Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (40)

39. ОТНОВО БЛАГОДАТЕН ЧЕТВЪРТЪК

Пролетта дойде и с нея настъпи още един благодатен четвъртък. Слънцето почна да се накланя на юг и разтвори усуканите листенца на златистите макове. Преди пладне из въздуха се носеше острият аромат на ралицата, която расте по нивята край Форт Орд.

Беше благодатен ден за всички видове гърмящи змии. Обзет от пролетен бяс, някакъв неудържим заек прекоси плаца на гарнизона и притегли върху себе си радостните изстрели на цели две роти, но успя да се шмугне и скрие зад дюните. Този миг на заешко високомерие струваше на правителството 890 долара и развесели сърцата на сума войници.

Мис Грейвс се пробуди бездиханна от скрити надежди. Изпя гамата с полутоновете и установи, че гласът й се е върнал, че всичко в света е почнало да се оправя. Тя имаше право. В единайсет часа пеперудите се зададоха откъм залива и накацаха с милиони върху боровете, засмукаха гъстия сладникав сок и от опиване станаха кривогледи. Пеперуденият комитет се събра на извънредно заседание в пожарната команда, наизвадиха коронките на феите и дългото кафяво бельо на индианците. Временният кмет на Пасифик Гроув написа прокламация за вечерния вестник.

Тази сутрин отливът, готвейки се за голямото пролетно отдръпване, оголи брега, топлото слънце изсуши водораслите и привлече на крайморски излет рояци милиарди мухи.

Хората се чувствуваха добре. Съдията Албертсън пусна пророка под гаранция, дадена от управителя на „Сейфуей“. Надвесен над операционната (апендицитен случай), доктор Хорас Дормоди подсвиркваше под маската си и разказа на асистиращите политически виц, без да споменава счупената ръка на Док. Проблемите на пациента, колкото и смешни да са, бяха за доктор Хорас свято нещо. Той обаче не успяваше да се сдържи и от време на време дискретно се усмихваше.

Как стана тъй, че всички научиха за ръката на Док? Никой не знае. Фауна получи вестта с мекиците си. Алис, Мейбъл и Беки я поеха с портокаловия си сок. Шефът чу за това от Какауете, който незабавно изтича на плажа и три пъти оглушително изсвири хоровата партия от „Милата Джорджа Браун“ в шест различни гами.

Когато разбра за случилото се, Дебелата Ида тъкмо наливаше от пайнканьоновото уиски в бутилки от „Олд Кроу“. Мак и момчетата научиха новината рано — тя ги накара бързо да действуват. Тази сутрин „Златният Мак“ бе отворен от Сузи. Тезгяхът се изпълни със закусващи, които за прахосване на времето си поръчаха кафе. Денят бе вече доста напреднал, когато Сузи научи, че Док си е счупил ръката. Но какво можеше да стори? — Ела бе отишла да си прави трайно къдрене. Посетителите доста се учудиха на обслужването, което получиха след това — говореха й, а тя гледаше с празен поглед някъде над тях. Нарече г-н Макминимин „г-н Грос“, към г-н Грос се обърка на „ти“ и му сервира яйцата сурови, от което му се повдигна.

Мак се притече пръв на местопроизшествието. Не успя дори обувки да нахлузи. Огледа гипсовата превръзка, още недоизстинала, и изслуша единственото обяснение, което Док можа да измисли — че си притиснал ръката между кушетката и стената.

— Какво ще правиш сега? — попита го Мак.

— Не знам — каза Док. — На всяка цена трябва да замина на юг.

Мак тъкмо щеше да предложи разрешение, когато изведнъж му хрумна мисъл, която го накара да каже:

— Току-виж излязло другояче. — И хукна обратно към приюта „Палас“.

Мак приближи леглото на Хейзъл — беше непобутнато, без гънчица.

— Не се е прибирал — рече Хуити Първи.

— Тъй значи! Какво ще кажете за това, а? Сладък негодяй! — издума Мак с възхищение.

Отправи се към кипариса, провря се под ниско увисналите клонаци и както се издърпват кученца изпод леглата, издърпа Хейзъл оттам, завличайки го в приюта.

Хейзъл бе изпаднал в пълна апатия.

— Трябваше — с безнадеждност в гласа промълви той.

— Някой виждал ли е Сузи? — попита Мак.

— Видях я рано, отиваше на работа — каза Еди.

— Добре, иди й предай новината! Уж между другото — заповяда Мак. — А ти, Хейзъл, какво ще ни разкажеш? Как стана?

