Александър Дюма
Тримата мускетари (36)

V
Нощем всички котки са сиви

Вечерта, така нетърпеливо очаквана от Портос и от д’Артанян, най-после настъпи.

Д’Артанян както винаги, се представи у милейди към девет часа. Свари я в прекрасно настроение. Никога не го беше посрещала тъй добре. Нашият гасконец разбра от пръв поглед, че тя е получила бележката му и че тази бележка оказваше своето въздействие.

Кети влезе, за да донесе разхладителни питиета. Господарката й я погледна мило, усмихна й се с най-прелестната си усмивка, но уви! Бедното момиче беше толкова тъжно, че дори не забеляза благосклонността на милейди.

Д’Артанян гледаше ту едната, ту другата жена и беше принуден да признае в ума си, че природата е сбъркала, като ги е създавала: на знатната дама тя беше дала продажна и долна душа, а на прислужничката — сърце на дукеса.

В десет часа милейди започна да става неспокойна, д’Артанян разбра какво означаваше това. Тя поглеждаше стенния часовник, ставаше, сядаше пак, усмихваше се на д’Артанян, с което искаше да каже: вие, разбира се, сте много мил, но ще бъдете очарователен, ако си отидете!

Д’Артанян стана, взе шапката си, милейди му подаде ръката си да я целуне. Момъкът усети, че му стиска ръката, и разбра, че тя прави това не от кокетство, а от благодарност, че си отива.

— Дяволски го обича — прошепна той.

После излезе.

Този път Кети не го чакаше никъде, нито в стаята пред спалнята, нито в коридора, нито на пътната врата. Д’Артанян трябваше съвсем сам да намери стълбата и малката стаичка.

Кети седеше, скрила глава в ръцете си, и плачеше.

Тя чу, че д’Артанян влиза, но не дигна глава. Момъкът се приближи до нея и я хвана за ръцете — тогава тя се разрида.

Както беше предположил д’Артанян, милейди, когато получила писмото, в изблик на радост разказала всичко на прислужничката си, после в награда за успешно изпълнената този път поръчка й подарила кесия.

Когато се прибрала в стаята си, Кети беше захвърлила кесията в един ъгъл, където тя още стоеше отворена, и три-четири златни монети се бяха изсипали на килима.

Бедното момиче дигна глава при милувките на д’Артанян. Самият д’Артанян се изплаши от разстроеното й лице. Тя сплете умолително ръце, но без да посмее да продума нито дума.

Колкото и безчувствено да беше сърцето на д’Артанян, той се трогна от тази безмълвна мъка. Но той следваше твърдо плановете си, особено последния, и нямаше да измени нищо от програмата, която си беше начертал предварително. И той не даде на Кети никаква надежда, че може да го разколебае, а само й представи постъпката си като обикновено отмъщение.

Това отмъщение всъщност се улесняваше, тъй като милейди, за да скрие навярно червенината си от своя любовник беше поръчала на Кети да угаси всички лампи в къщата, дори в собствената й стая. Господин дьо Вард трябваше да излезе, преди да се съмне, пак в пълна тъмнина.

След малко чуха, че милейди влиза в стаята си. Д’Артанян се спусна веднага към шкафа си. Едва се сгуши там, и звънчето звънна.

Кети влезе при господарката си и не остави вратата отворена, но преградата беше толкова тънка, че се чуваше почти всичко, което си говореха двете жени.

Милейди изглеждаше опиянена от радост и караше Кети да й повтаря най-малките подробности от мнимата среща между прислужничката и дьо Вард, как е получил писмото, какво е отговорил, какво е било изражението на лицето му, изглеждал ли е много влюбен. На всички тези въпроси бедната Кети, принудена да се държи добре, отговаряше със сподавен глас, в който господарката й дори не забелязваше оттенъка на мъка — толкова е егоистично щастието.

Най-после, понеже часът за срещата с конта наближаваше, милейди наистина — накара да бъдат угасени всички лампи в нейната спалня и заповяда на Кети да се прибере в стаята си и въведе дьо Вард веднага, щом дойде.

Кети не чака дълго. Щом видя през ключалката на шкафа, че целият дом тъне в мрак, д’Артанян изскочи от скривалището в момента, когато Кети затваряше междинната врата.

— Какъв е този шум? — запита милейди.

— Аз съм — каза шепнешком д’Артанян. — Аз, конт дьо Вард.

— Боже мой, боже мой! — пошепна Кети. — Той дори не дочака часа, който сам беше определил.

— Добре — отвърна милейди с разтреперан глас. — Защо не влиза? Конте, конте — добави тя, — знаете много добре, че ви чакам!

При тоя зов д’Артанян отстрани леко Кети и влезе в стаята.

Ако ярост и мъка терзаят някоя душа, това са яростта и мъката на любовника, който приема под чуждо име уверения в любов, отправени към щастливия му съперник.

Д’Артанян се намираше в мъчително положение, което не беше предвидил, ревността късаше сърцето му и той страдаше почти колкото бедната Кети, която плачеше в същия миг в съседната стая.

