Артуро Перес-Реверте
Севилското причастие (1)

I
Мъжът от Рим

Той неслучайно носи меч. Той е божи представител.

Бернар дьо Клерво, „Възхвала на тамплиерите“

В началото на май Лоренцо Кварт получи заповед, която го отведе в Севиля. Към източното Средиземноморие се движеше фронт на ниско атмосферно налягане и тази сутрин на площад „Св. Цетър“ валеше, затова Кварт трябваше да заобиколи, като се подслоняваше под колонадата на Бернини. Докато се изкачваше към Бронзовата порта, той видя в мрачния коридор от мрамор и гранит пазач с алебарда, който се готвеше да му поиска документите. Висок и силен, подстриган по войнишки, мъжът носеше ренесансовата униформа в червено, жълто и синьо райе и черната барета на швейцарски гвардеец. Той огледа добре скроения костюм на Кварт, като отбеляза подхождащата му черна копринена риза с права якичка и хубавите кожени обувки, ръчна изработка. Охраната явно се замисли. Очевидно това не беше някой от сивите bagarozzi — служителите от многобройната ватиканска бюрокрация, които минаваха оттук всеки ден. Но посетителят явно не беше и високопоставен член на Църквата — прелат или кардинал. Те носеха кръстове и пурурни дрехи или поне пръстен и определено не пристигаха пеша в дъжда. Освен това влизаха във Ватиканския дворец през портата на Света Анна в удобните си коли с лични шофьори. Пък и въпреки късо подстриганата си посивяла коса, мъжът изглеждаше твърде млад, за да бъде прелат. Той застана пред пазача и затърси сред различните кредитни карти в портфейла си. Много висок, слаб и самоуверен, мъжът гледаше спокойно швейцареца. Ноктите му бяха добре поддържани, носеше елегантен часовник и обикновени сребърни копчета за ръкавели. Едва ли имаше повече от четиридесет години.

— Guten Morgen. Wie ist der Dienst gewesen? ( Добро утро. Как мина дежурството? /нем./ — (Б. р.))

Гвардеецът застина и изправи алебардата си, не толкова заради поздрава на перфектен немски, колкото при вида на инициалите ИВД в горния десен ъгъл на личната карта на мъжа, до тиарата и ключовете на свети Петър. Институтът по Външни Дела фигурираше в дебелия червен том на папския годишник като отдел, подчинен на държавния секретар. Но дори най-новите членове на швейцарския патрул знаеха, че от два века институтът е изпълнителен орган на Инквизицията и контролира всички секретни дейности на Информационната служба на Ватикана. Членовете на Курията, майстори в изкуството на евфемизма, го наричаха „Лявата ръка на Господ“. Останалите го наричаха „Отдел за мръсната работа“, но само шепнешком.

— Заповядайте, господине.

— Благодаря.

Кварт мина покрай пазача през старинния бронзов портал и зави надясно. Намери се пред широкото стълбище на Кралската стълба и след като спря при контролно-пропусквателния пункт, заизкачва кънтящите мраморни стъпала по две наведнъж. Най-горе зад стъклените врати, охранявани от друг часовой, беше дворът на Свети Дамасо. Той го прекоси в дъжда, наблюдаван от други патрули в сини пелерини. На всяка врата на Ватиканския дворец имаше охрана. След още няколко стъпала, Кварт спря пред една врата с дискретна метална табелка „Instituto per le opera exteriore“ (Институт по Външни дела /ит./ — (Б.р.)). Извади хартиена кърпичка от джоба и изтри дъждовните капки от лицето си, после се наведе и избърса обувките си. Смачка салфетката на топка и я хвърли върху месинговия пепелник до вратата. Най-накрая, след като провери ръкавелите си и приглади сакото си, той натисна звънеца. Лоренцо Кварт прекрасно знаеше недостатъците си като свещеник — не притежаваше например милосърдие и съчувствие. И смирение, въпреки самодисциплината си. Но макар тези качества да му липсваха, той беше старателен и строго се придържаше към правилата. Това го правеше ценен за началниците му. Мъжът, който го очакваше зад вратата, знаеше, че отец Кварт е съвършен и надежден като швейцарски армейски нож.

Стаята тънеше в полумрак. Токът в сградата беше прекъснат и единствената светлина, която влизаше от прозореца с изглед към градините на Белведере, беше слаба и сивкава. Секретарят излезе и затвори вратата зад себе си. Кварт пристъпи и застана в средата на добре познатата му стая. По стените имаше рафтове с книги и дървени кантонерки, които отчасти скриваха фреските на Адриатическо, Тиренско и Йонийско море, рисувани от Антонио Данти. Без да обръща внимание на фигурата пред прозореца, той кимна рязко на мъжа, седнал зад голямото бюро, обсипано с папки.

— Монсиньор.

Без да отговаря, архиепископ Паоло Спада, директор на Института по външни дела, му се усмихна съучастнически. Той беше здрав и силен ломбардец, почти квадратен на вид, с яки рамене под черното сако, което не носеше отличителите знаци на духовния му сан. С голямата си глава и дебел врат приличаше на шофьор на камион или боксьор; или по-подходящо за Рим — на ветеран-гладиатор, който е сменил меча и шлема си с одежди на свещеник. Това впечатление се подсилваше и от черната му щръкнала коса, и от огромните ръце, върху които нямаше и следа от архиепископски пръстен. Той махна с месинговия нож за писма във формата на кама към човека до прозореца.

— Предполагам, познавате кардинал Ивашкевич.

Едва тогава Кварт погледна надясно и поздрави неподвижната фигура. Разбира се, че го познаваше. Негово високопреосвещенство Йежи Ивашкевич, епископът на Краков, издигнат за кардинал от своя сънародник папа Войтила, префект на Светото Братство на Доктрината на Вярата, познато до 1965 година като Светата Инквизиция. Дори като слаб тъмен силует на фона на прозореца, Ивашкевич и тези, които представляваше, не можеха да бъдат объркани.

— Слава на Исуса Христа, ваше високопреосвещенство!

Предводителят на Инквизицията запази мълчание. Отново прозвуча дрезгавият глас на монсиньор Спада.

— Ако искате, седнете, отче Кварт. Това е неофициална среща. Негово високопреосвещенство предпочита да стои прав.

