— Змийска — отговори възрастният й спътник. Беше шейсет и няколко годишен, със стоманеносива коса, силна волева брадичка и сурово изражение на лицето. Казваше се Стефан Динков и беше нещо като неин гид.

Пътят пред тях беше като лунен пейзаж, целият осеян с дупки и застлан с плътен прахоляк. Младата жена шофираше внимателно, не искаше да потроши колата по тая настилка.

— Защо? — попита го тя отново.

— Какво „защо“?

— Защо сте я нарекли Змийска?

Възрастният мъж я изгледа косо.

— Не е ли ясно? Под върбите, в тревите, е пълно със змии. Винаги е било така.

Тя неволно потръпна. Беше репортерка. Казваше се Стела Пеева. Имаше извънредно богато въображение. Представи си за миг съвсем ясно пълзящите гадини. Гърчеха се, оплетени в кълбо и стрелкаха раздвоените си езици. Призля й.

— Пътят е ужасен — констатира тя. — А и селото ви не изглежда по-цветущо. — Спомни си окаяните къщи, свлачищата в някои дворове, започнатите и недовършени ремонти.

— Заради миналогодишните наводнения е — отвърна Стефан Динков. — Отпуснаха мизерни помощи и всичко си остана така, както си е било след бедствието.

Тя кимна. Беше правила обширен репортаж за един от пострадалите райони. Беше наясно с безотговорното поведение на държавните институции в подобни ситуации. Винаги го отнасяха обикновените хора, лишени от елементарни условия за живот.

На задната седалка се чу скимтене и Макс, белият шприц, постави лапите си между тях. После гальовно близна русата красавица по бузата.

Гримасата на Стефан Динков омекна.

— Обича ви — каза. — Хубаво е, когато ви обичат.

Тя трепна. Не очакваше подобно изявление от него. По-скоро й приличаше на човек, който е свикнал да понася удари и да им отвръща.

— Тази година положението ще е същото! — добави той с друг тон.

Тя бе чела прогнозите на метеоролозите. Този месец се очакваха проливни дъждове, собствениците на язовирите щяха да отворят шлюзовете им и река Змийска щеше да забучи, прелее и наводни цялата околност. Стела погледна към виещата се в ракитака тиха рекичка и си помисли колко измамно изглеждат понякога нещата.

Преди пет-шест минути бяха напуснали селото, минавайки покрай излющена табела, на която бе изписано името му — с. Череп. Беше решила да попита водача си защо се нарича така, но се бе изплашила от отговора му.

Но ето, че сега се натъкваха на още една странна табела!

Тази беше съвсем нова и на нея беше написано: Къмпинг „Рай“. Но това, което я накара да изпита леден хлад под диафрагмата, бе съвсем друго. Някакъв вандал бе задраскал с червена боя думичката „Рай“, заменяйки я с английската „Death“.

„Къмпинг «Смърт»“! — повтори наум прочетеното и усети студени мравки по гръбнака си.

И точно в този момент на разсейване, се случи произшествието!

Една от гумите попадна в дупка, шасито застърга, чу се глух удар и белият форд „Фокус“ закова с безпомощно изгаснал двигател. Двамата пътници се люшнаха напред, но, слава Богу, нямаше контузени.

— По дяволите! — избухна младата жена. — Само това ми липсваше! Да закъсам насред пущинака!

— Не се намираме в Африка — възрази възрастният мъж. — До мястото остава най-много километър. Ще го изминем пеша.

— А колата? — погледна го намръщено тя. — Не мога да я зарежа просто така!

— Ще се погрижим за нея после. Константин разбира от автомонтьорство. Разполага и с един мощен пикап. Поне ще я докара на буксир до къмпинга, а след това ще решим какво да правим.

Стела Пеева безпомощно повдигна раменете си и покорно тръгна след него. В края на краищата той беше от местните и й беше препоръчан от кмета на селото като надежден и опитен човек. Трябваше да му се довери и да разчита на съдействието му, какво друго можеше да направи в подобна ситуация?

Вървяха по прашната настилка, вдигайки облачета прах. Минаваше три следобед, беше горещо като в пещ, макар че примамливото ромолене на реката бе буквално на една крачка от тях. Въздухът не помръдваше никак — беше задушно време. Макс подтичваше около тях без каишка; жегата го измъчваше, ала джафкането му беше оптимистично и изпълнено с много енергия. Беше опиянен от простора и ярката зеленина наоколо. Палето бе едва тримесечно и светът за него бе едно голямо приключение!

След петнайсетминутна разходка под юлското слънце, пристигнаха до крайната си цел.

Това, което русата репортерка видя, направо я смая.

Честно казано, изобщо не бе очаквала подобно нещо.

Беше си представяла съвсем обикновено място, дори примитивно в известен смисъл на думата, но точно заради това екзотично и притегателно за туристите. Поне за тия, които обичаха такъв вид почивка — повече сред девствената природа, отколкото сред лукса на хотелските комплекси.

Занемареният път свършваше до една бариера.

Зад нея имаше чудесно поддържан паркинг.

По-нататък се виждаха бунгалата, които като че ли бяха излезли от впечатляващи брошури за курорти във Флорида или Балеарските острови. Всичко блестеше в безукорна чистото и безупречен ред, дори моравите покрай пъстро боядисаните къщички бяха изрядно окосени, сякаш над тях се бяха трудили цял екип британски градинари от някой фамилен замък.

Тя се загледа в нещо и възкликна изумено:

— Ама тук си имате и сателитни чинии?!

Стефан Динков не издържа, избухвайки в непринуден смях.

— Е, май че се издигнахме в очите ви! — изсумтя той и галантно подхващайки я за лакътя, я поведе към райското кътче пред тях.

* * *

Константин Паунов се оказа млад мъж в христовата възраст, с изсветлели кестеняви коси, одухотворено лице и добри кафяви очи, които заедно с доброжелателната му усмивка, изграждаха впечатлението за един възпитан и отзивчив човек, който е готов да ви помогне в труден момент.

„Може би един шеф на туристически обект трябва да изглежда точно така“ — помисли си Стела Пеева, докато се ръкуваше с него в края на паркинга.

Стефан Динков размени няколко реплики с управителя, от които се разбра, че се познават и че изпитват взаимна симпатия.

Паунов ги покани в бунгалото, което му служеше едновременно като административен офис и рецепция. Вътре им посочи кожените кресла, на които да се настанят и като любезен домакин извади от хладилника разхладителни напитки.

— Кметът Захариев ми се обади. Уведоми ме, че искате да напишете статия за нас — обърна се вежливо към блондинката. След това добави свенливо: — Чел съм ваши материали в централния печат. Много са… обективни.

Точно така се изрази — „обективни“. Досмеша я , защото й прозвуча като несръчен комплимент. Беше получила сведения за къмпинга от свои приятели, които бяха изкарали чудесна ваканция сред природата.

Стела беше решила да посвети статията си на всички, които обичаха да спят в палатки, разпънати на открито на някоя морава и да използват огъня, за да приготвят храната си. Плановете й включваха да поплува в морето, да придобие солиден загар, да опознае природните красоти в околностите и разбира се, да съчетае почивката с малко журналистическа работа.

Тя се огледа недоверчиво. Чувстваше се излъгана.

Мястото бе много по-модерно, отколкото си го бе представела! И всичките тези подобрения се бяха появили през последните месеци, ако се съдеше по новата мебелировка и прясно боядисаните стени на постройките.

— Да — провлечено каза тя. — Ще напиша материала за вас и ще се постарая да си почина, ако е възможно, естествено…

— Нямате никакви проблеми! — зарадва се младият мъж. — До няколко дни очакваме да пристигне нова група с важни персони, но дотогава всички бунгала са на ваше разположение. Ще ви разведа да си изберете нещо по вашия вкус. Може да се считате за мои гости!

Тя стана с готовност и тримата тръгнаха сред обновените къщички. Той ги поведе по виеща се чакълеста пътека към едно от по-големите бунгала. Влязоха в просторно помещение с формата на квадрат. В средата му имаше огромен плазмен телевизор „Metz“ с диагонал на екрана 106 сантиметра. Русата хубавица забеляза, че към него е включен и DVD плейър.

В стаята беше прохладно, климатикът работеше почти безшумно.

Пред плазмата имаше внушителен кожен диван и няколко удобни фотьойла, както и табуретки. В дъното бе разположен хромиран бар с разнообразни напитки в полираните рафтове и в хладилната витрина.

Подът под краката им бе с цвета на стара мед и блестеше от старателно нанесения лак.

— Това е нашия „киносалон“ — не без гордост заяви Константин. — Може да гледате сателитни програми, DVD филми, дори да включите компютър и да изиграете любимата си видеоигра!

Той им направи знак и те отново излязоха. Покани ги в едно от съседните бунгала — спретнато, обзаведено с вкус, снабдено с хладилник и печка. Имаше и две самостоятелни легла, дори портативен телевизор на малката масичка.

— Харесва ли ви? — усмихна се той на Стела Пеева. — Може да се настаните веднага. Зад онази врата са банята и тоалетната. Няма да ви липсва абсолютно нищо! Разбира се, ако желаете, имаме и по-просторни бунгала…

— За Бога, не! — плесна възхитено с ръцете си тя. — Та това местенце е истинско чудо! Благодаря ви от сърце, Константин!

Макс сподели възторга й, лаейки бурно и правейки акробатични подскоци на чисто новия линолеум.

— Да не забравим… — обади се Стефан Динков. — Автомобилът на госпожица Пеева се повреди на около километър от тук. Ще ти бъдем благодарни, ако го изтеглиш на буксир до къмпинга!

— Ще го сторя с удоволствие! — каза младият мъж. След това погледна делово ръчния си часовник. — Вие се разполагайте, а аз ще отскоча до там. И преди да ги остави, добави: — След три часа, точно в 19 часа, ви каня на вечеря! Откази не се приемат!

И енергично се отдалечи към паркинга, където бе паркиран мощния служебен пикап.

— Ама бива си го вашият приятел! — засмя се блондинката. — Организиран е като военен!

— Бива си го наистина — отвърна замислен сивокосият мъж.

Тя изпита мимолетното чувство, че иска да й каже нещо, но после размисля и се отказва.

„Нещо помрачня чичкото!“ — неволно си помисли тя и усети отново тревожното чувство, което я бе обзело, когато бе прочела зловещия надпис на табелата. Но гласно само запита:

— Не забелязах никакъв персонал. Той сам ли се справя с цялата работа?

Стефан Динков вече беше преодолял мрачното си настроение.

— О, не. Има камериерки. Бармани. Снабдители. Но обикновено наемат служители в последния момент, когато имат гости.

— Доста необичайна практика — отбеляза тя.

— Така е. Но такива са разпорежданията на собственика.

— А кой всъщност е той?

— Не зная, гълъбче… Наистина не зная… Попитайте стопанина, когато се върне…

Константин Паунов се прибра след около двайсетина минути.

Беше изтеглил със стоманено въже белия форд до къмпинга. После облече сини дочени дрехи и легна под него. Поигра си доста време. Когато приключи, изми се, среса се, напръска се с парфюм и се отби в новото жилище на репортерката.

— Не се безпокойте — осведоми я с ведрия си тон. — Оказа се дреболия. Автомобилът ви е вече в изправност. Е, сега си починете! Ще ви чакам за вечеря.

И си тръгна, оставяйки русокосата красавица очарована от сръчността му.

Управителят на къмпинг „Рай“ се оказа прекрасен готвач.

Блюдата, които им беше приготвил бяха непретенциозни, но бяха сготвени с умение и определено говореха за кулинарно вдъхновение.

Стела най-много хареса рибното плато, което бе залято с божествен сос! Пиха бяло изстудено вино, а накрая Константин им поднесе по един голям резен диня, сладка като захар. Когато приключиха с пиршеството, времето беше напреднало и блондинката се почувства изморена.

— Май че трябва да си лягаме! — разгада настроението й Стефан Динков, ставайки пръв от масата.

Младата жена искрено благодари на домакина за вкусната вечеря.

— Никога няма да забравя този пир! — каза тя на излизане от бунгалото. — Имам чувството, че съм наддала поне с пет килограма! — Засмя се непринудено на собствената си шега.

— Аз също благодаря за хубавата компания! — отговори усмихнато Константин. — За мен тази вечер беше… забележителна.

В тона му отново се прокрадна познатата стеснителност и тя кокетно си помисли, че привлекателният мъж се опитва да й каже нещо повече…

Репортерката се прибра в своето бунгало, а Стефан Динков — съседното.

Беше леко замаяна от изпития алкохол и в чудесно настроение.

Понеже беше много изтощена от деня, изгаси лампите и се изтегна с удоволствие на меките чаршафи. Макс скимтейки, се намести до леглото й.

Притвори очи и почти мигновено заспа. Сънят й беше дълбок и здрав, но по едно време усети силен студ и потрепервайки, се събуди.

Беше изненадана от собствения си дъх, който излизаше под формата на пара. „Но нали сме в средата на лятото?!“ — учуди се тя.

В стаята беше станало мразовито. Мракът беше някак си синкав и леденостуден! Присегна се да вземе часовникът от шкафчето. Показваше точно три след полунощ.

Ръката й настръхна от ниската температура и тя побърза да я прибере под завивката. Изведнъж осъзна, че е почти гола под одеялото. Почувства се някак беззащитна и уязвима. И точно тогава чу как някой дращи настоятелно на прага на вратата!

Имаше нещо там в тъмното. Нещо ужасяващо и страховито, което я плашеше до смърт!

— Кой е там? — извика тихо с хрипкав, издайнически изтънял глас.

Нещо се провлачи. Тежко, неумолимо. И хлъзгаво като риба! Усети натрапчивия мирис на море, на водорасли току-що изхвърлени от дълбините. И изведнъж разбра, че някой ходи там, в миниатюрното антре. Някой подгизнал, влажен и леден като… удавник!

Удавник в бунгалото й!

Мъртвец, който протяга подпухналите си ръце, за да я сграбчи!

Тази мисъл я накара да закрещи от ужас.

Пронизителният й писък не секна, дори когато при нея влетя Стефан Динков, полунавлякъл дрехите си и с подчертано разтревожено лице.

— Изплаших се, когато ви чух да крещите така! — избоботи той. — Успокойте се, за Бога!

Възрастният мъж беше запалил лампите. Шприцът лаеше до скъсване, докато не го изгониха навън.

— Защо сте пуснали климатика? Може да се простудите!

Той натисна дистанционното, притокът от студен въздух изчезна веднага.

— Кошмари ли сънувахте? — попита я по-спокойно.

