Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (4)

IV
Портокаловите цветове на Севиля

„Сега вече видяхте какво е герой, каза той.

А това определено си струва труда.“

Екерман, „Разговори с Гьоте“

— Мисля, че се познавате — каза негова светлост.

Той седеше на фотьойла си като боксов съдия — достатъчно далеч, за да не изцапа обувките си с кръв. Кварт и отец Феро се гледаха мълчаливо. Енорийският свещеник на „Богородица със сълзите“ отказа да седне, когато Корво му предложи стол. Дребен и упорит, той стоеше в средата на кабинета с изсеченото си сякаш от длето лице и несресана бяла коса. Както обикновено, носеше старо, излиняло расо и чифт огромни износени обувки.

— Отец Кварт би искал да ви зададе няколко въпроса — добави архиепископът.

Лицето на свещеника, покрито с бръчки и белези, не трепна. Той гледаше безизразно през прозореца, където през тънките пердета неясно се очертаваше силуетът на Ла Хиралда.

— Нямам какво да кажа на отец Кварт.

Корво кимна бавно, сякаш беше очаквал такъв отговор.

— Много добре — каза той. — Но аз съм ваш епископ, дон Приамо. Дали сте обет да ми се подчинявате. — Той извади лулата от устата си и посочи с нея последователно към двамата свещеници. — Затова, ако предпочитате, можете да давате отговорите на неговите въпроси на мен.

За миг в тъмните, мътни очи на отец Феро проблесна несигурност.

— Това е нелепо — каза той остро, полуобърнат към Кварт, когото явно смяташе за отговорен.

Архиепископът се усмихна неприветливо.

— Знам — каза той. — Но този йезуитски метод ще удовлетвори всички ни. Отец Кварт ще си свърши работата, аз ще се радвам да присъствам на разговора ви, а вие ще бъдете сигурен, че невероятната ви гордост няма да пострада. — Той изпусна злобно облак дим и се наведе на една страна. Очите му блестяха от предвкусваното забавление. — Можете да започнете, отче Кварт. Той е на ваше разположение.

И Кварт започна. Беше рязък, понякога дори брутален и си връщаше на отец Феро за студеното посрещане в църквата предишния ден и за откритата му враждебност в кабинета на негова светлост. Вече не криеше презрението, което изпитваше към бедния, упорит провинциален свещеник. Чувството беше по-сложно и дълбоко от лична неприязън, по-различно, отколкото ако беше предизвикано само от мисията му в Севиля. За изненада на Корво и на самия себе си, Кварт се държа като обществен обвинител, напълно лишен от състрадание. Единствено той знаеше причината за тази смразяваща жестокост, с която тормозеше стареца. И когато най-накрая спря, за да си поеме дъх, осъзнал колко е несправедлив, беше обезпокоен от внезапната мисъл, че негово преосвещенство инквизиторът Йежи Ивашкевич би наблюдавал изпълнението му с безусловно одобрение.

Двамата мъже се взираха в него — архиепископът, намръщен от неудобство, с лула в устата; отец Феро — неподвижен, със зачервени и насълзени очи, след разпит, подходящ повече за престъпник, отколкото за шестдесет и четиригодишен свещеник. Кварт се размърда в стола и за да скрие притеснението си, направи няколко бележки. Чувстваше се като човек, който рита поваления си противник.

— В общи линии — каза той, като се опитваше да звучи не толкова рязко и погледна към бележките си, за да избегне очите на свещеника — Вие отричате, че сте написал съобщението, изпратено до Светия Престол. Също така твърдите, че нямате никаква представа кой го е изпратил, нито някакви улики, които да водят към автора или неговите намерения.

— Да — каза отец Феро.

— Заклевате ли се пред Бога? — попита Кварт и се почувства засрамен — беше стигнал твърде далеч.

Старият свещеник се обърна към Корво с молба за помощ, която архиепископът не можеше да пренебрегне. Той прочисти гърлото си и вдигна ръката с пръстена.

— Да не намесваме тук Всемогъщия — каза прелатът, скрит от дима на лулата си. — Не смятам, че при този разговор, трябва да поставяме някого под клетва.

Кварт мълчаливо прие това и отново се обърна към отец Феро.

— Какво можете да ми кажете за Оскар Лобато? — попита той.

Старият свещеник сви рамене.

— Нищо. Само това, че е прекрасен младеж и уважаван свещеник. — Небръснатата му брадичка леко потрепери. — Ще ми е мъчно, когато си замине.

— Разбира ли помощникът ви от компютри?

Отец Феро присви очи. Сега изражението му беше тревожно, като на селянин, който наблюдава събирането на градоносни облаци.

— Ще трябва да попитате него. — Той вирна брадичка към вратата. — Той е навън и ме чака.

Кварт се усмихна почти недоловимо. Изглеждаше уверен в себе си, но имаше нещо в цялата история, което го караше да се чувства така, сякаш нещо му се изплъзва. Нещо не беше на мястото си, долавяше се някаква фалшива нотка. Почти всичко, което отец Феро беше казал, беше вярно, но имаше някаква лъжа. Може би само една, може би незначителна, но все пак лъжа.

— Какво можете да ми кажете за Грис Марсала?

Старият свещеник сви устни.

— Сестра Марсала има разрешително от ордена си. — Той хвърли поглед към архиепископа за подкрепа. — Може да идва и да си отива, когато пожелае. Работата й е напълно доброволна. Без нея сградата вече щеше да се е срутила.

— Част от нея вече падна — каза Корво, неспособен да се сдържи. Очевидно мислеше за смъртта на секретаря си.

Кварт продължи да разпитва отец Феро.

— Какви са отношенията между нея, вас и помощника ви?

— Нормални.

— Не знам какво намирате за нормално — презрението на Кварт беше изчислено до милиметър. — При вас, старите селски свещеници този въпрос винаги е бил спорен, особено когато се отнася до икономките и племенниците ви…

С ъгълчето на окото си Кварт видя как Корво почти подскочи в стола си, но съвсем умишлено беше направил тази провокация.

Кокалчетата на пръстите на отец Феро бяха побелели.

— Надявам се, не намеквате… — той замълча и погледна свирепо към Кварт. — Някой би могъл да ви убие за това.

Заплахата не изглеждаше неуместна, като се има предвид начина, по който отец Феро се молеше, грубоватия му външен вид и стегнатото му, сухо тяло, което в момента се тресеше от гняв. Той самият изглеждаше способен на насилие, но точният смисъл на думите му можеше да се тълкува различно.