Той беше използвал думата ufficioso за „неофициална“ и Кварт схвана нюанса. В терминологията на Ватикана имаше голяма разлика между ufficioso и ufficiale. Ufficioso придаваше особено значение на нещата, които се мислеха, но не се произнасяха, а дори произнесени, винаги можеха да бъдат отречени. Кварт погледна към стола, който му беше посочил архиепископът и леко поклати глава. Скръсти ръце зад гърба си и остана в центъра на стаята, спокоен и непринуден като войник, очакващ заповеди.

Монсиньор Спада го погледна одобрително. Роговицата на малките му лукави очи беше изпъстрена с кафяви петънца, както при старите кучета. Това, заедно с могъщата му фигура и щръкнала коса му беше докарало прякора Мастифа. Но само най-високопоставените членове на охраната на Курията смееха да го използват.

— Радвам се да ви видя отново, отец Кварт. Доста време измина.

Два месеца, помисли си Кварт. И тогава, както сега, в стаята имаше трима души: той, монсиньор Спада и известният банкер Ренцо Лупара, председател на Италианската Континентална Банка, една от тези, които движеха финансите на Ватикана. Лупара имаше безупречна репутация. Беше красив, елегантен и се радваше на щастлив брак, благословен с красива съпруга и четири деца. Беше спечелил богатството си под прикритието на банковите дейности на Ватикана, като изнасяше нелегално пари от страната за бизнесмени и политици от ложата „Аврора 7“, на която той самият беше член и имаше 33-та степен. Точно този светски проблем изискваше специалните умения на Лоренцо Кварт. Той прекара шест месеца в следене на Лупара из офисите в Цюрих, Гибралтар и остров Сен Бартелеми, за да представи подробен доклад с разкритията си. Отворен на бюрото на директора на ИВД, той оставяше пред банкера два избора: да отиде в затвора или да изчезне дискретно, като спаси доброто име на Континенталната Банка, Ватикана и, разбира се, на госпожа Лупара и нейните четири деца. Втренчил поглед във фреската на Тиренско море в кабинета на архиепископа, банкерът ясно разбра смисъла на речта на Спада, изпълнена с тактични изрази и илюстрирана с притчата за непокорния роб и талантите (Евангелие от Матея 18:24 — (Б. р.)). После, въпреки здравословното правило, че непокаял се масон умира в смъртен грях, Лупара отиде направо в красивата си вила на Капри и без да се изповяда, скочи от терасата върху скалите. Според възпоминателната плочка някога Курцио Малапарте (псевдоним на Курт Ерих Зукерт (1898–1957) — журналист, драматург и романист, един от най-забележителните и противоречиви италиански писатели. Също като Габриеле д’Анунцио приема идеологията на фашистката партия на Италия. — (Б. р.)) пил вермут на същото това място.

— Имаме задача, подходяща за вас.

Кварт стоеше, заслушан в началника си, съзнаващ, че тъмната фигура на Ивашкевич го наблюдава от прозореца. От десет години насам монсиньор Спада винаги имаше подходящи задачи за отец Лоренцо Кварт. Те винаги бяха свързани с място и дата — Централна Америка, Латинска Америка, бивша Югославия — и бяха отбелязвани в подвързаната с черна кожа тетрадка, която Кварт използваше като пътен дневник. Тя беше нещо като бордови дневник, където той описваше ден подир ден подробностите от дългото си пътуване, откакто получи гражданство във Ватикана и се присъедини към оперативния отдел на Института по външни дела.

— Погледнете това.

Директорът на ИВД извади лист от компютърна разпечатка. Кварт отиде да я вземе, но в този момент силуетът на кардинал Ивашкевич нервно се размърда край прозореца. Все още с хартията в ръце, монсиньор Спада леко се усмихна.

— Негово преосвещенство смята, че това е деликатен проблем — каза той, гледайки Кварт, въпреки че думите му явно бяха предназначени за кардинала. — Струва му се, че не е разумно някой друг да знае.

Кварт отдръпна ръка, без да вземе документа, и спокойно погледна архиепископа.

— Разбира се — добави Спада, вече без усмивка, — Негово преосвещенство не ви познава като мен.

Кварт кимна. Не задаваше въпроси, не показваше нетърпение, чакаше. Спада се обърна към кардинал Ивашкевич.

— Казах ви, че е верен войник — каза той.

Настъпи тишина. Кардиналът стоеше пред прозореца, през който се виждаха облачното небе и дъждът, който падаше над градините на Белведере. После се отдръпна и сивата светлина, която падаше диагонално, освети ъгловатата му челюст, расото с пурпурна яка и златния кръст, който падаше на гърдите му. Той протегна ръката, на която носеше свещеническия си пръстен, взе документа от монсиньор Спада и собственоръчно го подаде на Лоренцо Кварт.

— Прочетете това.

Кварт се подчини на заповедта, изречена на италиански с гърлен полски акцент. На листа бяха отпечатани следните редове:

„Свети Отче,

Дързостта ми е оправдана от сериозността на повода. Понякога Светият Престол изглежда твърде далечен и недостижим за гласовете на смирените. В Испания, в Севиля има място, където търговците заплашват Божия дом и една малка църква от ХVІІ век, изоставена и от Светата Църква, и от местните власти, убива, за да се защити. Моля Ви, Ваше светейшество, като пастор и свещеник да обърнете очи към смирените овце от стадото Ви и да потърсите обяснение от онези, които са ги изоставили на съдбата им.

Моля за благословията Ви в името на нашия Господ Исус Христос.“

— Това съобщение се е появило на персоналния компютър на папата — обясни монсиньор Спада, когато Кварт свърши четенето. — Анонимно.

— Анонимно — повтори Кварт.

Имаше навика да повтаря на глас някои думи, като кормчия, който потвърждава заповедите на капитана си. Сякаш даваше на себе си или на другите възможността да помислят върху това, което е било казано. На този свят някои думи, някои нареждания — понякога просто интонацията, нюансът или усмивката — можеха да бъдат необратими.

— Натрапникът — продължаваше архиепископът — хитро скрил точното си местоположение. Но нашите разследвания потвърдиха, че съобщението е изпратено от Севиля, от компютър с модем.

Кварт бавно препречете писмото.

— Споменава се за църква, която…

Той прекъсна и зачака някой да довърши изречението вместо него. Това, което следваше звучеше твърде нелепо, за да бъде изговорено на глас.

— Да — каза Спада, — църква, която убива, за да се защити.

— Ужасно — обади се Ивашкевич, без да уточни дали говори за съобщението или за църквата.

Архиепископът продължи.

