Ангел Каралийчев
Чорбаджията и жътварят

По жътва един стар чорбаджия повикал своя съсед — сиромах човек, да му пожъне нивата.

— Докога ще жъна? — попитал сиромахът.

— Докато залезе онова, небесното светило — показал нагоре с пръст чорбаджията.

— Ама какво ще ми платиш?

— Една торбичка брашно ще ти дам, стига да работиш, както трябва.

Сиромахът отишъл на чорбаджийската нива и я подхванал от единия край. Запращели ония ми ти ръкойки, почнал да търкаля снопите. Жънал, без да се изправи. Само на пладне поседнал за малко под крушата, изял една порязаница хляб и една глава лук и пак грабнал сърпа. До вечерта пожънал половината нива. Когато слънцето залязло, умореният работник се изправил, обърсал горещата пот от челото си и рекъл:

— Стига толкова.

— Как тъй стига — обадил се чорбаджията, който току-що бил пристигнал да види докъде е стигнал жътварят му, — половината нива стои непожъната.

— Но слънцето залезе и почна да притъмнява.

— Слънцето залезе, но я погледни на небето! Там вече е изгряла неговата сестра — месечината. Ще жънеш, додето залезе и тя. Инак няма брашно.

И наистина месечината се изтърколила на небето като червена ябълка и станало видело.

Нямало що. Жътварят пак пречупил кръст и започнал. Цяла нощ се трепал, а чорбаджията легнал под крушата и се наспал хубаво. Додето огрее слънцето на другия ден, работникът пожънал цялата нива.

— Сега ще ти дам брашно — рекъл чорбаджията. — Иди вкъщи да си вземеш торбичката и ела на воденицата ми. Там ми е брашното.

Отишъл си сиромахът и подир малко пристигнал на воденицата с голям козлен чувал.

— Сипвай брашното! — рекъл той.

Чорбаджията облещил очи и се развикал:

— Защо си донесъл този козлен чувал? Какво е туй нещо?

— Туй нещо е по-големият брат на торбичката — отговорил работникът.

— Как тъй може торбичката да има голям брат?

— Щом като слънцето може да има сестра, защо да не може и торбичката да има брат? — хитро казал сиромахът.

Чорбаджията се намерил натясно и насипал брашното в козления чувал.