Лицето му изглеждаше угрижено, но едновременно го човъркаше и любопитство.

Тя потръпна, преди да му отговори. Когато приключи, го погледна виновно.

— Не си мислете, че съм глупачка… Просто не зная какво ме прихвана!

Стефан Динков оправи сивата си коса. Беше смутен, дори объркан от чутото. Очевидно изживяваше душевна борба.

— Не зная как да ви го кажа — промърмори. — Впрочем исках да ви предупредя по-рано, но…

Тя си спомни онзи момент на колебание в него, заинтригувал я толкова много.

Той се изкашля, явно му беше неловко да продължи.

— Има нещо като местен фолклор, или като градска легенда, ако щете, макар че не сме в града… — започна неуверено той. — Нали си спомняте онзи американски филм — „Градски легенди“?…

Тя кимна, че го е гледала.

— Ами тук, в това бунгало, преди 14 години е извършено убийство — изплю камъчето той. — На това място са се избили взаимно двама мъже… Единият е бил закоравял рецидивист, другият — управител на къмпинга…

Стела Пеева почувства, че й става зле. Всичко около нея й се струваше нереално.

— Там е работата, че този управител е бил нещо като побъркан… — Възрастният мъж се покашля, беше му неудобно да я погледне в очите.

— Синът му е загинал в морето, а той разказвал на всички, че двамата ще се срещнат отново на този бряг…

Русата красавица усети леден полъх в сърцето си.

Стефан Динков ядосан сам на себе си, възкликна:

— Ама и аз съм един, какви ви ги наприказвах само!

— Няма нищо — подтикна го тя. — Продължете.

— Няма кой знае какво за разправяне… Селяните, местните де, говорят, че понякога виждали при пълнолуние, два силуета да се разхождат по плажа. Бащата и синът, които се отправяли по вълните, към хоризонта, най-после неразделни в смъртта…

Последните думи той изрече шепнешком, с унесено изражение на лицето.

Изведнъж Макс нахлу в стаята, лаейки настървено.

— Спокойно, миличък! — прегърна го блондинката. Влажният му нос я докосна успокоително по бузата.

Стефан Динков се беше изправил до леглото й.

— Съжалявам, — заяви разкаяно той — не биваше да ви разстройвам с тези бабини девитинини!… Предлагам ви да дойдете в моето бунгало. Има едно свободно легло, а от старият човек, няма какво да се боите…

Тя му поблагодари и понесла Макс на ръце, тръгна в тъмната нощ към съседното бунгало.

Възрастният мъж се забави, за да изгаси лампите.

Преди да заключи входната врата, забеляза нещо странно на прага.

Тъмно влакънце, по-скоро сгърчена лентичка.

Наведе се, да я разгледа по-отблизо и целият се вкочани.

Беше водорасло.

Все още мокро и влажно.

* * *

Сянката, неясна и безполова, се насочи в сумрака към конзолата с компютъра. Жалузите на прозорците бяха грижливо спуснати, единствената светлина струеше призрачно от работещия монитор.

Той или тя, защото Сянката не можеше да бъде точно идентифицирана, отвори Microsoft Internet Exsplorer и въведе адреса на електронната си поща.

След това написа в прозорците потребителското си име и исканата парола, за да проникне в пощенската си кутия.

Нямаше непрочетени имейли, за това щракна с мишката върху „напиши писма“.

Сянката доволно се засмя. Сега предстоеше най-деликатния момент от операцията: да съчини петте послания до петте действащи лица в драмата!

Трима от получателите живееха в чужбина — Рим, Италия, Барселона, Испания и Ню Йорк, САЩ.

Другите бяха само на двеста и петдесет километра от тук, в един голям крайморски град.

Пръстите на Сянката се задвижиха уверено по компютърната клавиатура, пишейки съдбоносните имейли.

Съдържанието им беше лаконично, но нямаше как да не привлече вниманието на читателите си.

Сянката щракна върху опцията „изпрати“ и писмата отпътуваха по Интернет.

Изпита невероятно удоволствие от свършената работа!

Имейлите не бяха просто обикновени текстове.

Те щяха да доведат жертвите в смъртоносния капан.

Това беше абсолютно сигурно.

А когато клопката проработеше, всичките те щяха да бъдат мъртви!

Това също беше гарантирано.

* * *

Пътеката между бурените свършваше неочаквано на билото на стръмната дюна. От тук се разкриваше чудесна гледка към искрящия в бяло плаж и сребристото море. „Направо е за картичка!“ — възхити се блондинката, докато наблюдаваше пейзажа, заслонила очите си с ръка.

Наближаваше обед, слънцето бе почти в апогея си. Лъчите му бяха безпощадни и тя се радваше, че носеше широкополата си шапка.

„Поне няма да слънчасам!“ — помисли си тя.

Придържаше една пъстра хавлия под мишницата си, а под ефирната рокля бе по бански костюм.

Понечи да се спусне по дюната, когато една ръка я сграбчи внезапно за лакътя.

Тя леко изписка, но се успокои, когато видя „нападателя“ си.

— Какъв глупак съм! — промърмори Константин Паунов. — Исках да загладя едно лошо впечатление, а ви изкарах ангелите!

— Не се обвинявайте! Пусто е и неочаквах да срещна някого.

Привлекателното лице на управителя бе почервеняло.

— Искам да ви се извиня за снощи! — започна той решително.

Тя живо си представи конското, което му бе чел Стефан Динков за среднощния инцидент. Почувства се неловко от създалата се ситуация.

— Не, аз съм виновна… Въображението ми изигра лоша шега!

Той пристъпи притеснено от крак на крак.

— Аз работя отскоро като мениджър — сподели. — Не знаех нищо за мрачната слава на бунгалото… Грешката ми беше неволна… — завърши съкрушено.

Блондинката остана поласкана от поведението му, но не искаше той да разбере.

Константин я отърва от неудобството като си тръгна. Измърмори, че имал страшно много работа.

„Чувствителен е!“ — отбеляза си тя наум и после продължи внимателно със спускането си по полегатия песъчлив склон.

Но това, което не видя, бе кучето-мелез, което излезе измежду пожълтелите треви.

Животното бе кожа и кости.

Впери помътнелия си поглед в морето.

Спомените нахлуха в съзнанието му.

Сърцето му се изпълни с мъка.

Тогава престарелият Брит зави.

Душата му бе изпълнена с предчувствие за смърт.

Глава 7

В една от новите сгради на прочутия римски площад „Испания“, в подножието на хълма Пинкио, където се издига френската църква „Тринити Деи Нокти“, до отворения прозорец, седеше господин Николо Баризи, собственик на известната верига от фурни „Сан Николо“.

Той беше в средата на четиридесетте си години, с мускулесто телосложение и арогантно лице. Тъмната му коса бе вчесана грижливо и блестеше от обилния брилянтин, сякаш притежателят й бе евтин гангстер от 30-те години на миналия век.

В момента самообладанието на господин Баризи бе подложено на изпитание. Между голите му бедра ритмично се движеше главата на една красива брюнетка, която всеотдайно бе поела в устата си члена му.

Любовницата му, българка по националност, бе забележителна майсторка на оралния секс. В това, Николо Баризи се беше убеждавал неведнъж, но точно сега, когато камбаните на църквата забиха тържествено, получи най-мощния си оргазъм от месеци насам.

Усещането можеше да се сравни единствено с възнесение в рая, за това камбанния звън му се стори като знак свише!

Когато отново бе в състояние да възприема реалността адекватно, видя приятелката си Мариана да влиза в банята.

Господин Баризи закопча панталоните си. С омекнали колене отиде до кабинета си и седна пред лаптопа.

Чувстваше се прекрасно, денят му бе започнал великолепно!

Включи преносимия компютър и по навик влезе да провери пощата си.

Вниманието му бе привлечено от едно писмо с български електронен адрес.

Разбира се, го отвори веднага.

Любопитството му бе възнаградено напълно.

Съдържанието на текста го върна с 14–15 години назад!

Това беше един друг, вече отминал етап от живота му. Но ето, че миналото само напомняше за себе си.

„Какво пък, — помисли си господин Баризи — винаги съм знаел, че този негодник е жив!“

След това се замисли за откраднатия милион.

Не че сега нямаше пари! Но милионът си беше милион, а отмъщението беше нещо, което никога не биваше да се забравя.

Той стана и със самоуверена походка отиде в гостната.

Мургавата като сицилианка, Мариана, бе облякла рокля на цветя, която се вписваше идеално с майския фестивал на азалиите, провеждан буквално само на една крачка от апартамента им.

„Е, сега сме юли, но това не променя свежестта й!“ — помисли си доволен Баризи.

След това игриво я плесна по задника.

— Стягай куфарите, белисима! Утре заминаваме за българското Черноморие!

И игнорирвайки изумлението й, сe замечта за кръв и насилие.

* * *

Данаил Асенов-Лисицата обитаваше една кокетна къща на булевард „Ла Рамблас“, близо до паметника на Христофор Колумб. Кварталът беше сгушен между площад „Каталуния“ и пристанището, и гъмжеше от многобройни хотели и ресторанти.

Лисицата притежаваше малко заведение, което се наричаше „При Алфонсо“ и предлагаше чудесна храна само срещу 15 евро на клиент. Наистина не беше като в знаменитите ресторанти „Гердука“ или „Аросерия“, но притока от посетители бе относително постоянен и идваше от закрития фермерски пазар; понякога и от туристи, изострили апетита си след изтощителна разходка в Бари Готик, старата градска част.

Петнайсет години, се беше борил в Барселона, за да преуспее и да стане уважаван член на средната класа. Беше постигнал всичко с честен труд и без никакви измами.

През този юлски обед, дори през ум не му минаваше, че животът му може да се обърне отново в друга посока.

Но човек предполага едно, а съдбата му поднася какви ли не изненади.

Докато разговаряше с доня Лорета, която отговаряше за касата, мобилният му телефон избръмча в джоба му. Той погледна на цветния дисплей получения sms. Беше съобщение, че е пристигнало писмо в електронната му поща.

Адресът беше от България.

Кой знае защо, това го разтревожи.

Разбира се, поддържаше връзки с роднините си, на неговите 54 години не бяха останали кой знае колко. Онази история с обира отдавна бе забравена, а и самият Никола Ваташки няколко години по-късно се беше запилял в чужбина. Ситуацията в страната се беше променила и беше решил да заличи следите си.

Но нещо го тормозеше отвътре. Някакво неясно предчувствие за нещастие.

Той остави знойната Лорета и отиде отзад, в офиса си.

Включи компютъра и прочете току-що получения имейл, чието съдържание го обля в лепкава пот.

Ставаше дума за онзи милион!

Дори мощният вентилатор на бюрото му, не му помогна. Струйки от влага потекоха по лицето му. Боже мили, след толкова време тези пари можеха да бъдат негови!

Усети как алчността задълбава в сърцето му като червей.

Изкушението беше прекалено голямо, за да му се противопостави!

Щеше да се върне за този шибан милион, дори ако трябваше да преброди самичък целия Ад.

* * *

След смъртта на Кирил и раздялата си с Джорджо, Венета си бе върнала моминската фамилия, Анкова.

Беше се променила много след сполетелите я беди. Удавянето на сина й, вторият й развод, финансовите й неуредици. Всичко й се бе струпало изневиделица. Трябваше й време и мобилизация на силите, за да се възстанови от неприятностите. Под натиска на адвокатите й, Джорджо й изплащаше солидна издръжка, която й позволяваше да живее нормално в Южен Манхатън.

Разполагаше с времето си и понякога ходеше до Гринуич вилидж или Сохо. Обикновено пазаруваше в бутиците или си купуваше книги в антикварните магазинчета. Друг път се качваше на безплатния ферибот до Стейтънт Айланд, наслаждавайки се на гледката от палубата му.

След това се прибираше в жилището си в Челси, за да си поръча по телефона пица или китайска храна.

Преди година си беше купила от един магазин на Пето авеню компютър.

Използваше активно програмата за чатене ICQ и така си беше създала много приятели в България.

Съзнаваше, че не бива да стои сама в къщи, пред светещия монитор и да общува единствено чрез писане с познатите си, но не можеше да се спре! Нищо друго не я интересуваше така.

А тази вечер се чувстваше наистина като пребита.

Времето беше променливо и костите я боляха ужасно.

Летните жеги в Ню Йорк бяха пословични, но понякога някой неочакван циклон обръщаше всичко надолу с главата!

Телефонът на полираната масичка, тихо иззвъня.

Тя вдигна безжичната слушалка с досада.

Известно й бе кой я търсеше.

Моника, най-добрата й приятелка, която навремето я беше запознала с Джорджо.

— Здравей, миличка! — чу бъбривия й глас. — Зная, че те боли главата, пиленце, но…

— Да, Моника, обещах ти да излезем тази вечер, но наистина не съм във форма!

— Разбирам — Моника замълча сконфузено. — Аз ти се обаждам по друг въпрос… Помниш ли, когато използвахме заедно компютъра ми, тогава ти получаваше имейлите си в моята поща…

Венета Анкова бе изчерпала търпението си и беше готова да приключи с разговора още сега, когато чу нещо, което я втрещи.

— Ами, миличка, не разбирам… току-що получих писмо от сина ти, а аз си мислех, че с него се е случило нещастие…

Венета спокойно я помоли, да й препрати имейла по интернет. Каза й, че някой си е направил глупава шега и не си заслужава да се притеснява за това. После й поблагодари, преди да й затвори телефона.

Имейлът пристигна след броени секунди. Тя го прочете внимателно. След това го препрочете. През нощта не можа да мигне изобщо, а на сутринта взе твърдо решение. Заминаваше за България!

За този мистериозен къмпинг „Рай“.

* * *

За един амбициозен човек длъжността главен инспектор в Генерална дирекция „Полиция“ не беше кой знае какво постижение. Пламен Доков се стремеше към много по-висок пост, но за съжаление главните комисари в България се брояха на пръстите на двете ръце. Известно му бе, че за подобна главозамайваща кариера е необходима и солидна политическа поддръжка, а той си оставаше един дребен държавен служител. Разбира се, получаваше подкупи от „бизнесмените с бели якички“, но това си бяха само остатъците от баницата. Никога нямаше да забрави обира от преди петнадесет години, когато за първи път му се беше удала истинска възможност да забогатее. Птичето бе кацнало за кратко на рамото му и бе отлетяло завинаги!