— Това е вярно, проверихме го. Църквата съществува. — Той хвърли бърз поглед към кардинала, после прокара пръста си по ръба на ножа за писма. — Открихме също и две необичайни и неприятни събития.

Кварт остави документа на бюрото. Архиепископът го погледна така, сякаш писмото беше опасно за пипане. Кардинал Ивашкевич взе листа, сгъна го и го мушна в джоба си. После се обърна към Кварт.

— Искаме да отидете в Севиля и да откриете кой е изпратил това.

Той стоеше толкова близко, че Кварт почти можеше да подуши дъха му. Близостта беше неприятна, но той кръстоса очи с кардинала за няколко секунди. После, като полагаше усилие да не отстъпи назад, хвърли поглед през рамото му към Спада, който за миг се усмихна, благодарен, че Кварт демонстрира лоялността си.

— Когато негово преосвещенство казва ние — обясни архиепископът — той говори не само за себе си и мен, но, разбира се, и за волята на Светия отец.

— Която е божия воля — добави Ивашкевич, почти предизвикателно. Той все още седеше твърде близо до Кварт и твърдите му черни очи блестяха.

— Която, разбира се, е божията воля — каза монсиньор Спада, без да позволи и най-лек намек за ирония да се промъкне в гласа му.

Въпреки положението си, директорът на ИВД знаеше докъде може да стигне и погледът му съдържаше предупреждение към подчинения, че и двамата плуват в опасни води.

— Разбирам — отвърна Кварт и като погледна отново кардинала в очите, кимна рязко.

Ивашкевич сякаш леко се отпусна. Зад него Спада одобрително наклони глава.

— Казах ви, че отец Кварт…

Полякът прекъсна архиепископа с вдигане на ръката, на която носеше кардиналския си пръстен.

— Да, знам. — Той хвърли на Кварт последен поглед и се върна обратно до прозореца. — Верен войник.

Тонът му беше отегчен и ироничен. Той се взря в дъжда, сякаш проблемът повече не го засягаше.

Спада остави ножа за писма на бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебела синя папка.

— Разкриването на автора на съобщението е само част от задачата ти — каза той. — Какво разбра за него от прочетеното?

— Може да е написано от свещеник — отвърна Кварт без колебание.

Помълча и добави:

— И той много вероятно е луд.

— Възможно е. — Спада отвори папката и запрелиства изрезките от вестници в нея. — Но е експерт по компютрите и това, което казва, е вярно. Църквата има проблеми. И предизвиква проблеми. През последните три месеца двама души са умрели там. Цялата работа мирише на скандал.

— Нещо повече — каза кардиналът, без да се обръща. Отново се беше превърнал в тъмна фигура на фона на сивата светлина на прозореца.

— Негово преосвещенство — обясни Спада — смята, че Инквизицията трябва да се намеси. — Той умишлено направи пауза. — Както едно време.

— Както едно време — повтори Кварт.

Той никога не беше харесвал методите на Братството. За миг видя лицето на Нелсън Корона, свещеник от бразилските бордеи, защитник на свободната теология. Кварт беше един от виновниците за смъртта му.

— Работата е там — продължаваше Спада, — че папата иска разследването да съответства на ситуацията. Смята, че ще бъде прекалено да намесва Инквизицията. Все едно да убие муха с оръдие. — Той замълча, после се обърна към Ивашкевич. — Или с огнехвъргачка.

— Ние вече не горим хора на кладата — каза кардиналът, все още загледан през прозореца. Очевидно съжаляваше за това.

— Във всеки случай — обади се архиепископът, — беше решено засега — той наблегна на последната дума — разследването да се води от Института по външни дела. Само ако се появи по-сериозно доказателство, случаят ще бъде предаден официално в ръцете на Инквизицията.

— Напомням ти, братко во Христе, че Инквизицията не съществува от тридесет години — каза кардиналът.

— Прав сте. Простете ми, Ваше преосвещенство. Исках да кажа в ръцете на „Конгрегация за защита доктрината на вярата“.

Монсиньор Спада млъкна за миг. Погледът му, отправен към Кварт сякаш казваше: „Пази се от този поляк“. Когато отново проговори, тонът му беше сдържан и формален.

— Вие, отче Кварт, ще прекарате няколко дни в Севиля. Трябва да направите всичко възможно, за да откриете кой е изпратил съобщението. Свържете се с местните църковни власти. И преди всичко, провеждайте разследването благоразумно и дискретно. — Той сложи нова папка върху първата. — Тук е цялата информация, която имаме. Имате ли въпроси?

— Само един, монсиньор.

— Да?

— Светът е пълен с църкви, затрупани с проблеми и заплашени със скандал. Какво е особеното при тази?

Архиепископът погледна към Ивашкевич, но инквизиторът мълчеше. Спада се приведе над папките върху бюрото, сякаш търсеше точните думи.

— Предполагам — каза най-накрая той, — че е, защото Папата оценява труда, който си е дал хакерът.

— Не бих казал, че го оценява — каза отнесено Ивашкевич.

Спада сви рамене.

— Тогава нека кажем, че Негово светейшество е решил да отдели лично внимание на този въпрос.

— Въпреки наглостта на хакера — добави полякът.

— Да — каза архиепископът. — По някаква причина съобщението на персоналния му компютър е пробудило любопитството му. Иска да бъде информиран за случая.

— Да бъде информиран — повтори Кварт.

— Редовно.

— Трябва ли да се съобразявам с местния църковен глава в Севиля?

— Единственият ви началник в този случай е монсиньор Спада — каза кардиналът.

В този момент електричеството се включи. Огромният полилей освети стаята и накара диамантения кръст и пръстена на кардинала да заблестят, докато сочеше към директора на ИВД.

— Ще докладвате само и единствено на него.

Светлината леко смекчаваше ъгловатото му лице и размиваше строгата линия на тънките му, твърди устни. Устни, целували само одежди, камък и метал.

Кварт кимна.

— Да, Ваше преосвещенство. Но начело на севилската епархия е архиепископът. Какви са инструкциите ми по отношение на него?

Ивашкевич преплете ръце под златния си кръст и погледна към ноктите на палците си.

— Всички ние сме братя во Христе. Добрите отношения, дори сътрудничеството са за предпочитане. Но щом веднъж отидете там, ще бъдете освободен от обета си за послушание. Нунцият на Мадрид и местната архиепископия са получили инструкции.

Кварт се обърна към Спада.