Кварт отвърна спокойно на погледа му.

— Например вашата църква ли? — попита той.

— В името на Бога! — прекъсна ги архиепископът. — И двамата ли сте си изгубили ума?

Настъпи продължителна тишина. Слънчевият лъч на бюрото на монсиньор Корво се беше преместил наляво, далеч от ръката му. Сега той осветяваше томчето с „Подражанието на Христа“ и отец Феро се загледа в книгата. Кварт внимателно наблюдаваше стареца. Той му напомняше за онзи свещеник, на когото би искал никога да не прилича и когото почти беше успял да забрави. Откак Кварт завърши семинарията, понякога получаваше писмо или картичка, после настъпваше мълчание. Спомняше си за него, само когато южният вятър съживяваше миризмите и звуците, заровени в паметта му. Вълни, които се блъскат в скалите, влажен солен въздух и дъжд. Мирис на мангал през зимата, Rosa rosae, Quousque tandem abutere Catilina, Nox atra cava circunvolat umbra. (Кварт си припомня фрази от текстове, които се изучават по латински, напр. на на първата реч на Цицерон срещу Катилина. — (Б. р.)) Вода, която се стича по замъгления прозорец, камбани призори, небръснато мръсно лице, сведено над олтара, което с мърморене отправя молитви към един глух бог. Мъж и момче, свещенослужител и слуга, обърнати към безплодната земя, обградена от яростни вълни. И все така, още от Тайната вечеря. Защото това е кръвта Ми. (Ad maiorem Dei gloriam /лат./ — девиз на йезуитския орден. — (Б. р.)) Върви си с мир. И приглушено дишане като на уморено животно по-късно, във влажната ризница, докато младият Лоренцо му помага да свали одеждите си. Семинарията, Лоренцо. Ще идеш в семинарията. Един ден ще станеш свещеник като мен. Ще имаш бъдеще — като мен. С цялата си сила на съзнанието си Кварт мразеше грубостта, липсата на духовност и ограниченото съществуване — литургия призори, дрямка в миризливия люлеещ се стол, утринна молитва в седем, горещ шоколад с набожните старици, котка на вратата, икономка или племенница, която по един или друг начин прави по-поносими самотата и отминаващите години. И после краят: сенилна деменция и жалко, безсмислено съществуване, което завършва в приюта със стичаща се по брадичката супа. За по-голяма слава на Бога! (Неточен цитат на думите на Исус на Тайната вечеря. — (Б. р.))

— Църква, която убива, за да се защити… — Кварт с усилие се върна към настоящето, към Севиля; към това, което беше, а не онова, което можеше да бъде. — Искам да знам какво според отец Феро означава това.

— Не знам за какво говорите.

— Това е изречение от съобщението, което някой успя да промъкне до Светия престол. Става дума за вашата църква. Смятате ли, че в това би могло да има някаква намеса на провидението?

— Не съм длъжен да отговоря на това.

Кварт се обърна към Корво, но архиепископът не пожела да вземе страна.

— Истина е — каза той с дипломатична усмивка, наслаждащ се на затрудненията на Кварт. — Не би отговорил и на мен.

Чиста загуба на време. Агентът на ИВД осъзна, че няма да стигне доникъде, но трябваше да спази формалностите. Затова арогантно попита отец Феро дали е наясно какво рискува. Старецът му отговори саркастично. Невъзмутим, Кварт продължи да задава въпросите си: необходимостта от доклад, възможната причина за взимане на сериозни дисциплинарни мерки и т.н. Това, че на отец Феро му оставаше само една година до пенсиониране не беше гаранция, че висшесстоящите щяха да бъдат снизходителни. Светият престол..

— Не знам нищо за смъртта на тези хора — прекъсна го старият свещеник. Очевидно изобщо не му пукаше за Светия престол. — Бяха злополуки.

Кварт се възползва от случая.

— Удобни злополуки от ваша гледна точка.

В гласа му се долавяше дружеска нотка, сякаш казваше: „Хайде, приятел, признай си и нека оправим нещата“. Но възрастният свещеник беше нащрек.

— Преди малко споменахте Провидението — каза той. — Защо тогава не зададете на Бог този въпрос, а аз ще се моля да получите отговор.

Кварт си пое дъх бавно и дълбоко няколко пъти, преди да продължи. Дразнеше го мисълта, че негова светлост се наслаждава на всичко това, обвит в дима на лулата си като от място на първия ред в театъра.

— Можете ли да заявите категорично като свещеник, че в двете злополуки в църквата ви няма човешка намеса?

— Вървете по дяволите.

— Моля?

Корво отново подскочи в стола си. Отец Феро го погледна и каза.

— При цялото ми уважение към ваша светлост, отказвам да отговарям на повече въпроси.

Кварт се зачуди дали не се шегува. По време на двадесетминутната им среща, отец Феро не беше отговорил на нито един въпрос. Корво само се намръщи и отново изпусна дим; той беше само посредник в случая. Кварт се изправи. Главата на отец Феро стигаше до гърдите му. Щръкналата коса му напомни за един друг свещеник. Кварт се беше връщал у дома само веднъж след ръкополагането си — кратко посещение на овдовялата си майка и още едно — при тъмната сянка, свита в църквата като мекотело в черупката си. Кварт отслужи литургия в храма, където толкова дълго беше иподякон. В студения, влажен неф, където бродеше призракът на самотното малко момче, втренчено в морето през дъждовната завеса, той се почувства като чужденец. Замина и никога не се завърна. Църквата, старият свещеник, малкото бяло селце и яростното море постепенно се заличиха от паметта му като кошмар, от който беше успял да се пробуди.

Сега олицетворението на всичко, което мразеше, стоеше пред него. Виждаше го в мрачните, упорити очи, които го пронизваха.

— Имам още един въпрос. Само един — каза той и остави картичките и писалката си. — Защо отказвате да напуснете „Богородица със сълзите“?

Отец Феро го изгледа отгоре додолу. Жилав като стара кожа. Това беше най-доброто описание, макар че Кварт можеше да се сети за още едно-две.

— Не е ваша работа — отвърна свещеникът. — Това засяга мен и моя епископ.

Кварт очакваше подобен отговор. Направи жест, че абсурдната среща е свършила. За негова изненада Корво му се притече на помощ.

— Моля, отговорете на отец Кварт, дои Приамо.

— Отец Кварт няма никога да разбере.

