Александър Дюма
Тримата мускетари (20)

XIX
План за поход

Д’Артанян отиде право у господин дьо Тревил. Той беше размислил, че след малко кардиналът щеше да бъде предупреден от проклетия непознат, който изглеждаше негов агент, и с право мислеше, че няма нито миг за губене.

Сърцето на момъка преливаше от радост. Представяше му се случай да придобие едновременно слава и да спечели пари и който като първо насърчение го сближаваше с жената, която обожаваше. Тоя случай, с една дума, правеше за него изведнъж повече, отколкото би посмял да очаква от провидението.

Господин дьо Тревил беше в приемната, обкръжен, както винаги, с благородници. Д’Артанян, познат като постоянен посетител в тоя дом, отиде право в неговия кабинет и каза да му доложат, че го очаква по важна работа.

Д’Артанян не чака и пет минути и господин дьо Тревил влезе. От пръв поглед и по радостта, която бе изписана на лицето му, достойният капитан разбра, че наистина се е случило нещо ново.

През целия път д’Артанян се питаше дали да се довери на господин дьо Тревил, или само да му поиска неограничени права за една тайна работа. Но господин дьо Тревил беше винаги така внимателен към него, беше толкова предан на краля и кралицата и ненавиждаше така искрено кардинала, че момъкът реши да му разкаже всичко.

— Викали сте ме, млади приятелю — подзе господин дьо Тревил.

— Да, господине — каза д’Артанян, — и се надявам, че ще ми простите, задето ви обезпокоих, като узнаете за каква важна работа става въпрос.

— Говорете тогава. Аз ви слушам.

— Става дума — започна д’Артанян, като сниши глас — за честта, пък може би и за живота на кралицата.

— Какво говорите? — запита господин дьо Тревил, като се огледа дали наистина са сами, а после хвърли въпросителен поглед върху д’Артанян.

— Казвам, господине, че случаят ми разкри една тайна…

— Която се надявам, че ще запазите, млади момко, с цената на живота си.

— Но която трябва да поверя на вас, господине, защото само вие можете да ми помогнете в задачата, която ми възложи Нейно величество.

— Ваша ли е тайната?

— Не, господине, на кралицата.

— Нейно величество разреши ли ви да ми я поверите?

— Не, господине, напротив, поръчано ми е да я пазя строго.

— А защо искате да я издадете пред мене?

— Защото, нали ви казах, без вас не мога да направя нищо, а се боя, че вие ще ми откажете милостта, която съм дошъл да ви искам, ако не знаете за каква цел я искам.

— Пазете тайната си, млади момко, и ми кажете какво искате?

— Искам да ми издействувате от господин Де-з-Есар петнадесет дни отпуск.

— Кога?

— Още тази нощ.

— Напускате Париж?

— Заминавам със задача.

— Можете ли да ми кажете къде?

— В Лондон.

— Има ли някой интерес да не постигнете целта си?

— Мисля, че кардиналът би направил всичко, за да ми попречи.

— Сам ли заминавате?

— Сам.

— В такъв случай няма да отидете по-далеч от Бонди. Аз ви казвам това, давам ви честната си дума.

— Как така?

— Ще ви убият.

— Ще умра при изпълнение на своя дълг.

— Но задачата ви ще остане неизпълнена.

— Вярно — забеляза д’Артанян.

— Повярвайте ми — продължи Тревил, — в такива случаи трябва да тръгнат четирима, за да стигне един.

— Да! Имате право, господине — съгласи се д’Артанян. — Но вие познавате Атос, Портос и Арамис и знаете, че мога да разполагам с тях.

— Без да им поверите тайната, която аз не поисках да узная?

— Ние сме се заклели веднъж завинаги в сляпо доверие и неизменна преданост; освен това вие можете да им кажете, че имате пълно доверие в мене и те ще ми повярват също така, както и вие.

