Александър Дюма
Тримата мускетари (10)

IX
Д’Артанян се проявява

Както бяха предвидили Атос и Портос, след половин час д’Артанян се върна. И този път той бе изпуснал непознатия, който беше изчезнал сякаш по някакъв вълшебен начин.

Д’Артанян обиколи с шпага в ръка всички улици наоколо, но никъде не срещна човек, който да прилича на този, когото търсеше, и най-после се върна там, откъдето може би трябваше да започне — почука на вратата, на която непознатият се беше облегнал; но напразно чукчето отекна десетина-дванадесет пъти поред, никой не отговори и съседите, които, привлечени от шума, бяха излезли на праговете или бяха подали нос на прозорците, го увериха, че този дом, чиито прозорци и врати бяха всъщност плътно затворени, от шест месеца е напълно необитаем.

Докато д’Артанян тичаше по улиците и тропаше по вратите, Арамис се беше присъединил към двамата си приятели, така че когато д’Артанян се прибра в къщи, намери събранието в пълен състав.

— Е? — попитаха в един глас тримата мускетари, когато видяха д’Артанян да влиза с пот на челото и с разкривено от гняв лице.

— Е! — извика д’Артанян, като захвърли шпагата си на леглото. — Този човек трябва да е самият дявол. Изчезна като призрак, като сянка, като видение.

— Вярвате ли във видения? — обърна се Атос към Портос.

— Аз вярвам само в това, което съм виждал, и понеже не съм виждал никога видения, не вярвам.

— Библията — каза Арамис — ни задължава да вярваме: сянката на Самуил се яви на Саул — това е божие слово и аз ще се разсърдя, ако го поставяте под съмнение, Портос.

— Във всеки случай човек или дявол, плът или сянка, видение или действителност, този човек е роден за моята гибел, защото неговото бягство е причина да изгубим една великолепна сделка, господа, сделка, от която щяхме да спечелим сто пистола, а може би и повече.

— Как така? — запитаха едновременно Портос и Арамис. Атос, верен на своята мълчаливост, запита д’Артанян само с поглед.

— Планше — каза д’Артанян на своя слуга, който си подаваше главата през полуотворената врата, за да долови нещичко от разговора, — слезте при моя хазяин господин Бонасийо и му кажете да ни изпрати шест бутилки божансийско вино, предпочитам от него.

— Ха! Вие да нямате открит кредит у хазяина си? — запита Портос.

— Да — отвърна д’Артанян, — от днес. И бъдете спокойни, ако виното му е лошо, ще изпратим за друго.

— Трябва да употребяваш, но не да злоупотребяваш — заяви нравоучително Арамис.

— Винаги съм казвал, че д’Артанян е най-умният от нас четиримата — обади се Атос и след като изказа това мнение, на което д’Артанян отвърна с поклон, изпадна веднага в обичайното си мълчание.

— Но кажете най-после какво има? — запита Портос.

— Да, драги приятелю — каза Арамис, — доверете ни се, стига само честта на някоя дама да не е замесена в тази история, в такъв случай по-добре е да запазите тайната за себе си.

— Бъдете спокойни — каза д’Артанян, — честта на никого няма да пострада от това, което ще ви разкажа.

И той разказа на приятелите си дума по дума всичко, което се беше случило между него и хазяина му, и че човекът, който е отвлякъл жената на достойния гражданин, е същият, с когото той се беше карал в странноприемницата „Свободният мелничар“.

— Работата не е лоша — каза Атос, след като опита виното с вид на познавач и кимна с глава в знак че е хубаво — и може да се измъкнат от тоя човечец петдесет-шестдесет пистола. Сега остава да обсъдим дали петдесет-шестдесет пистола заслужават труда да излагаме на опасност четири глави.

— Не забравяйте — извика д’Артанян, — че в случая е замесена и една жена, отвлечена жена, която навярно заплашват, която може би измъчват, и то само защото е вярна на господарката си!

— Внимавайте, д’Артанян, внимавайте — каза Арамис, — според мене вземате много присърце съдбата на госпожа Бонасийо. Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.

При тия умни мисли на Арамис Атос сбърчи вежди и си прехапа устните.

— Не се тревожа за госпожа Бонасийо — извика д’Артанян, — а за кралицата, която е изоставена от краля, преследвана от кардинала и вижда как падат една след друга главите на всичките й приятели.

— Защо тя обича тези, които ние мразим най-много на тоя свят — испанците и англичаните?

— Испания й е родина — отвърна д’Артанян — и е напълно естествено да обича испанците, които са деца на нейната земя. А колкото до втория ви укор, чувал съм да казват, че тя не обича англичаните, а само един англичанин.

— И повярвайте — заяви Атос, — трябва да си признаем, че този англичанин заслужава да бъде обичан. Никога не съм виждал по-благородна осанка.

— Не бива да забравяте, че той се облича най-хубаво от всички — забеляза Портос. — Бях в Лувър, когато той хвърляше бисери, и, кълна се в честта си, взех два, които продадох по десет пистола парчето. Ти, Арамис, познаваш ли го?

