Александър Дюма
Тримата мускетари (30)

XXIX
На лов за екипировка

Най-загрижен от четиримата приятели беше, разбира се, д’Артанян, при все че д’Артанян в качеството си на гвардеец можеше много по-лесно да се екипира от господа мускетарите, които бяха благородници; но нашият млад гасконец, както вече сте забелязали, беше предвидлив и почти скъперник, а в същото време (обяснете това противоречие) суетен почти колкото самия Портос. Покрай грижата за своята суета д’Артанян изживяваше сега и друга тревога, не толкова егоистична. Колкото и да разпитва за госпожа Бонасийо, той не можа да научи нищо за нея. Господин дьо Тревил беше говорил с кралицата. Кралицата не знаеше къде се намира младата жена и беше обещала, че ще нареди да я потърсят. Но това обещание бе много неопределено и никак не успокояваше д’Артанян.

Атос не излизаше от стаята си. Беше решил да не направи нито крачка за екипировката си.

— Остават ни петнадесет дни — казваше той на приятелите си. — Е, след петнадесет дни, ако не намеря нищо или, по-право, ако нищо не ми падне в ръцете, понеже съм много добър католик и няма да си пръсна черепа с куршум, ще гледан да се скарам както трябва с четирима гвардейци на негово, високопреосвещенство или с осем англичани и ще се бия докато някой ме убие. А като се има предвид броят им, това положително ще се случи. Тогава ще кажат, че съм умрял за краля и ще изпълня дълга си, без да има нужда да се екипирам.

Портос продължаваше да се разхожда с ръце на гърба, като клатеше глава и казваше:

— Ще постигна това, което съм замислил.

Арамис, загрижен и сресан небрежно, не продумваше нито дума.

От тия печални подробности човек можеше да разбере, че отчаяние бе обхванало другарите.

Слугите пък като конете на Иполит споделяха тъжната участ на господарите си. Мускетон се запасяваше със сухари. Базен, който винаги беше склонен към набожност, не излизаше вече от черквите. Планше зяпаше мухите. А Гримо, когото общата неволя не можеше да накара да наруши мълчанието, наложено от господаря му, въздишаше така, че можеше да покърти и камъните.

Тримата приятели — нали казахме, че Атос се беше зарекъл да не прави нито крачка, за да се екипира, — тримата приятели излизаха сутрин рано и се прибираха много късно. Скитаха по улиците и гледаха на всяка крачка дали ония, които бяха минали пред тях, не са оставили някоя кесия. Така внимателно гледаха навсякъде, отдето минеха, сякаш следяха някого. Когато се срещнеха, те се гледаха с печален поглед, който означаваше: „Намери ли нещо?“

Понеже най-напред на Портос му хрумна някаква идея, която непрестанно го преследваше, той пръв започна да действува. Решителен човек беше този Портос. Д’Артанян го видя един ден, че отива към черквата Сен Льо и неволно го последва. Той засука мустаци и влезе в светия храм, като приглади испанската си брадичка, което винаги означаваше, че има много войнствени намерения. Д’Артанян се пазеше да не го забележи и Портос помисли, че никой не го е видял. Д’Артанян влезе след него. Портос се облегна на една колона.

Д’Артанян, когото Портос още не беше забелязал, се облегна на другата й страна.

Този ден имаше проповед и черквата беше препълнена. Портос използува случая да разгледа крадешком жените; благодарение на усърдните грижи на Мускетон външността му никак не издаваше неволята му: разбира се, шапката му беше малко протрита, перото малко избеляло, шевиците малко потъмнели, а дантелите доста разнищени; ала в полумрака всички тия дреболии се губеха и Портос си оставаше хубавият Портос.

Д’Артанян забеляза на най-близката пейка до колоната, на която той и Портос се бяха опрели, една презряла красавица, възжълта, сухичка, но с изправена глава. Тя гледаше високомерно изпод черната си шапчица. Очите на Портос се спираха бегло върху тази дама, после шареха нейде в далечината.