Не беше злобен, но когато прочете в служебната сводка за двойното убийство в онзи забравен от Бога къмпинг, изпита голямо удовлетворение. Кирил Марков си беше получил заслуженото; жалко, че и синът му го беше отнесъл заради него. И до сега фигурираше в графата „безследно изчезнали“. Според Манекена момчето беше станало жертва на Ваташки. Но, естествено, доказателства и улики за това нямаше…

През следващите години, не бе посмял да предприеме нищо сериозно. Не беше страхливец, но бе наясно, че бе изкарал голям късмет, че бе излязъл сух от водата! Нито Усмихнатия, нито ченгетата се бяха добрали до него!

Бе предпочел да посветил живота си на работата си. Не бе постигнал генералски пагони, но все пак се беше издигнал до сегашния си пост.

Той потърка уморено слепоочията си. Беше почти полунощ, а се беше прибрал в жилището си преди няколко минути. Беше на 44 години, косата му бе започнала да се прошарва, беше преживял един развод, имаше дъщеря, за чието бъдеще трябваше да помисли. Добре, че беше наследил тази гарсионера от родителите си, иначе след раздялата с жена си, щеше да се озове на улицата.

Наля си от изстудената бутилка чаша с водка и я изпи на един дъх.

Разследваше един отвратителен случай, свързан с брутално убийство на две момичета, заплели се в мрежите на безмилостни сутеньори.

Честно казано, му беше писнало да се занимава с клоаката на обществото. Разбираше, че все някой трябваше да се рови в ямата с помията, за да не се случват повече такива неща на добрите хора, но…

Изсмя се със сардоничен смях. Ама че глупости си въобразяваше, че то още сега, в тази минута, някъде пречукваха някого или му продаваха наркотици и на никой в тая „правова“ държава не му пукаше за това.

Излезе на балкончето, да подиша чист въздух.

Господи какво лято само! Денем горещо като в пустинята, а нощем — студът те хапе по кожата.

В този миг компютърът му издаде рязък звук. Програмата му съобщаваше, че е получил имейл в пощата си.

Върна се в задушната стая, седна пред монитора и провери получените писма.

Бяха всъщност две. Едното беше пристигнало току-що и беше от чужбина, а другото бе дошло през деня.

Беше му писал Данаил Асенов-Лисицата от Испания.

Съобщаваше му, че скоро се прибира в България и му намекваше, че трябва да си поговорят за нещо много важно.

Вторият имейл бе от непознат подател и тъкмо неговото съдържание го изкара от равновесие.

Ставаше въпрос за злополучния обир от преди 15 години!

„Кръвта и парите са обвързани с невидими връзки!“ — помисли си той, докато четеше, къде е поканен да отиде.

Къмпинг „Рай“. Пред очите му отново изникна старата сводка.

Двойното убийство.

А колко ли още щяха да последват?

Усети хлад в сърцето си и потрепера.

* * *

Коце Маца не беше изгубил усета си към убийствата. Въпреки възрастта си никога не отказваше, ако му предложеха изгодна оферта. Плащаха му твърде щедро, за да не се възползва от способностите си.

На 59 години беше в отлична физическа форма и притежаваше чудесни рефлекси. Трябваше да убие един гей-депутат, чиито перверзни навици бяха застрашили едно изключително важно лоби в парламента. Този швестер бе по-точен от швейцарски часовник, когато отиваше да се чука. Правеше го винаги по едно и също време с атлетичния си любовник в любовното им убежище.

Коце Маца беше направил така, че двете извратени пиленца да заспят вечния си сън, благодарение на една газова бутилка. Убийството им изглеждаше като нещастен случай; забравили да завъртят кранчето на печката и улисани в ласките си, се бяха задушили като последните балъци.

Властите, разбира се, не изгаряха от желание да допуснат подобна информация да стигне до медиите. Господи, какви първи страници щяха да наизлязат в пресата — обратен законотворец, гушва букета, правейки щур секс с приятеля си! Избирателите съвсем образно щяха да си представят какво точно е имало в ректума на избраника им и щяха да се позамислят следващия път за кого да гласуват.

Скандалът беше потулен набързо.

Старият килър беше взел хонорара си и сега съсредоточено се любуваше на пъстрите шарки на ориенталския килим, застлан върху пода на шефския му кабинет. Всъщност официално, той се занимаваше с охранителен бизнес. Фирмата му беше съвсем легитимна и данъците й се плащаха стриктно.

Коце Маца беше пълен професионалист. Никакви лирични отклонения или морални скрупули не го тормозеха. Не допускаше никакви рискове. Именно в това се състоеше тайната на дългата му кариера — не оставяше никога свидетели, веществени доказателства или улики след себе си!

Но ето, че днес му се беше случило нещо съвсем непрофесионално.

Беше получил имейл, заплашващ по недопустим начин сигурността му!

Неизвестният подател му загатваше, че разполага с изобличаващ материал относно една негова стара поръчка. Убийство, случило се на една яхта в разгара на страховита буря, преди 15 години!

Малцина знаеха за смъртта на онзи нещастен тийнейджър; още по-малко бяха тези, които можеха да посмеят да го изнудват. По тази причина бе гневен, докато размишляваше, вторачил погледа си в сложните фигури на килима.

Той не можеше да рискува излишно. Особено сега, когато бе в края на кариерата си!

— Добре! — промълви най-сетне. — Ще дойда и ще ви… избия! Всичките!

Беше свикнал да изпълнява обещанията си.

Каквото и да му струваше това.

Глава 8

Първата кола — тъмносин фиат „Бамбино“ — пристигна посред нощ. Шофираше я атлетичен мъж, приблизително около четиридесет и пет годишен, с грижливо вчесани коси. До него седеше приятелката му, красива брюнетка, която гледаше право пред себе си, без да мигне изобщо.

Константин Паунов беше предупреден за гостите и ги посрещна буден, въпреки късния час. Разпорежданията на собственика на къмпинга бяха: уважение и безукорно обслужване на всеки гост, независимо от социалното му положение.

Николо Баризи беше несъмнено неприятен тип, но управителят беше изключително търпелив и любезно го покани заедно с дамата му в най-луксозното бунгало — с дажкузи и просторна спалня за двама.

— Утре ни събудите късно следобед! — нареди на български „италианският“ гост, преди да затръшне вратата под носа на младия мъж.

Призори на паркинга спря още една кола. Сребрист мерцедес-бенц SL 55 AMG. От него с достолепна осанка слезе висок блондин, вече прошарен, но все още запазил стройната си фигура. В списъка бе под името Данаил Асенов от Барселона, Испания.

Тъмнорусият мъж също беше настанен в бунгало и веднага се възползва от удобното легло, за да си почине от дългия път.

Към обяд, почти един след друг, пристигнаха два автомобила.

От единия излезе представителен мъж на около четиридесет няколко години, с военна стойка, бдителни очи, привикнали да проучват и да подозират всичко и всеки. Бяха очите на ченге. Това, разбира се, беше Пламен Доков, главният инспектор, който също беше сред вип персоните.

Полицаят го поздрави сдържано и го помоли вежливо за стая. Поиска да му поднесат обяд, защото не бил слагал нищо в устата си от предния ден. Константин се отнесе с уважение към него, изпитвайки естествен респект към длъжността му.

Четвърт час по-късно, се появи и най-опасният посетител на туристическия обект. Извънредно висок, мускулест, въпреки напредналата си възраст, с перфектно обръснат череп, върху който въпреки жегата нямаше и следа от влага.

„Роден убиец!“ — помисли с трепет младият мениджър.

Мъжът не зададе никакви въпроси, не се поколеба нито за миг, не се учуди от нищо; последва мълчаливо и безстрастно посрещача си до определеното му бунгало.

— Очаквам колега — предупреди. — Изпратете ми го веднага, щом се появи!

Управителят премълча, макар че в списъка му не фигурираше никакъв „колега“. Понякога в работата си трябваше да бъде повече благоразумен, отколкото педант.

След час се появи и непредвиденият гост — с прашен, бежов джип „Нива-Газела“. Беше около тридесетина годишен, с бледа кожа, със светли коси, добре сложен, със същите акулски очи като на шефа си. Представи се с едва доловим акцент като Женя Харитонов и попита за патрона си. Без никакви въпроси, Константин го заведе в бунгалото на плешивия. Изпита истинско облекчение, когато се отдалечи от тези двамата.

Преди залез-слънце, последна в къмпинг „Рай“, пристигна Вената Анкова.

Константин Паунов я хареса веднага, въпреки че не беше вече в първа младост. На младини сигурно е била забележителна красавица, но и сега си я биваше!

Управителят й целуна ръката и според указанията на собственика я настани в бунгало № 5. Същото, в което се бе разиграла драмата с двойното убийство.

Междувременно облаците в прихлупеното небе се бяха сгъстили съвсем.

След няколко минути закапаха първите едри капки дъжд.

А миг по-късно — се изля истински порой!

Небето се пропука в паяжина от ослепителни светкавици, а гръмотевиците затрещяха като оглушителна канонада.

През нощта река Змийска напусна коритото си и наводни цялата околност, откъсвайки къмпинга от света.

В инструкциите на собственика това също беше предвидено!

Звучеше абсурдно и ирационално, но беше точно така.

* * *

— Господи, такъв ни бил късмета! — почеса се по тила Стефан Динков. — Не очаквах да се случи точно сега!

Целият път пред очите им и рехавата гора от двете му страни бяха залети с вода, чиято мътна повърхност бе изпъстрена с мехурчета от упорито валящия дъжд.

— В капан сме! — безпомощно вдигна рамене Стела Пеева. — Откъде се взе този циклон? Прогнозата беше за слънчево време!

— Нищо не познават! — промърмори недоволно възрастният мъж. — Отрязани сме! Не можем да се върнем в селото!

Наистина реката беше покрила всичко, докъдето стигаше видимостта. Невъзможно беше да се прекоси това водно пространство, без помощта на плавателен съд, а зад гъба им беше морето.

— Може цяла седмица да си останем тук! — въздъхна дълбоко Динков.

Двамата, свити в жълтите си дъждобрани, лъснали от дъждовните капки, се прибраха обратно в паркинга, където мръсните потоци на наводнението още не бяха стигнали. Измокрен и окалян, шприцът Макс лаеше възбудено около тях.

Смутени, те продължиха към къмпинга. Имаше само един час до пладне, но времето беше толкова сиво и потискащо, че внушаваше усещането, че денят ще свърши всеки миг.

— Какво ще правим сега? — отчаяно възкликна блондинката.

Стефан Динков само поклати глава. Какво можеха да направят в тази бедствена ситуация, освен да чакат и да се надяват кризата да приключи по-бързо. А можеше да бъде и по-лошо! Да газят до гърдите в бучащата вода из селските улици, или да попаднат в някой дълбок въртоп…

Неусетно бяха стигнали до бунгалото на Паунов, когато вратата се отвори и самият той се появи на прага.

Беше в черен шушляк, лицето му бе уморено, поздрави ги учтиво.

— Добре, че ви срещнах! — каза. — След десет минути се събираме в „киносалона“, за да обсъдим създалото си положение. Ще се видим там.

И угрижен, забърза нататък, за да предупреди и останалите гости за предстоящото събиране.

„Киносалонът“ беше бунгалото с хромирания бар и огромния плазмен телевизор „Metz“. Трябваше да минат поне още десетина минути, докато се съберат всички.

За Стела Пеева и Стефан Динков, това бяха непознати, но бяха срещали вече някои от тях непосредствено след пристигането им.

Например симпатичната дама, която наближаваше петдесетте, но продължаваше да бъде все така очарователна. Приличаше на застаряваща кинозвезда и както бяха подразбрали, бе пристигнала чак от Ню Йорк.

След нея, изтръсквайки мокрите си дрехи, влезе една двойка — мъж и жена.

Той беше много елегантен, личеше си от пръв поглед, че умее да се грижи за себе си. Изразът на лицето му обаче беше нахакан и в известен смисъл — смущаващ. С такъв тип беше по-добре да си нямаш работа.

Тя беше красива, тип манекенка и вероятно живееше на издръжката на заможния си приятел. Женската интуиция на Стела Пеева й подсказваше, че не са семейни; разговаряха тихо и въпреки че мъжът носеше фамилията Баризи, според нея, си бяха чисти българи.

След това се появиха висок блондин в светъл летен костюм и привлекателен мъж, с шарещи очи, които опипваха внимателно обстановката. Репортерката го нарече шеговито „ченге на курорт“.

Русият плъзна погледа си по насядалите гости и сам се настани в един свободен фотьойл, където отегчено кръстоса краката си.

Стела остана озадачена от реакцията на мнимия италианец. „Май че се познават!“ — хрумна й изведнъж. Поне така изглеждаше, ако се съдеше по изражението на арогантното конте, но от друга страна, блондинът въобще не беше реагирал на размяната им на погледи.

Последни в бунгалото влязоха двете най-опасни птици в тая доста странна менажерия. Плешивият и младият му придружител. Които и да бяха те, студени тръпки я полазиха между лопатките.

Тя отново си отбеляза, че „жабарят“ трепна повторно. Тоя път по-овладяно и незабележимо. „Този май че знае повече от другите!“ — реши репортерката, докато отместваше погледа си от антипатичната му физиономия.

Най-после се бяха събрали всичките десет обитатели на изолирания от света къмпинг „Рай“. „Като десет малки негърчета сме!“ — засмя се мислено тя, без изобщо да подозира, колко права е в действителност!

С притеснен вид, Константин Паунов застана пред тях.

Помисли няколко секунди, преди да произнесе кратката си реч:

— Дами и господа, упълномощен съм от собственика на туристическия обект, — закашля се внезапно, обсебен от някакво потискано до тоя момент неудобство — да ви пусна обръщението му към вас, записано, ето на това DVD-и… — Той непохватно им показа една прозрачна персигласова кутийка с диск в нея.

Младият управител пристъпи от крак на крак, очевидно чувствайки се нелепо, но нямаше как — началството бе наредило тоя цирк.

— Мислехме, че ще обсъждаме бедствието — насмешливо подхвърли от мястото си Данаил Асенов.

Никой не обърна внимание на забележката му, всички бяха изпълнени с напрегнато очакване.

„Господи!“ — помисли си шокирано русата красавица. — „Та те са знаели предварително!“

Само тя и Стефан Динков бяха заинтригувани от случващото се; останалите бяха нервни, но не и чак изненадани.

Без повече предисловия, младият мъж постави диска в плеъра и след няколко манипулации с копчетата на дистанционното, екрана на телевизора трепна и се появи картина.

Беше чернобял образ на оскъдно осветена празна стая. Нямаше и помен от мебелировка, приличаше по-скоро на оголено фотографско ателие или театрално студио в очакване на нов реквизит.

После от множеството сенки се открои една.