— Така добре, както и вие, господа, защото бях един от тези, които го арестуваха в Амиенската градина, където ме заведе господин дьо Пютанж, оръженосецът на кралицата. Тогава бях в семинарията и това приключение ми се видя обидно за краля.

— Това не би ми попречило — заяви д’Артанян, — ако знаех къде е Бъкингамския дук, да го уловя за ръката и да го заведа при кралицата, па било само за да накарам господин кардинала да побеснее, защото нашият истински, нашият единствен и вечен враг, господа, е кардиналът и ако успеем да намерим начин да му скроим някоя жестока шега, уверявам ви, готов съм на драго сърце да дам и главата си.

— Д’Артанян — запита Атос, — търговецът каза ли ви, че кралицата се бои да не са довели тук Бъкингам с лъжливо писмо?

— Да, тя се опасява от това.

— Почакайте — каза Арамис.

— Какво? — запита Портос. — Продължавайте, искам да си припомня някои обстоятелства.

— А сега аз съм убеден — заяви д’Артанян, — че отвличането на тази прислужница на кралицата е свързано със събитията, за които говорим, а може би и с присъствието на господин Бъкингам в Париж.

— Гасконецът е пълен с идеи — забеляза възхитен Портос.

— Много обичам да го слушам — каза Атос. — Неговото наречие ме забавлява.

— Господа, слушайте — започна Арамис.

— Да чуем Арамис — казаха тримата другари.

— Вчера бях при един учен доктор богослов, с когото се съветвам понякога за моите проучвания…

Атос се усмихна.

— Той живее в един пуст квартал — продължи Арамис, — наклонностите му, занятието му изискват това. И тъкмо когато излизах от тях…

Тук Арамис млъкна.

— Е? — запитаха слушателите му. — Какво стана, когато излизахте от тях?

Арамис сякаш направи усилие да се овладее като човек, който се е впуснал в лъжата и се спира пред някоя непредвидена пречка. Но очите на тримата му другари бяха впити в него, те бяха наострили уши и нямаше как да отстъпи.

— Този доктор има племенница — продължи Арамис.

— А! Има племенница! — прекъсна го Портос.

— Много почтена дама — заяви Арамис. Тримата приятели започнаха да се смеят.

— Ако се смеете или ако се съмнявате — поде Арамис, — няма да узнаете нищо повече.

— Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове — заяви Атос.

— Продължавам тогава — започна пак Арамис. — Тази племенница спохожда понякога чичо си. Вчера тя случайно беше там по същото време, когато бях и аз, и трябваше да й предложа услугите си да я заведа до каретата й.

— О! Племенницата на доктора има и карета? — прекъсна го Портос, който имаше и тоя голям недостатък, че не можеше да си държи езика. — Добро познанство, приятелю.

— Портос — продължи Арамис, — забелязвал съм ви вече няколко пъти, че сте много нескромен, а това ви вреди пред жените.

— Господа, господа — обади се д’Артанян, който съзираше вече същността на приключението, — работата е сериозна. Нека се помъчим да не се шегуваме, ако е възможно. Продължавайте, Арамис, продължавайте.

— Изведнъж едър мъж, мургав, с външност на благородник… също като вашия непознат, д’Артанян…

— Може да е бил същият — каза д’Артанян.

— Възможно е — продължи Арамис — … се приближи до мене, придружен от пет-шест души, които вървяха на десет крачки зад него, и най-учтиво ми каза: „Господин дук и вие, госпожо“ — продължи той, като се обърна към дамата, която ме беше хванала подръка…

— Към племенницата на доктора ли?

— Тихо, Портос! — обади се Атос. — Вие сте непоносим.

— „Благоволете да се качите в каретата, без да се противите, без да вдигате никакъв шум.“

— Той ви е взел за Бъкингам! — извика д’Артанян.

— И аз мисля така — отвърна Арамис.

— А дамата? — запита Портос.

— Помислил, че е кралицата! — каза д’Артанян.

— Точно така — съгласи се Арамис.

— Този гасконец е същински дявол! — извика Атос. — Нищо не може да му избегне.

— Наистина — каза Портос, — че по ръст и походка Арамис прилича на красивия дук. Но струва ми се, че мускетарската униформа…

— Аз бях с извънредно голяма мантия — каза Арамис.

— През месец юли, дявол да го вземе! — каза Портос. — Да не би докторът да се бои, че може да те познаят?

— Разбирам, че шпионинът се е излъгал по външността — забеляза Атос. — Но лицето…

— Носех широкопола шапка — каза Арамис.

— Ах, гледай ти! — извика Портос. — Колко предпазни мерки за изучаване на богословието!

— Господа, господа — обади се д’Артанян, — да не губим времето си в шеги. Да се пръснем и да потърсим жената на търговеца, там е ключът на интригата.

— Жена с толкова ниско положение! Мислите ли, д’Артанян? — запита Портос, като сви презрително устни.

— Тя е кръщелница на Ла Порт, доверения камердинер на кралицата. Не ви ли казах това, господа? Всъщност може би Нейно Величество е имала съображения да търси този път опора в по-нискостоящи. Високите глави се виждат отдалеч, а кардиналът има добро зрение.

