Йордан Матеев
Смърт край морето (2)

Глава 1

Десет месеца по-рано

 

Никола Ваташки, по прякор Усмихнатия, бе бивш спортист и настоящ бизнесмен. В края на 89-та бе имал проблеми със закона, дори за известно време бе лежал в затвора. А там, както се казва, бе попаднал на хора и бе станал човек. След предсрочното си освобождаване, Ваташки бе загребал здраво от кацата с меда. Могъщи покровители му бяха осигурили безсрочни заеми единствено срещу обещанието, че един ден, когато завърти капиталите им, няма да се окаже неблагодарник, а ще се отчете пред тях по подобаващ начин. Ваташки бе схватлив ученик и бе инвестирал в различни сфери на легалната и нелегалната икономика. Още повече, че неговите благодетели му бяха дали да разбере, че, общо взето, няма да се погнусят, ако се изцапа с кръв. В края на краищата, парите не миришат и ако Никола Ваташки им заприходеше солидни приходи от криминалната си дейност, никой нямаше да му се обиди или да го обвини в неморалност.

Ваташки, който бе едва на тридесет години, як като бик и без никакви задръжки в живота, си бе показал скоро рогата. Оргиите с проститутки, пиянските сбивания и непрекъснатите сблъсъци с органите на реда бяха обичайна практика за него. Уви, твърде бързо, младият мъж бе демонстрирал, че е пристрастен към насилието в най-разнородните му форми. Измъчваше и убиваше не само по „необходимост“, а го правеше често и за собствено удоволствие. Заиграеше ли на устните му онази опасна усмивка, връщане назад нямаше. Ей така усмихнат, Ваташки бе в състояние да измисли и приведе в действие най-разнообразни методи за убийство или инквизиране, заради които, дори обръгнали садисти с дългогодишен опит, биха се изчервили от срам, че не са се досетили. Затова му бяха лепнали прозвището — Усмихнатия!

Сутринта на онзи първи ден от месец юни, Ваташки се събуди със забит нос в нечий задник. Слава Богу, че беше дамски, защото в противен случай щеше да се лее кръв.

Усмихнатия беше махмурлия. Главата го цепеше, сякаш триста дяволи играеха билярд в нея. Не помнеше какви ги бе вършил предната нощ — най-вероятно бяха пийнали с браточките и бяха обиколили заведенията в града. Огледа жената до себе си, беше му непозната. Платинена блондинка със силиконови цици и ангелско тяло. Спеше заровила муцуна в пухената възглавница и сигурно щеше да си остане така до късния следобед.

Ваташки стана, съзерцавайки критично увисналия си член. Хрумна му, че тая кучка го е изцедила напълно или може би погълнатият алкохол бе виновен за това? Нямаше значение! В момента се чувстваше отвратително. Досущ като припикано мушкато.

Огледа се. Стаята му беше позната. Всъщност това беше една от спалните му в огромната му къща на улица „Драгоман“ 12. Това беше добре. Мразеше да се събужда в хотелски стаи или бог знае къде. Това го изнервяше допълнително. А когато се нервираше беше склонен към… подсмихна се — изпълнения от по-друг характер!

— Мамка му! — изруга, докато се обличаше.

Кракът му упорито отказваше да влезе в един от крачолите. Най-сетне си обу панталоните и си запаса ризата. Господи, как го болеше главата, направо му идеше да се гръмне!

Усетил раздвижване в съседната стая, на прага се появи Гибона. Бодигардът му действително приличаше на маймуна, но беше много обигран и му бе спасявал задника неведнъж, затова го ценеше и му позволяваше някои волности, като сегашната например — да зяпа задника на любовницата му.

— Закъснява ме — уведоми го Гибона. — Срещата е само след половин час, а момчетата не са инструктирани.

— Не ме пришпорвай! — изсумтя Ваташки и отиде в банята да изплакне очите и устата си, която ухаеше на канеф. Най-сетне бе готов. Макар и с размътена глава. Изпи два аналгина и си плю в пазвата да се изцери по-бързо.

Предстоеше им делови разговор с колеги от бранша. Уж рутинна работа, но на такива събирания никога не се знаеше. За това и момчетата трябваше да са с ютии и да са наясно как да действат, ако някой започнеше да се ебава.

Гибона беше избързал напред. Чу го как отваря външната врата и я захлопва зад себе си. „Бързата кучка, слепи ги ражда!“ , помисли си с досада Ваташки. И се намръщи от болката, която измъчваше мозъка му.

Беше стигнал до вестибюла, когато прерови джобовете на панталона си и разбра, че ключовете за беемвето не са в него. Сигурно ги бе изръсил в стаята, при платинената курва. Понечи да се върне обратно, но се сети навреме, че телохранителят му носи резервни в себе си. Погледна бегло часовникът си, вече закъсняваха, не биваше да се разтакава още.

Натисна дръжката на входната врата и излезе навън.

Беше топъл, слънчев ден. Истинско бижу за подранилите немски туристи. Тръгна сред разцъфналите цветя в градината към дворната порта. Настроението му бе започнало да се оправя. И как иначе — в такъв великолепен ден?

Гибона се беше качил в бавареца и се бе навел над арматурното табло.

„Иска да я паркира на по-удобно място.“ — Реши Усмихнатия, докато се приближаваше забързан.

И тогава се случи нещо неочаквано.

Явно бодигардът беше завъртял ключа в стартера, но интересно защо предния капак на луксозната кола бавно се отдели от мястото си и плавно се завъртя във въздуха. Последваха го с оглушителен трясък и други части от бронята на автомобила. Взривната вълна и парещия й дъх го захвърлиха в лехата с хризантеми. Едва когато усети болката от допира си с един шарнирен болт, Усмихнатия осъзна, че бяха се опитали да го убият. Но Гибона го беше спасил за пореден път, гушвайки букета вместо него!

* * *

С Данаил не бяха разговаряли задушевно от години. Някога бяха съученици в техникума, след това бяха ергенували заедно, дори известно време бяха колеги в корабостроителницата, а по-късно всеки бе поел по жизнения си път. Естествено, бяха загубили бързо дирите си, понякога се срещаха абсолютно случайно, питаха се как са със здравето, дали бяха създали семейства и какви деца имаха. И после се разделяха, до следващия път, когато отново си разменяха банални любезности и всеки си тръгваше, за да забрави какво са си казали още на първия ъгъл.

Този път обаче беше различно. Преди месец съдбата ги беше срещнала пред стълбите на пощата, но сега Данаил Асенов, охранен и издокаран в скъп костюм мъж, беше настоял да си разменят телефоните. Беше му мушнал в ръцете визитката си и беше изчакал снизходително, старият му приятел, Кирил Марков, да си напише домашния телефон на гърба на една платена сметка за ток. После си бяха обещали тържествено да се чуят и ако имаше съмнения относно искреността на поетото обещание, то те се разсеяха като дим още на следващия ден, когато Данаил му беше позвънил и му беше предложил да пийнат по една бира някъде.

И така, в продължение на четири седмици, се бяха изредили няколко проникновени срещи, обилно полети с изстудено пиво, и бяха припомнени не една или две случки от доброто старо време, когато още бяха млади и животът не ги беше впримчил в безпощадната си хватка. По всичко си личеше, че Данаил беше преуспял през последните години. На шията му висеше ланец от чисто злато, масивни пръстени от същия метал украсяваха пръстите и на двете му ръце, а и колата, която караше, струваше кажи-речи цяло състояние. Съученикът на Кирил охотно плащаше всички сметки и дума не даваше да се отвори, приятелят му да се бърка за подобни дреболии. Това отношение едновременно радваше и притесняваше, Марков, защото той не искаше да изглежда в очите на заможния си приятел като беден роднина. Но от друга страна, нали се познаваха от деца…

И сега разговорът им вървеше лек и приятен. Седяха около масичката, под едно сенчесто дърво, пред кафене „Евъргрийн“, отпиваха с удоволствие от ледената бира и гледаха разсеяно безгрижните хлапета, които тичаха под зорките погледи на своите баби, майки и дядовци или се пързаляха с весели крясъци по металната пързалка в детския кът на градината. По това време на деня, площад „Свети Лаврентий“, беше оживен, хората търсеха прохлада от душните си квартири или бяха извели на разходка домашните си любимци, които тичаха енергично из тревните площи. Но едва ли интересните породи кучета вълнуваха в тоя миг, Кирил Марков, който най-неочаквано беше получил изкусително предложение за работа.

— Наясно съм, че имаш материални проблеми, че синът ти расте, че скоро ще се нуждаеш от средства да го изучиш в университет — редеше с подкупващ тон Данаил. — Искам да ти помогна! Нали за това са приятелите, да си помагат взаимно!

За пръв път от много време, Кирил се почувства поласкан, че някой се е загрижил за него. Пък и съученикът му беше прав в едно, синът му Боян, след два месеца навършваше петнадесет години, след три щеше да кандидатства във ВУЗ. А баща му бъхтеше за жълти стотинки като пазач в строителен обект. Денем си докарваше пак на същия строеж по нещо допълнително. А гледай приятелят му докъде се беше издигнал! Караше мерцедес S 600, беше редовен клиент на модните бутици, обувките му май че бяха италиански, а не от изкуствена кожа и с изядени подметки като неговите.

— Добре де! — измърмори примирено. — Ще се включа в играта. Доколкото разбирам, става въпрос за доста пари…

Асенов се подсмихна лукаво. Направи драматична пауза, за да подсили ефекта от думите си. Даде си вид, че размисля, че е прекалено развълнуван за съдбата на стария си приятел.

— Ситуацията е хем проста, хем тънка! — започна внимателно. — Не е съвсем законна наистина,… но бъди сигурен, че няма да си имаме неприятности с властите! Човекът когото ще… ощетим, няма да се оплаче никъде. Това ти го гарантирам!

Кирил се позасмя притеснено. Личеше си, че се чувства в небрано лозе.

— Значи ще нанасяме щети, така ли!

— Няма нищо страшно! Ще направим пари и толкова!

