Александър Дюма
Тримата мускетари (19)

XVIII
Любовникът и съпругът

— Госпожо — подзе д’Артанян, като влизаше през вратата, която младата жена му отвори, — позволете ми да ви кажа, че имате много жалък мъж.

— Значи вие сте чули нашия разговор? — запита бързо госпожа Бонасийо, като погледна неспокойно д’Артанян.

— От начало до край.

— Но как така, боже мой?

— Имам си един начин, чрез него чух и по-оживения разговор, който водихте с полицаите на кардинала.

— И какво разбрахте от нашия разговор?

— Безброй неща: първо, че мъжът ви за щастие е тъп и глупав; после, че вие сте в затруднение, което много ме радва, защото то ми дава възможност да ви предложа услугите си, а бог е свидетел, че съм готов да се хвърля в огъня заради вас; и накрая, че на кралицата е необходим един смел, умен и предан човек, който да замине по нейна поръчка в Лондон. Аз имам поне две от трите качества, които са ви необходими, и дойдох. Госпожа Бонасийо не отговори, но сърцето й биеше от радост и скрита надежда блесна в погледа й.

— А какво уверение ще ми дадете — попита тя, — ако се съглася да ви поверя тая задача?

— Любовта ми към вас. Хайде, кажете, заповядайте: какво трябва да направя?

— Боже мой! Боже мой! — прошепна младата жена. — Как да ви поверя такава тайна, господине? Вие сте почти дете!

— Ясно, виждам, че някой трябва да гарантира за мене.

— Признавам, че това много би ме успокоило.

— Познавате ли Атос?

— Не.

— Портос?

— Не.

— Арамис?

— Не. Кои са тези господа?

— Кралски мускетари. Познавате ли господин дьо Тревил, техния капитан.

— О, да! Него познавам не лично, но често съм чувала да говорят на кралицата, че той е смел и честен благородник.

— И вие не се съмнявате, че той може да ви предаде заради кардинала, нали?

— О, не! Разбира се.

— Добре! Открийте му вашата тайна и го попитайте, колкото важна, ценна и страшна да е тя, можете ли да ми я доверите.

— Но тази тайна не е моя и аз не мога да я откривам така.

— Вие щяхте все пак да я поверите на господин Бонасийо — рече ядосан д’Артанян.

— Както се поверява писмо на някоя хралупа, на крилото на гълъб или пък на нашийника на куче.

— Но вие виждате, че аз ви обичам.

— Вие казвате това.

— Аз съм честен човек!

— Вярвам.

— И храбър!

— О, в това съм убедена.

— Тогава подложете ме на изпитание.

Госпожа Бонасийо погледна младежа, възпирана от последно колебание. Но в очите му гореше такъв пламък, гласът му звучеше така убедително, че трябваше да рискува всичко, за да спечели всичко. Кралицата можеше да бъде погубена както от прекалена предпазливост, така и от прекалено доверие. После, трябва да признаем, че неволното чувство, което изпитваше към този млад покровител, я накара да говори.

— Слушайте — каза му тя, — отстъпвам пред вашите увещания и ви се доверявам. Но заклевам ви се пред бога, който е наш свидетел, че ако ме предадете и враговете ми ме пожалят, ще се убия и ще обвиня вас за своята смърт.

— А аз ви се заклевам пред бога, госпожо — отговори д’Артанян, — че ако ме заловят, когато изпълнявам поръчката ви, ще умра, преди да кажа или да направя нещо, което би могло да злепостави когото и да било.

Тогава младата жена му повери страшната тайна, част от която той беше разкрил случайно на моста пред Самарянската черква.

Това беше взаимното им обяснение в любов.

Д’Артанян сияеше от радост и гордост. Тайната, жената, която обичаше, доверието и любовта го правеха великан.

— Тръгвам — каза той. — Тръгвам веднага.

— Как! Тръгвате! — извика госпожа Бонасийо. — А полка ви, а капитана?

— Заклевам се, вие ме накарахте да забравя всичко, скъпа Констанс! Да, имате право, трябва да взема отпуск.

— Още една пречка — прошепна тъжно госпожа Бонасийо.

— О! Аз ще преодолея тази пречка! — рече д’Артанян, след като поразмисли малко. — Бъдете спокойна.

— Как?