Осветлението беше такова, че тя изглеждаше аморфна и призрачна. Можеше да е мъжка или женска. Не беше ясно.

Имаше нещо зловещо и застрашително в нея, сякаш идваше от царството на мъртвите Хедес, или беше вестител от някакво злокобно селение.

Най-после Сянката проговори.

Очевидно използваше електронно устройство за модулиране на гласа си.

Звучеше хрипливо, като нашепване от древен гроб; създаваше ужасяващото впечатление, че ако ей сега плиснеше светлина, щяха да станат свидетели на нещо отблъскващо и смразяващо, което не беше за човешките очи.

Сянката произнесе провлачено и стържещо:

— Аз съм вашият съдия и екзекутор! Питате се защо изглеждам точно така. Всъщност, по-важното е да знаете защо сте тук. Някои от вас са обременени с ужасна вина, поне тия, които са получили покани, принадлежат към тая категория! Останалите са виновни само хипотетично. И от тях зависи дали ще си останат такива, или и те ще се присъединят към списъка ми.

Вие, господин Баризи, сте всъщност гангстера Никола Ваташки, по прякор Усмихнатия! Пластичната операция ви е променила до неузнаваемост, но ужасното ви минало си е все същото!

Вие сте патологичен убиец и сте обвинен, че на 15 юни 1991 година, сте убили на яхтата си „Велзевул“ 15-годишния Боян Кирилов Марков, който не ви е сторил нищо лошо!

Десет месеца по-късно, изпращате убиец в този къмпинг и в нощта на 29-ти срещу 30-ти март 1992 година, причинявате смъртта на Кирил Марков, баща на удавеното от вас момче!

Заради злодеянието ви, ви осъждам на смърт! Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване!

Вие, Данаил Асенов, известен още като Лисицата, сте обвинен, че сте подбудили към престъпление един доведен до безизходица мъж, който ви си е доверил. По този недопустим начин, сте предизвикали смъртта на съученика си Кирил Марков и неговия син!

За това ви престъпно деяние, ви осъждам на смърт, без право на обжалване.

Главен инспектор Пламен Доков, или само Манекена. Като човек на закона, вие би трябвало да защитавате чуждата собственост и живота на гражданите! Вие обаче сте лишен не само от професионална чест, но сте и презрян бандит. Умишлено замисляте и осъществявате мащабен обир на един милион долара, принадлежащи на подсъдимия Никола Ваташки. Но престъплението ви не приключва до тук! Увличате в заговора си един добър човек с цел да го използвате по-късно като алиби за вас и съучастника ви Данаил Асенов-Лисицата. Не ликвидирате лично Кирил Марков, но го тласкате към гибелта му заедно със сина му!

Смъртното ви наказание е абсолютно заслужено!

Венета Анкова, вие сте майка и жена, която дълбоко ме отвращава! В нощта на 14 юни 1991 година, бившият ви съпруг ви се обажда по телефона от една мотелска стая с отчаяната молба да помогнете на детето си!

Сърцето ви не трепва! С чудовищният си егоизъм, обричате на сигурна смърт сина си Боян Марков! Това е ниско и долно, дори животните закрилят малките си в беда! За това съвсем справедливо ще умрете, и дано Бог се смили над душата ви!

Костадин Мацев, известен в подземния свят като Коце Маца. На вашата съвест тежат многобройни убийства, но тук сте подсъдим само за две! Вие сте основният съучастник в убийството на Кирил и Боян Маркови! Вие ги откривате, залавяте и отвеждате на яхтата на подсъдимия Никола Ваташки-Усмихнатия. По-късно им отнемат живота заради престъпната ви активност.

Издавам смъртна присъда и не си мислете, че ще избегнете възмездието, използвайки специфичните си умения! Този път ще претърпите неуспех!

Тук има и петима, които не фигурират в списъка ми с виновни.

Вие, Стела Пеева, сте тук по силата на сляпата случайност. И не сте обвинена в никакво престъпление. Ако, обаче, се опитате да помогнете на осъдените на смърт, ще ви считам за съучастничка и ще ви екзекутирам заедно тях!

Същото важи и за вас, Стефан Динков, както и за вас, Мариана Славова; въпреки че сте любовница на един убиец, вие самата не сте убила никого и за това няма да ви преследвам, освен ако не съдействате на любовника си!

Коце Маца е довел със себе си човек, украинец по националност, на име Евгени Харитонов.

Господине, вие сте наемен убиец и като такъв подлежите на присъда, но в разглеждания случай нямате нищо общо с убийството на семейство Маркови! Зная, че ще се опитате да помогнете на шефа си, за това ви предупреждавам — не го правете, защото ще изгубите живота си!

Приключвам с Константин Паунов.

Вие също сте от невинните, ако искате да оцелеете, запазете неутралитета си!

Благодаря ви за вниманието!

В следващите няколко дни ще преведа в действие издадените смъртни присъди! Съдът се оттегля!

Не ви пожелавам приятно прекарване, защото ничия екзекуция не е приятно изживяване!

Картината на телевизора угасна внезапно и екранът потъмня.

Изведнъж във възцарилата се плътна тишина, някой закрещя пронизително и истерично. Беше Венета Анкова, никой от присъстващите не й се притече на помощ.

* * *

Едва бе заглъхнал писъка на ужасената жена, когато Никола Ваташки-Усмихнатия скочи на крака и изтича до Константин Паунов.

По устните на гангстера играеше познатата садистична усмивка. Беше бесен от гняв, сиреч — смъртоносен.

— Ти!… Ти ли скрои тоя номер!? Знаеш ли с кого се ебаваш, момченце?!?

Беше сграбчил за гърлото младия управител и ако се съдеше по моравата му физиономия, онзи береше душа.

— Остави го на мира!

Мариана Славова го беше хванала изотзад и въпреки откровения страх, изписан на лицето й, се опитваше да го отдели от жертвата му.

Усмихнатия се обърна рязко, зашлевявайки й звучна плесница. Тя падна върху лъскавия под с разкървавена уста и подвити нозе. Полата й се беше повдигнала — бедрата й наистина заслужаваха внимание.

Всички бяха станали от местата си с изопнати от напрежение гримаси. Агресивността на Ваташки не им се нравеше.

Данаил Асенов-Лисицата се беше скрил зад гърбовете на останалите, шокиран, че се е срещнал отново след толкова години с бившия си шеф.

— Престанете с безобразията! — заяви твърдо един мъжки глас.

Погледите на гостите се впиха в Пламен Доков, който стискаше в изпънатата си ръка късоцевен револвер Colt .38 SF-VI.

Насоченото дуло и непоколебимата решимост на Манекена, охладиха като студен душ яростта на бандита. Той заряза полузадушения мъж и вдървено се наведе да помогне на любовницата си, която все още беше замаяна от шамара му.

— Никога повече не ме заплашвайте с оръжие! — изсъска към ченгето, докато отвеждаше приятелката си към дъното на помещението. Пред очите му се мярна Данаил Асенов, това върна опасната усмивка на устните му. Посочи го заканително с пръст. — Не съм те забравил, копеле, ще ми платите с ортака си с лихвите за обира!

— Запазете самообладание! — взе думата Коце Маца — Който и да ни заплашваше от телевизионния екран, той е сам, а ние сме десет! При това някои от нас, не се никак безопасни! — Устните му се разтегнаха във вълча усмивка.

— Кълна ви се!… — изхриптя зад гърба му младият мениджър. — Само изпълнявах указанията на собственика! Нямам нищо общо с отправените заплахи, нямах никакво понятие за съдържанието на диска…

— А кой всъщност притежава това място? — поинтересува се Стефан Динков.

Константин Паунов погледна към уравновесения възрастен мъж.

— Не зная… — изпелтече с пребледняло лице. — Никога не сме се срещали очи в очи! Винаги получавах писмени нареждания…

— Къде е останалият обслужващ персонал? — попита главният инспектор.

— Трябваше да пристигнат утре, но при тези форс маможрни обстоятелства… — Константин замлъкна притеснено.

— Какво ще правим сега? — вметна разстроена русата репортерка.

— Трябва само да изчакаме — отвърна й един глух глас в натежалата тишина. — Той ни обеща, че скоро ще започне с екзекуциите…

Всички погледнаха към Венета Анкова. Имаше нещо прекършено в душата й, което ги караше да изтръпват и да вярват, че скоро ще се случи непоправимото!

Глава 9

Момчето излезе от морските вълни без изобщо да обръща внимание на дъжда, който веднага запердаши по голата му кожа. Заизскачва се без колебание по слегналия мокър пясък, нагоре по склона на стръмната дюна, докато стигна до виещата се като серпентина пътека към къмпинга.

То беше абсолютно безчувствено. Не изпитваше обичайните физически потребности, а духът му бе зареден единствено с несъкрушима неумолимост, защото това, което се канеше да направи по-късно, изискваше непреклонност до самия край.

Докато вървеше уверено в рядката кал, чу зад себе си печалния вой на мелеза.

Добрият стар Брит!

Верният четириног приятел на баща му!

Момчето знаеше как изглежда в очите на престарялото псе. Един тънък, но много жилав младеж, със зеленикава кожа и безразборно полепнали по нея водорасли, мидени черупки и дребни пълзящи рачета. Очите му бяха угаснали, приличаха на два пресни белтъка, без искрица светлинка в тях, уж взрени в нищото и все пак виждащи всичко.

Момчето бе мъртво от цели 15 години.

В измършавелия помияр имаше все още малко живец, но той беше вече близо до смъртта си, за това му бе дадено да го вижда как шляпа под дъждовните капки в отиващия си ден, за да изпълни задачата си.

Момчето най-после стигна до безредно издигнатите на моравата бунгала.

Наоколо беше самотно и безотрадно. Гостите се бяха изпокрили от отприщилия се потоп; никой не изгаряше от желание да се изложи на плющящите струи на стелещата се водна завеса.

Мелезът беше изостанал или най-вероятно се беше скрил, ужасен от предстоящото деяние. Момчето не се интересуваше от кучето. Не му трябваше дружбата му. То беше дошло, обзето от решимост да поправи една стара несправедливост.

Желанието му бе, да не е повече самотно!

Вярно, че във вечно неспокойното море, го очакваше баща му.

Двамата отдавна бродеха из тъмните глъбини и пустеещите нощни плажове, но им липсваше нещо важно и момчето се бе завърнало да си го прибере.

Най-сетне се спря оцъклено и със сплъстени от водата коси.

Тялото му излъчваше флуиди от сладникаво-гнусни миазми на леш.

Беше само на една крачка от изпълнението на плана си.

Плътта му се беше превърнала в плесенясали струпеи.

То хвана дръжката на вратата и я открехна безшумно.

Влезе в бунгало № 5.

Бе дошло да убие майка си.

За да има отново семейство.

* * *

Венета Анкова се прибра в бунгалото измъчвана от силно главоболие.

Не можеше да забрави как я гледаха останалите гости.

Искрено съжаляваше, че си беше изпуснала нервите по този истеричен начин. Но като чу обвиненията на Сянката с хрипливия глас, в сърцето й се насъбра толкова ужас, че тя не издържа и даде воля на чувствата си.

И още нещо, блондинката с шприца, очевидно се канеше да я заговори, но после размисли и си тръгна с възрастния си спътник.

Какво ли искаше да й каже?

Или и тя я презираше, и не желаеше да има нищо общо с нея.

Беше се оказала лоша майка, изглежда — най-лошата; беше изоставила сина си в най-критичния момент от живота му и той беше загинал от ръката на убийци. Но извършеното злодеяние не заличаваше вината й! Тъкмо обратното.

Наплиска очите си с хладна вода на мивката и масажира слепоочията си, но упоритата мигрена не я оставяше на мира.

Измъчено се усмихна на отражението си в огледалото; за своята 48-годишната възраст изглеждаше все още добре! Спомни си как я беше погледнал младият мениджър при първата им среща, определено в очите му блестеше възхищение.

„Господи, винаги съм навита за флирт! Ужасявам се за собствения си живот, а съм толкова грешна пред паметта на Боян!“

Тя легна в широкото легло, без да сваля дрехите си. Опита се да поспи и дори успя да подремне за известно време, но нещо внезапно я стресна и тя отвори очи, сигурна, че не е сама в стаята.

Но в бунгалото, освен нея, нямаше никой друг.

Главоболието й се беше усилило, както и дъждът отвън.

Водните струи пердашеха по стъклата на прозореца.

Погледна часовника си, денят отиваше към края си; скоро щеше да мръкне, а тя се чувстваше изцедена.

Сети, че в банята бе забелязала малка аптечка.

Провери, но остана разочарована: беше празна.

„Боже мой, как ме тормози тая мигрена!“

Огледа се нервно и изведнъж видя на шкафчето до леглото си кутийка с аналгин. Изненада се, че открива лекарството едва сега, но страданието й беше толкова нетърпимо, че без повече да разсъждава, изпи две хапчета. Останалите таблетки прибра обратно в картонената опаковка.

Отново си легна с натежели за сън клепачи. Беше ужасно изморена. Искаше час по-скоро да се отърве от главоболието и да се наспи по човешки. Денят й беше тежък, изпълнен с неприятности и тя копнееше за почивка.

Но вместо това…

Почувства се пренапрегната. Побъркана от страх! Сякаш всичките й кошмари от детството до сега, се бяха пробудили и искаха да я погълнат.

„Мили Боже, какво ми е?!?“

Не умираше, но дишането й беше забързано и накъсано — беше се паникьосала. Не разбираше от какво толкова се бои, ала всичко в стаята й се струваше враждебно и неестествено изкривено, сякаш беше отразено в криви огледала.

„Нима губя разсъдъка си?!“ — помисли си тя изплашено.

Трябваше да потърси помощ, но не беше в състояние; цялата беше вцепенена.

И мигрената й се бе усилила многократно.

Изведнъж осъзна защо се страхува толкова!

Не просто се досети, а го видя със собствените си очи.

Причината беше в синът й Боян…

Беше излязъл от морските дълбини. Виждаше го как шляпа чевръсто под пороя, изкалян и покрит до неузнаваемост с гадости.

Детето й и не съвсем… Беше ужасно чужд и застрашителен тип, с външността на възкръснал мъртвец!

Зомбираното й момче се беше добрало най-сетне до бунгалото.

И тя разбра по извратените му мисли, красноречиво изписани на зеленясалото му лице, че идва… да я убие!

Опита се да се надигне от леглото и да побегне. Но вместо това, се строполи на пода. Неизвестно защо, бе парализирана.

Чу как синът й Боян отваря външната врата. Лъхна я отвратителна смрад на гнилоч и разложена плът.