— Ако вляза в пандиза, сухото няма да ми е от полза…

— Довери ми се, големите мангизи са винаги гаранция, че няма да търкаш затворническия нар! Освен това далаверата е опечена, прибираме оборота и изчезваме яко дим! Жертвата е търгаш, червив от пари! Знаеш как става сега, придобил ги е, ловко заобикаляйки закона! В никакъв случай няма да потърси помощ от полицията! Не е вчерашен. Ще привлече излишно внимание! А за него не е проблем да си възстанови загубите! Чаткаш ли? Предлагам ти да издоим един новобогаташ, няма да обидим честен човек, повярвай ми!

Марков притихна. За първи път в душата му се прокрадна убеждението, че това, което говорят не е само празнословие , а добре обмислена акция. Вярно, че понамирисваше на прокурор, но, кой в сегашна България беше натрупал капиталите си по законен начин! Нямаше такъв милионер, който да бе чакал на една-единствена заплата.

Изведнъж се сети, че трябва да купи на Боян нови маратонки, че дънките му са протрити. А беше обещал на хлапето и велосипед. Да-а, издръжката на един подрастващ не беше никак лесна!

Загледа се в играещите малчугани. Сигурно и техните родители бяха готови на всичко в името на благоденствието им. Помисли си с горчивина, че ако жена му, не ги беше напуснала, сигурно нещата нямаше да са така нелицеприятни.

— Имаш ли план? — чу хрипкавия си глас.

Съученикът му понечи да отговори, когато сервитьорката го повика на телефона.

Той каза „Аз съм!“ и слуша известно време в слушалката. После затвори, без да добави нищо.

— Имам план, Кирил! И то какъв! — отговори на стария си приятел си, сядайки на масата.

Ако Кирил Марков беше по-наблюдателен, щеше да забележи лукавите пламъчета в очите му. Щеше да осъзнае, че го подвежда един алчен и безмилостен човек. Но простодушният, тридесет и девет годишен мъж, бе прекалено вглъбен в проблемите си, за да отбележи всичко това.

Не случайно, Данаил Асенов бе получил прякора си, Лисицата.

Този едър, тъмнорус мъж, със самодоволен вид и ръст на баскетболист, бе успял да стане помощник на един от най-престъпните босове в град, Никола Ваташки — Усмихнатия. Беше го постигнал, участвайки активно в изнудвания, измами, убийства и други противозаконни деяния, заради които бе следствен по няколко висящи дела. Ала тия подробности, Кирил нямаше откъде да ги знае, а когато ги научи — бе прекалено късно за него!

* * *

Мечката беше човек, който имаше навика да посещава среднощните заведения, да си избира някое от момичета там, да го отвлича пред изумените погледи на приятелите му и после да го изнасилва многократно в извънградската си къща, където писъците му огласяха единствено пустите кьошкове.

Старши лейтенант Пламен Доков беше решил да сложи край на това издевателство над злочестите девойки. Една нощ, си беше избрал удобна позиция сред високите треви на един хълм край шосето, което отвеждаше към вилата на Мечката, и беше лежал търпеливо на твърдата земя с 9-милимитров снайпер „Винторез“ 6П29 на рамото.

Призори, упорството му беше възнаградено, беемвето на насилника се бе появило иззад завоя. Скоро едрата му, ниско подстригана глава, изникна в мощната оптика на пушката му. В сивкавия здрач на зората изригна ален фонтан. Куршумът бе пронизал слепоочието на Борислав Милчев-Мечката, предизвиквайки моменталната му смърт.

Скъпата кола се беше забила в канавката, беше се преобърнала и накрая бе избухнала в оранжеви пламъци. Слава Богу, че този път негодникът бе пътувал сам! През деня сензационната новина бе разпространена от медиите, а убийството бе приписано на някоя от конкурентните групировки.

Пламен Доков беше честен човек. Ненавиждаше престъпниците, съвестно се бореше с организираната престъпност, която постепенно се беше сляла с държавата. Разбира се, не беше в състояние да отстрани всички „братлета“, а тези, които арестуваше като оперативен работник, се задържаха съвсем за малко в следствения арест.

И друго потискаше младия мъж, заплатата му беше абсолютно смешна! С такива пари не можеше да се почувства човек и да създаде нормално семейство. А скоро навършваше тридесетте. И на практика не беше постигнал нищо в живота си!

За това с присъщата си радикалност, реши да вземе съдбата си в собствени ръце.

Направи нужните проучвания, свърза се с подходящите хора и състави план как да преуспее. Оперативният беше красив мъж, отличник в спортната и бойната подготовка, с фини черти на винаги гладко избръснато си лице. Скоро след постъпването си на работа, му бяха лепнали прякора Манекена, и то напълно справедливо. Понякога престъпниците се подвеждаха по фасадата му, но много бързо разбираха, че са сбъркали, когато ги приковеше с разбити физиономии към радиатора в полицейското управление.

Така се случи и при запознанството им с Данаил Асенов — Лисицата, през една късна доба на януари.

Лисицата се беше подквасил на някакъв коктейл. Караше нехайно, превишавайки разрешената от правилника скорост. И за да има повече емоции, правеше едни такива сложни зигзаги по осевата линия на булеварда, сякаш се намираше на тренировъчен полигон. И точно в най-вълнуващия момент, чу приглушения вой на сирена зад себе си. Бял форд, с ярко син хоризонтален надпис на купето „полиция“, го спря. Красив мъж в спретната офицерска униформа козирува и му поиска вежливо книжката.

Лисицата се ухили, тикайки в ръцете на проверяващия подкуп, придружен с пиянска закачка за гей общността в полицията. Ако беше трезвен, сигурно щеше да се отнесе с нужното уважение към фантето, но…

След това внезапно усети как го издърпват за косите, измъкват го от мерцедеса, забиват лицето му в бронята на колата и го отарашват с ловки движения.

— А това, драги, какво е? — попита го старши лейтенантът насмешливо. Навираше в носа му пакетче с бял прах.

Данаил никога не носеше дрога в себе си. Ясно бе, че ченгето му беше скроило номер! Въпросът беше какво ще му струва това.

— Недей така, шефе! Хайде да се разберем с добро, а?

И се разбраха по-късно в едно кафене, на чаша капучино.

Данаил Асенов му даде всичките си налични долари, а полицаят поиска да се видят пак.

„Приятелството“ им се задълбочи в следващите месеци. Обединяваше ги една обща цел — желанието им да забогатеят! Така неусетно възникна и плана им за обира. Дързък и смел, какъвто само Пламен Доков, можеше да измисли. Лисицата му се възхити и макар да бе сериозно обезпокоен от последствията, даде съгласието си. Веднъж се живее, дявол да го вземе, или взимаш всичко от тоя шибан живот или умираш млад!

От тогава бяха изминали седмици, но този слънчев първи юни, беше изключително важен за замисъла им.

Старши лейтенантът, самоуверен и гъвкав като пантера, се беше спотаил във входа на старата жилищна кооперация и опитвайки се да игнорира вонята на котешка урина, следеше зорко лъскавото беемве.

Засега по улицата се мяркаха редки минувачи, което беше чудесно, защото не искаше да пострадат невинни.

Най-сетне якият като мамут бодигард на Никола Ваташки, седна зад волана. Завъртя ключът и последвалият взрив бе наистина зашеметяваш!

Чарковете на возилото още не бяха се слегнали наоколо, когато обезумелият Ваташки изскочи на улицата, размахвайки озверял юмруците си.

Хората от съседните сгради също бяха наизлезли и коментираха оживено нанесените щети, предимно строшени стъкла на прозорци и врати. Данданията нарастваше и ченгето реши, че е време да се омита от наблюдателния си пост.

Беше заложил самоделната бомба съвсем професионално и резултатът беше повече от впечатляващ! Сега побеснелият от ярост Ваташки, събираше бандата си. Мухата, че е под прицел му беше пусната. Останалата част от планираната манипулация бе само въпрос на време.

Манекена спря леко задъхан едва до градския шадраван на площад „Независимост“, извади монета от джоба си и набра от един уличен телефон номера, даден му от Лисицата.

— Имаш да ме черпиш! Усмихнатия се хвана на въдицата!

От другия край на жицата, Данаил Асенов също ликуваше. Най-сетне бяха започнали играта.

Оставаше само да я спечелят, без да загубят главите си!

Глава 2

Марков живееше само на една крачка от кафене „Евъргрийн“. След като се раздели със съученика си, когото остави в приповдигнато състояние на духа, се прибра направо вкъщи. Живееше на петия етаж в един жилищен блок, творение на седемдесетте години. Беше наследил апартамента от починалите си родители. В него бе живял осем години със съпругата си Венета, преди бракът им да се разпадне съвсем и лекомислената му половинка да отлети отвъд океана, в далечния Ню Йорк, САЩ. Винаги, когато си спомняше за нея, се чудеше какво, по дяволите, ги беше свързало.

Кирил беше представителен мъж и бе имал своите успехи сред нежния пол. Но никога през живота си, не бе гледал повърхностно на връзките си! Винаги бе изпитвал някаква отговорност към жените, които му се бяха доверявали. Докато красивата Венета, в която се бе влюбил преди толкова време, наистина бе много мило създание, но невероятно несериозна. Всичките й начинания я изпълваха с най-добри намерения и възпламеняваха в нея искрен импулс да ги осъществи веднага, но се случваше тъкмо обратното… Много бързо, тя забравяше обещанията и благородните си пориви, обсебена от нови интересни идеи.

Той не й се сърдеше. Беше свикнал с тази й черта на характера. В края на краищата, беше привлекателна, млада и имаше пълното право да мечтае! И тя се беше размечтала — за пари, за екзотични пътешествия, за луксозен живот в чужбина и естествено за принца, който щеше да й осигури всичките тези преживявания.

После се роди Боян. Нещата като че ли поулегнаха докато беше още малък, но когато синът им поотрасна, вечно търсещата Венета откри най-сетне своя рицар! Беше чужденец, американец, със собствен бизнес, последва бърза и болезнена ( поне за Кирил) раздяла. И най-после, свободна като птичка божия, тя беше отлетяла надалече от тях!

Болеше го не толкова заради накърненото му мъжко достойнство, не изпитваше чувства към нея от отдавна, но да зареже единствения им син така! Що за човек беше тя! Това отсъствие на майчина грижа и любов, бе непростимо за него!