— Ще намеря още тази вечер господин дьо Тревил и ще го помоля да издействува за мене това благоволение от зет си, господин Де-з-Есар.

— Сега нещо друго.

— Какво? — запита д’Артанян, като видя, че госпожа Бонасийо не се решава да продължи.

— Вие може би нямате пари?

— „Може би“ е излишно — каза усмихнат д’Артанян.

— Тогава — продължи госпожа Бонасийо, като отвори един скрин и извади кесията, която преди половин час нейният мъж милваше така любовно — вземете тая кесия.

— Парите на кардинала! — разсмя се високо д’Артанян. Той, както си спомняте, благодарение на извадените плочки не беше пропуснал нито думичка от разговора между търговеца и жена му.

— Парите на кардинала — отвърна госпожа Бонасийо. — Вие виждате, че кесията е доста внушителна.

— Дявол да го вземе! — извика д’Артанян. — Става двойно по-забавно! Ще спасим кралицата с парите на Негово високопреосвещенство.

— Вие сте мил и прекрасен момък — каза госпожа Бонасийо. — Бъдете уверен, че кралицата ще ви възнагради.

— О, аз съм вече щедро възнаграден! — извика д’Артанян. — Обичам ви и вие ми позволявате да ви го кажа. Не смеех и да се надявам на такова щастие!

— Тихо! — прошепна изтръпнала госпожа Бонасийо.

— Какво има?

— Някой говори на улицата.

— Това е гласът… — На мъжа ми. Да, познах го!

Д’Артанян се спусна към вратата и сложи резето.

— Мъжът ви няма да влезе, докато аз не си отида — рече той, — а когато си отида, вие ще му отворите.

— Но и аз трябваше да си отида. Как ще обясня изчезването на парите, ако съм тук?

— Имате право, трябва да излезем.

— Да излезем, но как? Ще ни види, ако излезем.

— Тогава да се качим в моята стая.

— Ах! — възкликна госпожа Бонасийо. — Вие казвате това с глас, който ме плаши!

При тези думи сълза блесна в очите на госпожа Бонасийо. Д’Артанян видя сълзата и смутен, трогнат, падна в краката й.

— В стаята ми ще бъдете в безопасност като в храм — каза той. — Давам ви честната си дума на благородник.

— Да вървим — съгласи се тя. — Доверявам се на вас, приятелю.

Д’Артанян дръпна внимателно резето и двамата, леки като сенки, се плъзнаха през вътрешната врата в коридора, изкачиха безшумно стълбата и влязоха в стаята на д’Артанян.

Като се прибраха горе, за по-голяма безопасност момъкът залости вратата. И двамата се приближиха до прозореца и през една пролука на капака видяха, че господин Бонасийо разговаря с някакъв мъж с мантия.

Като видя мъжа с мантията, д’Артанян подскочи, измъкна наполовина шпагата си и се спусна към вратата.

Беше непознатият от Мьон.

— Какво ще правите? — извика госпожа Бонасийо. — Погубвате ни.

— Аз се заклех да убия този човек! — възкликна д’Артанян.

— Животът ви в този миг е обречен и не принадлежи на вас. В името на кралицата забранявам ви да се излагате на каквато и да било опасност, която не е свързана с пътуването ви.

— А от ваше име нищо ли не заповядвате?

— От мое име — каза силно развълнувана госпожа Бонасийо, — от мое име ви моля. Но да послушаме, струва ми се, че говорят за мене.

Д’Артанян се приближи до прозореца и се ослуша.

Бонасийо беше отворил вратата и като видя, че квартирата му е празна, се върна при човека с мантията, когото беше оставил за малко сам.

— Отишла си е — рече той. — Върнала се е в Лувър.

— Уверени ли сте — запита непознатият, — че тя не е подозряла с какви намерения сте излезли?

— Да — отвърна самодоволно Бонасийо. — Тя е много повърхностна жена.

— Младият гвардеец в къщи ли си е?

— Не вярвам. Както виждате, капакът на прозореца му е затворен и никаква светлина не прозира през процепите.

— Все едно, трябва да се уверим.

— Как?

— Като почукаме на вратата му.

— Ще попитам неговия слуга.

— Вървете.

Бонасийо влезе у дома си, мина през същата врата, през която бяха минали двамата бегълци, изкачи се на площадката пред стаята на д’Артанян и почука.