От своя страна дамата от време на време се изчервяваше и хвърляше мълниеносен поглед върху лекомисления Портос и веднага очите му почваха усилено да шарят. Явно беше, че това хитруване засягаше силно дамата с черната шапчица, защото тя си хапеше до кръв устните, почесваше крайчеца на носа си и се въртеше отчаяно на пейката.

Като видя това, Портос пак засука мустаци, приглади повторно брадичката си и почна да прави знаци на една хубава дама, която стоеше до клироса^[1] и която беше не само хубава, а навярно и знатна дама, защото зад нея стоеше негърче, донесло възглавничката, на която тя беше коленичила, и слугиня, която държеше чантата с герб за молитвеника, от който тя четеше молитвите си.

Дамата с черната шапчица проследи всички движения на погледа на Портос и видя, че той се спира върху дамата с кадифената възглавничка с негърчето и слугинята.

В това време Портос усилено намигаше, слагаше пръсти на устните си, пращаше убийствени усмивки, които действително убиваха пренебрегнатата хубавица.

Тя се удари в гърдите, сякаш извика mea, culpa^[2], и въздъхна толкова силно, че всички, дори и дамата с червената възглавничка, се обърнаха към нея. Портос не се поддаде: той разбра много добре всичко, но си правеше оглушки.

Дамата с червената възглавница беше много хубава и направи силно впечатление на дамата с черната шапчица, която видя в нея истинска опасна съперница; Портос намери, че е много по-красива от дамата с черната шапчица, а д’Артанян позна в нейното лице дамата от Мьон, от Кале и Дувър, която неговият враг, човекът с белега, беше нарекъл милейди.

Без да изпуска из очи дамата с червената възглавничка, д’Артанян продължаваше да следи хитрините на Портос, който го забавляваше много! Той се сети, че дамата с черната шапчица трябва да е прокуроршата от улица Мечкарска, още повече, че черквата Сен Льо не беше много далеч от тази улица.

Сети се тогава, че Портос иска да отмъсти за поражението си в Шантии, когато прокуроршата бе упорствувала и не бе пожелала да разпусне кесията си.

Но в същото време д’Артанян забеляза, че никой не отвръщаше на любезностите на Портос. Те бяха само химери и илюзии, но за една действителна любов, за една истинска ревност съществува ли друга действителност освен илюзиите и химерите?

Проповедта свърши: прокуроршата пристъпи към светената вода; Портос я превари и вместо един пръст потопи цялата си ръка. Прокуроршата се усмихна, защото помисли, че Портос иска да услужи на нея; но скоро се убеди, че се лъже жестоко: когато тя беше само на три крачки от него, той се извърна и устреми поглед в дамата с червената възглавничка, която се беше изправила и се приближаваше, следвана от негърчето и прислужничката.

Когато дамата с червената възглавничка се приближи, Портос извади от светената вода мократа си ръка; хубавата богомолка докосна с нежната си ръка грубата ръка на Портос, прекръсти се усмихната и излезе от черквата.

Това беше много за прокуроршата: тя не се съмняваше вече, че тая дама и Портос са в любовни връзки. Ако беше знатна дама, щеше да припадне, но понеже беше само прокурорша задоволи се да каже на мускетаря със сдържан гняв:

— Вие, господин Портос, няма ли да предложите и на мене светена вода?

При звука на тоя глас Портос се сепна като човек, който се пробужда от вековен сън.

— Го… госпожо! — извика той. — Вие ли сте? Как е вашият съпруг, скъпият господин Кокнар? Още ли е такъв скъперник, какъвто беше? Къде ми бяха очите, та не ви забелязах цели два часа, докато трая проповедта?

— Аз бях на две крачки от вас, господине — отвърна прокуроршата, — но вие не ме забелязахте, защото не сваляхте очи от хубавата дама, на която дадохте светена вода.

Портос се престори на смутен.

— А! — смънка той. — Вие сте забелязали…

— Трябваше да бъда сляпа, за да не забележа.

— Да — подхвърли небрежно Портос, — това е една дукеса, моя приятелка, с която много рядко се срещам, защото мъжът й е ревнив и която ми каза, че ще дойде днес само за да ме види в тая бедна черква, забутана в този краен квартал.