Влезе в блока след като известно време се бори с ключалката на входната врата. Домофоните, разбира се, не работеха. Асансьорите — също. Потисна дълбоко досадата си и се изкачи по занемареното стълбище до етажа си.

Боян не беше сам. Говореше си нещо с приятеля си Васко.

Приятелят на сина му беше с три години по-голям, но беше много слабичък, невзрачен и някак си незрял за възрастта си. Тая година завършваше гимназия и се подготвяше усърдно за кандидатстудентските изпити. Беше добро момче, за това Кирил изпитваше съжаление към него. Баща му беше починал преди две години от инфаркт, а майка му боледуваше сериозно от известно време. Често ги виждаше хванати под ръка, да отиват на лекарски преглед. Жената не изглеждаше никак във форма, макар че беше все още сравнително млада. Ако Господ я прибереше при себе си, за сина й Васил щяха да настъпят наистина трудни времена!

— Как е, юнаци? — закачи ги Кирил Марков свойски.

Запалено коментираха последния роман на Стивън Кинг. Не можа да прочете какво точно е заглавието на корицата. Към книгата се отнасяха с особено уважение. Боян направо обожаваше този известен автор и дори се опитваше да пише къси разкази в същия стил, които срамежливо предлагаше понякога на баща си за прочит.

Той ги остави да си шушукат.

Отиде в кухнята да хапне нещо. Довечера беше на смяна и щеше да обмисли на спокойствие предложението на стария си приятел. Макар че какво имаше да му мисли чак толкова, откъдето и да я погледнеш, работата намирисваше… Май не биваше да прекрачва закона. От него щеше да излезе само един некадърен престъпник…

Хапна пържени яйца по очи и реши да подремне.

Сънува някакви кошмари, огромни вълни го обливаха, някой се даваше, а той все не можеше да стигне до давещия се и да му помогне. Накрая се събуди изнервен и изпотен от съня си.

Погледна часовника си. Бе станало почти 18 часа. Беше време да отива на работа. Изми очите си със студена вода и надникна на излизане в хола. И добре, че го направи!

Това, което видя, го накара да изтръпне и да усети слабост в коленете си.

Боян се беше свил на килима и на болезнено пребледнялото му лице бе изписано страдание. Гърчът бе сковал слабините му и десния му крак. Кирил го взе в обятията си разстроен и го попита какво му има. Отговорът, излязъл от стиснатите устни на сина му беше неясен и нечленоразделен. Разтревожен, Марков набра номера на „Бърза помощ“ и след кратка препирня с дежурната му обещаха да изпратят незабавно линейка.

Четвърт час по-късно бяха в Медицинския център „Света Анна“. По пътя лекарят беше обяснил на Кирил, че става въпрос за възпаление на апендикса и че най-вероятно пациентът ще трябва да мине под ножа.

В хирургията също потвърдиха диагнозата. Кирил Марков беше толкова притеснен, че не знаеше къде да се дене. Нервно потърка оросеното си с пот чело:

— Ще го оперирате ли, докторе?

— Да — съгласи се медикът с прошарените коси и баритонов глас. — Но… има една подробност. — И красноречиво потърка палеца и показалеца си пред обезумелия от тревога баща.

— Колко?

— Не сме зверове… — И назова небрежно една сума, която щяла да бъде нещо като „доброволно дарение“ за колектива.

За някой бандит това бяха дребни пари, едно „скромно“ разпускане в дискотека „Чакарака“, но за бедния Кирил бяха цяло състояние!

С пресъхнала уста и изтръпнали нозе, излезе в коридора. Премалял набра номера на съученика си от телефона в регистратурата, не познаваше друг заможен познат, който да му услужи с поискания рушвет. Чак на четвъртата позивна чу самоуверения глас на Данаил Асенов.

Развълнувано му обясни какво се е случило със сина му и че трябва спешно да му помогне с пари назаем. В противен случай операцията можеше и да не стане…

— Не се вълнувай! — успокой го Лисицата, вникнал на секундата в ситуацията. — Няма да те зарежа в такъв момент!

Проклинайки съдбата си, Марков остави разтреперан слушалката на мястото й. Вече знаеше едно, че всичко ще направи за да спаси детето си! Ако потрябваше и в Ада щеше да влезе, но никога повече нямаше да позволи безпаричието и бедността да застрашат живота на единствения му син!

* * *

Манекена беше надянал покерското изражение на лицето си. Не искаше да издава чувствата, които го вълнуваха в действителност. А и какъв смисъл имаше да се сприятелява с наивника срещу себе си. Все едно да чакаш писмо от умрял.

— Това е човекът за когото ти говорих. Името му е Кирил — представи го Лисицата. — Съученик ми е, готин тип!

„Абсолютен профан!“ — помисли си ядосано ченгето. — „Ако имаше поне малко акъл в главата си, отдавна да се е измел!“

За миг изпита съжаление към този приятен и младолик за възрастта си мъж. Вероятно беше в много затруднено положение, за да предприеме такъв отчаян ход. От пръв поглед си личеше, че не е бандит и че си няма никакво понятие що за мръсник е Лисицата!

— Приятно ми е да се запознаем — излъга без да му мигне окото. — Данаил сигурно ви е разказал за плана ни… — Старши лейтенантът усети, че тонът му е фалшив, за това посегна към кутията с цигари.

— Наясно е със ситуацията! — побърза да се намеси Лисицата. — Работата всъщност е съвсем елементарна! Влизаме с пушкалата и прибираме мангизите на онзи балък!…

— Ще се справите ли с оръжията? — все така дистанцирано продължи с разпита си Доков. — Изключвам възможността да се стигне до пукотевица, но все пак…

— Офицер от запаса е! — почти обидено възкликна Данаил. — Има грамоти и отличия за стрелково майсторство!

Седяха в едно капанче недалече от плажа. Заведението бе полупразно, както и пясъчната ивица наоколо. Наближаваше надвечер по лятното часово време, не беше нито за слънчеви бани, нито за среднощни купони. Марков отпи от бирата си и погледна косо към двамата си съдружници.

— Аз съм пълнолетен, мога и сам да отговарям на въпросите ви!

Ченгето се подсмихна. Значи човекът беше с характер, я виж само как се засегна от опекунството на Асенов. Жалко, че много скоро щеше да е вкочанен труп!

— Чудесно! — Усмихна се сковано полицаят. — Ето и най-важния въпрос — съзнавате ли в каква каша се забърквате?

— В обир. Нуждата ме подтиква да се включа, трябват ми пари. Ако ви интересува това, имам куража да свърша работата. Няма да ви разочаровам!

„Това е самонадеяността на аматьора!“ — каза си раздразнено старши лейтенантът. — „Ако само знаеше кого ще обираме, нямаше да дрънка такива глупости!“

Но на глас додаде:

— Отлично. Уважавам смелчаците!

— Скоро ли ще… действаме? — попита малко притеснено Кирил.

Стартът на операцията бе изцяло в прерогативите на полицая, за това той си придаде по-суров вид.

— Ще изчакаме ден-два! — отговори уклончиво. — Когато му дойде времето, ще ви запозная с подробностите. Засега само се опознаваме.

— Точно така, да видим кои сме в кюпа! — Засмя се малко пресилено Лисицата и потупа приятелски Марков по гърба.

Откакто беше услужил с пари на Кирил за операцията на сина му, съученикът му изпитваше голямо доверие в него и дори демонстрираше нещо като кучешка вярност. Това забавляваше Данаил, но в дадени моменти и го изнервяше сериозно. Как ли щеше да постъпи приятелят му, когато разбереше, че още от самото начало е бил избран само за изкупителна жертва? Е, каквото и да направеше за него щеше да бъде вече твърде късно, успокои се бандитът. И доля с лицемерна любезност чашата с пиво на Кирил.

* * *

Събитията бяха излезли изпод контрол щом се бяха опитали да го елиминират. Усмихнатия беше бесен от гняв, но в такива случаи беше нужно да се действа хладнокръвно.

Той повика по спешност Коце Маца и неговия екип от килъри. Знаеше, че бързия ответен удар е от изключително значение, ако искаш да оцелееш в тоя бизнес.

— Отиваме при Помпата и им пръсваме задниците! — разясни лаконично на наемника си.

Здравенякът кимна отсечено. Едрата му глава бе гладко избръсната, имаше студени пронизващи очи и бицепси като на Арнолд Шварценегер. Водеше три от момчетата си, също опитни и безпощадни профита, когато ставаше дума за убиване.

Качиха се в два огромни джипа с блестящи черни брони и хромирани лайсни.

След четвърт час бяха пред ирландския бар, който беше собственост на Ваньо Помпата, доскорошен съдружник на Ваташки, а сега набеден за поръчител на покушението срещу живота му.

Заведението беше нощно, през деня нямаше почти никакъв оборот. Удоволствията, които се предлагаха бяха предимно евтини курви и начинаещи стриптийзьорки, останалото беше пиячка и дънене на децибелите на уредбите до дупка.

Коце Маца направи недоловим знак и хората му обградиха плътно Усмихнатия. Не се предвиждаха повече изненади от сорта на куршуми или хладно оръжие.

— Мамицата им ще разгоня на тия ебалници! — изръмжа Никола Ваташки, докато влизаха през въртящата врата на вмирисания на никотин вертеп.

Беше бесен на Помпата защото имаха насрочена среща във връзка с рекета на търговците от Кооперативния пазар. Но ненадейно работата беше загрубяла! Е, щом Ваньо си го търсеше, щеше да си го получи с лихвите!

Нахлуха в обширната и полутъмна зала на заведението. Плътно спуснатите червени завеси създаваха дискретната обстановка. Имаше и няколко овални подиума с колове за гърлите. Кръглите тъмнокафяви маси бяха празни; в едно от сепаретата двама самотни клиенти си пиеха следобедното кафе. Усмихнатия вкара шумно патрон в затвора на своя седемнайсетзаряден „Glock 17“ и кръвожадно се огледа.

Коце Маца разпредели хората си с едно кимване на лъщящия си череп. Килърите извадиха железата си, поемайки със самоуверена походка към бара.

