Александър Дюма
Тримата мускетари (21)

XX
Пътуване

В два часа след полунощ нашите четирима любители на приключения излязоха от Париж през вратата Сен Дени; докато още беше тъмно, те яздеха мълчаливи, въпреки волята им тъмнината ги потискаше и те виждаха навсякъде засади.

При първите слънчеви лъчи езиците им се развързаха; с изгрева на слънцето се върна и веселостта им. Също както преди сражение — сърцето бие, очите блестят и човек чувствува, че животът, който може би ще го напусне, е все пак хубав. Всъщност отрядът изглеждаше много внушителен: черните коне на мускетарите, войнственият им вид, строевата привичка, която караше тези благородни другари на войника да вървят с равномерни крачки, биха издали и най-строгото инкогнито.

След тях вървяха слугите, въоръжени до зъби.

Всичко беше благополучно до Шантии, където стигнаха към осем часа сутринта. Трябваше да закусят. Слязоха от конете пред една кръчма — на фирмата й бе изобразен свети Мартин как дава половината от своето наметало на един бедняк. Дадоха строга заповед на слугите да не разседлават конете и да бъдат готови за път.

Влязоха в общата зала и седнаха на една маса.

Някакъв благородник, който беше пристигнал по Дамартенския път, седеше на същата маса и закусваше. Той поведе разговор за дъжда и за хубавото време; пътниците отговориха; той пи за тяхно здраве; пътниците отвърнаха на любезността му.

Но тъкмо когато Мускетон съобщи, че конете са готови и приятелите ставаха от масата, непознатият предложи на Портос наздравица за кардинала. Портос отговори, че няма нищо против, ако и непознатият от своя страна вдигне наздравица за краля. Непознатият извика, че не признава друг крал освен Негово високопреосвещенство. Портос го нарече пияница; непознатият извади шпагата си.

— Сторихте глупост — каза Атос, — но няма какво да се прави, сега не можете да отстъпите, убийте този човек и ни настигнете колкото може по-бързо.

Тримата се качиха на конете си и препуснаха с всичка сила, а Портос уверяваше противника си, че ще го надупчи по всички правила на фехтовалното изкуство.

— Ето първия! — забеляза Атос, като изминаха петстотин крачки.

— Но защо тоя човек се заяде с Портос, а не с някой от нас? — запита Арамис.

— Защото Портос говореше най-високо от всички ни и го е взел за началник — обясни д’Артанян.

— Винаги съм казвал, че този млад гасконец е извор на мъдрост — заяви Атос.

И пътниците продължиха пътя си.

В Бове престояха два часа не само за да си починат конете, но и за да почакат Портос. След два часа, като видяха, че Портос не иде и няма никакво известие от него, продължиха пътя си.

На четири километра от Бове, в една местност, където пътят лъкатушеше между два склона, срещнаха десетина души, които използуваха случая, че пътят там беше развален, и се преструваха, че го поправят, като копаеха дупки и правеха коловози.

Арамис, който се боеше да не изцапа ботушите си в тази изкуствена кал, им подвикна грубо. Атос поиска да го спре, но беше вече късно. Работниците почнаха да се подсмиват на пътниците и с дързостта си ядосаха дори и хладнокръвния Атос, който се спусна с коня си срещу един от тях.

Тогава хората отстъпиха към рова и всеки от тях взе по една скрита пушка, така че нашите седем пътници бяха буквално принудени да минат сред град от куршуми. Арамис бе ранен в рамото, а един куршум улучи Мускетон и заседна в месестите части, които се намират под кръста. Само че Мускетон падна от коня не защото беше тежко ранен, а защото не можеше да види раната си и навярно мислеше, че е по-опасна, отколкото беше в действителност.

— Това е засада — рече д’Артанян, — да не стреляме. Напред.

Арамис, макар и ранен, се хвана за гривата на коня си, който го понесе заедно с другите. Конят на Мускетом ги беше настигнал и препускаше наред с тях.

— Имаме един кон за смяна — обяви Атос.

— Бих предпочел шапка — обади се д’Артанян. — Моята я отнесе един куршум — какво щастие е, дявол да го вземе, че писмото, което нося, не беше вътре.

— Ах, проклетниците, те ще убият бедния Портос, когато мине — каза Арамис.

— Ако Портос беше на крака, досега щеше да ни настигне — възрази Атос. — Аз мисля, че при дуела пияният е изтрезнял.