— Мога да разреша на всеки от тях по петнадесет дни отпуск, това е всичко: на Атос, който продължава да страда от раната си, за да отиде на бани във Форж; на Портос и Арамис, за да придружат приятеля си, когото не искат да оставят сам в такова тежко състояние. Разрешенията за отпуск ще бъдат доказателство, че съм съгласен да предприемат това пътуване.

— Благодаря, господине, вие сте много, много добър.

— Намерете ги още сега и всичко да бъде свършено тази нощ. А, напишете най-напред молба до господин Де-з-Есар. По следите ви може би има някой шпионин и вашето посещение, което в такъв случай е вече известно на кардинала, ще бъде оправдано по този начин.

Д’Артанян написа молбата, господин дьо Тревил я взе и го увери, че най-късно до два часа през нощта разрешенията за отпуск ще бъдат изпратени по домовете на четиримата пътници.

— Имайте добрината да изпратите моето разрешение у Атос — каза д’Артанян. — Страхувам се, че ако се прибера в къщи, може да ми се случи някоя неприятност.

— Бъдете спокоен. Сбогом и добър път. А, чакайте! — извика господин дьо Тревил.

Д’Артанян се върна.

— Имате ли пари?

Д’Артанян подрънка кесията, която се намираше в джоба му.

— Достатъчни ли са? — попита господин дьо Тревил.

— Триста пистола.

— Добре. С тях можете да идете и накрай света. Хайде вървете.

Д’Артанян се поклони на господин дьо Тревил, който му подаде ръка, д’Артанян я стисна почтително и с благодарност. Откакто бе дошъл в Париж, той можеше само да се хвали от този прекрасен човек, винаги благороден, честен и великодушен.

Най-напред отиде у Арамис; не беше ходил при приятеля си от оная паметна вечер, когато бе следил госпожа Бонасийо. Нещо повече; той рядко виждаше младия мускетар, но всеки път, когато го видеше, му се струваше, че по лицето му е изписана дълбока печал.

Тая вечер Арамис още бодърствуваше мрачен и замислен; д’Артанян го поразпита за неговата дълбока скръб. Арамис се оправда с някакъв коментар на осемнадесета глава на свети Августин — трябвало да го напише на латински и да го предаде идущата седмица, а това много го тревожело.

Двамата приятели разговаряха така известно време. След малко влезе един лакей на господин дьо Тревил и донесе запечатан свитък.

— Какво е това? — запита Арамис.

— Отпускът, който господинът е искал — отвърна лакеят.

— Аз ли? Аз не съм искал отпуск.

— Мълчете и взимайте — рече д’Артанян. — А на вас, приятелю, ето ви половин пистол за труда. Предайте на господин дьо Тревил, че господин Арамис искрено му благодари. Вървете.

Лакеят се поклони до земята и излезе.

— Какво означава това? — запита Арамис.

— Вземете всичко, което ви е необходимо за петнадесет дневно пътуване, и вървете след мене.

— Но аз не мога да напусна сега Париж, без да узная… Арамис се спря.

— Какво е станало с нея, нали? — продължи д’Артанян.

— С коя? — попита Арамис.

— С жената, която беше тук; жената с везаната кърпичка.

— Кой ви каза, че тук е имало жена? — възрази Арамис, станал бледен като мъртвец.

— Аз я видях.

— И знаете ли коя е тя?

— Мисля поне, че се досещам.

— Слушайте — каза Арамис, — щом знаете толкова много неща, известно ли ви е какво е станало с нея?

— Предполагам, че се е върнала в Тур.

— В Тур? Да, така; вие я познавате. Но защо се е върнала в Тур, без да ми се обади?

— Защото се е бояла да не я арестуват.

— Защо не ми е писала?

— Бояла се е да не ви злепостави.

— Д’Артанян, вие ми връщате живота! — извика Арамис. — Мислех, че ме ненавижда, че ме мами! А толкова бях щастлив да я видя пак! Не можах да повярвам, че тя е рискувала свободата си заради мене, но по каква причина се беше върнала в Париж?

— По същата причина ние ще заминем днес за Англия.

— И коя е тази причина? — запита Арамис.