Трима от браточките смучеха отегчено някаква коктейли със сламки, настанили дебелите си задници на високи трикраки столчета и обклатили месестите си предмишници на лъскавия барплот.

Помпата разговаряше оживено с бармана и като че ли му четеше конско. Като видя появилия се Ваташки, широко разпери ръце: „Хайде бе, къде се губите, пичове?!“

Но щом забеляза яростната му гримаса и мрачните му придружители, веднага разбра че работата се е сговнила!

Коце Маца стреля пръв. Куршумът проникна в основата на носа на един от кибиците на бара и разпиля мозъка му върху снежнобялата риза на ошашавения барман.

Преди хората на Ваньо да се усетят, килърите ги покосиха с точната си стрелба. Беше проява на излишна бруталност, но Ваташки простреля бармана в корема. Младежът се затъркаля, стенейки от непоносима болка на мръсния под. Щеше да умре мъчително след около двайсетина минути.

Коце Маца с блеснала от пот глава опря дулото на пистолета си в изпъкналото чело на Ваньо Помпата и погледна въпросително към шефа си.

— Искам го жив на вилата!

Помпата, жълт като восък, бе сграбчен от наемниците и изведен навън въпреки жалките си протести. Коце Маца напусна последен залата като прибра документите на двамата посетители, станали неволни свидетели на убийствата.

— Ако си отворите плювалниците пред ченгетата, ще ви открия и убия, но преди това ще очистя семействата ви! Разбрахте ли ме? — попита ги съвсем спокойно. И на двамата им стана ясно, че той е напълно сериозен. И двамата по-късно заявиха, че нищо не са видели и чули.

Когато стигнаха крайморската вила на Ваташки, той нареди да вкарат хленчещия му опонент в мазето.

— Защо ме прееба, Помпа? — попита го, щом вързаха слабото му тяло между две яки дъбови греди.

— Невинен съм! Кълна ти се, Кольо!…

— Късно е да се кълнеш в каквото и да е, педал такъв!

Като видя опасната усмивка на устните му, Помпата загуби всякакво самообладание и се насра безславно.

— И това ми било мъж! — изхрачи се в лицето му Усмихнатия.

След това огледа голямата маса с инструменти. Избра си една отвертка със здраво стоманено острие. Повъртя я замислено в ръцете си и промърмори унесено:

— Май че е време да се позабавляваме, а?

С ловко движение заби острието в дясното око на жертвата си и извади очната му ябълка. Разгледа я с любопитство, нанизана като трътка на шиш. По краищата й висяха белезникави нервни влакънца и от тях капеше слуз и кръв.

Помпата се гърчеше и виеше от болка. Мишето му лице бе изкривено в болезнена гримаса, но това беше само прелюдия към истинския кошмар.

Когато Ваташки най-сетне приключи, дори виделият какво ли не Коце Маца почувства спазми в стомаха. Тайно отиде в тоалетната, където избълва на воля обяда си в чинията.

Усмихнатия успокоен се качи в кабинета си и се обади по телефона на своя ковчежник Данаил Асенов-Лисицата.

— Искам всичките ни налични до довечера да са в сейфа на вилата ми! Във война сме!

Лисицата триумфираше в офиса си, бяха довели все пак плана до успех. За миг дори забрави да се страхува от това, което можеше да го сполети, ако шефът му разбереше, че го е измамил!

Глава 3

— Време е.

Гласът на Лисицата бе хриплив. И двамата знаеха, че часът на истината е настъпил. Или щяха да свършат работата, или щяха да си подвият опашките като подплашени псета, друг вариант нямаше. Ръката на Кирил леко потрепери, докато връщаше обратно телефонната слушалка на вилката. Погледна часовника си — бе 5:00. Бяха се разбрали след един час, Пламен Доков да го вземе пред кафене „Гостоприемно море“. Заведението бе само на три пресечки от блока на Марков и входът му бе точно срещу централния булевард „Владислав Варненчик“.

В уреченото време, той седна на меката кожена седалка до старши лейтенанта, който с безизразно лице шофираше поочукан опел-вектра във вишнево червен цвят. Междувременно се беше развиделило съвсем. Слънчевите лъчи бяха още слаби, но подсказваха, че денят ще бъде горещ и лазурен като в рекламна картичка, разкриваща несъмнените достойнствата на черноморките курорти.

Всъщност крайната им цел бе в същата посока. Само дето на два-три километра преди Златни пясъци свиха по един частен път отлично асфалтиран и обрамчен от двете страни с раззеленили се тополи. Докато опелът на ченгето стопяваше разстоянието до вилата към която се бяха упътили, Кирил Марков с удоволствие вдишваше от свежия въздух, който галеше нежно лицето му през спуснатия страничен прозорец на колата.

„По дяволите, сякаш отиваме на пикник!“ — помисли си той, докато слушаше птичите трели и гледаше примамливия пейзаж на мяркащото се през дърветата и храстите море.

— Тук ще отбием — уведоми го с равен тон Доков.

Свърнаха по един черен път, спирайки навътре в разлистената гора.

Манекена изскочи чевръсто от опела и отвори багажника му.

— Преоблечи се! — кимна към застиналия до него Марков.

Бързо надянаха чисто нови работни гащеризони и тъмни скиорски шапки с цепка на очите.

— Избери си нещо.

Полицаят му посочи с отсечен жест внушителния арсенал на дъното на багажника.

Кирил си взе един АК-47 с къса цев. Това оръжие му беше добре познато още от казармата, а на тренировъчните стрелби винаги бе показвал чудесни резултати с него. Добави като бонус и една субкомпактна берета модел 950 Jetfire, която затъкна на колана си.

Старши лейтенантът предпочете пушка-помпа КС-23М „Дрозд“ и респектиращо изглеждащ ловен нож Joker CО61 с назъбено острие от неръждаема стомана и ръкохватка от маслиново дърво.

„Боже Господи, екипира ни сме като за Трета световна война!“

— Нашият „клиент“ има охрана. Трябва да я сплашим все пак! — сякаш прочете мислите на Кирил полицаят. — Но едва ли ще се стигне до стрелба!

Поеха, маскирани и предпазливи, през шубраците.

Слънцето започна да прежуля и на Марков му стана зле с надянатата маска. Лицето му започна да се облива в пот, смърдейки нетърпимо. Понечи да махне качулката, но партньорът му изсъска настоятелно да не го прави.

Бяха стигнали до триметровия зид на оградата, която опасваше вилата. А най-отгоре ги наблюдаваха вездесъщите обективи на две камери, които записваха всяко подозрително движение в охранявания периметър.

Запотени и напрегнати, се добраха до една метална вратичка в непристъпната белокаменна стена. Беше заключена, но след кратко кодирано почукване на Манекена, някой я отлости и двамата проникнаха вътре.

— Моля ви, тихо! Следвайте ме внимателно! — прошепна им прегракнало Данаил Асенов, който ги беше пропуснал след уговорения сигнал.

В индианска нишка прекосиха притихналия двор. Подминаха безмълвно басейна с формата на бъбрек. Заобиколиха шезлонгите, мраморните масички и сгънатите слънчеви чадъри, които стърчаха като пилони.

Досега не бяха срещнали никого и това се стори странно на Кирил, но от друга страна обитателите на вилата най-вероятно спяха в удобните си легла в този сравнително ранен час на утрото.

Един мъж в тъмна тениска и светли джинси се изпречи ненадейно на пътя им, тъкмо когато изкачваха стълбите, за да излязат на терасата с прелестен изглед към блестящото като разтопено сребро море.

Охранителят не се обезпокой като видя Лисицата, но при вида на маскираните мъже зад него, лицето му се вкамени. Доков избърза напред, фрасвайки го с приклада на пушката в челюстта. Онзи се строполи подкосен като сноп в нозете му. Прескочиха го, продължавайки енергично към стъклената врата пред тях.

— Насам — прошепна им Асенов.

Прекосиха преддверието с лъскав теракотен под; бързо изкачиха едно широко вито стълбище. Попаднаха в дълъг коридор покрит с дебела червена пътека. Лисицата отвори една врата от светъл явор.

Озоваха се в нещо като ултрамодерно обзаведен кабинет. В дъното му под красив гоблен с ориенталски сюжет като масивен страж стоеше сейф с внушителни размери.

И тримата се вторачиха като омагьосани в него.

Данаил Асенов се приближи и набра комбинацията, която знаеше наизуст. Беше изключил алармената система, почти свещенодействайки отвори бавно тежката врата на домашния трезор.

— Мамка му! — не се сдържа да възкликне старши лейтенантът, впил очи в купищата банкноти пред себе си.

Данаил ритна към тях една предварително приготвена чанта.

— Действайте!

С пресъхнало от напрежение гърло, Кирил помогна да натъпчат пачките в нея. Бяха предимно долари и много малко български левове. От пръв поглед си личеше, че сумата бе огромна. Зави му се свят. Призля му. Тук нещо не беше в ред! Това бяха сериозни пари. Прекалено много за обира, който бяха планирали. Опита се да каже нещо, да им поиска обяснение, когато вратата зад тях се разтвори шумно.

— Мамка му! — изруга повторно ченгето.

В кабинета бяха нахлули петима запъхтени пазачи с картечни пистолети „Кедър“ ПП-71 във влажните си от нервност ръце. Мъжете веднага обсипаха натрапниците с ураган от куршуми. Лисицата мълниеносно залегна зад едно махагоново бюро, което се превърна в трески от разразилата се канонада. Един от изстрелите бе отхвърлил на пода Манекена и той се държеше с болезнена гримаса за лявото рамо. През пръстите му се процеждаше алена струйка кръв.

Единствено Марков реагира адекватно на шибаната ситуация. Претърколи се, потърси прикритие зад облегалката на един масивен стол и с къси автоматични откоси отговори на противниковия огън.

Един от охранителите буквално бе прерязан на две от 7.67-милимитровите куршуми на АК-47. С нов широк откос на смъртоносното си оръжие, Кирил повали още двама от охраната, която ги беше хванала на тясно. Не ги уби на място, но бяха извадени от строя с окървавени крайници и гърчещи се от шока тела.