Те препускаха така още два часа, макар че конете бяха много уморени и имаше опасност скоро да спрат и да не могат да продължат пътя.

Пътниците свърнаха по един напречен път, като се надяваха, че така ще бъдат по-малко обезпокоявани. Но в Кревкьор Арамис заяви, че не може да върви повече. И наистина, за да стигне дотам, беше му необходимо цялото мъжество, което се криеше под неговата изискана външност и вежливи обноски. Всеки миг той бледнееше и бяха принудени да го придържат на седлото му; свалиха го пред вратата на една кръчма, оставиха при него Базен, който всъщност при една схватка щеше по-скоро да пречи, отколкото да бъде полезен, и продължиха пътя си с надежда да преспят в Амиен.

— Дявол да го вземе! — извика Атос, когато тръгнаха пак на път — останали само двама господари — и Гримо и Планше. — Дявол да го вземе! Вече не ще се уловя на въдицата им и уверявам ви, че оттук до Кале не могат ме накара да отворя уста или да извадя шпага. Заклевам се…

— Да не се кълнем — прекъсна го д’Артанян. — Да вървим, стига само да издържат конете.

И пътниците забиха шпори в коремите на конете си, които, здраво подканени, намериха още сили. Стигнаха в Амиен в полунощ и слязоха в странноприемницата „Златна лилия“.

Съдържателят изглеждаше най-почтеният човек на света. Той посрещна пътниците със свещник в едната ръка и с памучна шапчица в другата; поиска да настани двамата пътници в отделни прекрасни стаи, за нещастие и двете стаи се намираха в двата противоположни края на странноприемницата. Д’Артанян и Атос отказаха, съдържателят обаче отговори, че няма други стаи, достойни за тяхна милост, но пътниците заявиха, че ще пренощуват в общата стая, на сламеници, които ще им постелят на пода. Съдържателят настояваше, пътниците не отстъпваха и той трябваше да изпълни желанието им.

Тъкмо бяха легнали, след като залостиха вратата отвътре, и на прозореца откъм двора се почука; запитаха кой е и като познаха гласовете на слугите си, отвориха.

Наистина бяха Планше и Гримо.

— Гримо може сам да пази конете — започна Планше, — а аз, ако господата позволят, ще легна пред вратата им; така ще бъдат сигурни, че никой не ще може да влезе при тях.

— А на какво ще спиш? — запита д’Артанян.

— Ето леглото ми — отвърна Планше. И показа купчина слама.

— Ела тогава — рече д’Артанян. — Ти имаш право, съдържателят не ми харесва, много е любезен.

— И на мене никак не ми харесва — призна Атос. Планше се качи през прозореца и легна пред вратата, Гримо отиде да се затвори в конюшнята, като заяви, че в пет часа сутринта той и четирите коня ще бъдат готови за път.

Нощта беше доста спокойна, към два часа някой се опита да отвори вратата, но Планше се събуди веднага и извика кой е. Отговориха му, че е станало грешка, и отминаха.

Към четири часа сутринта чуха страшен шум откъм конюшните. Гримо се беше опитал да събуди конярите и конярите го биеха. Като отвориха прозореца, видяха нещастният момък в безсъзнание, главата му беше пукната с дръжка на вила.

Планше слезе в двора и поиска да оседлае конете, но конете бяха съсипани от умора. Само конят на Мускетон, който беше пътувал предния ден без ездач пет или шест часа, можеше да продължи пътя, но по някакво необяснимо недоразумение ветеринарният лекар, когото бяха повикали както изглежда, да пусне кръв на коня на съдържателя, пуснал кръв на коня на Мускетон.

Положението почваше да става тревожно. Тези последователни беди се дължаха може би на случайност, но те можеха да бъдат и плод на заговор. Атос и д’Артанян излязоха, Планше отиде да види дали ще може да купи три коня някъде в околността. На вратата имаше два напълно оседлани коня бодри и силни. Точно това им трябваше. Той запита къде са собствениците; отговориха му, че собствениците са пренощували в странноприемницата и сега уреждат сметката си със съдържателя.

Атос слезе, за да се разплати, а д’Артанян и Планше стояха на пътната врата — съдържателят се намираше в една ниска отдалечена стая и затова помолиха Атос да отиде при него.

Атос влезе в стаята, без да подозира нищо, и извади два пистола, за да плати: съдържателят беше сам и седеше пред масата, едно от чекмеджетата на която беше малко отворено. Той взе парите, които му даде Атос, повъртя ги в ръцете си и изведнъж се развика, че монетите са фалшиви и че ще накара да арестуват него и приятеля му като фалшификатори.