— Да, конте — казваше милейди с най-ласкав глас, като стискаше нежно ръката му в своите ръце, — да, аз съм щастлива от любовта, която вашите погледи и думите ви изразяваха всеки път, когато се срещахме. Аз също ви обичам. О, утре, утре искам от вас някакъв залог, който да ми доказва, че вие мислите за мене, и понеже може да ме забравите, вземете.

И тя сне от ръката си пръстен и го сложи на пръста на д’Артанян.

Д’Артанян си спомни, че беше виждал този пръстен на ръката на милейди: той беше чуден сапфир, ограден с брилянти.

Първото движение на д’Артанян беше да й го върне, но милейди добави:

— Не, не, запазете тоя пръстен от любов към мене. Като го приемате — добави тя развълнувана, — вие ми правите много по-голяма услуга, отколкото можете да си представите.

„Тази жена е оградена с тайнственост“ — си каза наум д’Артанян.

В този миг той почувствува, че е готов да й разкрие всичко. Отвори уста, за да каже на милейди кой е и че е дошъл с цел да си отмъсти, но тя добави:

— Бедният ми ангел, това чудовище, гасконецът, едва не ви уби!

Чудовището беше той.

— О! — продължи милейди. — Още ли страдате от раните?

— Да, много — отвърна д’Артанян, който не знаеше вече какво да отговори.

— Бъдете спокоен — прошепна милейди, — аз ще отмъстя за вас, ще отмъстя жестоко!

„Проклятие! — каза си д’Артанян. — Още не е дошло време за откровеност.“

На д’Артанян беше необходимо известно време, за да се съвземе от тоя кратък разговор, но всички мисли за отмъщение, с които беше дошъл, безследно изчезнаха. Тази жена упражняваше над него невероятна власт, той я мразеше и боготвореше едновременно. Никога не беше вярвал, че две толкова противоположни чувства могат да живеят в едно и също сърце, и като се съединят, да образуват странна и дори демонична любов.

Но удари един часа. Трябваше да се разделят. Когато напускаше милейди, д’Артанян почувствува само силно съжаление, че си отива, и в страстно сбогом, което си размениха, уговориха нова среща през следната седмица. Бедната Кети се надяваше, че ще успее да каже няколко думи на д’Артанян, когато мине през стаята й, но милейди го изпрати сама в мрака и се раздели с него чак на стълбището.

На другия ден сутринта д’Артанян изтича у Атос. Той се беше впуснал в толкова странно приключение, че имаше нужда от съвет. Разказа му всичко: Атос се намръщи няколко пъти.

— Вашата милейди — му каза той — ми изглежда долно същество, но и вие сте сгрешили не по-малко от нея, като сте я измамили. Ето че сте си спечелили, така или инак, страшен враг.

Както му говореше, Атос гледаше внимателно сапфира, ограден с диаманти, който заемаше на пръста на д’Артанян мястото на пръстена на кралицата, грижливо прибран в кутийка.

— Пръстена ли гледате? — запита гасконецът, особено горд, че може да покаже на приятелите си толкова скъп подарък.

— Да — отвърна Атос, — напомня ми една семейна скъпоценност.

— Хубав е, нали? — попита д’Артанян.

— Прекрасен! — отговори Атос. — Не вярвах, че съществуват два сапфира с толкова чист блясък. Да не сте го заменили срещу вашия диамант?

— Не — каза д’Артанян, — подарък е от моята хубава англичанка или по-скоро от моята хубава французойка, защото, при все че не съм я питал, убеден съм, че тя е родена във Франция.

— От милейди ли получихте тоя пръстен? — извика Атос с глас в който лесно можеше да се забележи силно вълнение.

— От самата нея. Даде ми го тази нощ.

— Покажете ми тогава тоя пръстен — рече Атос.

— Ето го — отвърна д’Артанян и го извади от пръста си. Атос го разгледа внимателно и силно пребледня, после го премери на безименния пръст на лявата си ръка, той прилепна на тоя пръст, сякаш беше правен за него. Облак на гняв и желание за мъст помрачи обикновено тъй спокойното чело на благородника.

— Невъзможно е да е тя — прошепна той. — Как е попаднал този пръстен в ръцете на милейди Кларик? И все пак много трудно е да има два пръстена с такава поразителна прилика.

— Познат ли ви е този пръстен? — запита д’Артанян.

— Стори ми се познат, но навярно съм се излъгал — отговори Атос.

И го върна на д’Артанян, без да откъсва очи от него.

— Слушайте, д’Артанян — подзе той след малко. — Свалете този пръстен от ръката си или обърнете камъка навътре. Толкова мъчителни спомени ми навява, че няма да мога да разговарям спокойно с вас. Не дойдохте ли да се посъветвате с мене, не казахте ли, че сте объркан и не знаете какво да правите?… Но чакайте… дайте ми пак сапфира, ръбът на онзи, за който ви говорех, е одраскан при една злополука.

Д’Артанян пак извади пръстена от ръката си и го подаде на Атос.