— Сърдиш ли ми се?

— Отде накъде! — каза Мак. — Е, още не знаем дали ще има полза, но е стъпка във вярната посока. Забележете — обърна се той към Хуити Първи и Хуити Втори — Хейзъл не му е счупил крака. Хубаво е преценил. Док може да ходи, но не може да работи. Хуити — това се отнасяше до Хуити Втори, — иди при Док и стой при него. И да внимаваш да не му предложи някой да го заведе в Ла Хойа! Къде е бухалката?

— Хвърлих я в залива — каза Хейзъл.

— Ооо! Сетил се! Хуити, вземи си нещо тежко. Вън има тръби.

Хейзъл изгуби съзнание. Мак приседна до него на леглото и почна да слага на трескавото му чело мокри кърпи.

Хейзъл дойде на себе си и с мъка, като диреше думите, зашепна:

— Мак, няма да мога… Все едно какво казват… звездите … и полицаите… няма да мога. Не съм … сили нямам.

— Какви ги плещиш? Та ти вече свърши каквото трябваше.

— Не това. Кажи на Фауна да потърси друг човек за президент на Съединените щати. Мак опули очи:

— Тук да умра! Пък аз мислех, че си забравил.

— Как ли не се мъчих — съкрушено призна Хейзъл. — Не искам никого да разочаровам, Мак, но що да правя, просто не ме бива … Опитай се да ме отървеш, а? Моля ти се, Мак! От дън душа ти се моля!

Състрадание замрежи погледа на Мак.

— Добре, мили мой негоднико. Бедното ми зайче! Не се тревожи! Никой не те кара насила. Ти извърши благородно дело. Не можа да се намери нито един с достатъчно смелост. Само ти!

— Не е, да речеш, заради мидите — продължи Хейзъл. — Ей богу, и това бих направил, и вехти чорапи бих ял, ако се наложи. Но не е там… Работата не е за мене, много е. Цялата страна ще объркам.

— Ти си лежи и не ставай — рече Мак. — Малкият ми Хейзъл! Мак ще се погрижи за него. Та има ли по-храбър от тебе? Хунти — обърна се той към Хуити Първи, — седни тук до Хейзъл да го утешаваш и не му давай да става, додето не се върна. — Мак се втурна навън.

 

— Трябва да направиш нещо, бързо! — каза Мак на Фауна. — Знаеш ли го дали няма да му дойде още някоя благородна мисъл? Човека убива, дяволите да го вземат!

— Да — съгласи се Фауна, — разбирам какво се е случило. Почакай да си взема нещата. Как ти се струва, ще се зарадва ли на една маймунска главичка?

— Страшно ще му хареса! Има нужда.

 

Фауна разгърна небесната карта пред очите на Хейзъл.

— Всеки прави грешки — почна тя. — На картата имало цвъкнато от муха. Оказа се, че Сатурн изобщо не е бил в двойна връзка.

— Отде да знам не ме ли баламосваш, само и само да ме успокоиш — подозрително рече Хейзъл.

— Колко пръсти имаш на краката?

— Нали ги броих, девет.

— Преброй ги пак! Хейзъл изу обущата си.

— Същото като по-рано — установи той.

— А я погледни кутрето как се е подвило под стъпалото! Брей, в каква грешка ме вкара тази муха! Пък и ти не си броил както трябва. Десет пръста имаш! Единият подгънат.

По лицето на Хейзъл бавно почна да се разлива усмивка — усмивката на радостно облекчение. За миг сянката на тревогата се върна:

— Тогава, според тебе, кого ще изберат за президент?

— Никой не може да каже — отвърна Фауна.

— Само да е посмял нещо лошо да стори! — заплашително каза Хейзъл. После отново се отпусна в обятията на облекчението. — „Имам си сенчица, навред е с мене тя…“ — запя той.

Фауна сгъна картата и се прибра в къщи.

 

Точно преди обяд колетният чиновник от сточната гара се отправи по необичайния за него път към приют „Палас“.

— Ей, момчета — провикна се той. — На ваш адрес е пристигнал някакъв грамаден сандък. Да слезете да си го получите! Аз дотук не го качвам. Никой ме ми плаща.

— Дошъл е! — извика Мак. — Господ си знае работата.

Хейзъл, Мак и Хуити Първи се боричкаха с огромния сандък по стръмната пътечка, когато се зададе Еди.

— Сузи пристигна! — съобщи той. — Заедно дойдохме дотук. Сварих я готова да тръгне. Сега е при него.