— Негодник! — възкликна Атос и тръгна към него. — Ще ти отрежа ушите.

В същия миг четирима въоръжени до зъби мъже влязоха през страничната врата и се нахвърлиха върху Атос.

— Пипнаха ме! — извика Атос колкото му глас държи. — Бягай, д’Артанян, бягай, бягай! — И даде два изстрела с пистолета.

Д’Артанян и Планше не чакаха да ги подканят втори път. Те отвързаха двата коня, които чакаха при вратата, яхнаха ги, забиха шпаги в коремите им и препуснаха с всички сили.

— Знаеш ли какво стана с Атос? — обърна се д’Артанян към Планше, както препускаха.

— Ах, господине — рече Планше, — видях, че с двата изстрела той повали двама души, и ми се стори през стъклената врата, че се бие с останалите.

— Храбрият Атос! — прошепна д’Артанян. — И като си помисля, че трябва да го изоставя! Всъщност може и нас да ни сполети същото на две крачки оттук. Напред, Планше, напред! Ти си смел момък.

— Нали ви казах, господине — отвърна Планше. — Пикардийците се познават на дело. Пък и аз съм тук в родния си край, а това ме насърчава.

И двамата продължаваха да пришпорват с всички сили и стигнаха на един дъх до Сент Омер. В Сент Омер те оставиха конете да отпочинат, като ги държаха за поводите, да не би да се случи някоя неприятност, хапнаха на крак на улицата и продължиха пътя си.

На стотина крачки от вратите на Кале конят на д’Артанян падна и не можаха по никакъв начин да го дигнат — кръв шуртеше от ноздрите и очите му. Оставаше конят на Планше, но и той беше спрял и беше невъзможно да го накарат да тръгне.

За щастие, както казахме, те бяха на стотина крачки от града; оставиха двата коня насред пътя и изтичаха на пристанището. Планше показа на господаря си един благородник, който беше пристигнал със слугата си и вървеше на около петдесет крачки пред тях.

Те догониха скоро благородника, който, изглежда, много бързаше. Ботушите му бяха целите в прах и той питаше не може ли да замине веднага за Англия.

— Нищо по-лесно от това — отвърна собственикът на един кораб, готов да отплава, — но тая сутрин се получи заповед да не пропускаме никого без изрично разрешение от господин кардинала.

— Аз имам такова разрешение — каза благородникът, като извади един лист от джоба си. — Ето го.

— Заверете го тогава при началника на пристанището — рече собственикът — и елате с моя кораб.

— Къде ще намеря началника?

— Във вилата му.

— Къде се намира тази вила?

— На четвърт левга от града. Ето виждате ли там, в подножието на онова хълмче, покрива от плочи?

— Много добре! — каза благородникът.

И последван от своя слуга, той се запъти към вилата на началника.

Д’Артанян и Планше последваха благородника на петстотин крачки зад него. Щом излязоха от града, д’Артанян избърза и настигна благородника точно когато влизаше в една горичка.

— Господине — обърна се към него д’Артанян, — вие, изглежда, много бързате?

— Извънредно много, господине.

— Съжалявам, господине — продължи д’Артанян, — защото и аз много бързам и исках да ви помоля да ми направите една услуга.

— Каква услуга?

— Да ми отстъпите да мина пръв.

— Невъзможно — заяви благородникът, — изминах двеста и шестдесет левги за четиридесет и четири часа и трябва утре на обед да бъда в Лондон.

— Аз изминах същия път за четиридесет часа и трябва утре в десет часа сутринта да бъда в Лондон.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох пръв и няма да мина втори.

— Много съжалявам, господине, но аз дойдох втори и ще мина пръв.

— По служба на краля! — заяви благородникът.

— По лична работа! — заяви д’Артанян.

— Вие като че искате да се скарате с мене?

— Дявол да го вземе! А какво друго?

— Какво желаете?

— Искате ли да знаете?

— Разбира се.

— Добре тогава! Искам разрешението, което носите, понеже аз нямам разрешение, а много ми трябва.

— Струва ми се, че се шегувате.

— Аз не се шегувам никога.

— Оставете ме да мина.

— Няма да минете.

— Драги момко, ще ви счупя главата. Хей, Любен! Пистолетите ми!

— Планше — каза д’Артанян, — разправи се със слугата, аз ще се разправя с господаря.