— Убеден съм, че ще направи всичко възможно. Моля, опитайте.

Старият свещеник упорито поклати глава, като мърмореше, че Кварт никога не е слушал изповедта на някоя бедна жена, която, коленичила, търси утеха; нито плача на новородено дете; че не е усещал последния дъх на умиращ, чиято потна ръка държи. Така че дори отец Феро да говори с часове, никой няма да разбере и една проклета дума. А Кварт, въпреки дипломатическия паспорт, официалната подкрепа на курията, тиарата и ключовете на свети Петър върху документите си, осъзна, че няма ни най-малка власт над враждебно настроения, окаян на вид старец — пълна противоположност на онова, което всеки духовник би свързал с Божията слава. С внезапна тревога той съзря друг призрак от миналото — Нелсън Корона. Спомняше си същото дистанциране от бюрокрацията, същото решително изражение. Единствената разлика беше, че в очите на бразилеца Кварт беше съзрял не само решителност, но и страх, а мрачният поглед на отец Феро беше твърд като скала. Преди отново да изпадне в упорито мълчание, старият свещеник добави, че църквата му е убежище. Това прозвуча доста старомодно и пратеникът от Ватикана подигравателно повдигна вежда. За да си върне равновесието, той се опита да събуди отново предишното си презрение към селския свещеник. Още веднъж той беше сановникът, изправен срещу свой подчинен и призракът на Нелсън Корона изчезна.

— Това е странен начин на изразяване.

Кварт се усмихна, уверен в себе си, отново силен, твърд и безмилостен. Той отново виждаше само вехтото, лекьосано расо и небръснатото лице на свещеника. Странно е колко успокоително може да бъде презрението, помисли си. Като аспирин, питие или цигара. Реши да зададе още един въпрос.

— Убежище от какво?

Още преди да свърши изречението, знаеше, че ще съжалява задето е попитал. Дребен и непоклатим, отец Феро погледна нагоре и прикова погледа на Кварт.

— От цялата тази глупост — отговори той.

 

Теглени от коне файтони, боядисани в черно и жълто, наредени един зад друг, очакваха клиенти в сянката на портокаловите дървета. Облегнат на витрината на един магазин за сувенири, Ел Потро дел Мантелете наблюдаваше входа на архиепископския дворец. Ръцете му бяха в джобовете на тясното карирано сако, което носеше на плътно прилепнала бяла тениска с яка, която подчертаваше стройната му, здрава фигура. Той ритмично местеше клечката за зъби от единия до другия ъгъл на устните си. Присви очи под изпъстрените си с белези вежди, втренчен върху входа между двете колони на бароковия портик. Не го изпускай от поглед, му нареди дон Ибраим, преди да влезе да разгледа магазина. Щеше да е твърде подозрително, ако и тримата стоят отвън на тротоара. Но трябваше да почакат доста време — дон Ибраим и Ла Ниня Пунялес бяха разгледали всички картички, тениски, ветрила, кастанети: пластмасови макети на Ла Хиралда и Златната кула под подозрителния поглед на собственичката. Ел Потро беше надежден, затова решиха да си починат в най-близкия бар на отсрещния ъгъл. Ла Ниня вече беше на петата си мансаниля. Ел Потро, който не беше получил нови заповеди, не сваляше очи от входа. Високият свещеник беше вътре вече цял час и за цялото това време бившият бикоборец беше отместил очи само два пъти — когато двама полицаи минаха покрай него нагоре и надолу по улицата. И в двата случая той се загледа в обувките си. Четирите пронизвания с рог на арената, службата в Испанския легион и мозъкът му, зациклил в определен коловоз, зашеметен от ударите и дрънчененето на гонгове, рунд след рунд, бяха оформили определен характер. Ако дон Ибраим и Ла Ниня забравеха за него, той щеше да стои тук безмълвен, ден и нощ, в дъжд и пек, с очи, впити във входа на архиепископския дворец, докато не дойдеха да го освободят или паднеше мъртъв. Преди двадесет години по време на ужасен скандал на една третостепенна корида, импресариото му каза нещо като: „Ако бикът не те убие, нещастнико, ще те убие тълпата на изхода“ и Ел Потро, с потно лице и изпълнени със страх очи, се върна обратно на арената с червената си матадорска наметка на кръста. Там остана неподвижен, докато бикът, познат като Касапина, не се прицели и не го прободе за четвърти и последен път, като сложи край на тореадорската му кариера. По-късно, при подобни обстоятелства на боксовия ринг, в легиона и в затвора, тялото и мозъка му придобиха още белези. Ел Потро беше идиот, но имаше качествата на герой.

Внезапно високият свещеник се появи от двореца. Спря за миг на входа и погледна назад, като че ли някой от вътрешността на зданието го беше повикал. Млад мъж с руса коса и очила го последва навън и те започнаха разговор на вратата. Ел Потро погледна към бара, където чакаха дон Ибраим и ла Ниня, но те бяха погълнати от мансанилята. Затова той изплю клечката от устата си и отиде да ги уведоми. Заобиколи площада откъм двореца и когато приближи, успя да огледа по-добре пратеника от Рим. Без якичката и късо подстриганата коса, той би могъл да мине за кинозвезда. Младият свещеник с него беше развлечен, блед и пъпчив като тийнейнджър, но приличаше повече на духовник.

— Оставете го на мира — чу Ел Потро да казва русокосият.

Високият се намръщи.

— Отец Феро е луд — каза той. — Живее в един измислен свят. Ако вие сте изпратил съобщението, не сте направил услуга, нито на него, нито на църквата му.

— Нищо не съм изпращал.

— Трябва да си поговорим за това двамата. Насаме.

— Нямам какво да ви кажа — каза русокосият свещеник с треперещ, но предизвикателен глас.

— Хората непрекъснато повтарят това — високият свещеник се усмихна неприятно. — Грешите. Много неща можете да ми кажете. Например…

Разговорът заглъхна, когато Ел Потро се отдалечи. Той ускори крачка и влезе в бара. Подът беше посипан с черупки от скариди и талаш, над тезгяха висяха шунки и наденици. На бара дон Ибраим и Ла Ниня мълчаливо пиеха. От радиото, поставено между две бутилки „Фундадор“, се носеше гласът на Камарон:

„Виното убива болката и спомените…“

Дон Ибраим, отдалечен от бара заради шкембето си, пу шеше пура и сипеше пепел върху бялото си сако. До него, Ла Ниня беше минала от мансаниля на анасонова ракия „Махакито“. Тя вдигна към устните си изцапаната с червило чаша. Носеше сребърни обици и синя рокля на бели точки. Очите й бяха силно гримирани и един масур беше залепнал върху набръчканото й чело: певица на фламенко от главата до петите, като по снимките върху кориците на старите плочи, които дон Ибраим трупаше като златни кюлчета в стаята си в пансиона. Той имаше записи на Нат Кинг Коул, Лон Панчос, Бени Море, Антонио Махин и допотопен грамофон „Телефункен“. Лъжливият адвокат и Ла Ниня се обърнаха към Ел Потро, който рязко кимна с глава към улицата.