Изпищя от ужас.

Сърцето й заби лудо в гърдите й.

— Не-е-е…! Господи, не!

Безполезен и отчаян вик.

Живият мъртвец я улови за гърлото.

Нямаше възможност да се бори за живота си, беше изцяло неподвижна!

Нещо влажно и хлъзгаво се уви около шията й.

„Водорасло!“

Стегна я безмилостно като клуп.

Изкара й дъха.

Премаза й ларинкса.

Ръцете на сина й я убиваха!

Странно, но нямаше никаква светлина в края на тунела…

Само безкраен ужас и болка.

* * *

— Не можем да я зарежем просто така! — заяви твърдо Стела Пеева, потръпвайки при спомена за кошмарните си преживявания в бунгало № 5.

— Съгласен съм! — каза Стефан Динков. — Отиваме да предупредим самотната жена да се пази!

Той облече жълтата си мушама и последва приятелката си, която преди пет минути беше нахлула в бунгалото му, измокрена до кости и развълнувана за съдбата на Венета Анкова.

„Има добро сърце!“ — помисли си възрастният мъж, докато вървеше след нея под барабанящите капки на дъжда.

Вече бе мръкнало и те се движеха като две неясни привидения по чакълестата алея. Не разговаряха, защото шумът от пороя заглушаваше всякакъв звук; нямаше смисъл да се надвикват в нощта.

След няколко минути бяха пред бунгалото и спряха стъписани.

Входната врата беше широко отворена. Сноп жълта светлина струеше навън.

И двамата изпитаха зловещо предчувствие, докато прекрачваха прага.

— Господи! — извика ужасено блондинката. — Закъснели сме!… Знаех си аз!… Предчувствах го!…

Стефан Динков я прегърна, хълцайки приглушено тя бе заровила разплаканото си лице в гърдите му.

Жената, на която бяха дошли да помогнат, вече нямаше нужда от нищо!

Венета Анкова висеше на едно въже, завързано за таванския гредоред. Красивата й шия бе прекършена, езикът й — посинял и подут — се бе показал злокобно от устата й.

Нозете й бяха само на педя разстояние от линолеума на пода.

„Как е могла да се обеси?!“ — запита се потресен сивокосият мъж.

Наоколо не се виждаше нито столче, нито масичка, на които да стъпи; само множество кални отпечатъци от боси крака и един гирлянд от водорасли, преметнат като шал през врата й.

„Та това е убийство!“ — проумя най-сетне очевидната истина той.

И усети как ужасът сграбчва вътрешностите му в ледената си хватка.

* * *

Всички се бяха събрали в миниатюрното антре. Главният инспектор им беше забранил да влизат в стаята с трупа: и без това се бяха размотавали достатъчно из местопрестъплението.

„Все пак съм полицай!“ — каза си Пламен Доков. — „Трябва да взема нещата в свои ръце!“

Ясно бе, че Венета Анкова бе удушена с корда и по-късно овесена на гредореда. Очевидно убиецът — мъж или жена — бе физически силен, иначе не би се справил със задачата си.

Калните следи от босите крака можеха да бъдат на всекиго.

Странни бяха водораслите, „украсили“ шията на жертвата, сякаш престъпникът бе целял определени внушения.

— Убиецът не е призрак! — грубо бе казал на Стела Пеева, която беше разказала пред всички за собствените си кошмари в бунгало № 5. — Не вярвам духовете да са стегнали примката!

Докато оглеждаше пода и ъглите на стаята, откри празна кутийка от аналгин, небрежно захвърлена на линолеума. Разгледа я замислено, таблетките се продаваха във всички аптеки.

„Странно!“ — помисли си. — „Обикновено една опаковка съдържа два блистера, но не ги виждам никъде.“

Претърси наоколо, ала не намери нищо. Кой знае защо, това му се стори важно.

„Може пък да е изхвърлила опаковките навън!“ — реши най-накрая.

— Е, до какви потресаващи заключения стигна нашия детектив? — подигра му се със зла усмивка Никола Ваташки.

Пламен Доков, раздразнен хвърли кутийката от лекарството в кошчето за боклук, без изобщо да поглежда към бандита и красивата му метреса, която пребледняла се беше облегнала на рамото му.

— Наоколо броди опасен психопат, може това да не е последната му жертва… — недоволно изсумтя той.

Данаил Асенов-Лисицата наблюдаваше тайно Ваташки, още не можеше да приеме факта, че този нагъл тип с южняшка физиономия е всъщност бившият му шеф.

„Ако става дума за садистичен маниак, няма нужда да го търсим надалеч!“ — помисли си той мрачно, докато гледаше Усмихнатия.

Коце Маца се приближи спокойно до трупа и разгледа разкривената гримаса на лицето му.

— Била е паникьосана — промълви той. — Едва ли е оказала някаква съпротива на убиеца си… Всъщност няма следи от борба.

В тоя миг в бунгалото запъхтян влезе Константин Паунов; беше разбутал безцеремонно Женя Харитонов, Стефан Динков и Стела Пеева, скупчили се в малкото преддверие.

Лицето на управителя беше напрегнато, заеквайки той каза:

— Елате, да видите нещо!

Тръгнаха във вкупом след него. Дъждът беше отслабнал значително, но те не усетиха изобщо разликата. Бяха измокрени, изплашени и въпреки че не знаеха какво ще им покаже мениджърът, бяха уверени, че ще е нещо важно.

Стигнаха до служебното му бунгало и влязоха един след друг в индианска нишка. Озоваха се в дискретно осветен офис, където всичко изглеждаше съвсем безметежно в сравнение с ужасяващата обстановката в бунгало № 5.

— Защо, по дяволите, ни доведохте тук?! — изпусна си нервите главният инспектор.

— Само един момент! — вдигна показалец Константин Паунов.

Той се наведе над широкия плот на бюрото и обърна към тях 17-инчовия монитор на компютъра си.

За миг жеста му изглеждаше безсмислен, но сетне започнаха смаяните възклицания.

— Но това сме ние! — измърмори учуден Данаил Асенов.

На плоския екран имаше скрийн сейвър с техните 3D изображения!

— Погледнете тук! — каза им Паунов, сочейки им първата редица със стилизирани образи.

— Но това… е Венета Анкова! — изсумтя полицаят. — Обесена!… Какво означава всичко това?!?

В полутъмната канцелария възцари смразяваща тишина; на всички им беше станало ясно, че нечий болен ум си играе с тях, изобразявайки екзекуциите на жертвите си. Сянката, която им беше издала смъртни присъди, бе подела жътвата си!

— Не, тоя си няма представа с кого се захваща! — изръмжа Коце Маца. — Чуйте ме добре, от тук нататък, аз командвам! Обещавам ви, че ще спипам тоя задник и ще му пръсна черепа!

* * *

— Това е саморазправа! — възрази ченгето. — Трябва да съобщим на полицията!

— Нямаме телефонна връзка — отбеляза мрачно управителят на къмпинга. — И мобилният ми телефон не работи.

Другите също потвърдиха, че джиесемите им нямат обхват.

— А интернета? — попита репортерка. — Може да уведомим властите с имейл.

— Това вече го опитах, — обясни Константин Паунов — тогава забелязах и този странен скрийн сейвър… Нямаме интернет връзка. И електрозахранване нямаше да имаме, ако не разполагахме със собствен генератор. Всичко е прецакано заради бурята.

— Значи сме изолирани от света? — уточни украинеца Женя Харитонов.

— Поне за няколко дни — вметна уморено Стефан Динков. — Миналогодишното наводнение беше ужасно: удавени животни, залети къщи, свлачища по пътищата, в селото се разминахме на косъм без човешки жертви… Няма смисъл да очакваме помощ отвън, не и преди да се отдръпнат речните води.

— Значи аз командвам! — повтори с метални нотки в гласа Коце Маца. — И първата ми заповед е още тази нощ да се разделим на две групи!

— Това пък защо? — попита Ваташки.

— Много е вероятно убиецът да е сред нас и най-логично е той да е сред така наречените „невинни“, както се изрази нашият „съдия“ от видеозаписа — отговори сериозно гологлавият килър.

— Откъде сте толкова сигурен? — прекъсна го Пламен Доков. — Възможно е маниака да се крие навън!

— Така е, — съгласи се човекът с бръснатия череп — но е по-малко вероятно. Няма да ви изреждам аргументацията си. За всеки случай, ще се разделим на две, а утре, ако времето позволи, ще претърсим околността.

— Правилно! — ухили се Никола Ваташки. — Ние „виновните“ нямаме интерес да се избиваме взаимно! Нека действаме по плана на Коце Маца! Идеята му ми допада!

Професионалният убиец погледна ледено присъстващите и каза с нетърпящ възражение глас:

— Вие Стела Пеева, Стефан Динков, Константин Паунов и Мариана Славова ще бъдете временно изолирани в „киносалона“ до второ нареждане. Ще имате на разположение всичко необходимо: храна, напитки и телевизия! Приемете го като почивка в по-задушевен кръг.

— Почакайте! — Ваташки бе самото олицетворение на гнева. — Приятелката ми няма да ходи никъде, аз отговарям за лоялността й! Тя не е убиец! Освен това Харитонов също бе включен в списъка с „невинните“!

Коце Маца избухна в зловещ смях.

— Женя — невинен агнец?! Господи, та той си е мое куче! Нима точно на вас трябва да обяснявам предмета на нашата дейност?

— Няма да закачате Мариана! — заинати се Усмихнатия, пристъпвайки заплашително напред.

Нещо студено и неприятно се впи в основата на дясното му ухо; нямаше нужда да е Нострадамус, за да се досети какво е.

— Ще трябва да се примирите — чу гърления глас на младия украинец.

— Махни желязото, иначе ще съжаляваш, боклук!… Добре! Тя остава с тях… засега!

Коце Маца вежливо, но твърдо покани посочените мъже и жени да го последват до импровизирания „арест“.

— Ако сте невинни, няма от какво да се боите! — подсмихна се цинично. — Това са само известни… предохранителни мерки.

Никой не се опита да му възрази, украинецът ги държеше със сигурна ръка в обсега на своя 9-милимитров Walther P88.

Глава 10

Пламен Доков не можеше да заспи. Адреналинът му се беше покачил до небесата, беше абсурдно да попадне в царството на Морфей!

Вкъщи страдаше често от безсъние. В такива случаи прескачаше до близкия нощен магазин. Там винаги имаше посетители — зажаднели за алкохол среднощни пияндета или клиенти закъсали просто за храна, или цигари; продавачките бяха хубавички и имаха какво да покажат в дълбоките си деколтета. Изпиваше обичайната си кола, съзерцавайки това, което момичетата предлагаха и вместо да се разсъни, се прибираше у дома и заспиваше като къпан в самотното си легло.

„Трябва да се поразтъпча малко!“ — реши той.

Наоколо, разбира се, нямаше нощен магазин. Нито хващащи окото мадами. Само един луд убиец, една нещастна мъртва жена и дъжд, който се изливаше с дяволско постоянство вече от часове.

Излезе пред бунгалото и застана под арката на входа. Бе почти три часа сутринта, дъждовните струи се стичаха по алеите и попиваха в окосената трева на моравата; Луната се бе скрила зад гъстите облаци, но въпреки всичко мракът не беше непрогледен. Заради електрическия глобус, който светеше над входа на бунгалото на мениджъра.

„За какъв чеп ми беше да се замесвам в тая каша?!“ — упрекна се той.

Дори с Данаил Асенов не можаха да си поговорят по човешки, а не бяха се виждали от години. Нима алчността беше убила душите им?

Изведнъж го побиха тръпки, съжали, че е напуснал топлото легло, а и две-три студени капки се бяха оттекли коварно във врата му. Реши да се прибира, когато забеляза една прокрадващата се тъмна фигура! Дъхът му секна от напрежение. Проследи с поглед предпазливо напредващия към бунгалото на Лисицата човек. След няколко секунди бе идентифицирал среднощния натрапник.

Беше Никола Ваташки.

Абсолютно бе сигурен в това!

Обезпокоен го последва.

Онзи вече беше стигнал до целта си и внимателно изпробваше дръжката на вратата. Явно и за него беше голяма изненада, когато тя се отвори безпроблемно.

„Господи!“

Главният инспектор се затича, защото Усмихнатия беше влязъл в бараката. Зарязал всякаква предпазливост, Манекена влетя след него. Светлината в стаята го заслепи. После петната пред очите му се разсеяха и той можа да се ориентира в обстановката.

Ваташки стоеше като истукан на прага на банята.

Гледаше напрегнато нещо, което бе извън полезрението на полицая.

„Какво, по дяволите…?!?“

Пламен Доков се приближи открито, поглеждайки над рамото на замръзналия мъж.

Картината, която видя го смрази. Не че не беше свикнал със смъртта; тя му беше нещо като занаят, но само за няколко часа толкова трупове?!…

Съвършено гол, високият като върлина Данаил Асенов, лежеше поне на няколко сантиметра под повърхността на пълната до ръба с вода вана. Горкият хитрец се беше удавил най-безславно!

Не му остана време да разсъждава върху кончината му, защото юмрукът на Ваташки се стовари в челюстта му.

Просна се на пода не толкова от силата на удара, колкото от изненада.

— Предупредих ви!

Усмихнатия се опита да му размаже физиономията с пета, но вече възвърнал самообладанието си, полицаят се задейства: претърколи се, измъкна 38-калибровия револвер Colt SF-VI и го насочи с двете си ръце към нападателя си.

Онзи не се респектира и воден от яростта си, се пробва пак да го закове на пода. Тогава Доков стреля. Куршумите се забиха в стената, близо до лявото слепоочие на побеснелия бандит; няколко парченца от ламперията дори раздраха бузата му и това като че ли го вразуми.

— Другия път ще ви пръсна мозъка! — изплю заканата си главният инспектор.

Изправи се тромаво, без да изпуска от очи Никола Ваташки.

Известно време се гледаха кръвнишки и това бе достатъчно Коце Маца и Женя Харитонов да нахлуят в бунгалото с готови за стрелба ютии.

Доков прибра демонстративно колта си с рязана цев, кимвайки към Ваташки:

— Спипах го като се промъкваше насам! Погледнете в банята!

Коце Маца и съратникът му отпуснаха надолу дулата на пистолетите си, и надникнаха там.

— Може да се е подхлъзнал, да си е ударил тила във ваната и губейки съзнание да се е удавил! — подхвърли полицаят. — Такива неща се случват често.