Насърчен от първия си подвиг, Планше се хвърли върху Любен и понеже беше здрав и пъргав, повали го по гръб на земята и опря коляно на гърдите му.

— Гледай си работата, господине — извика той, — аз свърших моята.

Като видя това, благородникът извади шпагата си и се нахвърли върху д’Артанян, но той имаше работа със силен противник.

За три секунди д’Артанян го намушка три пъти с шпагата си, като при всеки удар казваше:

— Един за Атос, един за Портос, един за Арамис.

При третия удар благородникът падна като сноп.

Д’Артанян помисли, че е мъртъв, или поне, че е в безсъзнание, и се приближи да вземе разрешението, но тъкмо когато посягаше, за да го претърси, раненият, който не беше изпуснал шпагата си, го мушна в гърдите и каза:

— Един за вас.

— И един за мене! Последният е най-добър! — извика бясно д’Артанян и го прикова на земята с четвърти удар в корема.

Този път благородникът затвори очи и изгуби съзнание.

Д’Артанян претърси джоба, където бе видял, че прибира разрешението за пътуване, и го взе. То беше на името на конт дьо Вард.

После погледна за последен път хубавия младеж, който едва ли имаше двадесет и пет години и когото той оставяше тук прострян на земята в безсъзнание, а може би мъртъв, и въздъхна при мисълта за странната съдба, която кара хората да се унищожават един друг за интересите на лица, които са им чужди и които често не знаят дори, че те съществуват.

Но скоро от тези размишления го изтръгна Любен, който ревеше и викаше с цяло гърло за помощ.

Планше го хвана за гърлото и го стисна с всичка сила.

— Господине — рече той, — докато го държа така, уверен съм, че няма да вика, но пусна ли го, веднага ще се разкрещи. Познавам, че е нормандец, а нормандците са упорити.

И наистина, колкото и здраво да му беше стиснато гърлото, Любен пак се опитваше да издава звуци.

— Чакай — обади се д’Артанян.

Той извади кърпата си и му запуши устата.

— Сега — предложи Планше — да го вържем за някое дърво.

Извършиха това грижливо, после преместиха конт дьо Вард при слугата; започваше да се смрачава и понеже и вързаният, и раненият бяха в гората, явно беше, че ще останат там до сутринта.

— А сега — каза д’Артанян — при началника!

— Но вие, струва ми се, сте ранен? — забеляза Планше.

— Няма нищо, да се заемем първо с по-бързата работа; после ще се занимаваме с моята рана, която всъщност не ми изглежда много опасна.

И двамата закрачиха бързо към вилата на почтения чиновник.

Доложиха, че е дошъл конт дьо Вард. Д’Артанян влезе.

— Имате ли разрешение, подписано от кардинала? — запита началникът.

— Да, господине — отвърна д’Артанян. — Ето го.

— Аха! Редовно е, а и препоръката е добра — каза началникът.

— Много естествено — заяви д’Артанян, — аз съм от най-верните му хора.

— Изглежда, че Негово високопреосвещенство иска да попречи на някого да отиде в Англия.

— Да, на някой си д’Артанян, беарнски благородник, който е тръгнал от Париж с трима свои приятели с намерение да отиде в Лондон.

— Познавате ли го лично? — попита началникът.

— Кого?

— Този д’Артанян.

— Много добре го познавам.

— Кажете ми тогава как изглежда.

— Нищо по-лесно от това.

И д’Артанян му описа с най-малки подробности външността на конт дьо Вард.

— Придружава ли го някой?

— Да, един слуга на име Любен.

— Ще следим за тях и ако ни паднат в ръцете, Негово високопреосвещенство може да бъде спокоен, ще ги върнем в Париж с добра охрана.

— Ако направите това, господин началник — каза д’Артанян, — ще заслужите наистина благоволението на кардинала.

— Ще го видите ли, когато се върнете, господин конт?

— Много естествено.

— Предайте му, моля ви, че аз съм му предан служител.

— Няма да забравя.

И зарадван от това уверение, началникът завери разрешението и го предаде на д’Артанян.

Д’Артанян не губи времето си в излишни любезности, той се поклони на началника, благодари му и си тръгна.

Като излязоха на пътя, д’Артанян и Планше се забързаха. Обиколиха гората по околна пътека и влязоха през друга врата в града.

Корабът беше готов да отплава и собственикът му чакаше на пристанището.

— Е? — попита той, като забеляза д’Артанян.

— Ето, разрешението ми е заверено — отговори д’Артанян.

— А другият благородник?