— Господин Портос — рече прокуроршата, — ще бъдете ли така добър да ме придружите за пет минути? С удоволствие бих поговорила с вас.

— Защо не, госпожо — отвърна Портос и си намигна сам като комарджия, който се смее над жертвата, която е уловил.

В това време минаваше д’Артанян, който беше тръгнал след милейди. Той погледна Портос и видя неговия победоносен поглед.

— Ехе! — каза си той, като разсъждаваше според нравите на оная лекомислена епоха. — Ето един, който може да се екипира прекрасно в определения срок.

Портос се подчини на ръката на своята прокурорша, както лодка се подчинява на кормилото, и стигна до манастира Сен Маглоар, малка безлюдна уличка с турникети от двете страни. Денем там се събираха просяци да ядат и деца да играят.

— Ах, господин Портос — извика прокуроршата, като се увери, че никой освен постоянните посетители на това място не можеше да ги види или чуе, — ах, господин Портос, изглежда, че сте голям покорител!

— Аз ли, госпожо! — учуди се престорено Портос, като се пъчеше. — Защо мислите така?

— А знаците преди малко, а светената вода? Тази дама с негърчето и прислужницата трябва да е най-малко принцеса!

— Грешите. Боже мой, не — отговори Портос, — тя е само дукеса.

— А лакеят, който чакаше на вратата, а каретата с кочияша в парадна ливрея, който чакаше на капрата?

Портос не беше видял ни лакея, ни каретата, но женският ревнив поглед на госпожа Кокнар бе забелязал всичко.

Портос съжаляваше, че не направи веднага дамата с червената възглавничка принцеса.

— Ах, вие сте галено дете на хубавиците, господин Портос — продължи с въздишка прокуроршата.

— Но вие разбирате, че с тая външност, с която ме е надарила природата, аз не мога да нямам любовни приключения — отвърна Портос.

— Боже мой, колко бързо забравят мъжете! — викна прокуроршата, като дигна очи към небето.

— Струва ми се, не по-бързо от жените — не й остана длъжен Портос. — В края на краищата мога да кажа, че аз бях ваша жертва, госпожо, като ранен, на смъртно легло, бях изоставен от лекарите; аз, потомъкът на знатен род, повярвал във вашето приятелство, едва не умрях първо от раните си и после от глад в една бедна кръчма в Шантии, без вие да благоволите да отговорите поне на едно от пламенните писма, които ви писах.

— Но, господин Портос — прошепна прокуроршата, която, съдейки по поведението на знатните дами от онова време, се чувствуваше виновна.

— Аз, който пожертвувах заради вас баронеса дьо…

— Зная много добре.

— Контеса дьо…

— Господин Портос, смилете се.

— Дукеса дьо…

— Господин Портос, бъдете великодушен!

— Имате право, госпожо, няма да говоря повече.

— Но моят мъж не искаше да чуе за заем.

— Госпожо Кокнар — каза Портос, — спомнете си първото писмо, което ми писахте и което е запечатано завинаги в паметта ми.

Прокуроршата въздъхна дълбоко.

— Там е работата — рече тя, — че сумата, която искахте да заемете, беше доста голяма.

— Госпожо Кокнар, аз предпочетох вас. Трябваше само да пиша на дукеса дьо… не искам да кажа името й, защото зная какво е да се злепостави една жена, но зная, че трябваше да й пиша, за да ми прати хиляда и петстотин.

Прокуроршата пророни една сълза.

— Господин Портос — отговори тя, — кълна ви се, че вие ме наказахте жестоко и ако друг път изпаднете в такова положение, обърнете се непременно към мене.

— О, госпожо! — пресече я Портос с престорено възмущение. — Да не говорим за пари, ако обичате, унизително е.

— И тъй вие не ме обичате вече! — продума бавно и печално прокуроршата.

Портос запази величествено мълчание.

— Така ли ми отговаряте? Уви! Разбирам.

— Помислете за обидата, която ми нанесохте, госпожо: тя остана тук — каза Портос, като силно притисна ръка към сърцето си.