— Ето го — каза той.

Тримата партньори отидоха до вратата и погледнаха навън. Високият свещеник се отдалечаваше от другия покрай джамията.

— Свещеникът си го бива — каза Ла Ниня дрезгаво.

— Не изглежда зле — призна дон Ибраим безпристрастно, докато го изучаваше с присвити очи.

Глътката „Махакито“ накара очите на певицата на фламенко палаво да проблясват.

— Ozu. Не бих имала нищо против да получа от него последно причастие.

Дон Ибраим размени мрачен поглед с Ел Потро. Когато бяха на работа като сега, подобно лекомислие беше неуместно.

— Ами старият? — попита той, за да ги накара да се съсредоточат.

— Още е вътре — каза Ел Потро.

Лъжливият адвокат замислено дръпна от пурата.

— Да разделим въоръжената свита — каза той най-накрая. — Ти, Потро, тръгни след стария свещеник, когато се появи. Щом се прибере, върни се тук и ми докладвай. Ла Ниня и моя милост ще наблюдаваме високия свещеник. — Той млъкна и тържествено се консултира с часовника на дон Ернесто Хемингуей. — Преди да предприемем действия, ни е необходима информация: майката на всички победи и тъй нататък. Не сте ли съгласни?

Сигурно беше така, защото другарите му кимнаха. Със събрани вежди, Ел Потро изглеждаше мрачен, сякаш се опитваше да схване значението на някоя дума, произнесена преди пет минути. С отнесен вид, Ла Ниня наблюдаваше как високият свещеник се отдалечава. Все още държеше чашата си и изглежда щеше да допие махакитото си. По радиото Камарон все още пееше за виното и копнежа, а зад бара келнер в бяла риза и черна връзка тихичко припляскваше в ритъм с музиката. Дон Ибраим огледа войниците си и реши да повдигне духа им с няколко подходящо подбрани думи. Нещо в смисъл, че Севиля е най-великото място на света. И че работата им е вързана в кърпа.

— Който рискува — печели — каза той след кратък размисъл и дръпна от пурата си.

— Ozu.

Ла Ниня допи анасонлийката. Още намръщен, Ел Потро поклати глава и попита:

— Какво означава „свита“?

* * *

Изключителната съзнателност на Лоренцо Кварт беше едно от основните качества на характера му. Затова, когато се върна в стаята си, първото нещо, което направи, беше да отвори коженото си куфарче и да извади лаптопа си. Прекара един час в работа по доклада за монсиньор Спада. Веднага щом го свърши, го изпрати по модема на директора на ИВД. На осемте страници Кварт се постара да не прави никакви заключения относно църквата, хората, свързани с нея или самоличността на Висперас. Ограничи се с един приблизително верен отчет за разговорите си с монсиньор Корво, Грис Марсала и Приамо Феро.

Щом затвори компютъра и събра кабелите, той малко се отпусна. Беше се съблякъл по риза, без да разкопчава якичката си. Заобиколи двете легла с балдахини и отиде до прозореца, който гледаше към площад „Вирхен де лос Рейес“. Беше твърде рано за ядене, затова прелисти няколко пътеводителя, които беше купил от една малка книжарница срещу кметството. По препоръка на монсиньор Корво си беше взел и един брой от „Q&S“. „За да се запознаете със ситуацията“ — язвително беше казал прелатът. Кварт погледна корицата и после снимките вътре. „Един брак в криза“ гласеше заглавието. Встрани от снимките на жената и нейния придружител, имаше друга — на много сериозен и добре облечен мъж с перфектен път на косата. „Слуховете за тяхната раздяла се потвърдиха. Докато финансистът Панчо Гавира затвърждава позициите си като сериозен представител на андалуското банково дело, Макарена Брунер се разхожда из Севиля до малките часове“. Кварт скъса страниците и ги прибра в куфарчето си. Внезапно забеляза, забеляза, че хотелската библия на „Гидиън’с“ беше на нощното му шкафче. Не си спомняше да я е оставял там. Смяташе, че я е прибрал в едно чекмедже, заедно с всички други неща, които му пречеха — памфлети, обяви, хартия за писане, пликове за писма. Отвори библията наслуки и намери стара пощенска картичка. Надписът гласеше „Църквата «Богородица със сълзите». Севиля. 1895.“Хартията около централното изображение беше избледняла, но църквата се разпознаваше без грешка: портикът със Соломоновите колони, камбанарията и статуята на Девата в нишата, все още с глава. Всичко изглеждаше в по-добро състояние от сега. На площада отпред имаше сергия; мъж с широк колан и типична андалуска шапка продаваше зеленчуци на две жени, облечени в черно, с гръб към фотографа. От другата страна едно магаре, натоварено с две бъчонки вода, бавно се отдалечаваше по тясната улица, която излизаше от площада, а човекът на гърба му беше само силует, призрак, който всеки миг щеше да изчезне от снимката в заобикалящото я избеляло сияние.

Кварт обърна картичката. На гърба имаше няколко реда, написани с леко наклонен калиграфски почерк. Мастилото беше избеляло до бледокафяво и думите едва се четяха.

„Идвам тук да се моля за теб всеки ден и чакам да се върнеш на святото място, където ми се закле в любов и ми дари такова щастие.

Винаги ще те обичам

Карлота“

Върху марката, на която беше изобразен крал Алфонсо XIII като дете, нямаше печат, а върху датата отгоре имаше петно от вода. Кварт успя да различи цифрите 9 и може би 7 в края, значи можеше да бъде 1897-ма. От друга страна адресът се четеше с лекота: „Капитан Мануел Халок. На борда на кораба «Манигуа». Пристанище Хавана. Куба.“

Той вдигна телефона и се обади на рецепцията. Администраторът каза, че смяната му е започнала в осем сутринта, но никой не се е качвал в стаята на Кварт, нито е питал за него през това време. Все пак би могъл да попита чистачките. Свързаха го с тях, но те не му помогнаха много. Не си спомняха да са местили библията и не можеха да кажат дали е била в чекмеджето или на нощното шкафче, когато са чистили стаята. Никой не бил влизал в стаята освен тях.