— Може би негово преосвещенство не знае — каза той, — че архиепископът на Севиля не ме обича…

Преди две години несъгласието върху мерките за сигурност по време на посещението на папата в андалуската столица беше предизвикало вражда между Кварт и Негова светлост Акилино Корво, архиепископ на Севиля.

— Знаем за проблемите ви с монсиньор Корво — каза Ивашкевич, — но архиепископът е църковен служител. Той е способен да постави по-висшата цел над личната си неприязън.

— Ние всички сме част от Църквата на свети Петър — каза Спада и Кварт осъзна, че макар и Ивашкевич да е опасен играч от отбора, ИВД има силни позиции в този случай. Позволи ми да ги запазя такива, казваше изражението на началника му.

— Архиепископът на Севиля е бил информиран от учтивост — продължи полякът. — Но вие имате пълната власт да изисквате информацията, от която имате нужда и да използвате всички средства, които сметнете за необходими.

— Законни средства, разбира се — каза Спада.

Кварт се насили да не се усмихне.

Ивашкевич ги наблюдаваше и двамата.

— Точно така — каза той след малко. — Разбира се, законни средства. — Той докосна веждата си с пръст, сякаш казваше „Внимавайте с ученическите си игрички. Една грешка и ще ви пипна и двамата“. — Помнете, отче Кварт — продължи кардиналът, — че целта на вашата мисия е само да съберете информация. Трябва да останете напълно неутрален. В зависимост от това, което откриете, по-късно ще решим какво да предприемем. Засега, каквото и да откриете, трябва да избягвате всякаква публичност или скандал. С божията помощ, разбира се. — Той млъкна и отправи поглед към фреската на Тиренско море, като движеше глава настрани, сякаш четеше някакво тайно съобщение, записано там. — Помнете, че днес истината не винаги ни прави свободни. Става дума за истината, която става обществено достояние.

Внезапно той царствено протегна ръката с пръстена към Кварт и се взря в него, свил устни, с тъмните си, пронизващи очи. Но Кварт беше от войниците, които сами избират своя предводител, затова почака секунда повече от необходимите, преди да падне на едно коляно и да целуне рубинения пръстен. Кардиналът вдигна два пръста и бавно направи над него кръстния знак — движение, което наподобяваше повече заплаха, отколкото благословия. После излезе от стаята.

Кварт издиша, изправи се и изтупа крачола, на който беше коленичил. После погледна въпросително към Спада.

— Какво мислиш? — попита директорът на ИВД. Отново беше взел ножа за писма и тревожно се усмихваше към вратата, през която беше излязъл Ивашкевич.

— Официално или неофициално, монсиньор?

— Неофициално.

— Не бих искал да попадна в ръцете му преди двеста-триста години… — каза Кварт.

Усмивката на Спада се разшири.

— Защо не? — попита той.

— Изглежда много суров човек.

— Суров? — Архиепископът отново погледна към вратата и Кварт видя как усмивката бавно изчезва от устните му. — Ако това не беше недопустимо спрямо един брат во Христе, бих казал, че Негово високопреосвещенство е абсолютен изверг.

Те слязоха заедно по каменните стъпала към Виа дел Белведере, където чакаше служебната кола на монсиньор Спада. Архиепископът имаше час при „Каваледжери и Синове“, недалеч от мястото, където живееше Кварт. Няколко столетия Каваледжери бяха шивачите на целия висш ешелон на курията, включително и на папата. Ателието им беше на Виа Систина, недалеч от Пиаца ди Спаня и архиепископът предложи за Кварт да го закара. Минаха през портата на Света Анна и видяха през замъглените прозорци как швейцарският патрул ги наблюдава внимателно. Кварт се усмихна развеселен — Спада не беше популярен сред швейцарците във Ватикана. Разследване на ИВД по повод слухове за предполагаем хомосексуализъм сред гвардейците беше завършило с освобождаването на няколко души от служба. И просто за да му минава времето, архиепископът от време на време режисираше невероятни случки, за да провери вътрешната сигурност. Вмъкна един от агентите си, цивилно облечен, във Ватикана. Човекът носеше шишенце с фалшива сярна киселина, предвидена за унищожението на фреската с разпването на свети Петър в Павловия параклис. Агентът се беше снимал на пейката пред нея, усмихнат от ухо до ухо. Спада предаде снимката, заедно с доста неприятна бележка, на полковника от швейцарския патрул. Това беше преди шест седмица и по този повод все още падаха глави.

— Наричаме го Висперас — каза Спада.

Колата зави надясно и после наляво, след като премина под сводовете на Порта Анджелика. Кварт погледна към шофьора, който беше отделен от тях със стъкло.

— Това ли е цялата информация, която имаш за него?

— Той може да е или да не е свещеник. И има достъп до компютър с модем.

— Възраст?

— Неизвестна.

— Ваше преосвещенство не ми дава много информация.

— Казвам ти каквото знам.

Фиагът се вля в движението на Виа делла Консилиационе. Дъждът беше спрял и небето на изток, над градините Пинчо, бавно се изясняваше. Кварт оправи ръбовете на панталоните си и погледна часовника си, въпреки че не го интересуваше особено колко е часът.

— Какво става в Севиля?

Спада изчака няколко секунди, преди да отговори, загледан в улицата с отсъстващ поглед.

— Има една барокова църква, „Богородица със сълзите“. Тя е малка, стара и разнебитена. Възстановяваха я, но парите свършили. Изглежда, е разположена на място с голямо историческо значение — Санта Крус.

— Познавам Санта Крус. Това е старият еврейски квартал, възстановен в началото на столетието. Много близо до катедралата и до двореца на архиепископа. — При мисълта за монсенъор Корво Кварт се намръщи. — Прекрасно място.

— Сигурно е така, защото заплахата църквата да се срути окончателно и спирането на възстановителните работи са пробудили доста силни чувства. Градският съвет иска да я отчужди, а една аристократична андалуска фамилия с връзки в една от банките, също е изкопала някакви ужасно стари правомощия.

Отминаха замъка Сант’Анджело и фиатът тръгна по Лунготевере към моста „Умберто I“. Кварт погледна сивокафявите стени, които според него символизираха светската страна на църквата, на която служеше. Представяше си как Климент VII, запретнал расото си, тича да търси спасение там, докато войниците на Карл Пети плячкосват Рим (Карл V, император на Свещената римска империя, нахлува с войските си в Рим през 1527 г., пленява папа Климент VII и го затваря в крепостта Сант’Анджело заради подкрепата, която папата оказва на неговия съперник — френския крал Франсоа I. — (Б. р.)). Memento mori. Помни, че си смъртен.