Атос изтръпна:

— Ето! — възкликна той. — Вижте, не е ли странно!

И показа на д’Артанян драскотината, за която си беше спомнил.

— От кого ви беше тоя сапфир, Атос?

— От майка ми, която го беше получила от своята майка. Както ви казах, това е стара семейна скъпоценност… която не биваше никога да излиза от семейството…

— А вие… продадохте ли го? — попита нерешително д’Артанян.

— Не — продължи Атос със странна усмивка. — Подарих го през една любовна нощ, както е бил подарен на вас.

Д’Артанян също се замисли — струваше му се, че вижда в душата на милейди бездънни и мрачни пропасти.

Той сложи пръстена, но не на ръката си, а в джоба.

— Слушайте — рече Атос, като го улови за ръката, — вие знаете, че ви обичам, д’Артанян. Да имах син, не бих го обичал повече от вас. Слушайте, повярвайте ми, откажете се от тая жена. Аз не я познавам, но някакъв вътрешен глас ми казва, че тя е пропаднала и че в нея има нещо гибелно.

— Имате право — съгласи се д’Артанян. — Да, аз ще се разделя с нея. Да си призная, тази жена плаши и мене самия.

— Ще имате ли тая смелост? — запита Атос.

— Да — отвърна д’Артанян, — и то още сега.

— Добре, момчето ми, вие ще постъпите правилно — отвърна благородникът, като стисна ръката на гасконеца с почти бащинска нежност. — Дано бог даде тая жена, която едва е влязла във вашия живот, да не остави никаква страшна следа в него.

И Атос кимна на д’Артанян като човек, който даваше да се разбере, че ще му бъде приятно да остане сам с мислите си.

Като се прибра в къщи, д’Артанян свари Кети, която го чакаше. Един месец треска не би променил повече това момиче от тази безсънна и мъчителна нощ.

Господарката й я беше изпратила при лъжливия дьо Вард. Тя била безумна от любов, опиянена от щастие, искала да знае кога любовникът й ще й подари втора нощ.

И бедната Кети, бледа и разтреперана, очакваше отговора на д’Артанян.

Атос имаше голямо влияние над младия гасконец. И сега, когато гордостта му беше спасена и жаждата му за мъст задоволена, съветите на приятеля му, присъединени към гласа на собственото сърце, му вдъхнаха решението да не се вижда повече с милейди. И вместо отговор той взе перо и написа следното писмо:

Не разчитайте на мене, госпожо, за близката ни среща. От оздравяването ми аз имам толкова занимания от този род, че трябва да въведа в тях известен ред. Когато ви дойде редът, ще имам честта да ви съобщя.

Целувам ви ръцете.

Конт дьо Вард

За сапфира — нито дума. Гасконецът искаше ли да запази едно оръжие срещу милейди? Или пък да бъдем откровени, не запазваше ли тоя сапфир като последно средство за екипировката?

Всъщност погрешно е да се съди за постъпките през една епоха от гледна точка на друга епоха. Това, което днес е позор за един почтен човек, по онова време беше съвсем обикновено и естествено нещо и потомците на най-знатните семейства бяха издържани обикновено от любовниците си.

Д’Артанян подаде писмото незапечатано на Кети, която най-напред го прочете, без да го разбере, а после, когато го препрочете, едва не полудя от радост.

Кети не можеше да повярва на такова щастие: д’Артанян бе принуден да й повтори гласно уверенията, които бяха дадени в бележката писмено. И каквато и да беше опасността, на която се излагаше бедното момиче при сприхавия характер на милейди, като предадеше писмото на господарката си, то изтича с всички сили до площад Роаял.

Сърцето и на най-добрата жена е безжалостно към мъките на съперницата.

Милейди отвори писмото със същата бързина, с която Кети й го донесе. Но при първите думи, които прочете, пребледня като смъртник, после смачка листа и се обърна към Кети с мълниеносен поглед.

— Какво е това писмо? — запита тя.

— Отговор на вашето писмо, госпожо — отвърна разтреперана Кети.

— Невъзможно! — извика милейди. — Невъзможно е благородник да напише такова писмо на жена!

После изведнъж трепна:

— Боже мой! — прошепна тя. — Да не би да знае… — и се спря.

Зъбите й скърцаха, лицето й придоби пепеляв цвят, искаше да пристъпи към прозореца, за да поеме въздух, но само простря ръце, краката й се подкосиха и тя падна на едно кресло.

Кети помисли, че й е станало лошо и се спусна да разкопчее корсажа й. Но милейди бързо скочи.

— Какво искате? — извика тя. — И защо посягате към мене?

— Помислих, че ви е лошо, госпожо, и исках да ви помогна — отвърна прислужничката, ужасена от страшното изражение, което беше придобило лицето на господарката й.

— На мене да ми е лошо! На мене! На мене! Да не ме мислите за някоя женичка! Когато ме обидят, на мене не ми става лошо, а си отмъщавам, чувате ли!

И махна на Кети с ръка да излезе.