Когато младият гвардеец и тримата мускетари останаха сами, те се спогледаха и ясно личеше, че всеки разбира сериозността на положението.

— Преди всичко — предложи Атос — да излезем от тая стая. Не е приятно присъствието на човек, умрял от насилствена смърт.

— Планше — рече д’Артанян, — поверявам ви трупа на този нещастник. Да бъде погребан в свето място. Вярно е, че той извърши престъпление, но се разкая.

И четиримата другари излязоха от стаята, като оставиха Планше и Фуро да се погрижат за погребението на Бризмон.

Стопанинът им даде друга стая и им поднесе варени яйца и вода, която Атос сам извади от кладенеца. От няколко думи Портос и Арамис разбраха какво е положението.

— Е, драги приятелю — каза д’Артанян на Атос, — вие виждате, че това е война не на живот, а на смърт.

Атос поклати глава.

— Да, да — отвърна той, — виждам добре, но смятате ли, че е тя?

— Уверен съм в това.

— А аз, да ви призная, още се съмнявам.

— Но лилията на рамото?

— Това е някоя англичанка, която е извършила злодеяния във Франция и са я жигосали заради престъплението й.

— Атос, това е вашата жена, уверявам ви — повтаряше д’Артанян, — не си ли спомняте, че всички отличителни черти си съвпадат?

— Аз все пак мисля, че другата е умряла, толкова добре я обесих.

Сега пък д’Артанян поклати глава.

— Но какво да правим? — запита момъкът.

— Там е работата, че не може да се живее така с меч, вечно надвиснал над главата — отговори Атос, — трябва да се излезе от това положение.

— Но как?

— Слушайте, опитайте се да я намерите и да се обясните с нея. Кажете й: мир или война! Давам ви честната си дума на благородник, че никога няма да кажа нито дума за вас, че никога няма да предприема нищо срещу вас. Вие от своя страна ми дайте тържествена клетва, че няма да се занимавате с мене: в противен случай ще отида при канцлера, ще отида при краля, ще отида при палача, ще настроя целия двор срещу вас, ще открия, че сте жигосана, ще ви предам на съда и ако ви оправдаят, тогава ще ви убия, честна дума на благородник, ще ви убия край някоя ограда като бясно куче.

— Този начин доста ми харесва — призна д’Артанян. — Но как да я намеря?

— Времето, драги мой, времето ще ви поднесе удобния случай, а случаят дава на човека двойни възможности да спечели: колкото повече си заложил, толкова повече ще спечелиш, ако умееш да изчакваш.

— Да, но да чакаш, заобиколен от убийци и отровители…

— Ха! — прекъсна го Атос. — Бог ни е закрилял досега, бог ще ни закриля и занапред.

— Нас да. Всъщност ние сме мъже и в края на краищата съдбата ни е да излагаме живота си на опасност, но тя! — добави той шепнешком.

— Коя тя? — запита Атос.

— Констанс.

— Госпожа Бонасийо! Ах, вярно — рече Атос. — Бедни приятелю! Забравих, че сте влюбен.

— Но — намеси се Арамис — нали разбрахте от писмото, което сте намерили в нещастния покойник, че тя е в манастир? В манастира тя е много добре, а щом свърши обсадата на Ла Рошел, аз лично ви обещавам…

— Добре! — обади се Атос. — Добре! Знаем, че вашите мисли са устремени към вярата.

— Аз съм мускетар само временно — добави смирено Арамис.

— Изглежда, че отдавна няма известие от любовницата си — прошепна Атос. — Но не обръщайте внимание, това ни е известно.

— Слушайте — обади се Портос, — има един много прост начин.

— Какъв е той? — запита д’Артанян.

— Тя е в манастир, нали? — продължи Портос.

— Да.

— Е, добре! Веднага щом свърши обсадата, ще я отвлечем от тоя манастир.

— Да, но трябва да узнаем в кой манастир е.

— Вярно — съгласи се Портос.

— Аз мисля… — подзе Атос. — Не казахте ли, драги д’Артанян, че кралицата е избрала в кой манастир да бъде?

— Да, така поне мисля.

— Е, тогава Портос ще ни помогне.

— Как, моля?

— Чрез вашата маркиза, дукеса или принцеса. Навярно тя има широки връзки.

— Шт! — каза Портос, като тури пръст на устните си. — Мисля, че тя е кардиналистка и не бива да узнае нищо.

— Тогава — заяви Арамис — аз се наемам да събера сведения за нея.

— Вие ли, Арамис? — извикаха и тримата приятели. — Вие ли? И по какъв начин?

— Чрез изповедника на кралицата, с който съм много близък… — отговори Арамис, като се изчерви.

След това уверение четиримата приятели, които бяха довършили скромния си обед, се разделиха, като си обещаха, че ще се видят още същата вечер. Д’Артанян се върна във францисканския манастир, а тримата мускетари тръгнаха към главната квартира на краля, където трябваше да се погрижат за жилище.