— Случаят не е такъв! — отряза го плешивият убиец. — Бил е убит! Вижте само как се е разплискала водата по теракотените плочки, има и белези по тялото му… Борил се е за живота си, докато някой е натискал главата му под водата.

— Убиецът трябва да е бил атлет, за да се справи! — отбеляза ченгето.

— Или луд! — опонира го Коце Маца. — Те също имат прекомерно много енергия.

— Няма да ви лъжа, бях дошъл да го убия този мръсник, но някой за съжаление ме е изпреварил — избоботи Ваташки с ненавист.

— Това го вярвам! — каза Коце Маца — Ако бяхте вие, нямаше да е толкова чистичко…

Двамата се изгледаха и бандитът избухна в смях.

— Прав сте! Щях да му откъсна главата на този кучи син!

— Възможно е да сте се върнали за втори път на местопрестъплението! Удавили сте го по-рано и сте се промъкнали още веднъж, защото сте забравили нещо важно… — обвини го Манекена.

— Това не е негово дело! — защити го възрастният килър. — Не познавате почерка му, ако беше той, щяхме да газим до коленете в кръв!

— А вие, господин детектив, имате ли алиби? — заяде се Усмихнатия.

— Бях излязъл на чист въздух. Не ме ловеше сън и тогава го забелязах да се прокрадва насам…

— Ние с Женя бяхме заедно — заяви Коце Маца. — Обсъждахме някои наши проекти…

— Тогава излиза, че… — подхвана Пламен Доков.

— Че съм сбъркал! Да, признавам си! — въздъхна старият убиец. — Вероятно маниакът се крие някъде наоколо. Утре ще освободим задържаните, ще организираме щателно претърсване на района. Може и да имаме късмет да го пипнем, в края на краищата, няма къде да се дене в тая буря.

Поговориха си още малко и накрая Коце Маца им предложи да заключат бунгалото, и да се прибират по стаите си. И без това утре им предстоеше нелек ден.

„Нещо не е както трябва!“ — помисли си главният инспектор, докато се връщаше в бунгалото си. — „Прекалено е спокоен Коце Маца и как само го фиксира с поглед украинецът, когато спомена, че са били заедно! Интересно, кой на кого, осигурява алиби по тоя начин?“

Докато другите се разотиваха под капките на несекващия дъжд, убиецът с избръснатия череп, се отби в офиса на Константин Паунов.

Компютърът на бюрото работеше.

Снимката на Данаил Асенов я нямаше.

Скрийн сейвърът изобразяваше стилизирано удавен мъж във вана.

„Може да не е с всичкия си нашият убиец, но не му липсва въображение!“ — каза си Коце Маца, докато замислен напускаше канцеларията.

* * *

На другата сутрин „арестуваните“ бяха пуснати и им бе съобщена трагичната новина, че Данаил Асенов-Лисицата е убит.

Това потресе двамата мъже и двете жени.

Константин Паунов намери сили да каже:

— Този факт премахва ли от нас съмнението, че сме убийци?

— Всъщност, да — отговори Коце Маца. — През цялото време сте били затворени, не виждам как бихте могли да убиете някого!

— Радвам се, че ни имате отново доверие — заяви саркастично Стела Пеева, притиснала към гърдите си шприца Макс. — А ние можем ли… да ви се доверим?

— Убиецът се крие навън — обади се Пламен Доков. — Не е един от нас; за това ще проведем претърсване на местността, до колкото ни позволява бедствието, разбира се.

— Но този човек е опасен! — каза Стефан Динков. — А ние нямаме никакво оръжие!

— Разполагаме с два пистолета и един револвер, както и с боеприпаси за тях — обясни спокойно гологлавият килър. — Огнева мощ, с която можем да възпрем всекиго! Имаме и числено превъзходство! До този момент бяхме плячка, сега обаче ситуацията се променя — ставаме ловци! А бъдете сигурни, че ние умеем да ловуваме!

Тонът и израза на лицето му бяха такива, че никой не се усъмни, че говори истината.

— Заемаме се с работата веднага! — обяви Харитонов. — Но преди това ще прегледаме незаетите бунгала!

Свити в мушами и шушляци, под сипещия се от прихлупеното небе дъжд, те поеха на групи да проверяват бараките.

Навсякъде стаите бяха необитаеми и поддържани спретнато, друго не откриха.

Едно от бунгалата беше едновременно склад и огромен хладилник за продукти. Решиха да оставят двата трупа върху дървените скари на рафтовете му. Беше достатъчно студено, за да се предпазят телата от разлагане; покриха ги с чаршафи и затръшнаха вратата на входа.

„Ето, че си имаме и морга!“ — помисли си главният инспектор. — „Липсват само етикетчетата, завързани за палците на краката, за да бъде всичко наред!“

След това решиха да обходят плажа.

Освен оловните води на морето, контрастиращата пяна на прибоя и изхвърлените по целия плаж водорасли и плавеи, нищо друго забележително не видяха!

— Това не е ли куче? — попита Мариана Славова, сочейки една четиринога фигура, която се скри сред високите треви на дюните.

— Най-вероятно, да — отвърна й Ваташки. — Но не този помияр е целта ни!

После поеха към почернялата от непрекъснатите валежи гора.

Откриха един доста удобен черен път и зашляпаха в калните му коловози.

Скоро излязоха на брега на едно обширно блато.

Кафявата му вода беше абсолютно неподвижна. Любопитно, но този мъртвешки покой ги притегляше с особена магнетична сила.

— Това е торфено тресавище — каза Стефан Динков. — Виждате ли колко измамно стабилна изглежда повърхността му, а всъщност под торфа няма нищо! Стъпете само и се считайте за мъртъвци, тинята ще ви погълне за секунди!

— А този път за къде е? — попита Коце Маца.

— За устието на река Змийска — обясни Константин Паунов. — Когато не е преляла, мястото е много красиво!

Нещо зловещо изсъска в краката им и в същия миг изтрещяха два почти слети изстрела.

В нозете на Пламен Доков, разкъсана на късове се гърчеше голяма змия, която ги бе притеснила със съскането си.

— Ама че гадина! — изруга ченгето. — Дори не я забелязах откъде изпълзя!

— Срещат се често, — изсумтя Стефан Динков — нали реката носи името им…

— Хайде, разделяме се на два екипа! Аз и Женя ще проверим южния край на местността, а вие — северния — нареди Коце Маца. — Ако попаднете на убиеца, сигнализирайте с изстрел!

Те се подчиниха безмълвно и продължиха претърсването. Впрочем скоро стигнаха до границите на наводнението и дълбоките води ги принудиха да се върнат обратно. Освен още няколко водни змии не видяха нищо друго.

След час безплодно дирене, се събраха отново в къмпинга.

Завариха плешивият убиец да ги чака там. Беше изкалян и в лошо настроение.

— Открихте ли нещо? — попита ги.

Въпросът му беше толкова риторичен, че никой не си направи труда да му отговори.

Изморени и обезверени, гостите се прибраха в бунгалата си. Който и да беше убиецът, от него нямаше и следа, а това означаваше, че животът им виси на косъм!

— Къде е украинецът? — попита Паунов Коце Маца, преди да се разделят.

— Още се размотава някъде около тресавището.

— Дано да не му се случи нещо лошо!

— Едва ли! — усмихна се студено убиецът. — Той е с опит!

Пладне настъпи и отмина, следобедните часове се изнизаха под дикта на потискащия дъжд, слънцето почти се беше скрило зад западния хоризонт, а от Женя Харитонов нямаше и помен.

Никой не повдигна въпроса за издирването му, а и нямаше пред кого.

„Комендантът“ на къмпинга, Коце Маца, също беше изчезнал — неизвестно къде и кога.

* * *

Бунгалото беше пълно с плътни сенки, една от тях се беше вторачила преценяващо в Коце Маца.

Убиецът с бръснатата глава не изглеждаше никак притеснен и стоеше абсолютно спокоен пред нея.

— Имахме уговорка! — проговори хрипливо тя. — Вие трябваше да изпълните вашата част от сделката, аз — да ви заплатя за нея!

— Не преиграйвайте чак толкова! — подхвърли насмешливо килърът. — Няма нужда да се криете, аз и без това зная самоличността ви!

— Едва ли! — засмя се с електронния си глас Сянката. — Нещата не изглеждат такива, каквито са! А вие защо убихте украинеца? Това не влизаше в сметките ни?

— Защото договорът е мой и дивидентите от него са си мои! А той искаше да препечели на гърба ми; не понасям да ме крадат! Впрочем, вие започнахте тази двойна игра!

Сянката се раздвижи в полутъмната част от помещението. Ситуацията я забавляваше, макар че обектът на забавлението й беше изключително опасен човек!

— Какво ми пречи да наема двама убийци? Така ще зная, че няма да оплескате плановете ми.

— Милионът е мой! — твърдо заяви плешивият наемник. — Сключихме сделка според която отстранявам посочените от вас мишени, а вие ми заплащате един милион долара. Украинецът се опита да ме прецака, заигравайки се с вас!

— Справихте се отлично с премахването на Венета Анкова! — похвали го Сянката с неприкрито възхищение.

— И вие, с вашите скрийн сейвъри и видео обръщения!

Работодателят му се изкиска в мрака.

— Имам слабост към психологическите ефекти! Но все пак не биваше да убивате колегата си…

— Направих го заради убийството на Данаил Асенов! Това беше моя работа, не биваше да се меси в нея! Излъгах пред другите, че сме били заедно през нощта, за да си осигуря алиби. Той разбра, че съм го надушил; трябваше да го успокоя, че всичко между нас е наред, но всъщност изобщо не беше…

— И заради това го набутахте в тресавището!

— Да, не обичам ебалниците!

— Добре, добре! — Сянката се разшава неспокойно в полуздрача. — Между впрочем с какво упоихте Венета Анкова?

— LSD, синтетична дрога, предизвикваща халюцинации и желание за самоубийство.

— Аха, онази опаковка с аналгин е съдържала LSD; жената го е погълнала, вземайки го за най-обикновено обезболяващо! А после започват да я тормозят кошмари, необяснима паника, стряскащи видения. По-късно вие безпроблемно я удушвате и окачвате на гредореда! Браво! Професионална работа!

Коце Маца пренебрегна похвалите и пристъпи заплашително напред.

— Условията се променят! — заяви студено. — За убийството на останалите искам да ми платите предварително!

Красноречиво се потупа по под мишницата, където държеше пистолета си.

Бяха сами в едно от необитаемите бунгала. Сянката светкавично прецени шансовете си и взе решение.

— Окей. Ще направя така, както казвате. Добавил съм ви един бонус — няколко уличаващи документа, свързващи персоната ви със злодеянието на онази яхта преди 15 години. Както ви писах в имейла, така и ще постъпя!

— Радвам се, че осъзнахте грешката си!

— За украинеца ли намеквате? Да, наистина сбърках с него; оказа се много слаб човек! Ето ви парите и обещания компромат; всичко е в тази чантата…

Сянката побутна с крак към него една издута кожена чанта.

Тя се приплъзна по пода, спирайки се в нозете на професионалния убиец.

Той се наведе предпазливо и дръпна ципа й. Беше пълна с баксове долари. Великолепна и… безкрайно разсейваща гледка!

Бърза като змия, Сянката заби острия си като бръснач нож под лявата му плешка, точно в туптящото му сърце.

Килърът изхърка задавено. Повърна кървава каша.

Веднага разбра, че умира.

Беше ударил и неговия час — по ирония на съдбата — от ръката на един шибан аматьор!

Но Коце Маца нямаше да е Коце Маца, ако последната дума не беше негова!

Той извади чевръсто 9-милимитровия „Glock 17“ от кобура си и стреля само веднъж, преди да издъхне.

Сянката политна назад, просвайки се по гръб, пронизана от куршума.

„Мамка му!“ — помисли си гневно. — „Май че този негодник ме… уби!“

* * *

Стефан Динков се промъкна в дъжда зад административното бунгало и се огледа внимателно.

Нощта беше тиха и влажна, както бяха всички други нощи напоследък. Наоколо нямаше никой; звучеше само познатия рефрен на дъждовните капки.

Това, че нямаше жива душа, го успокои. Без позволение беше взел от офиса на управителя ключовете за пристройката, която бе лепната отзад на бараката.

Той отключи стария катинар, измъкна го от халките и вкара големия пиринчен ключ в ключалката. Завъртя го. Вратата на склада се отвори, скърцайки с несмазаните си панти.

На пръв поглед тясното помещение бе претъпкано с ненужни вехтории. В дъното обаче, на един от рафтовете, бе грижливо прибрана една надуваема лодка. Стоеше си там от години и възрастният мъж си спомни за нея съвсем случайно; беше я виждал миналото лято, когато с приятеля си Константин се ровеха за… вече беше забравил за какво бяха тършували в склада, но лодката си лежеше и сега на прашния стелаж.

Взе я заедно с помпата към нея, поемайки прегърбен под тежестта им към паркинга. След пет-шест минути беше там, задъхан и вир вода.

Паркингът също беше наводнен и равнището на водата бе достигнало до средата на автомобилните гуми.

Той си почина няколко минути, после с помощта на ръчната помпа я подготви за експлоатация.

Беше клас Selva, модел Jolly 270, едноместна, с оребрено дъно и две алуминиеви весла. С високото си газене бе перфектна за плаване при сегашните условия.

„Прекрасно!“ — помисли си среброкосият. — „Ще изчакам до разсъмване, за да отплавам до селото за помощ!“

Дъждът отново се беше усилил и той побърза да скрие лодката в близките шубраци. Тук едва ли някой щеше да я намери до изгрев-слънце.

Върна се в склада, постави помпата на рафта, заключвайки сетне вратата.

Трябваше да прибере ключовете в канцеларията на управителя.

Ослуша се. Като че ли бунгалото беше празно.

Изтощен и плувнал целият в пот, влезе тихичко вътре и… замръзна втрещен.

Безволево отпуснал задника си на въртящия се стол, Константин Паунов седеше с подгизнали в кръв дрехи. На пода до дясната му ръка се бе търкулнал малък лъскав пистолет „Байкал 422“. На бюрото, пред него, имаше лист хартия.

„Какво, какво, по дяволите…?!?“ — изломоти смаяният старец.

Това, което прочете буквално го смаза.

Нямаше смисъл да го препрочита: беше прощално писмо.

Писмо на самоубиец!

Глава 11

Стефан Динков беше отметнал снежнобелия чаршаф и на фона му лицето на мъртвия управител изглеждаше още по-тебеширено.

— Това е бележката, с която се сбогува с нас! — подаде им той поизмачканото късче хартия.