Никой не отговори. Тая вечер Портос беше заел Планше за повече блясък. Д’Артанян внимаваше да не даде никакъв признак на живот.

Когато Бонасийо почука на вратата, момъкът и младата жена почувствуваха как трепнаха сърцата им.

— Няма никой у тях — каза Бонасийо.

— Все едно, да влезем, у вас ще бъдем в по-голяма безопасност, отколкото тука на прага.

— Божичко! — прошепна госпожа Бонасийо. — Няма да чуем вече нищо.

— Напротив — успокои я д’Артанян. — Ще чуваме още по-добре.

Д’Артанян дигна три-четири плочки и стаята му се превърна в ухо на Дионисий, простря едно килимче на пода, коленичи и направи знак на госпожа Бонасийо да се наведе и тя към отвора.

— Уверен ли сте, че няма никой? — запита непознатият.

— Отговарям за това — рече Бонасийо.

— И вие мислите, че жена ви?…

— Върнала се е в Лувър.

— Без да е говорила с никого другиго освен с вас?

— Уверен съм в това.

— Много е важно, разбирате ли?

— Значи сведенията, които ви съобщих, са ценни…

— Много ценни, драги ми Бонасийо, не крия.

— Тогава кардиналът ще бъде доволен от мене?

— Разбира се.

— Великият кардинал!

— Уверен ли сте, че в разговора си с вас жена ви не спомена никакви имена!

— Мисля, че не.

— Не спомена ли тя госпожа дьо Шеврьоз или господин дьо Бъкингам, или госпожа дьо Верне?

— Не, каза ми само, че иска да ме изпрати в Лондон, за да услужа на някаква високопоставена особа.

— Предател! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Мълчете! — каза д’Артанян, като я хвана за ръката, която тя несъзнателно отпусна в неговата.

— И все пак — продължи човекът с мантията — вие сте постъпили глупаво, като не сте се престорили, че приемате поръчката. Сега щяхте да имате писмото, държавата, която се намира в опасност, щеше да бъде спасена и вие…

— И аз?

— Е! Вас кардиналът щеше да ви направи благородник…

— Той ли ви каза това?

— Да. Зная, че искаше да ви направи тази изненада.

— Бъдете спокоен — рече Бонасийо. — Жена ми ме обожава и има още време.

— Глупак! — прошепна госпожа Бонасийо.

— Тихо! — каза д’Артанян, като й стисна по-силно ръката.

— Как, има още време? — запита мъжът с мантията.

— Ще се върна в Лувър, ще повикам госпожа Бонасийо, ще й кажа, че съм размислил и ще изпълня поръчката, ще взема писмото и ще изтичам при кардинала.

— Добре! Побързайте. Ще се върна след малко, за да разбера какво сте направили.

Непознатият излезе.

— Подлец! — възкликна госпожа Бонасийо, като удостои по този начин с още една любезност мъжа си.

— Тихо! — повтори д’Артанян, като й стисна още по-силно ръката.

В този миг страшен рев прекъсна мислите на д’Артанян и на госпожа Бонасийо. Мъжът й беше открил, че кесията му е изчезнала и викаше за помощ.

— Боже мой! — уплаши се госпожа Бонасийо. — Ще събере целия квартал.

Бонасийо вика дълго, но такива викове се чуваха често, те не привлякоха никого от улица Гробарска, още повече че от известно време къщата на търговеца се ползуваше с доста лошо име и когато видя, че никой не иде, той излезе, като продължаваше да вика. След малко гласът му заглъхна по посока на улица Бак.

— Той си отиде, сега е ваш ред да вървите — каза госпожа Бонасийо. — Смелост, но най-вече предпазливост и не забравяйте, че принадлежите на кралицата.

— На нея и на вас! — заяви д’Артанян. — Бъдете спокойна, хубава Констанс, ще се върна достоен за нейната признателност, но дали ще бъда достоен за вашата любов?

Младата жена не отговори, само силна руменина обагри страните й. След малко д’Артанян излезе, загърнат и той с голяма мантия, войнствено повдигната от ножницата на дългата му шпага.

Госпожа Бонасийо го проследи с очи, с оня продължителен любовен поглед, с който жената изпраща мъжа, когото чувствува, че обича. Но когато той изчезна зад ъгъла на улицата, тя падна на колене, сплете ръце и извика: — Боже! Пази кралицата! Пази и мене!