Четвъртият гард се надвеси застрашително над Кирил Марков. Зъбите му бяха оголени в ужасяваща усмивка. Бе разбрал, че пълнителят на калашника бе празен и че сега е удобния момент да си разчисти сметките с омразния си опонент! В тоя съдбоносен миг, Марков се опита да си представи живота си като на филмова лента, но нищо не се получи. Някой зад гърба му изтрещя оглушително с оръжието си, отваряйки страшна дупка в гърдите на мъжагата с картечния пистолет.

23-калибровият „Дрозд“ бе свършил ефикасно работата си! Макар и ранен, старши лейтенантът презареждаше успешно с една ръка страховитата си гладкоцевна пушка. Задъхан Марков свали маската си и с извадена берета се хвърли в атака.

Последният читав страж захвърли празния си пистолет „Кедър“, подменяйки го трескаво с „Макаров“. Ала не можа да се възползва от него, защото Кирил го прониза, изпразвайки четирите от осемте си заряда в пълнителя. Онзи рухна мъртъв. Без да му мисли повече, Марков стисна чантата с парите и хукна без да усеща изобщо тежестта й по дългия коридор отвън, после по витото стълбище и накрая, задъхан и плувнал целият в пот, покрай бъбрековидния басейн. Почти слепешком откри портичката през която бяха дошли преди десетина минути. Разтърсван и покрусен от ужасната мисъл, че е отнел живота на други човешки същества, се затича, останал без дъх в белите дробове между дърветата и шубраците на дъбравата.

Сам не разбра как се е добрал до старичкия опел-вектра. Махна изцапания с кръв и пропит с миризмата на кордит гащеризон. Беретата 950 Jetfire остави на колана си. Издутата чантата с дебелите пачки хвърли на задната седалка. Седна на шофьорското място, опитвайки се да успокои дишането си. Направи непохватна маневра между коловозите на черния път и с пълна газ потегли обратно към града. Искаше час по-скоро да се отърве от кошмара, който го беше връхлетял; да забрави колкото се може по-бърже стрелбата и ужаса, които бе загърбил в онази прокълната вила.

* * *

Никола Ваташки не можеше да повярва на ушите си. Няколко секунди асимилираше новината, без да я възприеме като истина.

— Обрали са ме до шушка… — повтори той безсмислено. — Прибрали са всичките ми пари…

Неговият човек потвърди смутено фактите. Знаеше на какво е способен шефът му, когато изгубеше контрол над себе си. Добре, че разговорът се провеждаше по телефона и ги деляха петстотин благословени километра.

Усмихнатия тресна слушалката, едва сега започна да усеща признаците на обземащия го гняв. „Да ми скроят такъв номер! Мамицата им и шибаняци!“

Осъзнаваше, че е опасно да си го изкарва върху човекът, който седеше срещу него на отрупаната със специалитети маса.

Всъщност това беше приятелски обяд в столичния му апартамент на булевард „Княз Дондуков“. Среброкосият мъж с военна стойка бе един от босовете с огромна власт в България. Личност, с която не можеше да се ебаваш безнаказано и от която зависеше просперитета на Ваташки като гангстер. Усмихнатия го беше поканил, за да изгладят възникналите недоразумения около смъртта на Ваньо Русев-Помпата. Трябваше по категоричен начин да засвидетелства предаността си към по-високостоящите клечки, да обясни обстойно, че бизнесът няма да пострада от убийството, което беше извършил по най-садистичен начин в мазето на вилата си.

И ето, че сега беше получил нов удар под кръста! Нима някой се опитваше да го унищожи, изкарвайки го некомпетентен и слаб?!

Погледна към госта си, който изглеждаше не по-малко изненадан от него от развоя на събитията.

— Нови неприятности ли? — попита го той.

Беше принуден да му предаде с няколко думи разговора си по телефона. Разбира се, постара се да омаловажи сумата, която му бяха задигнали най-безочливо от собствения му дом. Не искаше да разклаща допълнително авторитета си пред софийското величие.

Онзи му изрази съчувствието си като не пропусна да намекне, че трябва да действа с желязна ръка, ако иска работите му да вървят нормално. После пиха „Дом Периньон“ и запалиха кубински пури.

След половин час се разделиха и си обещаха да се срещнат отново. „Убеден съм, че тогава времената ще са по-щастливи!“ — натякна му отново босът с полуподигравателна усмивка на тънките си устни. „Да ти го начукам!“ — отвърна му наум Усмихнатия, но на глас само изрази, че ще се радва извънредно много на една бъдеща среща.

След това Никола Ваташки даде воля на яростта си, преобръщайки подредената маса с луксозния порцелан и храната върху лакирания паркет в трапезарията. После се разпореди за кола и заповяда на шофьора си да кара с максимална скорост към морето.

След шест часа безумно препускане по републиканската мрежа, пристигнаха благополучно в крайморската вила.

Коце Маца бе вече тук с екипа си от убийци. Бяха се отървали от труповете, бяха оказали първа помощ на ранените и бяха сглобили подробна картината на извършения обир.

— Разполагаме със запис от охранителните камери — съобщи Козе Маца с безстрастен тон и му пусна краткото видео филмче.

На него ясно се виждаше Данаил Асенов-Лисицата, залегнал страхливо зад писалището, а също и двамата маскирани мъже.

— Ето тук един много любопитен кадър!

Гологлавият убиец даде „стоп-кадър“ с дистанционното.

И наистина, един от обирджиите в пика на престрелката, смъкна безразсъдно скиорската си шапка и откри лицето си пред обективите на видеокамерите. Коце Маца увеличи образа и Ваташки се взря с ненавист в похитителя на парите му.

— Разпространете веднага снимката му! Издирете този кучи син и ми го доведете незабавно!

— Вече е направено — каза шефът на килърите. — Името му е Кирил Марков, работи като охранител в една общинска фирма. Впрочем това обстоятелство ни помогна да се доберем до него. Не е криминално проявен. Най-вероятно става дума за аматьор…

— Изпратихте ли екип? — прекъсна го безцеремонно Усмихнатия.

— Разбира се. Вече пътува към дома му. След около… — Коце Маца погледна ръчния си часовник. — двадесетина минути ще имаме резултат!

Никола Ваташки се отпусна в едно кожено канапе. Изпита почти полова възбуда при мисълта каква болка щеше да причини на този нещастник, който се беше опитал да го претака.

* * *

Кирил Марков побърза да се освободи от опела веднага щом достигна градските предградия. Не вярваше това да е личното МПС на полицая, за това не се притесни от евентуални неприятности.

След това смени две таксита, докато се прибере в къщи.

Накрая се шмугна във входа на блока с надеждата, че никой не го е забелязал с подозрително издутата чанта в ръка.

Погледна към стенния часовник, преди да се отпусне на дивана във всекидневната. Стрелките му показваха точно 9:30.

Стори му се странно, че е минало толкова малко време. Изпитваше усещането, че ужасното му приключение е продължило цяла вечност!

Беше изтощен до крайност, но все пак реши да преброи плячката в чантата.

Когато най-сетне приключи, беше на ръба на нервния срив.

И как нямаше да бъде! Бяха отмъкнали от касата на анонимния бизнесмен повече от един милион долара! Този зашеметяващ удар не можеше да се побере и в най-дръзките му мечти! И същевременно бе ужасяващ факт — който и да бе собственикът на парите, щеше да изрови земята, за да си ги върне обратно! Говното беше ударило вентилатора и ги беше опръскало целите!

Изтощен до последен предел, изплашен и объркан, Кирил се отпусна отново в дивана. Изведнъж изпадна в дълбок, безпаметен сън. Спеше без да сънува и без да чувства нищо, досущ като мъртвец.

Внезапно нещо го стресна и го накара да облещи очи. Според часовника бе спал около два часа. Глуха болка измъчваше главата му, мозъкът му беше помътнял напълно, но все пак се усети, че звъни телефонът. И то като при пожар.

Сграбчи слушалката, сигурен кой може да го търси.

— По дяволите, защо ни заряза така!? — кресна му в ухото Лисицата. — В тебе ли са… парите? — изсумтя по-въздържано.

— Разбира се.

— Трябва да се срещнем! Точно в 13:00… — и му даде точни указания за мястото на срещата им. След това затвори бързо, без повече разправии.

Все още уморен, въпреки че беше спал толкова време, Кирил Марков реши да си направи кафе и да похапне нещо. Едва сега осъзна, че днес не бе слагал нищичко в устата си и че от глад му треперят коленете.

Знаеше, че срещата, която му предстои е фатална за него. Ясно му бе, че са го изиграли и че е още жив само защото парите са в него, а те искаха да си ги приберат без да вдигат много шум. Трябваше да предприеме нещо, да измисли какво да прави с този милион и как да си спаси задника!

„Добре, че Боян е още в болницата!“ — помисли си с известно облекчение.

Докато преглъщаше сухия хляб с глътка топло кафе, се позвъни повторно, този път на входната врата.

Изтръпнал се приближи до шпионката и погледна боязливо през нея.

Въздъхна облекчено и точно тогава, докато превърташе ключа в бравата, му хрумна идеята!

Отвори усмихнат и покани любезно неочаквания си гост.

Има моменти в живота, когато импулсивните решения са най-добрите!

Сегашният се оказа точно такъв.

Глава 4

Бяха на острова.

От двете им страни бяха широките ръкави на плавателните канали, които свързваха езерото с морския басейн; те се бяха озовали на този къс земя, пресичайки стария Аспарухов мост. Над главите им, стъпил здраво на мощните си бетонни пилони, се извисяваше новият, а по него като метални хлебарки пъплеха в двете посоки колони от МПС-та. Там, горе, беше и мястото, където обикновено смелчаците от клуб „Адреналин“ скачаха, вързани през кръста с еластични въжета, но сега от тях, разбира се, нямаше и следа.

За сметка на това, долу на прашния път, нагрят от силното обедно слънце, бяха тримата съучастници от обира.

Пламен Доков и Данаил Асенов бяха пристигнали с мерджана на последния, Кирил Марков ги беше изненадал с едно сравнително ново волво металик, което беше взел под наем.