— Ами архиепископът на Севиля? Учуден съм, че не е замесен.

Директорът на ИВД гледаше сивите води на Тибър през напръсканото с дъждовни капки стъкло.

— Той е заинтересована страна, затова там му нямат доверие. Нашият скъп монсиньор Корво се опитва да спекулира самостоятелно. Разбира се, той се грижи само за материалното състояние на нашата света майка, Църквата. Междувременно „Богородица със сълзите“ се разпада и никой не я възстановява. Излиза, че тя е по-ценна разрушена, отколкото реставрирана.

— Има ли църквата свещеник?

Сега архиепископът въздъхна.

— Да, колкото и да е странно. Там служи един доста възрастен свещеник. Очевидно е с труден характер и според нашата информация всичките му молби са били игнорирани от нашия приятел Корво. Подозренията ни за самоличността на Висперас са насочени към него или помощника му, млад свещеник, който ще бъде наскоро преместен в друга епархия. — Спада се усмихна колебливо. — Основателно е да се предположи, че един от двамата свещеници, или и двамата, са отговорни за този доста оригинален метод на връзка със Светия Отец.

— Трябва да са те.

— Може би. Но това трябва да се докаже.

— И ако го докажа?

Директорът на ИВД се намръщи и понижи глас.

— Тогава горчиво ще съжаляват за неуместното използване на компютъра.

— Ами двамата мъртъвци?

— Това е най-странната част. Без нея това щеше да бъде просто още един конфликт за парче земя, включващ спекуланти и голяма сума пари. Църквата щеше просто да бъде съборена, след като се разруши напълно, и парите от продажбата на земята — използвани за още по-голяма прослава на Бога. Но тяхната смърт усложнява нещата. — Очите на Спада, изпъстрени с кафяви точици, гледаха замислено през прозореца. Сега фиатът се движеше към Корсо Виторио Емануеле. — За един много кратък период двама души, свързани с „Богородица със сълзите“ са умрели. Един от тях е бил общински архитект, който правел изследване на сградата с цел да я обяви за развалина и да нареди да бъде опразнена. Другият е бил свещеник, секретарят на архиепископ Корво. Очевидно е бил там, за да оказва въздействие върху енорийския свещеник от името на негово преосвещенство архиепископа.

— Не мога да повярвам.

Мастифът се обърна към Кварт.

— По-добре е да повярваш, тъй като от днес ще се занимаваш с това.

Попаднаха в огромно шумно задръстване. Архиепископът протегна врат и погледна небето.

— Да излезем и да се разходим. Имаме много време. Ще те черпя едно в онова кафене, което толкова много харесваш.

— „Греко“ ли? Това е чудесно, монсиньор, но нали шивачът ни чака. Самият Каваледжери. Дори Светият отец не смее да го кара да чака.

Прелатът, който вече слизаше от колата, дрезгаво се изсмя.

— Това е една от изключителните ми привилегии, отче Кварт. В крайна сметка дори и Светият отец не знае някои от нещата, които аз знам за Каваледжери.

Лоренцо Кварт обичаше старинните кафенета. Преди почти дванадесет години, когато току-що беше пристигнал в Рим, за да учи в Грегорианския университет, той беше незабавно очарован от кафене „Греко“ с невъзмутимите му келнери и двестагодишната му история на любимо място за пътешественици като Байрон и Стендал. Сега той живееше съвсем наблизо, в един апартамент на най-горния етаж на Виа дел Бабуино 119, нает от ИВД. От малката му тераса имаше хубав изглед към църквата „Тринита деи Монти“ и цъфналите азалии на Испанското стълбище. „Греко“ беше любимото му място за четене. Той сядаше през спокойните часове на деня под бюста на Виторио Емануеле ІІ на маса, на която се смяташе, че са седяли Джакомо Казанова и крал Лудвиг Баварски.

— Как е приел монсиньор Корво смъртта на секретаря си?

Спада се взираше във вермута си. В кафенето нямаше много хора: няколко редовни клиенти, които четяха вестници на масите отзад, елегантно облечена жена с пликове покупки от Армани и Валентино, която говореше по клетъчен телефон и няколко английски туристи, които се снимаха един друг на бара. Жената с телефона изглежда притесняваше архиепископа. Той я погледна неодобрително, преди да отговори на Кварт.

— Тежко. Всъщност, много тежко. Заклел се да срути църквата.

Кварт поклати глава.

— Звучи доста крайно. Една сграда не може по собствена воля да причини зло на някого.

— Надявам се. — Мастифът беше сериозен. — За всички ни е по-добре да е така.

— Не мислите ли, че монсиньор Корво просто търси извинение, за да разруши църквата и да приключи с нея?

— Това определено е добро извинение. Но има и още нещо. Архиепископът храни лична неприязън към тази църква или към свещеника. Или и към двамата.

Той замълча и загледа картината на стената: романтичен пейзаж, изобразяващ Рим, когато папата още е бил монарх, с арката на Веспасиан на преден план и купола на „Св. Петър“ в далечината, заобиколен от покриви и старинни стени.

— Има ли съмнителни обстоятелства около смъртта на тези двама души? — попита Кварт.

Архиепископът сви рамене.

— Зависи какво наричаш подозрителни. Архитектът паднал от покрива, а един камък от свода се срутил върху главата на свещеника.

— Определено живописно — каза Кварт и вдигна чаша към устните си.

— И кърваво. Секретарят бил направо на кайма. — Спада по сочи към тавана. — Представи си диня, смачкана от десеткилограмово парче корниз. Прас!

Кварт примигна. Можеше да си представи.

— Ами испанската полиция? — попита той.

— Казват, че и двата случая са злополука. Именно това прави израза „църква, която убива, за да се защити“ така смущаващ. — Спада се намръщи. — А сега, благодарение на някакъв нахален хакер, Светият отец също се безпокои за това. И работата на ИВД е да разсее тревогата му.

— Защо ние?

