Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (34)

33. БАРАБАНИТЕ В ДАЛЕЧИНАТА

След излизането на Хейзъл Док дълго стоя като втрещен.

В гърдите му се гонеха чувства, езикът му пресъхна. Високият глас мълчеше и го наблюдаваше: — учен, мислител с опит, методичен, точен. В съзнанието му не можеше нищо да проникне, без да е било предварително претеглено, опитано, чуто или видяно. Законите на науката бяха и негови закони и той се стремеше да им се подчинява. Нарушаването на тези закони му се струваше не само грях, но и заплаха — беззаконието означаваше анархия. Док се уплаши, тръпки го побиха.

Средният глас викаше от радост: „Казвах ли ти! Толкова години вече ти разправям, че се заблуждаваш. Хайде да те видим как ще се заловиш отново за науката!“

А ниският глас, който тананикаше в червата му, го разпъваше от болка и в същото време припяваше, че болката е необходима и не чак толкоз страшна.

Надделя средният глас. Да погледнем нещата в очите, мислеше Док. От една страна — мъж, който не е останал без работа. От другата — момичето, но какво е то? Да предположим, че от връзката с нея произлязат много хубави неща. Пак няма да е много хубаво! Невъзможно е тя и аз да бъдем заедно щастливи. Няма начин, никакъв начин под слънцето. Не само е неграмотна, ами и с буен нрав. Убежденията й до едно са убеждения на невежа. Сигурна е в неща, които не познава, при това сигурна не само за себе си, ами и за другите. За два месеца ще стане порядъчна. Тогава де ще иде свободата? Мисълта ти — говореше си той — ще се превърне в топка за тенис, с която ще играе лош играч. Стига глупости! Забрави! Нито можеш да имаш каквото искаш, нито го искаш!

Средният глас почна да вие: „Не можеш и да го нямаш! Каквото и да се случи, тя вече е станала част от тебе. Пипни си пулса, вслушай се в ударите на сърцето си! Защо се разтупа? Просто, защото чу, че желязната вратичка на парния котел издрънча, нали? Дори не ти е минавало през ума какво може да значи това, а вече усещаш, че нещо ти става при дрънкането на вратичката, и то в три и тринайсет сутринта.“

Обади се ниският глас: „Какво от туй? Всичко е частица от нещо голямо, от доброто и злото, взети заедно. Познаваш ли мъж или жена, твои близки, па дори и далечни, които не са срещали в живота си и добро, и зло? Остави на мене! Иначе, небето ми е свидетел, ще те пипна в лапите си и ще те разкъсам, та цял живот няма да се оправиш! Остави ме да правя каквото си знам! Чуваш ли? Не усещаш ли разгоряната жарава? Това е бяс, за твое сведение. Или ще му дадеш простор, или ще се превърне в гнойна рана, от която ще се поболееш и ще полудееш! Виж колко е часът! Нали чу желязната врата?“

Док погледна часовника си — 03,17 ч. „Нима е оня нехранимайко?“ — каза си той гласно. Угаси лампата и се приближи до прозореца. Ивица светлина от уличния фенер ближеше празното място. После открехна вратата и се смъкна по стъпалата. Прекосявайки улицата, той се скри в някаква сянка и продължи в нея.

Шефът седеше на една от големите ръждясали тръби и се мъчеше да реши загадката. Поотделно всичко му бе ясно, но общият смисъл липсваше. Той си беше той — млад, не грозен, наконтен, с добри доходи. А тя, една нищо и никаква си, в котел живее и работи да не умре от глад. Шефът знаеше много похвати, които, макар и ненаучни, му бяха служили задоволително, и затуй можеше да им се опре. Малко сладки приказки, малко обещанийца, предлагаш туй-онуй и за резерва винаги пазиш насилието. Всяка жена се нуждае от малко насилие. Той усети, че ставите на дясната му ръка се издуват. А тази беше смахната! Не пожела да изслуша неговата тирада и когато се опита да приложи сила, тръшна желязната врата и, мръсницата, насмалко не откъсна пръстите му. Но той ще покаже ноктите си! Ще види тя, кучка с кучка! Потънал в горчиви мисли, Шефът не чу стъпките на приближилия се Док.