Стела Пеева я прочете с изпълнени със сълзи очи и я даде разтреперана на Мариана Славова; тя пък от своя страна, разстроена я натика в ръцете на Никола Ваташки, който я погледна съвсем формално, преди да я връчи на главния инспектор, който беше чел и други писма на самоубийци.

Оцелелите гости се бяха скупчили в хладилната камера, която се бе превърнала в морга с всичките тия мъртъвци в нея.

— Доколкото разбирам — измърмори Пламен Доков — този младеж е бил депресиран от трагичните събития, разиграли се през последните няколко дни и до голяма степен е обвинявал себе си, че не е могъл да ги предотврати… Изключително чувствителна натура, като се има предвид, че от него самия абсолютно нищо не е зависело!

— Този е един смахнат идиот! — отсъди безсърдечно Усмихнатия. — Да се простреля сам в сърцето, каква глупост!

Стела Пеева си спомни за непохватните му опити да флиртува с нея и това я изпълни с още по-голяма скръб; пристъпи развълнувана напред в желанието си да го докосне.

Стефан Динков бързо покри мъртвия и загрижено пое в обятията си разплаканата блондинка.

— Не се тревожете! — прошепна й бащински в ухото. — Наистина не трябва! Скоро всичко ще се оправи!

Бяха се простили със самоубилия се мениджър. Излязоха премръзнали от хладилния склад, затръшвайки масивната му врата зад себе си.

Денят беше започнал за кой ли път с неприятни новини и с още по-лошо време, което продължаваше да наводнява местността.

Старецът им беше показал новите 3D изображения на монитора на компютъра в бившия офис на Константин Паунов. Едното показваше удавен в тресавището мъж, а другото — гологлав здравеняк, прободен с нож в гърба. Очевидно в първия случай ставаше дума за безследно изчезналия украинец Женя Харитонов, докато вторият труп, колкото и абсурдно да изглеждаше, най-вероятно бе на професионалния убиец Коце Маца!

— Хм-м, трябва да претърсим отново бунгалата! — подхвърли замислено главният инспектор.

Нямаше и какво друго да се направи.

Скоро откриха проснатото, в локва от съсирена кръв, тяло на килъра.

Все още стискаше пистолета си, а на лицето му бе изписана искрена изненада, сякаш не можеше да възприеме факта, че най-после си е намерил майстора!

Всичко това се бе случило час преди да се простят с мъртвия Константин.

Сега, когато бяха останали само петима, подозренията им се бяха изострили до крайност.

За това предпочетоха да се разотидат по стаите си.

Стела Пеева се прибра, подсмърчайки, с нищо неподозиращия, жизнерадостен шприц Макс.

Доков, стиснал в джоба на дънките си късоцевния си колт, влезе в бунгалото си, изпълнен с мрачни предчувствия, че следващия труп може да е самия той.

Никола Ваташки-Усмихнатия почти полово възбуден от надвисналата опасност, реши да си вземе душ, за да поохлади мощния си нагон. Любовницата му Мариана Славова седеше отпуснато на леглото, забола безучастния си поглед в пода.

Всички се бяха отдали на бездеен песимизъм, докато само един от тях беше решил да действа.

Сивокосият мъж изтика гумената лодка в мътните води на пороя и загреба енергично към селото; беше обзет от желанието да доведе по-скоро помощ.

* * *

Нервите на Пламен Доков бяха изпънати до краен предел. Не го свърташе на едно място; имаше чувството, че е затворен в клетка като див звяр, докато някой друг решаваше съдбата му, и то не в негов интерес.

Предпочиташе сам да контролира събитията, ако изобщо това беше възможно в тази шибана ситуация.

Ченгето провери още веднъж патроните в барабана на колта си и доволен го прибра в джоба си. Беше сигурно и надеждно оръжие, никога нямаше да те подведе. Усети, че мисълта за револвера му вдъхва кураж и се хвана за нея като удавник за сламка; каквото и да се случеше, той беше отличен стрелец и нямаше да се предаде без борба!

Изведнъж почувства, че изпитва вълчи глад.

Не помнеше кога за последен път беше хапвал нещо.

Сети се за огромния хладилник, натъпкан с най-разнообразни хранителни продукти и… трупове!

Апетитът му се стопи моментално.

Все пак надделя желанието да излезе от задушната стая. Дъждът беше преминал в невинно рамене; дори покривалото от плътните облаци бе започнало да се разкъсва. Може би, след ден-два, реката щеше да се оттегли в коритото си и те щяха да се махнат от тук. Но дотогава можеха да се случат куп неприятности…

Той излезе навън, поемайки с решителна походка по алеята.

Хрумна му, че в офиса на самоубилия се управител може да има някаква свястна храна.

Две минути по-късно бе пред вносния хладилник до металната кантонерка с папките и посягаше да го отвори, когато вниманието му бе привлечено от нещо странно.

В първия момент, дори не осъзна какво точно го беше заинтригувало, но после разбра и потръпна.

На скрийн сейвъра на включения монитор бе настъпила промяна.

Беше изчезнала снимката му!

Наведе се да разгледа по-добре новата рисунка, която се беше появила: мъж, т.е. той, свил се в ембрионална поза или може би сгърчен, а от устата му течеше нещо…

„Мамка му, какво ли означава това?!?“

Та той беше жив и здрав, и нямаше никаква причина да…

Или пък може би убиецът искаше да му подскаже как ще умре!

Но кой, по дяволите, го заплашваше?

Бяха петима.

Двете жени не се вписваха в представите му като възможни убийци. Сивокосият мъж също беше извън подозренията му.

Най-подходящият кандидат за вманиачен психопат бе Никола Ваташки!

Той без съмнения беше садист и убиец.

Най-вероятно бе извършил всичките убийства в къмпинга, а това че бе включен в списъка като „осъден на смърт“, бе само за отклоняване на подозрението.

Трябваше да нанесе пръв решителния удар, ако искаше да доживее старините си!

Докосна удобната ръкохватката на револвера си, изпитвайки пълна увереност, че може да се справи с убиеца.

„Никой няма да ме упрекне, ако го направя на решето!“ — помисли си злорадо.

Но имаше един проблем. Трябваше да се върне в бунгалото, за да прибере кутията с боеприпасите за колта. Не биваше да разчита само на шестте патрона в гнездата му, колкото и уверен да беше в себе си.

Излезе навън.

Времето беше помрачняло отново; опитите на дневното светило да си пробие път бяха провалени.

Той бързо отиде до бунгалото и влезе в полутъмната стая.

Кутията бе в нощното шкафче до леглото.

Завъртя ключа на стената, но осветлението не работеше.

„Мамка му, сега ли намери да се развали!“

Слепешком бръкна в чекмеджето, напипвайки нещо… хладно и хлъзгаво.

Усети жестоко ухапване по китката си.

Последваха го още болезнени ухапвания… Сякаш беше попаднал на някакво кошмарно гъмжило от…

По зловещото съскане разбра, че това са змии и си спомни за влечугото, което беше убил край тресавището.

Не можа да се противопостави изобщо, защото те бяха навсякъде и го хапеха безогледно. По ръцете, краката, тялото; бяха като побеснели изчадия.

Ужасен се измъкна на моравата под студените пръски на дъжда.

Направи няколко крачки, преди да рухне на мократа трева.

Колтът беше останал недокоснат в джоба му.

Сви се от ужасните спазми като новороден; на устните му бяха избили пяна и безцветна жлъчка.

Ако ухапванията бяха едно-две, сигурно щеше да се отърве, но когато бяха от десетки отровни зъби!

Миг преди мъчителната си смърт, главният инспектор разгада значението на онова загадъчно 3D изображение.

Това бяха предсмъртните му страдания, преди да се представи пред рогатия в преизподнята.

* * *

Лодката плаваше лека като перце между коренищата на повалените дървета и малките островчета от тревисти туфи. Стефан Динков се стремеше да държи курс встрани от руслото на реката. Не му се искаше да попадне в някой вир или въртоп, където лесно би могъл да се удави.

Помисли си, че ако така всеотдайно гребе, нищо чудно скоро да стигне до някой спасителен екип на „Гражданска защита“.

Маневрирайки умело с веслата, той насочи плоскодънната лодка към табелата с името на туристическия обект.

Имаше чувството, че е минала цяла вечност от момента, когато бяха претърпели на това място инцидент със Стела Пеева.

Табелата бе почти покрита с вода, но все още ясно се четеше вандалския надпис с алените букви.

Къмпинг „Смърт“!

Дали пък тази хулиганска проява, не бе скрита символика, провокирана от самия убиец, още тогава, когато бяха идвали насам в това прокълнато място?

Той потрепери и наблегна още по-усърдно на греблата, когато…

…се случи произшествието, от което толкова се страхуваше!

Лодката се удари в някакво невидимо препятствие под водата и заседна, въртейки се безсмислено около оста си.

— Къде ми бяха очите?! — изруга сивокосият и се вторачи в мътната вода, опитвайки се да открие причината за крушението.

И в крайна сметка, успя.

Уви, беше много късно да се спаси!

Онзи изплува като воден дух от мръсната повърхност. Сграбчи го със силните си ръце и мълниеносно го завлече към дъното.

Въпреки светкавичния развой на събитията, старецът разпозна нападателя си, осъзнавайки огромната си грешка преди да умре!

* * *

Любовницата му стоеше без всякакви дрехи пред огледалото и Ваташки за пореден път си помисли какъв невероятен късмет беше изкарал с нея!

Той се приближи зад гъвкавия й гръб, с едно докосване я подкани да се наведе, за да може по-лесно да вкара еректиралия си член в нея. С такава жена не му трябваше виагра, за да се чувства като разгонен котарак.

Перфектните й гърди се бяха втвърдили от обзелата я възбуда и той ги стисна с истинско удоволствие в шепите си.

Докато я тласкаше бавно към върховната точка на акта им, жадно следеше отражението на лицето й в кристалното огледало.

Изражението й беше унесено и същевременно напрегнато, в съответствие с всяко отривисто движение на таза му. Беше притворила клепачите на очите си, а езикът й страстно облизваше сочните й устни.

Той си представи колко пъти му бе правила орална любов с тази уста и това го накара да изстреля спермата си в нея, без повече задръжки.

Сладострастните му конвулсии се придадоха и на нея; тя приглушено изпъшка, свършвайки заедно с него.

Жената се отстрани от все още надървения му член и изтича до банята, за да се измие.

Гол и изтощен след секса, Никола Ваташки застана пред отворения прозорец, вдишвайки богатия на йонни пари въздух.

Слънцето най-после бе успяло да се покаже иззад облачната покривка и лъчите му бяха окъпали съседните бунгала.

Нещо проблесна зад полюшващото се от слабия повей на вятъра перде на отсрещния прозорец. Игривото зайче, което привлече вниманието му, го заинтригува силно, но точно в тоя момент, Мариана застана пред него и го прегърна нежно с двете си ръце. Това беше един от редките й романтични жестове, и то направен в най-неподходящия момент…

Ваташки се беше досетил какъв е произхода на „зайчето“; беше отблясъка на случаен слънчев лъч върху оксидираното дуло на пистолет. Ала вече беше твърде късно, за да направи нещо!

Изстрелът проехтя в същата секунда, когато красивата му приятелка го целуна влюбено по устните… И в следващия миг, мозъкът й се разпиля върху лицето му, а тялото й се отпусна като безволева марионетка в обятията му!

— Н-нее! — изкрещя подивяло той. — Неее, Господи!

За първи път се обръщаше към Бог, но молитвата му нямаше да бъде чута.

Мариана Славова издъхна тихо и кротко от едрокалибрения куршум, предназначен за неговия череп!

— Шибан, гаден мръсник! Мъртъв си! Чуваш ли! Мъртъв си! — изрева бандитът и така както си беше без нищо, с увиснал пенис и оплескан целия в кръвта на мъртвата си метреса, излетя от стаята, без да се замисля, че се хвърля невъоръжен срещу безмилостния убиец.

Затича се заслепен от ярост през локвите; зърна внезапно една тъмна купчинка в окосената трева и се спря задъхан.

Беше Пламен Доков с подпухнало и почерняло лице; една змия с ярка окраска тъкмо се измъкваше от скута му, привлечена от топлината на слънчевите лъчи.

Усмихнатия, вдигнал гневно юмруците си към небето, зави с нечовешки глас; сякаш призоваваше самите ангели-небесни да му станат свидетели за предстоящото отмъщение.

Глава 12

Покрито със съсиреци, дребни кости и частици от мозък, лицето на Никола Ваташки приличаше повече на тотемна маска, отколкото на нормална човешка физиономия.

Влетя животински озъбен в административното бунгало, откъдето беше проехтял фаталния изстрел; освен празния офис и работещия компютър, друго не откри.

На скрийн сейвъра бяха останали само две непроменени снимки: неговата и тази на Стела Пеева.

Образът на Стефан Динков бе заменен със стилизирана рисунка на удавник, отпуснал се във водата край поклащаща се лодка.

„Старият май че е гушнал босилека!“ — отбеляза си механично Усмихнатия, без да изпита никакво съжаление за смъртта му.

Сега поне беше наясно кой е виновникът за убийството на приятелката му!

Онази руса кучка, която се имаше за голямата работа!

Бяха оцелели само те двамата; нямаше кой друг да бъде убиецът, освен тя. Звучеше абсурдно, защото мръсницата изобщо нямаше вид на побъркана маниачка, но фактите говореха против нея!

Ужасяващо усмихнат и декориран целия в червено, той излезе навън.

Дъждовната вода се стичаше на ручейчета по гръбнака и голия му задник; смърдеше неприятно в очите му, но той не обръщаше внимание на тези дреболии.

Отиде до трупа на полицая и внимавайки за змии, го претърси.

Револверът беше в един от джобовете на измокрените му дънки. Провери го, в гнездата имаше шест патрона. Предостатъчно, за да се оправи с госпожица „Фукла!“

Отпуснал с престорена небрежност оръжието покрай бедрото си, пое към бунгалото й. Ритна вратата, оглеждайки стаята, преизпълнен с ненавист. От блондинката и отвратителното й паленце, нямаше и следа.

Излезе, задавен от още по-голяма омраза към нея.

Щеше да я спипа тая курва, нямаше къде да му избяга!

Нещо пробягна в периферното му зрение и той се насочи към бараката, която служеше едновременно за хладилник, склад, а напоследък — и за морга.

Спря се пред входа й и поклащайки се напред-назад, оплискан от главата до петите в алена каша, забърбори с влудяващ детски фалцет:

— Тук съм, момиченцее! Ето ме, идвам да си поиграем на чичо доктор! Трябва да ме извиниш, но аз обичам да кълцам непослушните пациенти! Идвам, пиленце, недей да бягаш от чичо си Ваташки!…

И с окървавената си длан, натисна вратата на огромния хладилник, за да я отвори.