Архиепископът тихичко се засмя. Профилът му напомняше на Кварт старинната гравюра на центуриона, разпнал Христос. Големите му силни ръце почиваха върху масата. Под грубата външност на ломбардски селянин, Мастифът държеше ключа към всички тайни на държавата, която имаше три хиляди служители в самия Ватикан, три хиляди архиепископа по света и отговорността за духовното напътствие на милиард души. Носеха се слухове, че при последния конклав, той е изровил медицинските картони на всички кандидати за папа и проверил нивото на холестерола им, за да получи представа колко дълго ще живее новият първосвещеник. Директорът на ИВД беше предсказал избирането на Войтила и ориентацията надясно, още докато димът, виещ се над Сикстинската капела, беше черен. (Папата се избира от конклав на кардиналите, които гласуват тайно, в пълна изолация, в продължение на няколко дни. Бюлетините се изгарят в Сикстинската капела и по цвета на дима множеството на площад „Свети Петър“ разбира кога се е стигнало до избор. Когато няма избран папа, димът е черен, при окончателния избор димът е бял. — (Б. р.))

— Защо ние ли? — каза той най-накрая. — Защото теоретично ние се ползваме с доверието на папата. На всеки папа. Но във Ватикана има много фракции, които се стремят към власттта и напоследък Светата инквизиция придоби влияние за наша сметка. Работехме заедно като братя християни. — Той махна с ръка пренебрежително. — Ти знаеш това по-добре от всички.

Кварт наистина знаеше. До скандала, след който целият финансов апарат на Ватикана беше заменен и полският екип се обърна към православието, връзките между ИВД и Инквизицията бяха формални. Но преследването и унищожението на либералните елементи бяха сложили начало на безмилостното разчистване на стари сметки в курията.

— Времената са трудни — каза архиепископът с въздишка, вглъбен в рисунката на стената. После отпи от питието си и се облегна, цъкайки с език. — Само папата има право да умре там — добави той, като посочи купола на Микеланджело в далечината. — Четиридесет хектара, на които се намира най-могъщата държава на земята, която обаче има структурата на средновековна абсолютна монархия. Престол, крепен само от религия, която се е превърнала в представление — телевизионни предавания за пътуванията на папата и какво ли още не. Но под това се крие реакционният фанатизъм на Ивашкевич и приближените му.

Той отмести поглед от картината почти презрително.

— Сега това е борба на живот и смърт — продължи по-спокойно. — Църквата може да функционира, само ако властта й е безпрекословна и структурата й остане компактна. Номерът е да се задържи така. За тази цел Конгрегацията за защита доктрината на вярата е толкова ценно оръжие, че влиянието й нараства от 80-те години, когато Войтила отиде в Синай и разговаряше с Бога всеки ден. — Кучешките му очи разсеяно се огледаха в изпълнената с ирония пауза. — Светият отец е непогрешим, дори в грешките си, а възстановяването на Инквизицията е добро средство за укротяване на дисидентите. Кой вече помни Кунг, Кастильо, Шилбек или Боф? (Ханс Кунг — съвременен рииокатолически теолог, швейцарец, чиито противоречиви либерални възгледи биват порицани от Ватикана през 1979 г.

Едуард Шилбек — фламандски теолог, обвинен в ерес през 1968 г. заради призивите му за повече свобода в теологическите изследвания и за теологически плурализъм.

Леонардо Боф — бразилски теолог, един от водачите на „Теология на освобождението“ — движение, широко разпространено в Латинска Америка, чиито привърженици се застъпват за правата на бедните и на страните от Третия свят. — (Б. р.)) В своята история Църквата на Петър е печелила битките си като затваряла устата на непокорните иди ги елиминирала. Ние още използваме същите оръжия: опозоряването, отлъчването и кладата… Какво мислиш, отче Кварт? Много си мълчалив.

— Такъв съм си, монсиньор.

— Вярно. Винаги лоялен и внимателен, нали? Или трябва да кажа, професионалист? — Тонът на прелата беше леко закачлив. — Ти носиш проклетата дисциплина като ризница. Щеше да се разбираш добре с Бернар дьо Клерво и неговите рицари-тамплиери. Ако беше заловен от Саладин, сигурен съм, че по-скоро щеше да оставиш да ти прережат гърлото, отколкото да си смениш вярата. Но не от вярност, а от гордост.

Кварт се засмя.

— Мислех си за негова светлост кардинал Ивашкевич — каза той. — Вече не пращат хора на кладата. — Той допи чашата си. — Нито ги отлъчват.

Спада кимна рязко.

— Има други начини да захвърлиш някого в мрака. И ние сме го правили. Самият ти.

Архиепископът замълча, втренчен в очите на Кварт. Чудеше се дали не е отишъл твърде далеч. Но беше казал истината. В отдавнашните дни, когато не бяха във враждебни лагери, той беше снабдявал привържениците на Ивашкевич с амуниции. Кварт беше видял Нелсън Корона с късогледите, уплашени очи, замъглени очила и пот, стичаща се по лицето му. Той беше разстриган, а седмица след това беше намерен мъртъв. Това стана преди четири години, но споменът щеше завинаги да остане ясен в съзнанието му.

— Да, така е — каза той.

Спада с любопитство изучаваше Кварт.

— Още ли мислиш за Корона? — попита той меко.

Кварт се усмихна.

— Мога ли да говоря откровено, монсиньор?

— Да.

— Не само за него. Също и за Ортега, испанеца. И за онзи другия, Суза.

Това бяха трима свещеници, привърженици на така наречената „Теология на освобождението“. Те се бяха противопоставили на реакционната вълна от Рим. И в трите случая ИВД беше свършила мръсната работа за Ивашкевич и неговата Конгрегация. Корона, Ортега и Суза бяха известни прогресивни свещеници, работещи в скромни епархии в бедняшките квартали на Рио де Жанейро и Сао Паоло. Те вярваха в спасяването на човека тук, на земята, а не в очакването на Небесното царство. Щом веднъж бяха нарочени за мишена, ИВД започна работа и намери слабите им места, върху които да въздейства. Ортега и Суза скоро се предадоха. Колкото до Корона — популярен герой от бордеите на Рио и бич за местната полиция и политици — наложи се да му припомнят някои съмнителни детайли от работата му с младите наркомани. Кварт беше прекарал няколко седмици в разследване на случая и не остави камък непреобърнат. Но бразилският свещеник отказа да влезе в пътя. Мразен от крайно десните, Корона беше убит от взвод на смъртта седем дни, след като му беше отнет свещеническият сан и го бяха изгонили от епархията. Снимката му се появи на първа страница във всички вестници. Намериха тялото на едно сметище, близо до бившата му епархия. Ръцете му бяха завързани и беше застрелян в тила. „Комунист и педераст“, пишеше на табелката, завързана на врата му.