Той седна до прозореца и започна да изучава картичката в ръката си. Кораб в пристанището на Хавана през 1897. Капитан на име Мануел Халок и жена на име Карлота, която го беше обичала и се молила за него в „Богородица със сълзите“. Имаше ли съобщението на картичката някакво специално значение или важното беше изображението на църквата? Изведнъж той си спомни за библията. Беше ли картичката сложена в нея наслуки или на определена страница? Наруга се, че не е забелязал. Отиде до нощното шкафче и видя, че по случайност беше оставил книгата отворена, с корицата нагоре, на страници 168–169 — втора глава от Евангелието на Йоана. Нямаше нищо подчертано, но той бързо откри подходящите редове. Беше твърде явно.

„15. И като направи бич от върви, изпъди из храма всички, също и овците и воловете; и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури;

16. И на гълъбопродавците рече: вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия.“

 

Кварт погледна от библията към картичката. Помисли си за монсиньор Спада и негово преосвещенство кардинал Ивашкевич — те нямаше да бъдат доволни от подобен развой на събитията. Той самият не беше особено щастлив. Някой играеше опасни игри, вмъкваше се в папската компютърна система и в чужди хотелски стаи. Кварт се замисли за всички хора, които беше срещал и се зачуди дали човекът, когото търсеше, е между тях. Мили боже! Чувстваше как раздразнението му расте. Захвърли книгата и картичката на леглото. Само това му трябваше — призрак, който си играе на криеница.

Кварт слезе от асансьора на партера. Мина покрай витрина, пълна с ветрила и пое по коридора около фоайето. Изглеждаше малко не на място в тъмния си костюм. „Доня Мария“ беше четиризвезден хотел, красива сграда на улица „Дон Ремондо“, на един хвърлей от Санта Крус. Декораторът на интериора малко беше прекалил с андалуските фолклорни мотиви, бикоборците и рисунките на танцьорки с дантелени наметки и гребени в косите. На вратата една уморена на вид екскурзоводка, която държеше високо холандско знаменце, напътстваше група пъстроцветно облечени туристи| с камери. Докато оставяше ключа си на рецепцията, Кварт прочете името й на малката пластмасова табелка, която носеше: В. Удкерк. Усмихна й се съчувствено. Младата жена му отвърна с примирена усмивка и тръгна към групата.

— Една дама ви чака, отец Кварт. Току-що дойде.

Кварт погледна изненадан администраторката, после се извърна. Загоряла жена, с черна коса до раменете, седеше на канапе във фоайето. Носеше слънчеви очила, джинси, мокасини, бледосиня риза и кафяво сако. Беше много красива. Когато Кварт се приближи, тя се изправи и той забеляза колието й от слонова кост — бледо на фона на загорялата й кожа — златната гривна и кожената чанта до нея. Жената протегна слабата си, елегантна ръка с перфектен маникюр.

— Здравейте. Аз съм Макарена Брунер.

Беше я разпознал преди няколко секунди от снимките в списанието. Не можеше да се въздържи да не се загледа в устата й. Беше голяма и добре очертана; през полуразтворените й устни се виждаха искрящо бели зъби. Горната й устна беше извита като сърце. Носеше бледорозово, почти безцветно червило.

— Интересно — каза тя изненадана, без да сваля очилата си. — Вие наистина сте много красив.

— Вие също — отвърна Кварт спокойно.

Тя беше съвсем малко по-ниска от него, а той беше почти метър и осемдесет и пет. Под сакото се очертаваше пищната й, привлекателна фигура. Притеснен, той отмести очи и погледна часовника си. Жената замислено го наблюдаваше.

— Бих искала да говоря с вас — каза му най-накрая.

— Разбира се. Направихте ми услуга. Смятах да дойда да ви посетя. — Кварт се огледа. — Откъде знаете къде съм отседнал?

— Приятелката ми Грис Марсала ми каза.

— Не знаех, че сте приятелки.

Тя се усмихна и той отново видя белоснежните й зъби. Изпъкваха като колието от слонова кост на фона на карамелената й кожа. Беше самоуверена заради социалното си положение и красотата си. Но Кварт усещаше, че и тя като Грис Марсала се притеснява от строгия му черен костюм и якичката. Винаги въздействаха така на жените, красиви или не.

— Можем ли да поговорим сега?

— Разбира се.

Те седнаха един срещу друг — тя с кръстосани крака на канапето, където го беше чакала; той в креслото срещу него.

— Знам защо сте дошъл в Севиля.

— Надявам се, че не очаквате да се изненадам — каза Кварт с усмивка, примирен. — Изглежда, посещението ми е обществено достояние.

— Грис каза, че трябва да се срещна с вас.

Косата на Макарена Брунер се плъзна по раменете и закри отчасти лицето й, затова тя я отметна назад. Беше много гъста и черна, забеляза Кварт. Като на андалуските красавици, рисувани от Ромеро де Торес. Или може би като на Кармен от тютюневата фабрика, както беше описана от Мериме. Всеки мъж — художник, французин или бикоборец, би могъл да изгуби ума си по тази жена. Един свещеник — също.

— Надявам се, че не сте останал с погрешно впечатление от църквата — каза тя и след кратка пауза добави. — Или от отец Феро.

За да преодолее неудобството си, Кварт прибягна до шега.

— Не ми казвайте, че и вие сте от клуба на почитателите на отец Феро.

Ръката му висеше от облегалката на креслото и въпреки тъмните очила, беше сигурен, че жената я наблюдава. Дискретно я повдигна и сплете пръсти с другата си ръка.

Известно време Макарена Брунер не каза нищо. Отново отхвърли косата от лицето си. Изглежда се чудеше как да продължи разговора.

— Слушайте — каза тя най-накрая. — Грис ми е приятелка. Тя смята, че присъствието ви тук може да бъде от полза, дори ако мнението ви не е благоприятно.

Кварт осъзна, че тя играе ролята на помирител. Повдигна ръка и я видя да проследява движението му.

— Знаете ли — каза той — има нещо в тази история, което много ме дразни… Но как да ви наричам? Госпожа Брунер?

— Моля ви, наричайте ме Макарена.