Лицата на всички бяха изопнати в напрегнати гримаси. Това на Манекена беше с по-пепеляв цвят, голям късмет бе, че куршумът беше пронизал само меката част на ръката му, без да счупи костта. Полицаят се беше отървал с едно дълбоко, но безобидно одраскване, което му беше позволило да избяга заедно с Лисицата от местопрестъплението.

И на тримата им беше ясно, че времето им изтича с всяка измината секунда! Въпрос на часове бе Усмихнатия да се прибере от София и да се захване лично с издирването им. А това нямаше да доведе до нищо хубаво за тях!

Доков и Асенов бяха бесни от неуспеха си. Планът им беше да застрелят Кирил; да оставят трупа му в опела заедно с някои „уличаващи“ улики, които щяха да насочат вниманието към една от конкурентните групировки, която отдавна си съперничеше с Ваташки.

Колата също беше част от скалъпените доказателства. Предната нощ, лично Манекена я беше свил от двора на един известен автоджамбазин, който фигурираше сред опонентите на Усмихнатия.

Но с бягството си, Марков беше объркал съвсем кроежите им!

Бяха се измъкнали с мерцедеса на Лисицата, оставяйки плячката в ръцете на избягалия си съучастник. Това беше променило коренно ситуацията, сега животът им висеше буквално на косъм! За това бяха дошли на срещата въоръжени с пистолети под почти ефирните копринени якета, решени да обърнат нещата в своя полза.

Тримата стояха неподвижни под прежулящите слънчеви лъчи, гледайки се втренчено като в някакъв шибан уестърн. Бяха готови дори при най-незначителното съмнение да извадят оръжията си и да се изпозастрелят взаимно!

Марков стискаше дръжката на кожената чанта с парите, без да отмества погледа си от тях. Една едва доловима струйка пот се стичаше между веждите му, смърдейки в очите му. Но той не трепваше изобщо, съсредоточен в опонентите си.

„Защо, по дяволите, е дошъл?! — питаше се за кой ли път ченгето. — Нима не разбираше какво ще последва?!?“

— Носиш ли парите? — извика пресипнало Лисицата. За него притворството беше приключило вече, знаеше, че ще трябва да се спасява с бягство в чужбина от отмъщението на садистичното копеле, което му беше шеф. Друг изход нямаше и за това не му пукаше от нищо.

— Да.

Кирил Марков се приближи вдървено, но уверено към тях. Не личеше да е уплашен; беше пребледнял, ала беше абсолютно спокоен.

— Всичко, което ви дължа е тук! — И хвърли решително чантата в краката им. Тя тупна пред хипнотизираните им погледи, вдигайки облаче фин прах.

Отново между тях увисна тежко мълчание. В този миг на напрежение можеше да се случи всичко.

Данаил Асенов почервенял от гняв, измъкна пистолета си и го насочи към главата на бившия си съученик.

— Ах, ти, куче такова! Искаше да ни преебеш, а?! Сега ще си събираш мозъка с шепи, гнидо!

Със смразяваща усмивка, Кирил Марков извади ръката си от джоба и размаха в лицето му масленозелената граната F-1, с измъкнат предпазител. Бойният й заряд беше едва 60 грама, но осколките й поразяваха всичко живо в периметър от 200 метра. Кирил стискаше ударника й в свития си юмрук и само ако разтвореше пръстите си от 3.5 до 4.5 секунди „лимонката“ щеше да се взриви, убивайки ги на място!

„Ето затова е бил толкова самонадеян! — констатира смаяно полицаят. — Превърнал се е в камикадзе!“

— Ако ви е мил живота хвърлете пистолетите! Взимайте си парите и изчезвайте от тук! Ако ли не… — Той направи красноречив жест с отбранителната F-1 в ръка.

С паникьосано изражение, Данаил Асенов остави бързо пистолета си в краката му. Грабна тежката чанта с парите и се качи в мерджана. От агресивното му поведение не беше останало и следа.

— Спокойно! Само без нерви! — Умолително вдигна дланите си Пламен Доков и заднишком отстъпи към луксозния автомобил. От професионален опит знаеше на какво са способни отчаяните типове, за това изпълни без възражение искането на Кирил.

Едва когато се отпусна в удобната кожена седалка, си пое дълбоко въздух. Все още бяха невредими!

— Карай! — озъби се на тъмнорусия мъж зад волана и Лисицата натисна педала до край. След секунда нещо изтрополи върху тавана на купето, после се претърколи по предното стъкло и тупна на капака на двигателя.

— По дяволите, гранатата! — изхриптя старши лейтенантът и скочи в движение от мерцедеса.

Данаил последва примера му, прегърнал скъпоценната чанта с парите.

Мерджанът продължи на самостоятелен ход, след това се разнесе силна експлозия!

Предните му колела се повдигнаха във въздуха, после цялата импозантна конструкция бе обхваната от пламъци и пламтяща като факла, тромаво цопна в спокойните води на канала.

Образува се широк водовъртеж и колата величествено потъна в сумрачните дълбини, съскайки като побесняла змия.

Пъшкайки полицаят се изправи. Раната му се беше разтворила и кръвта му попиваше в плата якето му.

— Мамицата му и гад! — изрева зад гърба му Данаил Асенов.

Ченгето се обърна, стенейки от болка и го видя да рита яростно кожената чанта. От нея се бяха разхвърчали стари вестници и списания, в шепите си той стискаше само две-три пачки.

— Оставил ни е само парите, които му дадох назаем за операцията на сина му! — набързо обясни Лисицата. — Този хитрец ни изигра всичките!…

Двамата мъже гневно погледнаха към отпрашилото волво. За миг старши лейтенантът се изкуши да извие врата на съучастника си и да заличи следите, водещи към него, но сетне размисли и само каза:

— Вдигай си чукалата и напусни веднага страната!

Онзи изсумтя, че е разбрал и залитайки се отдалечи, псувайки целия свят и злата си орисница.

Пламен Доков тръгна след него, но в главата му се мярна една ехидна мисъл. Всъщност едва ли някой щеше да узнае за него и да му потърси сметка за обира; контрата си оставаше изцяло в Кирил Марков. Него щяха да преследват мутрите, защото си беше показал глупаво лицето пред видеокамерите, пак негов си беше и проблема как щеше да оцелее с откраднатите пари в надпреварата си с бруталния Ваташки.

Всъщност, като си помислеше, копелето се печеше вече на бавен огън и само на съдбата й беше известно дали нямаше да изгори в него!

* * *

Кирил Марков остави волвото на паркинга пред сградата на Спешна помощ. На втория етаж на болницата, в най-крайната стая, беше синът му Боян.

Намери го изправен до прозореца с блеснали от възбуда очи.

„Одрал е кожата на майка си!“ — помисли си с горчивина баща му.

Насили се да се усмихне преди да каже:

— Трябва да тръгваме, моето момче! Организирал съм екскурзия по южното Черноморие. Сигурен съм, че ще ти допадне.

Хлапето не скри радостта си. Беше му писнало да се търкаля в болничното легло, а и вече беше в цветущо здраве.

Уредиха формалностите по изписването бързо; когато минути по-късно момчето видя волвото, нямаше думи да изрази възторга си.

— Да не сме спечелили от тотото?!

— Нещо от този род… — кимна уклончиво баща му.

Беше около 14:30, когато напуснаха градските предели.

Минаха по новия Аспарухов мост. Кирил се насили да не мисли за драмата, която се беше разиграла само преди час и половина в подножието му! „Дано да горят в Ада! Та тези типове се опитаха да ме убият!“ — прокле наум бившите си съучастници.

След около 80 минути спряха в едно крайпътно ресторантче да похапнат и да се поосвежат. Имаше достатъчно пари в себе си, за първи път през живота си харчеше без да се притеснява. Преди да потеглят даде голям бакшиш на младичкия сервитьор. Младежът се зарадва и ги проследи с щастлив поглед до автомобила. Не всеки ден попадаше на такива щедри клиенти. Преди да потеглят, притича и им подаде по един рекламен кибрит от заведението.

През следващите два часа пътуваха без да се отбиват никъде.

Шосето се простираше все покрай пясъчните дюни, виждаха се и красивите бели зайчета по гребените на вълните на морето.

„Боже, толкова е красиво!“ — помисли си Кирил Марков и за миг му се прииска да забрави шибания обир, бягството им и това, че животът им бе заложен на карта.

Най-сетне, той видя една прясно боядисана табела, която с подобаващо големи букви съобщаваше, че само на петстотин метра от отбивката има мотел.

След пет минути бяха в „Капитан Кук“. Беше почти 18:00.

Мястото беше прелестно и полузаето. Туристическият сезон все още не беше в разгара си. На рецепцията любезно им предоставиха най-хубавия си апартамент с изглед към сапфиреното море и искрящия бял плаж.

Кирил предложи първо да се изкъпят, а по-късно да вечерят.

Така и направиха. Ядоха разкошна вечеря изцяло от морски деликатеси. Пиха бяло вино. Оркестърът свиреше „Странници в нощта“, но на дансинга нямаше танцуващи двойки.

Кирил разроши закачливо косите на сина си и го остави да се потопи в романтичната музика.

Качи се сам в луксозния апартамент.

Беше му чоглаво от това, което трябваше да направи, но като че ли друг изход нямаше…

Вдигна решително телефонната слушалка и набра международен разговор с Ню Йорк, САЩ.

След няколко дълги позивни, от другия край на света, се чу ясния глас на жена му.

— Извинявай, че те безпокоя, но имаме сериозни проблеми с Боян!

— Не се и съмнявам, — прозвуча резервирания й тон — пари ли ви трябват?

— Не, за Бога! Искам да те помоля да вземеш сина ни при себе си!…

Последва дълга пауза, Венета най-сетне проговори:

— Ти чуваш ли се какво говориш?! Аз започнах тук нов живот… С Джорджо имаме планове за собствени деца, не мога просто така да му натреса… Боян!

Кирил изтръпна. Сърцето му се сгърчи от страдание.

— Ти не разбираш… На нас ни трябва помощ… В беда сме… Родният ти син е в беда!

Живо си представи капризното й лице, високо повдигнатите й вежди. Сигурно беше заинтригувана, можеше да размисли в края на краищата.

Внезапно от другата страна се чу ясно английска реч.