— Отче Кварт, Корона пренебрегна клетвата си за подчинение и приоритетите на духовенството. Беше помолен да поправи грешките си. Това е всичко. Но нещата излязоха извън контрол. Това нямаше нищо общо с нас. Беше дело на Ивашкевич и неговата Конгрегация. Ти просто изпълняваше заповеди. Това, което се случи, не беше по твоя вина.

— При цялото ми уважение, ваша светлост греши… Корона е мъртъв.

— И двамата познаваме и други, които умряха. Финансистът Лупара, например.

— Но Корона беше един от нас, монсиньор.

— Един от нас, един от нас… Няма „нас“. Ние всички сме сами. Отговаряме пред Бога и папата. — Архиепископът умишлено направи пауза. — В този ред.

Папите умираха, но Бог беше безсмъртен.

Кварт отмести поглед, сякаш искаше да промени темата. После сведе глава.

— Ваша светлост е прав — каза той непроницаемо.

Разгневен, архиепископът сви огромния си юмрук, сякаш щеше да удари по масата, но не го вдигна.

— Понякога — процеди той — ненавиждам проклетия ти самоконтрол.

— Какво да ви отговоря, монсиньор?

— Кажи ми какво мислиш.

— В ситуации като тези се опитвам да не мисля.

— Не ставай смешен. Заповядвам ти да ми кажеш.

За миг Кварт помълча, после сви рамене.

— Все още смятам, че Корона беше един от нас. При това — честен човек.

— Човек със слабости.

— Може би. Това, което му се случи, стана точно заради слабост, заради грешка. Но ние всички правим грешки.

Спада се разсмя.

— Не и ти, отче Кварт. От десет години чакам да направиш грешка. Когато това стане, ще имам удоволствието да те накажа с риза от конски косъм, петдесет камшика и сто пъти да прочетеш „Аве Мария“. — Изведнъж тонът му стана кисел. — Как успяваш винаги да останеш неопетнен? — Той прекара ръка през щръкналата си коса и поклати глава, без да дочака отговор. — Колкото до онази нещастна история в Рио, нали знаеш, неведоми са пътищата божии. Беше просто лош късмет.

— Късмет или не, монсинъор, тя е факт. Случи се. И някой ден може би ще трябва да отговарям за това, което направих.

— Когато този ден настъпи, Бог ще те съди, както съди всички нас. Дотогава — разбира се, само по отношение на служебните дела — знаеш, че имаш пълното ми опрощение, безусловно.

Той вдигна една от големите си ръце в благославящ жест. Кварт се усмихна.

— Трябва ми нещо повече. Но може ли Ваша светлост да ме увери, че бихме го направили и днес?

— Под „нас“ Църквата ли имаш предвид?

— Имам предвид „Института по външни дела“. Бихме ли бързали така и днес да връчим на поднос онези три глави на кардинал Ивашкевич?

— Не знам. Стратегията включва различни тактики. — Прелатът млъкна, доби тревожен вид и остро погледна към Кварт. — Надявам се, че това няма да повлияе на работата ти в Севиля.

— Няма. Или поне не мисля така. Но вие ме помолихте да говоря откровено.

— Слушай, ти и аз сме професионални духовници. Но Ивашкевич или е купил, или е сплашил всички във Ватикана. — Той се огледа, сякаш полякът можеше да се появи всеки момент. — Само ИВД не е попаднал още в ръцете му. С държавния секретар Азопарди учехме заедно в колежа. Той е единственият, който още казва по някоя добра дума за нас пред Светия отец.

— Вие имате много приятели, ваша светлост. Правил сте услуга на много хора.

Спада скептично се изсмя.

— В курията услугите се забравят, помнят се обидите. Живеем в двор от евнуси-клюкари, където можеш да се издигнеш само с подкрепата на останалите. Всички бързат да забият нож в гърба на падналия, но иначе никой не смее нищо да направи. Спомняш ли си, когато умря папа Лучани — за да се установи часът на смъртта беше необходимо да се измери температурата му, но никой нямаше куража да пъхне термометър в ректума му.

— Но Държавният секретар, кардинал…

Мастифът поклати рошавата си глава.

— Азопарди е мой приятел, но само в смисъла, който думата има тук. Той трябва да се грижи за собствените си интереси. Ивашкевич е много влиятелен. — Той помълча няколко секунди, сякаш претегляше влиянието на поляка срещу своето. — Дори хакерът не е важен — каза най-накрая. — По друго време нямаше и да им мине през ум да ни дадат тази задача. Строго погледнато това е проблем на архиепископа на Севиля и енориашите от неговата епархия. Но в тази ситуация от мухата правят слон. Светият отец проявява интерес и това е достатъчно, за да започне нов рунд от вътрешното състезание. Затова избрах най-подходящия човек за тази работа. Преди всичко ми е необходима информация. Трябва да представим ей такъв доклад — той раздалечи палеца и показалеца ги на пет сантиметра, — който да ни представи в добра светлиина. Нека да видят, че правим нещо. Това ще удовлетвори негово светейшество и ще затвори устата на поляка.

Група японски туристи надникна с възхищение в кафенето. Някои от тях се усмихнаха и учтиво кимнаха, когато видяха свещениците. Монсиньор Спада се усмихна отсъстващо в отговор.

— Имам високо мнение за теб, отче Кварт — продължи той. — Затова ти казвам какво е заложено тук, преди да тръгнеш за Севиля… Не знам дали си бил винаги „добрият войник“, но никога не си ми давал причина да мисля другояче. Наблюдавам те, откакто беше студент в грегорианския университет и се привързах към теб. Това може да ти струва скъпо, защото ако изпадна в немилост някой ден, ще те повлека със себе си. Или ще паднеш пръв. Знаеш как стоят нещата — пионките се жертват.

Кварт нетърпеливо кимна.

— А ако спечелим?