— Я помогни! — примоли се Мак. — Какво става с нея?

— Ще се пръсне — рече Еди.

Отнесоха сандъка в приюта и Мак се нахвърли отгоре му с брадвата.

— Ето го! — ахна той, като подигна капака.

— Какво има вътре? — попита Еди.

— Гледай! — ликуваше Мак. Всички впериха очи в прибора, в голямата мерна тръба с осем инчов рефлектор, с двоен окуляр, с триножник, сгънат до нея.

— Най-големият в каталога — гордо възкликна Мак. — Ах, как ще се зарадва Док! Еди, разкажи какво стана! Хем нищо да не пропуснеш.

 

Какъв ден! Ден на пурпур и злато — гордите цветове от знамето на Салинаската гимназия. На височина хиляда и двеста стъпки маршируваше ескадрон ангелчета, понесли на ръце розов облак, върху който светеше и угасваше думата РАДОСТ. Един гларус със счупено крило литна, устреми се право нагоре в небесната вис и закряка: „Радост! Радост!“

Когато Еди я пресрещна, Сузи вече тичаше като на състезание. На безличните му забележки за времето тя отговаряше с „да“ и „не“. Не чу нито една дума от тези забележки, дори не разбра, че Еди тича след нея. Тя се изкачи по стъпалата на Западната биологична, без да забележи Хуити Втори, застанал на пост с топуз от прозоръчен капак в ръка. Нейното появяване го освободи от наряд, но той остана да слуша.

До последното стъпало Сузи се преобрази — превърна се в запъхтяно, срамежливо момиче, а както е известно, няма нищо по-несъкрушимо и смъртоносно от срамежливото младо момиче. Поспря да поеме дъх, похлопа и влезе, забравяйки да затвори вратата, което бе добре дошло за Хуити Втори. Седнал на кушетката Док тъжно разглеждаше ловните си принадлежности, струпани на пода.

— Чух, че си ранен — меко рече Сузи. — Дойдох да видя — не мога ли с нещо да ти помогна?

Лицето на Док за миг се проясни, но тъгата пак го обгърна.

— Ей това тук провали пролетните отливи — каза той, поглеждайки бялата гипсова превръзка. — Какво ще правя сега?

— Много ли боли? — попита Сузи.

— Малко. Но ще боли после. Знам.

— Ще дойда с тебе в Ла Хойа.

— И ще обръщаш камънаци, дето тежат по петдесет килограма?

— Да не съм лепена със слюнка?

— А можеш ли да шофираш?

— Разбира се.

— Няма да можеш — каза Док. Но след малко, някъде издълбоко от душата му, се надигна вик: — Ще можеш, как няма да можеш! Имам нужда от тебе, Сузи! Трябваше ми! Ела с мене! Работата е ужасно тежка, а аз съм кажи-речи безпомощен.

— Ще ми кажеш какво да правя, какво да търся…

— Ще ти кажа, разбира се. Не съм чак толкова безпомощен. Мога с лявата ръка.

— Решено значи? — рече Сузи. — Кога тръгваме?

— Трябва да замина още тази вечер. Ако караме цяла нощ, ще успеем да сварим отлива утре сутрин в седем и осемнайсет. Кажи, ще можеш ли?

— Решено! Щом имаш нужда от мен …

— Имам! Без теб съм загубен. Но ще капнеш, скъпа.

— Голяма работа!

— Искам да те питам нещо. Старият Джингълболикс ми е издействувал място в Калифорнийския университет.

— Чудесно!

— Но не ми се работи там.

— Прекрасно!

— И сега не зная как да му го кажа в лицето.

— А защо не?

— Защото, от друга страна, там имат чудесна апаратура.

— Много добре — каза Сузи.

— Но не обичам да работя по заповед.

— Откажи се!

— Да, но получих покана да си прочета доклада пред Академията на науките.

— Тогава приеми!

— Но аз дори не знам ще мога ли да го напиша. Какво да сторя, Сузи?

— Какво най-много ти се иска?

— Не зная.

— Какво пък толкова лошо? Казвай, Док, че трябва да се постегна. Поне два часа да имам. Далече ли е?

— Като тръгнем вечерта …

— Щом се приготвя, идвам.

— Обичам те — каза Док.

Сузи бе тръгнала към вратата. Извърна се и го погледна. Веждите й се изправиха, устата се изопна. После бавно си пое дъх, устните й се наляха, усмихнаха се с краищата, а в очите й заблестя неизмеримо вълнение.

— Приятелю — рече тя, — ти намери своето момиче!