— Не мога да разговарям повече с теб… — каза нервно Венета. — Изключено е да взема Боян при мене… С Джорджо ще ходим на пазар… Целуни от мен, синчето! Чао!

И в ухото му монотонно прозвуча сигнала „свободно“.

Сломен, той седна в леглото от черешово дърво и стисна главата си с длани. Какво, по дяволите, беше направил в безизходицата си? Защо беше предприел този отчаян ход и бе изложил детето си на този неоправдано висок риск?!

— Главоболие ли те хвана? — попита хлапето трийсет минути по-късно.

Той стреснато вдигна поглед. Не беше усетил кога синът му се е прибрал. Изглеждаше напълно щастлив.

— О, не! — засмя се престорено. — Мислех си за нещо. Какво ще кажеш за една среднощна баня на лунните лъчи? Аз и ти да се потопим в морето?

И приятелски го потупа по бузата. Боян се изчерви от удоволствие и изтича да се приготви.

Баща му остана стаята все още с весело изражение на лицето.

Но сърцето му бе обвито в истински студ.

Леден и смъртоносен!

* * *

Коце Маца тръгна с хората си призори.

Предният ден в апартамента на Марков бяха претърпели пълно фиаско. Бяха разбили тихомълком ключалката на боядисаната в тъмнокафяв фладер врата, но жилището се бе оказало празно. Птичката бе напуснала скапания си кафез заедно с откраднатите пари.

Коце Маца не обичаше пораженията, още повече, че работеше за човек, който не приемаше неуспехите и оправданията на подчинените си.

Имаше различни възможности, но гологлавият убиец се спря единствено на една. Направи бърза проверка на всички фирми в града, които предоставяха коли под наем. „Турекспрес“ бе една от тях и именно от там бяха дали волво-пасат на мъж с името Кирил Марков, 39-годишен. По-нататък издирването беше въпрос и на малко късмет.

Двама катаджии, които бяха дежурели край Аспаруховия мост, си спомниха, че подобен автомобил беше преминал край поста им. Не беше превишил скоростта, нито беше нарушил по някакъв друг начин закона, но въпреки това те бяха запомнили цвета и марката на МПС-то.

Коце Маца благодари на Бога, че разполага с такива стабилни връзки и че нещата се подреждат в негова полза.

Сутринта, в южна посока, потеглиха четирима души в тъмносин джип Фолксваген „Таурег“. Коце Маца беше взел в екипа си най-способните си момчета, макар че бе убеден, че си има работа с „късметлия“-аматьор.

„Къде, по дяволите, ще се денеш от мене!“ — мислеше си със злокобно чувство той.

После си помисли, че негодникът впрочем има къде да се скрие, ако късметът им изневереше!

Докато пътуваха по серпентините на пътя, времето се затопли и той отвори страничния прозорец.

Наближиха едно крайпътно заведение и нареди на мълчаливия шофьор да спре на малкия паркинг, близо до наредените под откритото небе масички с пъстри басмени покривки.

Поръчаха си добре изстудена бира и кебапчета с гарнитура от пържени картофки. Обслужи ги същият сервитьор, който беше сервирал на Кирил и Боян.

След като похапнаха, Коце Маца даде бакшиш на момчето и небрежно, уж съвсем между другото, го запита дали не са се отбивали онзи ден едни техни приятели със сребристо волво-пасат, местна регистрация.

— Баща и син? — въодушеви се сервитьорът, спомняйки си щедрия жест на Кирил. — Как да не си ги спомням? Беше следобед, похапнаха и отпрашиха отново на юг!

— Благодаря ти, приятел. — Коце Маца му подаде още една банкнота. Гарсонът си беше заработил съвсем заслужено парите!

Момчето изтича до шублера на гостилницата и се върна с познатите рекламни кибрити. Подаде им ги усмихнато.

— Безплатно е! И на вашите приятели дадох от тях! — добави самодоволно.

Продължиха пътуването си в пълно мълчание.

Ставаше все по-горещо, а така можеха да продължат по размекнатия асфалт чак до турската граница. Коце Маца разсеяно взе в ръцете си кибрита, досега беше лежал захвърлен на арматурното табло пред него.

На гърба имаше миниатюрна карта, на лицевата страна се мъдреше морски капитан с триъгълна шапка, отдолу пишеше: „мотел «Капитан Кук» ви предлага удобства с екстра качество!“.

Известно време бандитът остана замислен, после бутна злополучния кибрит под носа на шофьора:

— Закарай ни бързо до тая дупка! Имам някакво предчувствие!

След час бяха на просторния паркинг пред туристическия мотел с име на английски мореплавател. Оказа се доста свястно място за почивка.

— Ще чакаме!

Коце Маца знаеше, че не само шансът, но и търпението е решаващ фактор в работата им. Ще почакат, ще се поогледат, пък току виж птиченцето само кацнало…

След два часа телефонът на Никола Ваташки иззвъня.

Той вдигна бързо.

В ухото му прозвуча спокойния, самоуверен глас на Коце Маца:

— Пипнахме ги. Може да не се притеснявате за парите си.

Ако беше видял отнякъде усмивката, която разцъфна на устните на шефа му, бързо щеше да си спомни как бе повръщал наскоро в една тоалетна чиния.

Глава 5

Усмихнатия прекоси бетонния пристан, който се намираше на около километър от вилата му и бе негова собственост, както и плавателният съд, на чиято излъскана палуба, стъпи пъргаво.

Коритото бе оборудвано с двигател Volvo Penta Дизел и развиваше скорост от 30–32 възела. Дължината му бе 12.10 метра и струваше цяло състояние в дойче марки.

На носа с изящни гравирани букви бе изписано страховитото име на десеттонната красавица — „Велзевул“.

Ваташки бе много горд с придобивката си, която освен елегантния си силует, притежаваше мастеркабина, каюта за гости и салон за купони.

— Потегляме! — нареди той на личния си капитан.

Шкиперът пусна в ход мощния двигател и острия ахтерщевен на „Велзевул“ запори устремно тюркоазените води на морето.

Скоро минаха покрай нос Галата и закотвените търговски кораби, които чакаха реда си да акостират в пристанището.

Небето бе ясно, без нито едно облаче. Морската повърхност бе леко надиплена от бриза и пенливите краища на вълните игриво се разбиваха в корпуса на снежнобялата яхта.

Нищо не подсказваше, че времето скоро ще се развали.

Капитан Спиридон Лазаров се беше опитал да предупреди патрона си за прогнозата, която беше получил непосредствено преди да потеглят на път. Но… не посмя!

Усмихнатия беше непредсказуем в реакциите си тип. Можеше да заповяда да го удавят като коте само защото си е позволил да си отвори устата в неподходящ момент.

Пък и опитният морски вълк бе преценил, че могат да изпреварят задаващата се буря, в края на краищата крайната им цел — един шибан мотел на юг — бе само на два часа каботажно плаване!

* * *

Денят започна обещаващо слънчев и светъл, но към обяд се появиха първите обезпокоителни симптоми, че времето ще се развали лошо. Небето се покри с гъсти облаци, придавайки крайно враждебен изглед на морето. Въздухът бе станал тежък и гъст, но това не продължи дълго. Първоначалните пориви на вятъра надиплиха морската шир и завъртяха във фантастичен танц сред дюните всякакви боклуци, отскубнати храсти, дори преобърнатите чадъри и пластмасови столове.

Кирил бе чул по местната радиостанция, че се очаква разразяването на голяма буря. Ако съдеше по тежкия плащ от сивочерни облаци, който буквално бе скрил дневното светило на небето, прогнозата очевидно се сбъдваше в най-мрачния си вариант.

— Добре, че се окъпахме снощи — каза разсеяно на сина си. — Виж само какъв потоп се задава!

Боян повдигна равнодушно раменете си. Гледаше някакъв телевизионен сериал и това като че ли бе ангажирало изцяло вниманието му.

„Много е възмъжал!“ — помисли си с гордост Кирил, докато го наблюдаваше отстрани.

Хлапакът бе висок почти колкото него, раменете му бяха станали по-широки; на горната му устна бе пораснал по-гъст мъх; скоро щеше да има нужда от самобръсначка!

Кирил остави Боян и излезе на балкона. Макар да нямаше още 12:30, всичко наоколо бе потънало в неестествен здрач, сякаш се мръкваше. „По дяволите, временцето си го бива!“

Изведнъж морето се развихри още повече от внезапния шквал, вятърът го шибна с грубата си милувка и докато си го помисли, дъждът се изля като плътна завеса, обгръщайки света в буйните си талази.

Той побърза да се прибере на сухо в стаята и докато затваряше стъклената врата, през вече барабанящите капки, видя нещо същевременно обикновено и крайно тревожно…

От един тъмносин джип на паркинга, изскочиха четирима и се затичаха тромаво към мотела. Бяха изчакали, кой знае защо безучастно, началото на бурята и сега спринтираха да се подслонят в „Капитан Кук“.

Единият от тях, висок мъж с гол череп и стойка на бивш военен, спря с нетърпящ възражение жест единият от тичащите редом с него мъже и му направи знак да се върне обратно в колата. Другите двама се бяха скрили от полезрението на Кирил Марков и най-вероятно вече изтупваха подгизналите си дрехи в мотелското фоайе.

Гологлавият също прибяга, изчезвайки от погледа на Кирил, но това не беше чак толкова важно.

Това, което смрази кръвта му, бяха действията на последния от квартета, който бе останал сам под яростните струи на дъжда.

Той изтича приведен в стелещия се килим на пороя, който се изсипваше от небесните бездни и отвори дясната задна врата на джипа. Наведе се, бръкна под седалката и извади от там един продълговат предмет, който чевръсто скри под дългата си дреха.

„Господи! — вкочани се Марков със студена топка в корема. — Та това беше… пушка!“

Беше се опитал да им се изплъзне, но те го бяха открили много бързо! Копелета! Застрашаваха живота на сина му! Нямаше да им позволи да му сторят нищо лошо! С отчаяна решимост изтича до нощното шкафче в спалнята и измъкна от чекмеджето му компактната берета 950 Jetfire. Беше се снабдил от багажника на онази опел с два резервни пълнителя, както и с отбранителната граната F-1, която му беше послужила под моста.