— Никога няма да спечелим истински. Както би казал твоят сънародник св. Игнаций Лойола, избрали сме онова, което бог трябва да си спести, а останалите не желаят: мъчението и борбата. Нашите победи само отлагат следващата атака. Ивашкевич ще бъде кардинал през остатъка от живота си, с ранг на принц по протокол, епископ, чието назначение е неотменимо, гражданин на най-малката и — благодарение на хора като теб и мен — най-сигурна държава на света. И заради нашите грехове някой ден той може да стане и папа. Но ние никога няма да бъдем рараbili, (/ит./ — общо наименование на висшите духовници, считани за потенциални наследници на папския престол. — (Б. р.)) вероятно никога — и кардинали. Както казват в курията, имаме обемни биографии, но не ни достига чиста кръв. Все пак имаме някакво влияние и знаем как да воюваме. Това ни прави трудни врагове и въпреки фанатизма и арогантността си, Ивашкевич го знае. Ние не можем да бъдем пречупени като йезуитите и либералите в курията в полза на Opus Dei, (/лат./ — „Дело Господне“ — католическа организация на свещеници и миряни, чиито членове полагат клетве да се стремят към лично съвършенство и да прилагат християнските принципи в ежедневието. Някои членове на организацията дори дават обети за безбрачие, независимо от това, че не са ръкоположени за свещеници. — (Б. р.)) фундаменталистката мафия или Бог на планината Синай. Мастифите не се предават без бой.

Архиепископът погледна часовника си и повика келнера. Сложи ръката си на рамото на Кварт, за да му попречи да плати сметката и остави няколко банкноти на масата. Точно осемнадесет хиляди лири, забеляза свещеникът. Мастифът никога не оставяше бакшиш. Беше изживял тежко детство.

— Наш дълг е да се борим, отче Кварт — каза той, докато се изправяше. — Защото прави сме ние, а не Ивашкевич. Той и приятелите му биха искали отново да могат да затварят и измъчват хората, но Църквата може да бъде силна и да запази авторитета си и без това. Спомням си когато Лучани беше избран за папа — той оцеля тридесет и три дни. Беше преди двадесет години, преди твоето време, но аз вече се занимавах с този вид работа. — Архиепископът се намръщи. — Когато произнесе онази реч, точно след избирането си, за това че Всемогъщият е „повече майка, отколкото баща“, Ивашкевич и неговите харддайнери скърцаха със зъби. Аз си помислих „Тази няма да я бъде.“ Лучани беше твърде мек. Предполагам, че С’петият Дух се е отървал от него, преди да причини твърде много неприятности. Пресата го наричаше усмихнатият папа, но всички във Ватикана знаеха, че усмивката му е странна. — Той оголи зъби и се усмихна дяволито. — Нервна усмивка.

Слънцето беше се показало и сушеше паважа на Пиаца ди Сианя. Продавачките на цветя прибираха покривалата от сергиите си, а туристите сядаха по още влажните стъпала, които водеха към църквата „Тринита деи Монти“. Кварт изкачи стълбите с архиепископа. Беше заслепен от светлината — ярка римска светлина, подобна на добро предзнаменование. На половината път нагоре една туристка, млада жена с раница на гърба, джинси и раирана тениска седеше на едно стъпало. Когато двамата свещеници се изравниха с нея, тя снима Кварт. Светкавица и усмивка. Спада се обърна леко раздразнен, но и развеселен.

— Знаеш ли, отче Кварт, ти си твърде красив за свещеник. Би било лудост да те пратят в манастир.

— Съжалявам, монсиньор.

— Не съжалявай, вината не е твоя. Но как се справяш? Искам да кажа, как издържаш на изкушенията. Нали знаеш, жената е дяволско създание и т.н.

Кварт се разсмя.

— Молитви и студени душове, ваша светлост.

— Винаги спазваш правилата, нали? Не ти ли е скучно да бъдеш толкова добродетелен?

— Това е подвеждащ въпрос, монсиньор.

Спада го погледна с ъгъла на окото си и кимна одобрително.

— Добре. Печелиш. Добродетелта ти издържа проверката. Но още не съм изгубил надежда. Някой ден ще те пипна.

— Разбира се, монсиньор. За безбройните ми грехове.

— Млъквай. Това е заповед.

— Много добре, ваша светлост.

Когато стигнаха паметника на Пий VI, архиепископът погледна надолу към момичето в раираната фанелка.

— Заради вечното ти спасение — каза той — спомни си старата поговорка: ако свещеникът държи ръцете си далеч от пари, а краката си — от женско легло, докато стане на 50, има всички шансове да си спаси душата.

— За това се боря, монсиньор. Остават ми още само дванадесет.

Подминаха внушителната фасада на хотел „Хаслер Вила Медичи“ и завиха по Виа Систина. Единственият знак на вратата на шивача, беше дискретна табела. Само елитни членове на Курията минаваха през тази врата. С изключение на папите. Единствено те имаха привилегията „Каваледжери и Синове“ — възнаградени с дребна благородническа титла от папа Лъв XIII — да ги посещават в резиденцията, за да им вземат мерки.

Архиепископът се обърна и внимателно разгледа прекрасно скроения костюм на свещеника, сребърните копчета за ръкавели и черната копринена риза.

— Слушай, Кварт — каза той и името без сана прозвуча някак дразнещо. — Гордостта е грях, срещу който не сме защитени, но има нещо повече. Над нашите лични слабости и ти, и аз и дори Ивашкевич и злото му братство, както и Светият отец с подлудяващия му фундаментализъм — всички ние носим отговорност за вярата на милиони хора. Вяра в Църквата, която е неотменима и вечна. И тази вяра, която е искрена, каквото и да си мислим ние, циничните членове на курията, е нашето единствено възнаграждение и опрощение. Без нея, ти, аз, Ивашкевич — всички ще бъдем лицемерни негодници. Разбираш ли какво се опитвам да кажа?

Кварт спокойно отвърна на погледа на Мастифа.

— Напълно, монсиньор — каза той.

Почти инстинктивно беше заел вдървената поза на швейцарския патрул пред официално лице — с ръце, опънати по шевовете, с палци, изравнени с ръбовете на панталоните.

Спада го погледа още малко, после по лицето му сякаш пробягна полъх от усмивка.

— Надявам се — каза той и усмивката му се разшири, — защото, когато застана пред райските порти и мърморещият рибар излезе да ме посрещне, ще кажа: Петре, бъди милостив в към един стар войник на Христа, който работеше така усърдно, за да източи водата от кораба ти. В крайна сметка, дори Мойсей е трябвало да прибегне към меча на Исус Навин. А и самият ти посегна на онзи войник в Гетсиманската градина, за да защитиш нашия Учител.

Беше ред на Кварт да се засмее.

— В такъв случай бих искал да стигна там пръв, монсиньор. Едва ли ще приемат едно и също извинение два пъти.