Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (26)

25. СТАРИЯТ ДЖИНГЪЛБОЛИКС

Док се върна от лов към четири и половина. Носеше стотина хитона, привързани с канап към стъклени плочици, да не се свиват, а ведрата му, пълни с морска вода, преливаха от стотици бодливи звезди.

Тук му е мястото да кажем, че умъртвяването е един от най-тънките занаяти на морския зоолог. Ще ти се животното да прилича на живия екземпляр, но е невъзможно. Смъртта променя цвета също като у хората. Умъртвиш ли го по груб начин, животното се сгърчва, а бодливите звезди в предсмъртна агония откъсват пипалата си.

В предната стая на Западната биологична Док отля малко вода от ведрата. После прехвърли звездите в един широк и плоскодънен стъклен леген и изля останалата вода отгоре им. Животинките размърдаха змиеподобните си пипалца, но след малко се успокоиха. Щом утихнаха напълно, Док прибави в легена малко сладка вода. Пипалцата нервно се разшаваха. Док почака, след това наля още малко сладка вода. За морското животно сладката вода е отрова — ако го заливаш постепенно, тя действува упойващо като морфина. Дребните същества се отпускат, най-сетне заспиват и умират, без да усетят никакво насилие.

Док приседна да дочака действието на отровата. Но усети, че тук нещо не е в ред. Какво можеше да бъде? Нещо да е забравил? Чувствуваше се бодър, лекото главоболие след снощното пиене вече го нямаше. О, разбира се! Касата бохемска бира при Шефа! Изглежда подсъзнанието му го тикаше към бирата. Той надникна през прозореца към бакалницата. Но и тук нещо не беше в ред. Едва сега Док разбра. Прозорците бяха измити. Обърна поглед и огледа стаята. Грамофонните плочи бяха спретнато подредени на полицата, а не се търкаляха, както преди. Подът лъщеше, миришеше на … Но да! На сапун!

Док отиде в кухнята. Чиниите бяха чисти, тиганите блестяха. От тенджерата върху газовата печка се носеше съблазнителен аромат. Той надигна капака. Вътре къкреше телешки бульон, а в него, като риби, плавах моркови, лук и един дълъг корен кервиз.

Док се върна при масата и седна. Леглото беше оправено, а чаршафът, който се подаваше под одеялото, чист. Изведнъж го обзе чувството на самота, онази голяма печал, от която те облъхва топлина. Изпод леглото надзъртаха муцуните на подредените в права линия обуща.

„Бедното момиче! — помисли си той. — Горкото бедно дете! Сигурно му се е искало да се отблагодари. Дали пък не й рекох нещо лошо? Господи, дано не ме е разбрала криво! Какво й казах аз? Че не съм направил нищо, не съм, но какво казах? За нищо на света не бих я нагрубил. — И той отново се огледа. — Доста труд си е направила. А пък как ухае сапунът!“ — Док наля още малко прясна вода в легена. Пипалата на бодливите звезди вече се усукваха на малки спирали и едва помръднаха от новоприбавената отрова.

Почистената лаборатория нервира Док, изпълни го с подозрения. Липсваше част от него, нещо бе изгубено. Най-ниският глас мълчеше. В черните си дълбини той бе сякаш доволен. Док посегна към лавицата с плочите. Не Бах… не, не Букстехуде… не и Палестрина! Ръката му се протегна към албум, който от години не бе отварял. Без да разбере какво върши, Док извади плочата, усмихна се и я сложи на диска; „Дон Жуан“ от Моцарт. Увертюрата гръмна, а Док, все тъй усмихнат, отиде в кухнята и разбърка супата, „Дон Жуан — помисли си той, — нима искам да мина за Дон Жуан? Не! Не съм. Но защо тогаз ми е толкоз хубаво и толкоз страшно?“ Погледът му се плъзна към писалищната маса. Жълтите листи и подострените моливи чакаха. „Сега вече вярвам. Ще се опитам пак.“ И точно в този момент на верандата отекнаха тромави стъпки и при него нахълта Старият Джингълболикс. Да се пише за Стария Джингълболикс е лудост. Но тъй като се намеси тъкмо в този момент, това май ще се наложи. Хората, които са бивали на заседание със Стария Джей, излизат леко замаяни, а по-умните след време просто не могат да повярват, че съществува такъв субект. Истинското му име не можем спомена, защото ще го срещнете на безброй бронзови плочи с надписа „Подарено от …“

Старият Джей се бе родил толкова богат, че просто не съзнаваше това. И си въобразяваше, че всички са като него. Уж беше учен, но имаше ли ум в главата, или беше направо смахнат — никой не можеше да каже, а тъй като бе раздал дарения на толкова фондации, бе финансирал толкова проекти и влизаше в толкова настоятелства и опекунски съвети, никой не смееше открито да си зададе този въпрос. Раздаваше милиони, а живееше на гърба на приятелите си. Имаше не едно научно звание, но мнозина, насаме и не дотам ласкаво мислеха, че тия звания са му били дадени с надеждата за дарение, че той в действителност е само един футболист, чиито награди нямат нищо общо с истинските му качества.