Тя свали очилата си и Кварт беше поразен от красотата на огромните й тъмни очи, с отблясъци в меден цвят. Хвала на Бога, би казал на глас, ако смяташе, че Бог ще обърне внимание на такава молитва. Насили се да издържи на погледа й, сякаш спасението на душата му зависеше от това. И може би беше така, ако душата съществува, разбира се, и ако Бог съществува.

— Макарена — каза той, приведе се към нея и подпря лакти на коленете си. Сега усети парфюма й — нежен, с дъх на жасмин. — Има нещо дразнещо в цялата тази работа. Всички смятат, че съм в Севиля, за да създам неприятности на дон Приамо Феро. Не е така. Аз съм тук, за да напиша доклад върху положението. Нямам никакви предубеждения. Но отец Феро не иска да ми съдейства. — Той се облегна назад. — Всъщност никой не иска.

Сега беше неин ред да се усмихне.

— Разбираемо е. Никой не ви вярва.

— Защо?

— Защото архиепископът говори зле за вас. Нарече ви ловец на скалпове.

Кварт направи гримаса.

— Да, ние сме стари познати.

— Отец Феро може да бъде убеден да погледне по друг начин на нещата — каза Макарена, като хапеше долната си устна. — Може би мога да ви помогна.

— Ще бъде по-добре за всички, особено за него. Но защо да го правите? Какво ще спечелите от това?

Тя поклати глава, сякаш това беше без значение, и косата отново се плъзна по рамото й. Жената я отметна, като внимателно се взираше в Кварт.

— Вярно ли е, че папата е получил съобщение?

Макарена Брунер очевидно съзнаваше ефекта, който очите й имаха върху хората. Кварт преглътна с усилие. Донякъде заради очите й, донякъде заради въпроса.

— Това е тайна — отвърна той, като се опита да смекчи думите си с усмивка. — Не мога нито да потвърдя, нито да отрека.

— Тайна, която всички вече знаят.

— В такъв случай няма да ви кажа нищо ново.

Очите й замислено проблеснаха. Тя се облегна на канапето и блузата прелъстително се опъна по тялото й.

— Правото на окончателно мнение по отношение на „Богородица със сълзите“ принадлежи на семейството ми — обясни тя. — А това значи — аз и майка ми. Ако зданието бъде обявено за негодно и архиепископът позволи да бъде унищожено, ние ще решим съдбата на земята.

— Не е точно така — каза Кварт. — Според моята информация съветът има право на мнение.

— Ще заведем дело.

— Технически все още сте омъжена. А съпругът ви…

— Живеем отделно от шест месеца — прекъсна го тя и поклати глава. — Съпругът ми няма право да действа независимо.

— Не се ли е опитвал да промени мнението ви?

— Да — сега усмивката на Макарена беше презрителна и отчуждена, почти жестока. — Но това не променя нещата. Църквата ще надживее всичко това.

— Интересен подбор на думи — каза Кварт изненадан. — Звучи така, сякаш църквата е жива.

Тя отново се взираше в ръцете му.

— Може би е. Много неща са живи, без да го предполагаме — За миг изглеждаше потънала в мислите си, но после изведъж продължи. — Но аз имах предвид, че има нужда от тази църква, както и от отец Феро.

— Защо? В Севиля има много други свещеници и църкви.

Тя избухна в смях. Висок, искрен смях. Беше толкова заразителен, че Кварт за малко да се присъедини към нея.

— Дон Приамо е по-различен. Това се отнася и за църквата. — Тя все още се усмихваше, с очи, впити в Кварт. — Но не мога да го обясня с думи. Трябва да отидете и да я видите.

— Вече ходих. И вашият любим свещеник ме изрита.

Макарена Брунер отново избухна в смях. Кварт никога не беше чувал жена да се смее по такъв прям и привлекателен начин. Осъзна, че иска да слуша още смеха й и се удиви от себе си. В добре обучения му мозък зазвъняха предупредителни звънчета. Започваше да му се струва, че се скита в градината, от която преподвателите му в семинарията, го бяха предупреждавали да стои надалеч; пълна със змии, забранени плодове, превъплъщения на Далила и други подобни.

— Да — каза тя. — Грис ми каза. Но опитайте пак. Идете на литургия и вижте какво става тогава. Може би ще разберете.

— Добре. Ходите ли на литургията в осем часа?

Въпросът беше зададен добронамерено, но изражението на Макарена изведнъж стана подозрително и сериозно.

— Това не е ваша работа — каза тя, като сгъваше и разгъваше слънчевите си очила.

Кварт вдигна умолително двете си ръце и настъпи неловка тишина. Той се огледа за келнер и я попита дали иска нещо. Тя поклати глава. Изглеждаше по-спокойна, затова свещеникът й зададе друг въпрос.

— Какво мислите за смъртта на онези двама души?

Този път смехът й беше неприятен.

— Божият гняв — отговори му.

Кварт я погледна сериозно.

— Интересна гледна точка.

— Защо? — Тя изглеждаше искрено учудена. — Те или този, който ги е изпратил, си го търсеха.

— Това не е много християнско отношение.

Тя нетърпеливо вдигна чантата си и отново я остави. Навиваше и развиваше каишката й между пръстите си.

— Вие не разбирате, отче… — Погледна го несигурно. — Как да ви наричам? Преподобни? Отец Кварт?

— Можете да ме наричате Лоренцо. Няма да ви бъда изповедник.

— Защо не? Нали сте свещеник.

— Но доста необичаен — отвърна Кварт. — Пък и не съм тук в това си качество.

Докато говореше, той отмести очи за няколко секунди встрани, неспособен да срещне погледа й. Когато отново я погледна, тя го наблюдаваше с интерес, почти закачливо.

— Би било забавно да се изповядвам пред вас. Бихте ли искал?

Кварт си пое дъх. Намръщи се, сякаш размишляваше. Корицата на „Q&S“ изникна пред очите му.

— Боя се, че във вашия случай няма да съм безпристрастен изповедник — каза той. — Вие сте твърде…

— Твърде каква?

Не играе честно, помисли си той. Това беше прекалено дори за човек с нервите на Лоренцо Кварт. Той си пое дъх и и издиша, за да се успокои, за да запази самоконтрол.

— Привлекателна — отвърна й хладно. — Предполагам, че това е думата. Но вие разбирате повече от тези неща, отколкото аз.

Макарена Брунер замълча, сякаш преценяваше отговора му. Изглеждаше доволна.

