Ангел Каралийчев
Дъщерята на говедаря

Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:

— Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.

— Ами каква мома да взема, тате? — попитал синът. — Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всичките девойки на земята.

— Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ама гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.

Повикал младият човек вуйча си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове — невеста да дирят. Де когото срещнели, питали и разпитвали познават ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин в държавата. Но всички клатели глава.

— Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.

Като обходили навсякъде, най-сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата крайселска чешма, където вечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да оглеждат. Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.

— Тези ли са всичките моми в селото ви? — обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.

— Има още една, но тя не е жена за тебе.

— Защо?

— Защото е говедарска дъщеря.

— Нищо, че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.

Упътили се тримата мъже към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре — младият човек и вуйчото се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.

— Тази ще бъде моя жена! — прошепнал на вуйчо си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.

Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.

— Ние сме търговци на добитък — отвърнал вуйчото. — Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.

— Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се прибере — рекла девойката, поднесла възглавници на гостите и стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта.

Гостите не можели да й се нагледат.

По едно време пристигнал и старият говедар. Ръкувал се той с двамата сгледници, поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.

— Няма какво да крием — отвърнал вуйчото. — Тръгнали сме да търсим невеста за този млад човек. Обходихме кажи-речи цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом като я видя, очите му останаха в нея. Съгласен ли си да му я дадеш за жена?

— Да му я дам — отвърнал старият говедар, — защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.

— Никакъв занаят не зная — отговорил младият момък, — син съм на първия болярин в държавата. Защо ми е занаят?

— Не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш — повторил говедарят.

— Не ставай смешен — намесил се вуйчото, — защо му е занаят, когато баща му владее много села и градове, а ковчезите му пращят от злато и сребро. Дъщеря ти ще живее като царица.

— Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят — отсякъл говедарят. — Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.

Гостите почнали да сърбат от паницата и отново се спогледали — никога не били яли такова сладко ядене.

След вечеря, когато легнали да спят, младият човек рекъл на вуйча си:

— Вуйчо, като се върнем вкъщи, ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.

— Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако се запретнеш и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще склони и ще ти я даде доброволно.

— Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! — рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.

На другия ден, след като се простили с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.

— Какво ще поръчате! — посрещнал ги златарят.

— Не сме дошли поръчки да правим — заговорил вуйчото.

— А какво искате?

— Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци, пафти от сребро да кове. Ще го вземеш ли?

— Ще го взема, стига да му иде отръки.

— Колко време ще трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? — попитал болярският син.

— Най-малко три години.

— Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да остана цели три години в работилницата ти!

— Тогава златарски занаят няма да научиш! — рекъл златарят.

— Слушай — почнал да го придумва вуйчото, — този момък е син на най-богатия царски човек. Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.

— Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.

— Да си вървим, вуйчо! — извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.

Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница — да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябват наука, време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от обелени върбови пръчки.

— Ето лесен занаят за мене! — извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: — Хей, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?

— А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три недели ще се научиш да плетеш хубави кошници от върбови пръчки с лешникови уши.

Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да заплита самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем недели време, момъкът най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се завтекъл към къщурката на селския говедар.

— Какво ми носиш в тая кошница? — посрещнал го старият говедар.

— Нищо не ти нося. Кошницата е празна, но дойдох да ти се похваля, че вече имам занаят. Тая кошница е моя работа.

Говедарят я разгледал и отсъдил:

— Не е лоша. Ти ще прощаваш, но искам да видя с очите си как плетеш кошниците. Тая нощ искам да ми измайсториш още една кошница.

— Добре — рекъл момъкът и отишъл на реката да насече върбови пръчки.

Подир малко се върнал с цял наръч. Обелил им корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първите петли — кошницата била готова. Старият говедар се вдигнал в зори, разгледал новата кошница, останал много доволен и проводил дъщеря си на лозето — да я напълни с грозде. Когато момичето излязло, говедарят се обърнал към момъка и казал:

— Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от тебе занаят. Аз, сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. А макар че царската ми съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни камъни, окото ми не се насищаше на имане. Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и те се отвърнаха от мен. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ не се дигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят неприятел — северният цар — навлезе в държавата ми, разби крепостите ми и превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред теб. Ще попиташ как съм отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски запалиха двореца ми, се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощи не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра ножа в ножницата, излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтих път, додето стигна тук, във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора. Прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана селски говедар, защото не знаех никакъв друг занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят неприятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам подир говедата, които щръклеят, не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщата ми има едно незаменимо съкровище — моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.

— Имал си право — рекъл младият кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.

На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там вдигнал голяма сватба.