* * *

„Гледай ти, май че е влюбена в него!“ — помисли си русата репортерка, докато наблюдаваше как Мариана Славова целува Ваташки. В същия миг проехтя изстрел и младата жена се отпусна с пронизана глава в обятията на любовника си.

Стела Пеева се вцепени от ужас от неочаквания и трагичен обрат на събитията.

Пет минути по-късно разбра, че Никола Ваташки е превъртял съвсем и я търси под дърво и камък, за да я убие!

Тя притисна Макс към гърдите си, побягвайки накъдето й видят очите.

Искаше да потърси Стефан Динков, но той беше изчезнал още от заранта и нямаше и следа от него.

Видя, че побърканият мъж стои гол и оплескан целият в кръв пред вратата на бунгалото й; в ръката си държеше револвер.

Страхът я принуди да се скрие в първото изпречило се на пътя й убежище.

Когато затръшна вратата след себе си, разбра, че е попаднала в хладилната камера!

Потръпна зиморничаво от студ.

Огледа се безпомощно.

Май че нямаше много места за криене тук, и то с едно немирно кученце в ръцете.

Погали шприцът по бялата козина, за да го успокои и в същия миг чу налудничавия брътвеж на Усмихнатия.

Обясняваше й с фалцетен глас, че бил „чичо доктор“ и как старателно щял да я нареже на парчета, преди да я убие.

Изведнъж й хрумна, че може да легне до някой от труповете и да се завие с чаршаф.

Нямаше защо да се бои от мъртвите, докато живите я застрашаваха!

Избра си тялото на управителя; той я бе харесвал приживе, можеше да й помогне и в смъртта си.

Дръпна савана и това което видя, я накара да запищи от ужас и безнадеждност…

* * *

Усмихнатия чу отчаяния й писък и нахлу триумфирайки в склада.

Зърна пребледнялата жена, свита до един от труповете.

— Хванахте, кучко! — дивашки изрева и стреля с колта, без да се цели. Куршумът се заби до главата й в една от дървените скари.

Чу яростен лай, усети зъбите на шприца, впити в глезена му. Изрита го и палето изплашено изквича.

След това друг звяр изръмжа и още по-яки челюсти се сключиха около прасеца му!

Беше старият Брит.

Забравеният от всички мелез, го беше атакувал неочаквано в гръб.

Побеснял от болка, Ваташки го застреля с два куршума в главата.

Престарелият пес умря почти веднага, щастлив, че отива при мъртвия си господар.

Гангстерът озъбен като вълк и плувнал целият в кръв, се обърна към блондинката.

Но… кучката беше изчезнала междувременно!

Нещо се раздвижи зад рафтовете и той стреля два пъти по посока на звука. Куршумите преобърнаха някакви кутии; той отново натисна спусъка.

След това почувства силен удар и изпепеляваща болка в черепа.

Обърна се; с помътнял поглед се взря в Сянката пред себе си.

Опита се да я застреля, но ударникът глухо изщрака.

— Нямате повече патрони! — приятелски му обясни тя.

Главата го цепеше страхотно; политна от ужасната болка.

И си беше точно така, в буквалния смисъл на думата, защото зад тила му стърчеше дръжката на голям месарски сатър.

Лицето му се покри с кръв; умря без да може да разпознае неясната Сянка.

* * *

Стела Пеева излезе иззад кашоните с консерви и неуверено пристъпи напред към спасителя си, едва удържайки тремора на тялото си. Имаше чувството, че всеки миг краката й ще й изневерят и ще се просне безпомощна на пода.

Само преди минута на ложето на мениджъра беше зърнала изстиналия труп на Стефан Динков!

А сега…

Сянката й се усмихна притеснено; също както й се бе усмихвал приживе Константин Паунов. Всъщност това си беше самият той, с поизмокрени и поизцапани с чужда кръв дрехи, но той — симпатичният и винаги услужлив управител на къмпинг „Рай“!

— Нима вие… вие сте…?!? — тя не можа да изрече ужасното обвинение, защото изведнъж й призля и изгуби съзнание.

* * *

— Добре дошла! — любезно я поздрави Константин Паунов, когато тя се свести и примижа объркано срещу светлината, струяща от прозореца. Лежеше на черното кожено канапе в офиса му, под главата й беше поставена удобна възглавница.

— Вие се бяхте самоубили, а всъщност сте жив… — промълви отпаднало блондинката. — Мисля,… че ми дойде прекалено много за един ден…

— Ако не беше Стефан Динков нямаше да мога да инсценирам самоубийството си — отговори й съвсем сериозно той.

Тя си спомни как старецът деликатно я беше отстранил, за да не докосне „трупа“ му. Ако беше го направила, вероятно щеше да разбере, че тялото въобще не е вкочанено!

— Убихте приятеля си, за да не ви издаде? — попита тя иронично.

— Не, разбира се! — Паунов я стрелна възмутено с поглед. — Направих го, защото беше отплавал с една лодка, да търси помощ от селото. Не можех да допусна това да се случи; тогава всичките ми планове отиваха по дяволите, а това не влизаше в сметките ми!

— Излиза, че старецът сам си е изпросил убийството!

— Оценявам сарказма ви, но е точно така!

— Съвестта ви не ви измъчва особено… А защо изобщо трябваше да симулирате самоубийство си?

— Заради Коце Маца! Още от самото начало го бях наел да работи за мен. Срещу солиден хонорар трябваше да ликвидира осъдените на смърт. Разбира се, не бях му споменал, че накрая бях решил да го елиминирам лично! Но помощникът му, Женя Харитонов, провали всичко с алчността си…

— Нима?

— Да! Венета Анкова умря по график от ръката на Коце Маца, който я удуши, за да я окачи по-късно на гредореда! Ювелирна работа! Но Харитонов се полакоми и пожела да работи за себе си. Удави във ваната Данаил Асенов-Лисицата, открадвайки по тази начин поръчката от шефа си. Коце Маца не прощава подобни самодейности и го набута жив в тресавището, докато претърсвахме околността за мистериозния убиец…

— Май че сам се ласкаете!

— Но вие се интересувахте от „самоубийство“ ми, нали?

— Да, продължете, моля.

— Коце Маца поиска да се разплатим веднага и ме заплаши със саморазправа. Не можех да разчитам повече на него, за това го прободох с нож в гърба… Той обаче успя да ме простреля; реших, че умирам, докато всъщност бях само леко ранен под мишницата! Тогава ми хрумна идеята да се престоря на мъртъв, за да си разчистя по-лесно сметките с осъдените… През нощта го обсъдихме със Стефан Динков; излъгах го, че искам да изоблича убиеца като инсценирам собственото си самоубийството. Убедих го, че така ще имам повече свобода на действие и ще мога да хвана психопата. Той се улови на въдицата ми и ми помогна да нагласим нещата около мнимата ми смърт.

Стела Пеева се сети за красивата Мариана; сълзите й сами потекоха по бузите й.

— Но защо убихте приятелката на Ваташки?! Тя нямаше нищо общо с обвиненията ви!

Той намръщено се поразходи из офиса.

— Стана съвсем случайно! Стрелях по Усмихнатия, а куршумът улучи нея, докато го прегръщаше… Не съм целял смъртта й! А по-късно убих любовникът й с онзи сатър, спасявайки живота ви!

— А полицаят, видях го сгърчен на моравата?

— Пламен Доков беше една от най-гадните твари в трагедията със семейство Маркови! За това изсипах един чувал с отровни змии в стаята му и те го изпохапаха до смърт! Усойницата умря от зъбите на собствените си събратя!

— И един последен въпрос. Каква е връзката ви с Кирил и Боян Маркови?

— На тях дължа сегашния си живот! — промълви той замислено. — Всъщност името ми не е Константин Паунов… Историята започна преди петнайсет години, съвсем случайно, както обикновено се случва в приказките… — той зарея погледа си някъде над главата й, връщайки се назад във времето. — Трябва да я чуете, за да не ви изглеждам такова голямо чудовище…

* * *

14 юни 1991 година

Кирил Марков видя през шпионката на входната вратата слабичкия Васил Бориславов, най-добрият приятел на Боян.

Момчето беше дошло да попита как е приятелят му след операцията.

Но Марков видя в появата му божията промисъл, която му даваше възможност да изиграе хиените, впримчили го в смъртоносната си мрежа.

Той покани любезно хлапето в апартамента.

Наля му чаша кафе. Нямаше излишно време за разтакаване, но не искаше да подплаши госта си с прибързаните си брътвежи.

— Васко, — започна с възможно най-ласкавия си тон — зная, че това, което ще поискам от теб, ще ти се стори малко странно, но ние с Боян нямаме по-близък човек на когото да доверим! — и докато го казваше, си даде ясната сметка, че това е точно така. — Работата е в това, — продължи той — че трябва да скрием нещо, а не бива да го поверяваме в ръцете на чужди хора! За това те моля да ни направиш тази услуга! Със сина ми ще ти бъдем благодарни до гроб! — Нещо го жегна под лъжичката; може би думите му не бяха лишени от основание и смъртта беше наблизо!

Кирил Марков не дочака момчето да му отговори, а отиде във всекидневната, откъдето се върна с една издута чанта.

— Моля те, — заяви пресипнало — само за няколко дни! Ако… — той се насили да изглежда спокоен — не те потърсим след тяхното изтичане, всичко в чантата е ваше — на теб и на майка ти! Вие сте добри хора, заслужавате да сте щастливи!

Преди смаяният младеж да успее да каже нещо, Марков го избута извън апартамента.

— Върви! — побутна го настоятелно по лакътя. — И Бог да те пази, момчето ми!

Васко се прибра вкъщи с тежката чанта, смутен и объркан.

Нищо не каза на болната си майка; не посмя да надникне и в поверената му чантата, която прибра в стаята си.

На другия ден неизвестни взломаджии разбиха апартамента на Маркови.

Не бяха откраднали нищо, но сърцето на осемнайсетгодишния младеж се сви от тревога, защото бе сигурен, че инцидентът е свързан по някакъв начин с мистериозната чанта.

След като отмина цяла седмица, младият човек бе сериозно обезпокоен. Нямаше никаква вест нито от приятеля му, нито от баща му, а кожената чанта, която беше скрил в гардероба го притесняваше много!

След още седем дни се появиха полицаи, които започнаха да разпитват за изчезналото семейство. Никой не знаеше нищо за тях, нито беше чувал, което беше извънредно тревожно!

Васил Бориславов най-сетне се престраши да провери съдържанието на чантата.

О, Господи!

Не беше виждал толкова пари никога през живота си!

Това едновременно го ужаси и очарова.

Чичо Кирил беше казал, че ако им се случи нещо с Боян, наличността в чантата остава за него и за майка му!…

…Отминаха години.

Васил Бориславов използва парите находчиво и умно, като истинска финансова акула.

Милионът се удвои, после се утрои, а след петнайсет години го направи един от най-богатите хора в страната.

Белите дробове на майка му бяха излекувани отдавна. Здравето й беше възстановено както преди!

Беше получил престижно образование в чужбина; не си знаеше парите, пък и това не го вълнуваше особено; от някогашното плахо и слабичко момче не беше останало и следа. Беше се превърнал в красив и отлично сложен мъж, какъвто сигурно щеше да бъде и приятелят му Боян, ако беше жив!

Васил Бориславов направи всичко по силите си, за да научи кои са убийците на неговите благодетели.

С помощта на внушителните си капитали, достигна до канавата на цялата драма от 1991–92 година.

Купи на търг злополучния къмпинг „Рай“, модернизира го; изпрати имейли на петте „подсъдими“, на които вече беше „издал“ смъртни присъди.

Тези убийци не заслужаваха да живеят и той беше направил всичко възможно да ги накаже справедливо в памет на най-добрите хора, които беше познавал през досегашния си трийсет и три годишен живот…

* * *

Блондинката го гледа около минута с отворена уста.

После се сети, че не е прилично и я затвори.

— Значи всъщност вие сте?…

— Да, аз съм Васил Бориславов — отговори й с въздишка. — Сега знаете всичко! Аз съм онова невзрачно хлапе, което Кирил Марков превърна в богаташ…

— Това е изумително! — промълви Стела Пеева, впечатлена от историята му.

— Животът е най-невероятната измислица — дари я уморен с усмивката си той.

— А какво ще стане с мене? — смутено попита тя. Странно, но досега не беше изпитала страх, дори когато разговаряха за убийствата, планирани или извършени от самия него. За четвърт час се бе вживяла в репортерската си професия и беше забравила за реалната опасност. А тя си беше тук — от плът и кръв — и стоеше точно пред нея!

Бориславов я изгледа изпитателно, подсмихвайки се.

— От вас зависи! — отрони най-накрая мнимият мениджър. — Има две възможности и вие ще изберете едната от тях.

Тя почувства как паниката се надига в душата й.

— Какво сте намислили?

Той потърка замислено брадичката си. После се завъртя на пети и отиде до сейфа, поставен до металната кантонерка с документите, набра комбинацията и го отвори.

Извади от там обемиста чанта и я хвърли небрежно в краката й.

— Това е спестения хонорар на Коце Маца — заяви безизразно. — Тук са един милион долара! Могат да бъдат ваши, ако вземете правилното решение.

— А какво е то? — попита тя с пресъхнало гърло.

— Прибирате парите като компенсация за преживените неприятностите и изтривате от паметта си какво сте видели тук!

— Досещам се за алтернативата!

— Зная, че сте интелигентно момиче и няма да ме вкарате в безизходица… — младият мъж многозначително погледна към тикнатия в колана му пистолет. — Както казах, от вас зависи какво ще предпочетете — богатия живот или безмислената смърт!

Между тях се възцари тежка тишина.

Нещо задраска настоятелно отвън на прага.

Васил Бориславов се усмихна и отвори вратата.

В офиса с радостно лаене влетя шприцът Макс.

След миг вече се беше настанил в скута й и ближеше ръцете й.

Тя погледна чантата с милиона, после — чаровния убиец.

Нима имаше друг избор, освен да запази живота си?

Погледът й отново се спря на претъпканата с пари чанта…

Към следващата част или към съдържанието

Йордан Матеев Смърт край морето (3)

Метаданни

Данни

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора частКъмпинг „Смърт“

Глава 6

Глава 7

Глава 8

Глава 9

Глава 10

Глава 11

Глава 12

Йордан Матеев
Смърт край морето (3)

Втора част
Къмпинг „Смърт“