— Грис беше права — каза тя най-накрая. — Вие не приличате на свещеник.

Кварт кимна.

— Предполагам, че отец Феро и аз изглеждаме като различни биологични видове.

— Прав сте. Той е моят изповедник.

— Убеден съм, че изборът ви е добър. — Кварт замълча, после, за да притъпи сарказма на думите си, добави: — Много суров човек.

— Вие не го познавате.

— Напълно вярно. И досега не намерих никого, който да ме осветли.

— Аз ще го направя.

— Кога?

— Не знам. Тази вечер. Да вечеряме в „Ла Албахака“.

— „Ла Албахака“ — повтори той.

— Да. На площад „Санта Крус“. Обикновено държат на вратовръзката, но съм сигурна, че във вашия случай ще направят изключение. Обличате се добре за свещеник.

Той мълча няколко секунди, преди да отговори. Защо не? В крайна сметка нали затова беше в Севиля. Можеше да пийне нещо за здравето на кардинал Ивашкевич.

— Ако желаете, мога да нося връзка, въпреки че никога не съм имал проблеми в ресторантите.

Макарена Брунер се изправи, Кварт — също. Тя отново се взираше в ръцете му.

— Както решите — отвърна жената и се усмихна, докато отново слагаше очилата си. — Никога преди не съм вечеряла със свещеник.

* * *

Дон Ибраим си повя с шапката като с ветрило. Седеше на една пейка на площад „Вирхен де лос Рейес“, където въздухът ухаеше на разцъфнали севилски портокали. До него Ла Ниня Пунялес плетеше и двамата наблюдаваха входа на хотел „Доня Мария“: изплитаме четири бримки, изпускаме две, една двойна, една тройна. Тя тихичко мърдаше устни като при молитва, докато повтаряше последователността; кълбото подскачаше в скута й, сребърните й гривни подрънкваха. Плетеше покривка за легло за чеиза си. Вече тридесет години той лежеше пожълтял, посипан с нафталин, в апартамента й в квартал Триана. Но тя продължаваше да го допълва, сякаш задържаше между пръстите си времето, в очакване мургавият мъж със зелени очи да дойде за нея.

Един файтон с четирима английски футболни запалянковци, нахлупили сомбрера, прекоси площада. „Реал Бетис“ имаше среща с „Манчестър юнайтед“. Дон Ибраим се загледа след тях и поглади мустаците си с въздишка. Горката Севиля, прошепна той, като си вееше още по-силно с шапката. Ла Ниня промърмори нещо в съгласие, без да вдигне очи, концентрирана върху плетивото си: четири бримки, сега изпускаме две. Дон Ибраим захвърли фаса от пурата си и загледа как тлее на земята. Внимателно го угаси с върха на бастуна си. Мразеше бруталните типове, които гасяха цигарите си, сякаш ги убиваха. Благодарение на аванса от Перехил, той си беше позволил цяла чисто нова кутия с пури „Монтекристо“ — нещо, което не беше правил от много време. Две от тях се показваха от горния джоб на смачканото му ленено сако. Той нежно ги потупа. Небето беше синьо, въздухът ухаеше на портокалов цвят и той беше в Севиля. Беше сключил добра сделка, имаше пури и тридесет хиляди песети в портфейла си. Единственото, което му беше нужно, за да е напълно щастлив, бяха три билета за коридата — три места на сянка, за да види Фараон де Камас или обещаващия млад тореадор Коро Маестрал. Според Ел Потро техниката на Маестрал не била лоша, но не можел да се сравни с покойния Хуан Белмонте, нека почива в мир. Същият Коро Маестрал, който според вестниците преследваше банкерски съпруги.

И като стана дума за жени, високият свещеник току-що се беше появил от хотела, като разговаряше с една истинска хубавица. Дон Ибраим смушка Ла Ниня, която спря да плете. Дамата беше все още млада и красива, носеше тъмни очила и семпли, но стилни дрехи с небрежната елегантност, типични за жените от андалуския хайлайф. Стиснаха си ръце със свещеника. Дон Ибраим и Ла Ниня си размениха многозначителни погледи. Това можеше да предизвика всякакви неочаквани последствия.

— Леко усложение, Ниня.

— Тук си прав.

Поради шкембето си, лъжливият адвокат се изправи на крака с известно затруднение, сложи шапката си и решително стисна бастуна на Мария Феликс. Каза на Ла Ниня да продължи да плете, докато не изгуби от поглед високия свещеник. Самият той тръгна след жената с тъмните очила. Тя навлезе в Санта Крус, зави по улица „Гусман ел Буено“ и изчезна в двореца Каса дел Постиго. Сградата беше известна в Севиля като резиденция на херцозите Ел Нуево Естремо от шестнадесети век. Намръщен и разтревожен, дон Ибраим мина покрай задължителните портокалови дръвчета на малкия площад пред сградата, боядисана в охра и бяло, за да направи тактическо разучаване на територията. Прозорците бяха защитени с железни решетки. Под главната тераса, над входа, имаше герб — шлем с лъв над него, бордюр от котви, глави на маври и индиански вождове, диагонална лента с нарове и мотото: ODERINT DUM PROBENT. Дон Ибраим си го преведе като „Помириши, преди да докоснеш“ или нещо подобно, и го одобри. Влезе небрежно през тъмния портал и се загледа през портата от лято желязо към вътрешния двор, прекрасно андалуско патио с мокарабски колони и огромни саксии с цветя и зелени растения около красив мраморен фонтан. Прислужница в черна униформа се приближи до вратата и го загледа с подозрение, затова той пусна най-невинната си усмивка, повдигна шапката си и се запъти обратно към улицата, сякаш беше турист, изгубил пътя си. Остана за миг с лице към сградата. Докато още се усмихваше под буйните си пожълтели от никотина мустаци, извади една пура от джоба си и внимателно махна лентата, на която около мъничко цветче пишеше „Монтекристо Хавана“. Отряза единия край с джобното ножче, което висеше на ланеца на часовника му. Казваше, че то му е подарък от приятелите му Рита и Орсън, спомен от незабравимия следобед в стара Хавана, когато ги заведе да видят фабриката за пури „Партагас“ на ъгъла на улица „Драгонес“ и улица „Барселона“. После Рита и той танцуваха в „Тропикана“ до сутринта. Тогава Орсън Уелс и Рита Хейуърт снимаха „Дамата от Шанхай“ или нещо подобно. Всички се прегръщаха и целуваха, Орсън се напи като лорд и му подари малкото ножче, с което „Гражданинът Уелс“ режеше върха на пурите си. Унесен в спомените или фантазиите си, дон Ибраим сложи пурата между устните си и усети вкуса на листото чист тютюн, което я обвиваше. Високият свещеник със сигурност има интересни приятелки, помисли си той. После поднесе запалката си към края на пурата, очаквайки с нетърпение предстоящия половин час удоволствие. Дон Ибраим не можеше да си представи живота без кубински пури. С първото дръпване Севиля, Хавана — колко си приличаха те — и карибската му младост, в която вече не различаваше истината от измислиците, се сляха в една мечта, толкова необичайна, колкото и съвършена.