— Добре — съгласи се Портос, — но най-напред се уговорете с търговеца, и то за добра цена.

— Излишно е — каза д’Артанян. — Мисля, че ако той не ни плати, ще ни платят добре от другаде.

В този миг бързи стъпки отекнаха по стълбата, вратата се отвори с трясък и нещастният търговец се втурна в стаята, където ставаше съвещанието.

— Ах, господа! Спасете ме! — извика той. — За бога, спасете ме! Четирима души дойдоха да ме арестуват. Спасете ме, спасете ме!

Портос и Арамис станаха.

— Почакайте! — извика д’Артанян, като им направи знак да приберат полуизтеглените си шпаги в ножниците. — Почакайте, тук не е нужна храброст, а предпазливост.

— Все пак — викна Портос — ние няма да допуснем…

— Оставете д’Артанян да действува, както намери за добре — каза Атос. — Повтарям, той е най-умният между нас и аз заявявам, че ще му се подчиня. Прави, каквото искаш, д’Артанян.

В този миг на вратата на антрето се появиха четирима гвардейци, но като видяха четиримата мускетари прави, с шпаги на пояса, не посмяха да влязат.

— Влезте, господа, влезте — извика им д’Артанян. — Тук вие сте в моя дом, а ние всички сме верни слуги на краля и на господин кардинала.

— Тогава, господа, вие няма да ни попречите да изпълним получените заповеди, нали? — запита този, който изглежда, бе началник на отряда.

— Напротив, господа, дори ще ви помогнем, ако е необходимо.

— Какво говори той? — промърмори Портос.

— Ти си глупак — прошепна Атос. — Мълчи!

— Но вие ми обещахте… — промълви съвсем тихо бедният търговец.

— Ние ще можем да ви спасим само ако останем свободни — отвърна бързо и съвсем тихо д’Артанян, — а ако се опитаме да ви защитим, ще ни арестуват заедно с вас.

— Струва ми се обаче…

— Елате, господа, елате — извика високо д’Артанян. — Аз нямам никакви причини да защищавам господина. Днес го видях за пръв път и знаете ли по какъв случай — той сам ще ви каже: дойде да ми иска наем за квартирата. Вярно ли е, господин Бонасийо? Отговорете!

— Това е чистата истина — извика търговецът, — но господинът не казва…

— Нито дума за мене, нито за приятелите ми, а особено за кралицата, или ще погубите всички, без да се спасите. Хайде, господа, хайде, отведете този човек!

И д’Артанян блъсна смаяния търговец в ръцете на гвардейците и му каза:

— Вие сте негодник, драги мой! Да искате пари от мен! От един мускетар! В затвора! Повтарям ви, господа, заведете го в затвора и го задръжте там, колкото може по-дълго, за да имам време да му платя.

Полицаите го отрупаха с благодарности и отведоха жертвата си.

Когато почнаха да слизат по стълбата, д’Артанян потупа началника им по рамото:

— Няма ли да пийнем за наше здраве! — каза той, като напълни две чаши божансийско вино, получено от щедрия господин Бонасийо.

— Това е голяма чест за мене — каза началникът — и приемам с благодарност.

— Това за ваше здраве, господин… как се казвате?

— Боаренар.

— Господин Боаренар!

— За ваше здраве, благороднико, а вие как се казвате, ако обичате?

— Д’Артанян.

— За ваше здраве, господине!

— А най-вече — извика д’Артанян, сякаш увлечен от възторга си — за здравето на краля и кардинала!

Началникът може би щеше да се усъмни в искреността на д’Артанян, ако виното беше лошо, но виното беше хубаво и той му повярва.

— Що за низост допуснахте — запита Портос, когато полицейският началник догони подчинените си и четиримата приятели останаха сами. — Срамота! Четирима мускетари да оставят да арестуват пред тях един нещастник, който моли за помощ! Благородник да пие с полицай!

— Портос — каза Арамис, — Атос вече те предупреди, че си глупак, и аз мисля същото. Д’Артанян, ти си велик човек и когато заемеш мястото на господин дьо Тревил, ще те помоля да се застъпиш за мене и да ми издействуваш някое абатство.

— Нищо не разбирам, да му се не види — викна Портос. — Вие одобрявате постъпката на д’Артанян?

— Разбира се, и още как! — заяви Атос. — Не само че одобрявам постъпката му, но го и поздравявам.

— А сега, господа — каза д’Артанян, без да си дава труд да обяснява поведението си на Портос, — един за всички, всички за един — това е нашият девиз, нали?

— Да, но… — обади се Портос.

— Протегни ръката си и се закълни! — извикаха в един глас Атос и Арамис.

Заразен от техния пример, Портос протегна ръка, мърморейки съвсем тихо, и четиримата другари повториха в един глас произнесената от д’Артанян клетва:

„Един за всички, всички за един“.

— Добре, нека всеки се прибере сега в къщи — каза д’Артанян, сякаш цял живот бе само командувал — и бъдете внимателни, защото от днес сме във война с кардинала.