— Той няма да пътува днес — поясни д’Артанян, — но бъдете спокоен, ще заплатя и за двама ни.

— В такъв случай да вървим — каза собственикът.

— Да вървим! — повтори д’Артанян.

И скочи с Планше в лодката. След пет минути бяха на кораба.

Тъкмо навреме — на половин левга от брега д’Артанян видя, че блесна светлина, и чу изстрел.

Беше топовният изстрел, който известяваше затварянето на пристанището.

Време беше да се занимае с раната си. За щастие, както мислеше и д’Артанян, тя не беше много опасна: върхът на шпагата бе ударил в ребро и се беше плъзнал надлъж по костта, пък и ризата се беше залепила веднага за раната и едва ли бяха капнали няколко капки кръв.

Д’Артанян беше като пребит от умора: постлаха му на палубата и той заспа.

На следния ден призори се намираше само на три-четири левги от английския бряг. През цялата нощ духаше слаб вятър и корабът се движеше бавно.

В десет часа корабът хвърли котва в Дувърското пристанище.

В десет и половина д’Артанян стъпи на английска земя и извика:

— Най-после пристигнах!

Но това не беше всичко: трябваше да отиде в Лондон. В Англия пощата беше много добре уредена. Д’Артанян и Планше взеха по един кон, а пред тях яздеше пощальон. За четири часа стигнаха пред вратите на столицата.

Д’Артанян не познаваше Лондон, не знаеше нито дума английски; но той написа на едно листче името Бъкингам и веднага му показаха двореца на дука.

Дукът беше на лов в Уиндзор заедно с краля.

Д’Артанян потърси доверения камердинер на дука, който го придружаваше във всичките му пътувания и говореше отлично френски: каза му, че пристига от Париж и че се касае за живот и смърт и трябва да говори незабавно с господаря му.

Увереността, с която говореше д’Артанян, убеди Патрик — така се наричаше тоя министър на министъра^[1]. Той нареди да оседлаят два коня и се нае сам да придружи младия гвардеец. Планше пък бе свален от коня, целият схванат като труп; клетият момък беше останал почти без сили, а д’Артанян сякаш беше от желязо.

Стигнаха в замъка и там се осведомиха: кралят и Бъкингам бяха на лов със соколи в блатата, които се намираха на две-три левги оттам.

За двадесет минути стигнаха на посоченото място. Скоро Патрик чу гласа на господаря си, който викаше своя сокол.

— За кого трябва да доложа на милорда дук? — запита Патрик.

— Доложете му за младежа, който е искал една вечер да се скара с него на моста Пон Ньоф, срещу Самарянската черква.

— Странна препоръка!

— Ще видите, че струва повече от всяка друга. Патрик препусна коня, намери дука и му доложи със същите думи, че го чака пратеник.

Бъкингам веднага се сети, че става дума за д’Артанян и че във Франция става нещо, за което искат да му съобщят, затова само попита къде се намира пратеникът; като позна отдалече гвардейската униформа, той препусна коня и отиде право при д’Артанян. Патрик от дискретност остана настрани.

— Нали никакво нещастие не се е случило с кралицата? — извика Бъкингам, като вложи цялата си мисъл и любов в тоя въпрос.

— Не мисля, но струва ми се, че тя е изложена на голяма опасност, от която само вие, Ваша светлост, можете да я избавите.

— Аз? — извика Бъкингам. — Ще бъда много щастлив мога да й бъда полезен с нещо! Говорете! Говорете!

— Вземете това писмо — рече д’Артанян.

— Писмо! От кого е това писмо?

— От Нейно величество, доколкото зная.

— От Нейно величество? — изненада се Бъкингам и така пребледня, че д’Артанян помисли, че ще му прилошее.

Той счупи печата.

— Каква е тази дупка? — попита дукът, като показа на Д’Артанян едно място, където писмото беше продупчено.

— А! — каза д’Артанян. — Не съм забелязал: навярно шпагата на конт дьо Вард е направила тая дупка, когато ме прободе в гърдите.

— Ранен ли сте? — попита Бъкингам, като отваряше писмото.

— О, нищо, дребна работа! — отвърна скромно д’Артанян. — Драскотина.

— Боже мой! Какво прочетох! — извика дукът. — Патрик, остани тука, или по-добре намери краля, където и да е той, кажи на Негово величество, че го моля покорно да ме извини, но много важна работа ме зове в Лондон. Да вървим, господине, да вървим.

И двамата препуснаха в галоп към столицата.