* * *

Светлината в публичния дом беше червена и от стереото се носеше гласът на Хулио Иглесиас. Долорес ла Негра сложи още лед в чашата уиски на Селестино Перехил.

— Изглеждаш страхотно, Лоли — каза Перехил.

Долорес опря бедра в бара и прекара кубче лед по голия си корем. Огромните й гърди под късичката тениска се поклащаха в ритъм с музиката. Едра жена, преминала тридесетте, която беше спала с повече мъже, отколкото имаше в армията, тя приличаше на циганка.

— Ще изживееш най-незабравимото чукане в живота си — обяви Перехил, като приглаждаше косата над плешивината си. — Ще ти взема ума.

Свикнала с подобно държане и със сексуалното самочувствие на Перехил, Долорес направи две танцови стъпки, вперила поглед в очите му. Показа върха на езика си, хвърли кубчето, с което беше разтрила корема си в чашата си и отиде да налее още една чаша каталунско шампанско за един от другите клиенти. Момичетата вече бяха изкрънкали две бутилки от мъжа и той беше на път да поръча трета. Иглесиас продължаваше да пее. Перехил отпи малко уиски и се загледа в арабката Фатима, която танцуваше самичка на дансинга с пола, която едва скриваше дупето й, високи до коленете ботуши и блуза с огромно деколте, което разкриваше весело подрусващите се гърди. Фатима беше втора в списъка му за вечерта й той сериозно започна да преценява плюсовете и минусите на двете момичета.

— Здравей, Перехил.

Не ги беше чул да влизат. Те приближиха, облегнаха се от двете му страни на бара и се загледаха право в редиците бутилки върху облицованите с огледало рафтове. Перехил виждаше отраженията им пред себе си — отдясно Циганина Майрена, облечен в черно, слаб и опасен, грациозен като танцьор на фламенко, който носеше огромен златен пръстен до чуканчето, останало от малкото му пръстче. Беше го отрязал сам по време на въстанието в затвора Оканя. Отляво на Перехил беше Пилето Муелас, русокос, спретнат и фин. Безмилостният бръснач, който носеше в левия джоб на панталона си, изглеждаше като постоянна ерекция и той винаги казваше „Извинете“, преди да съсече някого.

— Няма ли да ни почерпиш? — попита бавно и дружелюбно Циганинът. Явно се забавляваше. Перехил изведнъж почувства, че му е много горещо. С отчаян поглед той извика Долорес. Джин и тоник за Майрена, същото и за Пилето Муелас. Никой не докосна питието си. И двамата се бяха втренчили в Перехил в огледалото.

— Дойдохме да ти предадем нещо — каза Циганинът.

— От един приятел — добави Пилето.

Перехил преглътна, като се надяваше, че няма да го забележат в червената светлина на бара. „Приятелят“ беше Рубен Молина, лихвар от Ел Баратило. От месеци Перехил му даваше разписки за дълговете си и сега почувства, че му прималява, като си помисли колко дължи на Молина. Рубен беше добре познат в определени кръгове на Севиля. Изпращаше на длъжниците си само две предупреждения — едното с думи, второто с дела. Майрена и Пилето Муелас се грижеха за това.

— Кажете му, че ще му платя. Очаквам да получа пари.

— Така каза и Фраскито Торес.

Пилето се засмя заплашително-съчувствено. В огледалото продълговатото аскетично лице на Циганина беше толкова весело, сякаш току-що се връщаше от погребението на майка си. Перехил се вгледа в собственото си отражение. Искаше да преглътне отново, но не можеше — споменаването на Торес беше накарало гърлото му да пресъхне. Фраскито произхождаше от добро семейство и беше познат в Севиля като безделник. Известно време, както Перехил, той беше разчитал на услугите на Молина. Но когато дойде времето, не можа да си плати. Някой го причака на входа на къщата му и му изби зъбите до един. Оставиха му ги, увити във фунийка от вестник в горния джоб на сакото му.

— Просто ми трябва още една седмица.

Майрена прегърна Перехил през раменете и този неочакван приятелски жест едва не накара Селестино да припадне от ужас. Циганинът погали брадичката му с чуканчето на малкия си пръст.

— Какво съвпадение! — каза той. Ризата му миришеше на кисела пот и цигарен дим. — Защото имаш точно толкова време, приятелю. Точно седем дни и нито минута повече.

Перехил се вкопчи в бара, като се опитваше да спре треперенето на ръцете си. Върху рафтовете се мержелееха етикетите на бутилките. Животът е опасен, каза си той. Накрая винаги те убиват.

— Кажете на Молина, че няма проблеми. Държа на думата си. Предстои ми да приключа добра сделка.

Сграбчи чашата си и на един дъх погълна питието. Кубче лед със зловещо дрънчене се удари в зъбите му, сякаш да напомни как Фраскито Торес трябваше да заеме пари от друг лихвар, за да си купи изкуствени зъби, които му струваха почти половин милион песети. Ръката на Циганина все още беше около раменете на Перехил.

— Това звучи добре — пошегува се Пилето Муелас. — Приключване.

Хулио Иглесиас продължаваше да пее. Като кършеше бедра в ритъм с музиката зад бара, Долорес ла Негра се приближи, за да завърже разговор. Тя потопи пръст в уискито на Перехил и шумно го засмука, отърка корема си о бара и после разклати съдържанието на ризата си с ненадминат професионализъм, преди разочаровано да погледне тримата мъже. Перехил беше блед, сякаш току-що бе видял призрак, а другите двама изобщо не изглеждаха приятелски настроени. Дори не бяха докоснали питиетата си. Затова Долорес се завъртя и отдалечи, като продължаваше да кърши бедра в ритъма на музиката. След цял живот, прекаран от едната и от другата страна на бара, тя знаеше кога трябва да се оттегли.