— Аз ще я поправя, скъпи ми Портос!

— Всъщност какво ви исках аз? — продължи Портос, като дигна простодушно рамене. — Само заем, нищо друго. Преди всичко аз съм разумен човек. Зная, че вие не сте богата, драга госпожо Кокнар, и че вашият мъж е принуден да скубе нещастните тъжители, за да измъкне от тях няколко жалки екю. О, ако бяхте контеса, маркиза или дукеса, друга работа — никога нямаше да ви простя!

Прокуроршата се засегна.

— Знайте, господин Портос — рече тя, — че моят сандък, макар и сандък на прокурорша, е може би по-пълен от сандъците на всички ваши разорени глезли.

— Тогава обидата е още по-голяма — заяви Портос, като освободи ръката си от ръката на прокуроршата. — Щом вие сте богата, госпожо Кокнар, за вас няма никакво извинение.

— Като казвам богата — поправи се прокуроршата, която видя, че много се е увлякла, — не бива да разбирате в буквалния смисъл. Не съм много богата, но не съм и зле.

— Слушайте, госпожо — подзе Портос, — да не говорим вече за това, моля ви. Вие ме пренебрегнахте. Между нас всичко е свършено.

— Колко сте неблагодарен!

— А, вие се оплаквате! — възкликна Портос.

— Вървете тогава при хубавата дукеса! Няма да ви задържам повече.

— Е, струва ми се, че тя не е чак толкова лоша!

— Слушайте, господин Портос, питам ви за последен път: обичате ли ме още?

— Уви, госпожо — промълви Портос с извънредно печален глас. — Когато тръгнем на поход, на поход, в който аз предчувствувам, че ще бъда убит…

— О, не говорете такива работи! — извика прокуроршата и зарида.

— Нещо ми го подсказва — продължи Портос, като ставаше все по-печален и по-печален.

— Кажете по-добре, че обичате друга.

— Не, не, казвам ви откровено. Никоя друга не ме занимава и дори чувствувам тук, в дъното на сърцето си, че нещо ми говори за вас. Но след петнадесет дни, може би вие знаете, а може и да не знаете, съдбоносният поход започва. Аз ще бъда страшно зает с екипировката си. После искам да замина при семейството си, далеч в Бретан, за да събера сумата необходима за заминаването ми.

Портос забеляза последната борба между любовта и скъперничеството.

— И понеже — продължи той — дукесата, която видяхте преди малко в черквата, има имения близо до моите, ще пътуваме заедно. Знаете, че пътят изглежда много по-кратък, когато пътуват двама.

— Нямате ли приятели в Париж, господин Портос? — запита прокуроршата.

— Мислех, че имам — отвърна Портос, като пак се натъжи, — но се уверих, че съм се лъгал.

— Имате, господин Портос, имате — заяви прокуроршата с порив, който изненада и самата нея. — Елате утре у дома. Вие сте син на леля ми, следователно мой братовчед; пристигате от Ноайон, от Пикардия, имате много дела в Париж, а нямате прокурор. Запомнихте ли всичко това?

— Отлично, госпожо. — Елате утре по обед.

— Много добре.

— И се дръжте твърдо пред моя мъж, той е хитър въпреки своите седемдесет и шест години.

— Седемдесет и шест години! Дявол да го вземе! Хубава възраст! — извика Портос.

— Искате да кажете, преклонна възраст, господин Портос. Горкият ми мъж може всеки миг да ме остави вдовица — продължи прокуроршата, като погледна многозначително Портос. — За щастие по брачния ни договор всичко ще бъде на този, който остане жив.

— Всичко ли? — запита Портос.

— Всичко.

— Виждам, че сте предвидлива жена, скъпа ми госпожо Кокнар — забеляза Портос, като стисна нежно ръката на прокуроршата.

— Ето че се примирихме, скъпи господин Портос — каза тя, като му се галеше.

— За цял живот — отвърна по същия начин Портос.

— Довиждане, изменнико.

— Довиждане, непостоянна госпожо.

— До утре, ангеле мой.

— До утре, пламък на живота ми.