— Ще научите един ден, Арамис. Но засега ще бъда въздържан като вас, когато ни разказвахте как са арестували племенницата на доктора.

Арамис се усмихна, защото си спомни историйката, която беше разказал една вечер на приятелите си.

— Добре! Щом като тя е напуснала Париж и вие сте напълно уверени в това, д’Артанян, нищо вече не ме задържа тук и аз съм готов да ви последвам. Вие казахте, че отиваме?…

— При Атос засега и ако искате да дойдете, съветвам ви дори да побързате, защото вече изгубихме много време. Чакайте, предупредете Базен.

— Базен ще дойде ли с нас? — попита Арамис.

— Може би. Във всеки случай добре ще е да ни последва сега у Атос.

Арамис повика Базен и му поръча да го намери у Атос.

— Да вървим — каза той, като взе мантията си, шпагата и трите си пистолета и отвори напразно три-четири чекмеджета, за да види дали няма да открие там някой забравен пистол. После, като се убеди напълно, че това търсене е безполезно, тръгна след д’Артанян, като се питаше откъде младият гвардеец беше така добре осведомен за жената, на която бе дал гостоприемство; откъде знаеше дори по-добре от него какво беше станало с нея.

Като излизаха, Арамис сложи ръката си на рамото на д’Артанян и устреми поглед в него.

— Нали на никого не сте казали за тази жена? — попита той.

— На никого.

— Нито на Атос, нито на Портос?

— Не съм им продумал нито дума.

— Слава богу.

Успокоен по този важен въпрос, Арамис продължи пътя си заедно с д’Артанян и скоро стигнаха у Атос.

Свариха го с разрешението за отпуск в едната ръка и с писмото на господин дьо Тревил в другата.

— Можете ли да ми обясните какво означава това разрешение за отпуск и това писмо, които току-що получих? — запита учуден Атос.

Драги Атос, много искам да си починете петнадесет дни, тъй като това е напълно необходимо за здравето ви. Идете на бани във Форж или другаде, където ще имате полза, и по-скоро се поправете.

Ваш предан: Тревил

— Отпускът и писмото означават, че трябва да ме последвате, Атос.

— На баните във Форж ли?

— Там или другаде.

— В служба на краля?

— На краля или на кралицата — нали сме слуги на техни величества?

В този миг влезе Портос.

— Дявол да го вземе, чудна работа! — започна той. — Откога взеха да разрешават на мускетарите отпуски, които не са искали?

— Откакто имат приятели, които ги искат вместо тях — отвърна д’Артанян.

— Аха! — каза Портос. — Изглежда, че тук има нещо ново?

— Да, заминаваме — обяви Арамис.

— Закъде? — попита Портос.

— Бога ми, и аз не зная — отговори Атос. — Попитайте Д’Артанян.

— За Лондон, господа — каза д’Артанян.

— За Лондон! — извика Портос. — И какво ще правим в Лондон?

— Това не мога да ви кажа, господа, трябва да ми се доверите.

— Но за да се отиде в Лондон, трябват пари — добави Портос. — А аз нямам.

— И аз — каза Арамис.

— И аз — каза Атос.

— Аз пък имам — обади се д’Артанян, като извади парите си и ги постави на масата. — В тая кесия има триста пистола, всеки от нас ще вземе по седемдесет и пет; толкова ни трябват, за да отидем до Лондон и да се върнем. Впрочем бъдете спокойни, всички няма да стигнем до Лондон.

— Защо?

— Защото по всяка вероятност някои от нас ще останат по пътя.

— Та ние поход ли предприемаме?

— Да, и то от най-опасните, предупреждавам ви.

— Ха! Но щом рискуваме да бъдем избити — забеляза Портос, — бих искал поне да зная защо ще стане това?

— Няма да ти е по-леко! — обади се Атос.

— Все пак — добави Арамис. — И аз мисля като Портос.

— Кралят има ли навик да ви дава обяснения? Не, той просто ви казва: „Господа, бият се в Гаскония или във Фландрия; вървете да се биете“ — и вие отивате. Защо? Дори не се замисляте върху това.