Пръстите на Док се впиха в яката на раираната му риза и го заставиха да се изправи. Шефът инстинктивно нападна с крак и заднешката ритна Док. Паднаха и двамата и заедно се затъркаляха в дивите ружи. Йосиф-Мария потърси с коляно слабините на Док, а в това време силните и нежни пръсти на Док се сключиха около гърлото му. Шефът усети двата палеца, които диреха вдлъбнатината под адамовата ябълка. Той замахна към бледото лице пред себе си. Палците на Док потънаха в плътта му. В очите на Шефа се завъртяха ярки светлини, мозъкът му се обагри в червено. Стана му ясно, че след две секунди дробовете му ще капитулират пред палците и с него ще се свърши. Гледката му беше позната. Бе виждал как става и затуй се отпусна изпотен от ужас. Палците се отдръпнаха.

Шефът се строполи и утихна. Но болнавият му вече мозък търсеше удобния случай — дали отново слабините или с глава да го подпре в брадата? Не улучеше ли, страшните палци щяха да се върнат. А той беше слаб и се страхуваше — боеше се дори да говори, обзет от страх, че погрешната дума току виж върнала дебнещите палци.

— Док — прошепна той, — предавам се. Печелиш.

— Още един път да те видя тук, и ще ти измъкна гръкляна! — също тъй шепнешком отвърна Док.

— Няма! Кълна се в бога! Няма вече!

 

На мъждивата седемватова крушка в бакалницата Шефът се помъчи да измъкне запушалката на едно шише с премазаните си пръсти, но се наложи да подаде бутилката на Док.

Док изпитваше неудоволствието, което идва подир гнева; сега всичко му се стори глупаво. Отпи от уискито и подаде бутилката през тезгяха. Йосиф-Мария пи, но се наведе и закашля, от устата му се разхвърчаха слюнки. Док изтича зад тезгяха да го потупа по гърба. Като дойде на себе си, Йосиф-Мария се вгледа втрещено в Док.

— Не разбирам — рече той. — Откъде си научил тоя трик? И защо го правиш? Щеше да ме убиеш.

— Щях. И аз тъй мисля — каза Док. — Много ми се щеше. — После смутено се засмя. — Стори ми се, че се навърташ около Сузи.

— Навъртах се — призна Йосиф-Мария, — но бог да ме убие, Док, не съм знаел, че толкова си хлътнал.

— Не съм — каза Док. — Дай да пия!

— Не си, ама не си и поплюваш. Само не се вълнувай! Тя ме изгони. Едва не ми откъсна пръстите с тая мръсна врата, нейната… От моя страна конкуренция нямаш, Док. Твоя е.

— А не иска да ме види — каза Док.

— Не иска ли? Какви са я прихванали, по дяволите?

— Кой знае?

Подпряха лакти на тезгяха и се вторачиха един в друг.

— Ама че работа! — рече Йосиф-Мария. — Какво ще правиш тогава?

— Хейзъл предложи да й занеса цветя и бонбони — Док се усмихна.

— Виж, това не е лошо. Но що за човек е тя? — Шефът предпазливо позволи на една капчица уиски да се спусне по шията му и щом тя заля охлузеното от палците място, изтръпна от болка. — Сигурен съм, че е смахната — каза той. — Със смахнатия трябва да се държиш като смахнат. А ти как си? Имаш ли сили да я забравиш?

— Опитвал съм. Колко пъти!…

— И никаква полза, нали?

— Никаква. Знам, че е глупаво, и пак …

— Не си само ти. Срещал съм и други като тебе. Нищо не може да се направи. — Шефът присви очи. — Спомних си нещо. Като говорехме с нея през тази проклета вратичка, тя ми каза: „Срещна ли — вика — човек, който отгоре до долу е цял, със затворени очи се хвърлям.“ Пък аз я попитах: „Док ли?“, а тя — „Ами! — вика. — Той е нарязан целия като салам.“

— Права е — съгласи се Док.

— Не мисля тъй. Кажи, Док, както ме беше пипнал, ако се опъвах, нали щеше да ме …

— Сигурно. Сам не мога да повярвам, но щях да те… Никога не ми се е случвало. Защо питаш?

— Защото… помислих си, човек, който може да те убие с голи ръце, съвсем не е тъй тънко нарязан на филийки. Да доизпием шишето, Док, пък после ще ти помогна.

— Ще ми помогнеш? За какво?

— За цветята — каза Йосиф-Мария. — До съмване има цял час. Горе над авеню „Маяк“ има една градина, прелива от цветя.