Дали съучастниците му го бяха издали на бандитите?

Не му се вярваше.

По-скоро се бяха притаили благоразумно и изчакваха събитията да уталожат. Но тях май че никой и не ги гонеше; спомни си каква глупост бе извършил, показвайки лицето си пред онези охранителни камери, а и парите бяха в него — логично бе да дишат във врата му!

— Тате, какво става? — стреснато го попита Боян. Гледаше с ококорени очи пистолета в ръката му. Това не беше измислен телевизионен сериал, а истинският живот!

Баща му притеснено го хвана за лакътя. Лицето му бе безстрастно и сурово, такова момчето не беше го виждало никога.

— Трябва да се скриеш, сине! Едни хора ни търсят, за да ни причинят големи неприятности…

Порасналият му син изглеждаше едновременно изплашен и объркан. Понечи да каже нещо, но само преглътна на сухо.

В тоя миг на вратата се почука деликатно.

— Поръчах си сладолед — виновно изтърси хлапакът. Обяснението му прозвуча нелепо.

„Не са от обслужване по стаите!“ — каза си Кирил. — „Не и след като тия шибаняци се разхождат въоръжени из мотела!“

Той накара Боян да се скрие в банята и се приближи предпазливо до вратата на апартамента. Дори не беше сигурен дали е заключена или просто е затворена.

В този момент оглушителна гръмотевица раздра небето, синкавата й светлина проблесна зловещо в стаята.

Някой със силен ритник разби ключалката.

Без да се замисля, Марков изпрати три куршума в зейналия отвор. Чу болезнено изпъшкване и отчетливо тупване на нещо тежко на пода.

След това изтрещя изстрел. Добре, че беше залегнал, защото върху главата му се посипаха отломки от дървената ламперия и късчета от мазилката.

„По дяволите, пушката!“ — изруга наум той.

Изпразни бързо остатъка от пълнителя, после тикна нов в беретата.

След това отново стреля. Ударникът изщрака глухо. Оръжието беше засякло в най-неподходящия момент.

Едрият гологлав мъж нахлу в преддверието, избивайки безполезния пистолет от ръцете му.

Кирил Марков не се предаде просто така, удари го с юмрук в четвъртита брадичка. Все едно, че беше цапардосал мраморна статуя; заболяха го кокалчетата на ръката, а онзи дори не се помръдна.

В същия миг един от бандитите — този с пушката — го фрасна с масивния й приклад в челото.

Кирил мигновено изгуби съзнание, потъвайки в тъмнина, в която тревогите и болката бяха абстрактни понятия.

Не видя как тримата мъже извеждат от банята разтреперания му син. Не усети как го влачат под мишниците навън, под мощните пориви на бурята.

Четвъртият мъж бе останал на прага на апартамента, с три куршума в тялото и цяла локва от собствената му кръв.

Естествено — мъртъв.

* * *

— О! — възкликна възбудено Никола Ваташки.

Той се наведе още по-напред, за да разгледа по-добре лицето на Кирил Марков.

Това не беше никак проста работа, защото палубата на „Велзевул“ бе заливана едновременно от морските вълни и водните талази, изсипващи се като из ведро от бездънното небе.

— И няма никаква следа от парите ми в скапания мотел?! — Усмихнатия се опитваше да надвика воя на бурята, но и така Коце Маца усещаше яростта, която набираше сила в гърдите му.

— Не, но той ще ни каже къде са!

— В това съм абсолютно сигурен! — каза работодателят му и познатата усмивка заигра на устните му. — А това пале? — попита по-спокойно. — Това е синчето му, нали?

— Да — потвърди убиецът с избръснатия череп, който блестеше измокрен от дъждовните пръски в припадналия здрач.

Небосклонът над главите им бе озарен от светкавици, придаващи величав изглед на вихрещата се стихия.

— Шкипер! — изкрещя Ваташки. — Пълнен напред към открито море!

Капитан Лазаров пребледнял от страх се опита да възрази, но безумният поглед на шефа му го спря.

Отвързаха десеттонната яхта от кнехтовете на кея и тя се понесе смело към мрачния хоризонт. Бреговата ивица, мотелът и оглушителният прибой останаха зад кърмата.

— Уби един от хората ми — заяви ядосан Коце Маца. — Само за това заслужава куршум в мозъка!

— Аз ще му развържа езика! — процеди през зъби Усмихнатия. — Осени ме една идея!

Кирил Марков вече беше дошъл в съзнание и ужасен се озърташе за сина си.

Шквалът, грохотът на побеснялото море, синкавият огън в небето. Изпита натрапчивото усещане, че е попаднал в дантеевия ад. Най-сетне съзря момчето си, сгърчено в ръцете на един от бандитите. Боян изглеждаше изплашен до смърт, но все пак не плачеше.

Бяха се отдалечили на няколко мили навътре в морето. „Велзевул“ се справяше чудесно с пристъпите на бурята, но капитанът не преставаше да отправя молитви към Свети Никола тази лудост да приключи по-бързо.

Ваташки хвана за ризата проснатия на палубата Кирил, крещейки в лицето му:

— Или казваш къде са парите, или се сбогуваш с отрочето си! Друг изход нямаш!

Една от мутрите донесе от кабината три оловни топки, каквито рибарите използват като тежести за мрежите си; чевръсто ги уви около глезените на момчето. Друг тип, с ярко рижави коси и брада, и пламтящи от жестокост очи, му завърза здраво китките с въже. Очевидно процедурата бе отдавна позната и използвана многократно.

„Блъфират! Няма да посмеят да отнемат живота на едно невинно дете!“

Кирил гледаше като хипнотизиран какво правят със сина му. Всеки детайл от случващото се, всеки дребен щрих се запечатваше завинаги в съзнанието му!

— Говори, куче! — Ваташки го изрита жестоко в ребрата.

По необуздания вид на мъжа, Кирил Марков осъзна, че подготовката не е само проформа; щяха да удавят сина му, без да им мигне окото, ако не им кажеше къде е скрил парите.

— Оставете го за Бога! — извика, опитвайки се да надмогне тътена на бурята. — Ще ви върна проклетите пари! Само го пуснете! Моля ви!

Усмихнатия садистично ухилен, се наведе още по-близо до лицето му.

И в тоя миг стана невъобразимото. Вятърът смени рязко посоката си, една вълна удари наклонения съд, бандитите, държащи Боян, политнаха и протегнаха ръце, за да се уловят за фалшборда. Оставен сам, тийнейджърът се преметна през ниския парапет и изчезна в бушуващото море. Всичко стана буквално за броени секунди.

— Господи, не! — изкрещя нещастният баща.

Той ритна Ваташки в слабините, изправи се с неподозирана пъргавина и разблъсквайки обезумял от ужас пазачите си, скочи без ни най-малко колебание във врящата вода зад борда.

Гмурна се с всички сили в тъмните й талази. Не го интересуваше дали въздухът в дробовете му ще стигне. По-добре беше да не стигне, ако не успееше да помогне на сина си!

В тъмносинята бездна му се стори, че вижда някакъв неясен силует, който потъваше като камък към дъното.

Зарита бясно с крака, за да го настигне, но колкото повече усилия полагаше, толкова повече разбираше, че те са абсолютно безсмислени.

Не можа да достигне до Боян, дори не беше сигурен, че това е той. Усети как гърдите му се разкъсват от липсата на кислород, инстинктът му за самосъхранение заработи и той изплува на повърхността.

Пое си дълбоко въздух, кашляйки и плюейки солена вода.

Огледа се. Яхтата се беше отдалечила; привидя му се, че на кърмата стои една фигура, която упорито се взира в него. А може би въображението му играеше номера. Отново се гмурна в бурното море. Все по-надълбоко и по-надълбоко, но всъщност нямаше никакъв смисъл, от момчето му нямаше и следа.

Беше принуден да изплува. Вече полуудавен и изтощен до крайност.

Трябваше да приеме трагичния факт, че Боян е мъртъв! Да се примири с него! И да признае вината си за смъртта му!

Хрумна му, че най-добре е да приключи с живота си още тук. Да се остави на морето да го погълне в дълбините си, където беше и детето му.

Не! Не беше в стила му да се предава! Щеше да се бори до последно! Дори не си зададе въпроса как щеше да се пребори със смъртта.

Моторната яхта беше изчезнала от полезрението му, брегът — също. Беше сам сред разлюляната водна шир, но той продължи да плува с енергията и ината на току-що породилата се лудост.

Колко време се беше борил със стихията? Час? Два? Повече?…

Свести се, заровил лице в мокрия пясък.

Лежеше сред купчина водорасли, изхвърлени като него от морето.

Хоризонтът бе обагрен в червено зарево.

Свечеряваше ли се или се развиделяваше?

Не знаеше и като че ли не го интересуваше.

Изпълзя с усилие извън прегръдката на прибоя, губейки отново съзнание.

Когато дойде на себе си, слънцето бе изгряло високо над главата му.

Беше започнал нов ден.

И не само това, самият той се беше променил корено. Не беше вече предишният Кирил.

Един глас непрекъснато му повтаряше в главата, че ще се срещнат отново с Боян. На същия този плаж, скоро, много скоро…

Само трябваше да чака и да вярва на шепота на гласа.

И синът му щеше да си дойде от морето.

* * *

Мъжът и кучето-мелез се разхождаха всяка нощ по плажа, недалече от къмпинга, където той работеше, а животното обитаваше една грубоизкована кучешка колибка.

Стопанинът на мелеза тръпнеше в постоянно очакване. Уверен бе, че рано или късно, това, което чакаше, щеше да се случи. Гласът в главата му го повтаряше, така че нямаше начин да не стане.

И то… наистина се сбъдна!

Той се срещна с истинския или въображаемия призрак на сина си и малко по-късно загина в схватка с един от убийците му.

И това, като че ли бе финала на цялата кървава драма.

Така поне изглеждаше на пръв поглед.

Но не беше съвсем така.

Някъде един милион долара чакаха кротко своя ред… в една издута кожена чанта.

Очакваха някой да се възползва от силата им — за добро или за лошо…

И този някой направи точно това — използва ги, за да отмъсти!