— Д’Артанян има право — съгласи се Атос. — Ето ни трите разрешения за отпуск, изпратени от господин дьо Тревил, а ето и триста пистола, изпратени не зная от кого. Да вървим да умрем там, където ни изпращат. Животът струва ли си труда толкова много да се разпитва? Д’Артанян, готов съм да те последвам.

— Аз също — заяви Портос.

— И аз — добави Арамис. — Още повече, че ще ми бъде приятно да напусна Париж. Имам нужда от развлечения.

— Ще имате развлечения, господа, бъдете спокойни! — каза д’Артанян.

— Е, кога заминаваме? — попита Атос.

— Веднага — отвърна д’Артанян. — Нямаме нито миг за губене.

— Хей, Гримо, Планше, Мускетон, Базен! — викнаха и четиримата младежи на слугите си. — Лъснете ботушите ни и поведете конете от конюшнята на господин дьо Тревил.

И наистина всеки мускетар оставяше там като в казарма своя кон и коня на слугата си.

Планше, Гримо, Мускетон и Базен тръгнаха веднага.

— А сега да направим план за похода — предложи Портос. — Къде ще отидем най-напред?

— В Кале — каза д’Артанян. — Това е най-прекият път за Лондон.

— Добре! — каза Портос. — Чуйте и моето мнение.

— Говори!

— Подозрително ще бъде, ако пътуваме четиримата заедно: нека д’Артанян даде на всеки от нас указания; аз ще тръгна напред по пътя за Булон, за да разузная пътя; Атос ще тръгне след два часа към Амиен; Арамис ще ни последва по пътя за Ноайон; д’Артанян пък може да тръгне по който си иска път, преоблечен в дрехите на Планше, а Планше ще ни последва в гвардейската униформа на д’Артанян.

— Господа — обади се Атос, — моето мнение е, че не бива да намесваме в такава работа слугите: една тайна може случайно да бъде издадена от един благородник, но слугите почти винаги я продават.

— Планът на Портос ми изглежда неизпълним — рече д’Артанян, — защото и аз самият не зная какви указания мога да ви дам. Аз нося едно писмо — това е всичко. Нямам и не мога да направя три преписа от писмото, защото то е запечатано, затова според мене трябва да пътуваме заедно. Писмото е тук, в тоя джоб, — и той показа джоба, където се намираше писмото. — Ако ме убият, един от вас ще го вземе и ще продължите пътя си. Ако убият и него, ще дойде ред на следващия и тъй нататък. Стига само един да стигне, това е необходимо.

— Отлично, д’Артанян! И аз съм на същото мнение — каза Атос. — Преди всичко трябва да бъдем последователни; аз отивам да правя бани, вие ме придружавате; вместо във Форж отивам на море; свободен съм да избирам. Ако поискат да ни арестуват, ще покажа писмото на господин дьо Тревил, а вие ще покажете разрешенията си за отпуск; ако ни нападнат, ще се браним; съдят ли ни, ще твърдим упорито, че сме имали намерение само да се потопим няколко пъти в морето; много лесно ще се справят с четирима души поотделно, а четиримата заедно ще бъдем цял отряд. Ще въоръжим слугите си с пистолети и пушки; ако изпратят армия срещу нас, ще се бием и който остане жив, както каза д’Артанян, ще занесе писмото.

— Добре казано — извика Арамис. — Ти, Атос, рядко говориш, но заговориш ли, ставаш същински свети Йоан Златоуст. Приемам плана на Атос. А ти, Портос?

— Аз също — отвърна Портос, — ако д’Артанян няма нищо против. Д’Артанян носи писмото и, естествено, той е началник на експедицията; нека той реши, ние ще му се подчиним.

— Добре — каза д’Артанян. — Решавам да приемем плана на Атос и да заминем след половин час.

— Прието! — извикаха в един глас тримата мускетари. И всеки посегна към кесията, взе седемдесет и пет пистола и почна да се готви да замине в уречения час.