Беше набит, с естествено порасла като венец жълтеникава коса. Очите му бяха светли, като птичите. И се интересуваше от всичко. От прекалена близост с реалността бе загубил всякаква връзка с реализма. Понякога забавляваше Док, друг път неговият безкраен и късоглед ентусиазъм довеждаше хората до пълно отчаяние. Въобразявайки си, че тъй по-добре го разбират, Старият Джингълболикс всекиму крещеше.

— Получи ли ми телеграмата? — извика той.

— Не.

— Дойдох за рождения ти ден. Не съм го забравил. Денят, в който е изгорен Джордано Бруно.

— Това не ми е рожденият ден — каза Док.

— Добре де, какъв ден сме днес?

— Петък.

— Е, нищо! Ще почакам.

— Пада се през декември. А и само едно легло имам.

— Чудесно. Ще спя на земята. — Старият Джингълболикс надникна в кухнята, отхлупи капака на тенджерата и като задуха настървено горещата супа, засърба.

— Още не е готова — напомни му Док и вече раздразнен, чу оня да отвръща с вик:

— Готова е, готова е.

— Срещнах Хизлър — рече Док. — Каза, че те видял на една поляна в Бъркли — бил си на колене и със зъби си дърпал някакъв червей от земята.

Старият Джингълболикс преглътна полусварения морков.

— Не беше така! — изломоти той. — А бе, тая супа май още не е готова.

— Какво ти думам аз.

— Няма значение! Виждал съм червеношийките как нагъват червеи. Знаеш ли какви са просячета? Чак петите им потъват като ги задърпат. Просто да се чудиш отде им се взема силицата. И опит направих — защипах един червей с щипка, закачих го на кантарче и със зъбите дърпам ли, дърпам. Обикновеният дъждовен червей издържа до 670 грама! С 48 парчета съм правил опит. Помисли си само! Една стограмова птичка изтегля от земята 700 грама тежест! Седем пъти по-тежка от нея! Затова и много ядат. А колкото повече се хранят, толкоз повече огладняват. Ти обичаш ли червеношийките?

— Не особено — измърмори Док. — А ти цялата ми вечеря ли ще ометеш?

— Тъй съм решил. Ама не е готова. Имаш ли нещо за пиене?

— Да ти купя бира?

— Дадено! Повечко вземи!

— А няма ли да участвуваш в разноските?

— Нямам пукната пара.

— Имаш, имаш. Пращиш от пари.

— Хайде де! — изненада се Джингълболикс.

— Та няма ли и ти да дадеш? — настоя Док.

— Не ми достигат — рече Старият Джей.

— Глупости! — ядоса се Док. — Използвач си ти, това е! Никога не плащаш. Оставих ти лабораторията като ме взеха в армията и какво? — Едва не ме разори. Не искам да кажа, че си ми откраднал стъкларията, но просто я нямаше. Ти ли взе бурканите с образците?

— Аз — призна Старият Джингълболикс. После замислено добави: — Де да беше твоята лаборатория институт.

— Какво?

— Щях да ти направя дарение.

— Е, не съм институт. Тогаз? Ще умреш, ама за бира няма да дадеш и долар. — Ненадейно нещо отчайващо и смешно блъсна Док в челото и той избухна в уморен смях. — Господи! Ти си просто невъзможен! Ти си само едно смешно понятие.

— Супата загоря! — ревна Старият Джингълболикс. Док скочи към печката и дръпна тенджерата.

— Как няма да загори! Излочи всичкия бульон.

— Беше много вкусен — каза Старият Джей.

 

В бакалницата Док каза:

— Дай ми една дузина бира в кутии.

— От бохемската не щеш ли?

— Каква ти бохемска! Имам гостенин, който е… — злобна мисъл хрумна на Док — е много интересен човек. Я ела и ти да пийнеш с нас! Старият… искам да кажа моят приятел, ще ти обясни шаха по-добре.

— Защо да не дойда — каза Шефът. — Да донеса и нещо по-силничко?

— Донеси!

Като прекосяваха улицата, Шефът попита:

— Ще ходиш ли утре на празненството?

— Там съм!

— Харесваш ми, Док, само дето не те разбирам. Не си истински.

— Тоест?

— Как да ти кажа, каквото направиш… с една дума приличаш ми на шахмата. Не мога докрай да те разбера.

— Не мислиш ли — поде Док, — че всъщност никой за никого не е истински? Утре ще срещнеш човек, който може и да не съществува.

— Не говори такива работи — разтревожено рече Йосиф-Мария.

Като се качваха по стъпалата, чуха Стария Джей да крещи:

— Нося ви радостна вест! Човешкият род ще изчезне!

— Това е Йосиф-Мария Ривас — каза Док. — Йосиф-Мария, запознай се със Стария Джингълболикс.

— Може ли човек да излъже в шахмата? — попита Шефът.

— Може, как да не може — отвърна Джингълболикс — най-малкото можеш да прередиш фигурите на противника. Но в края на краищата, все едно. Докъде бях стигнал? А, да! И ние като допотопните влечуги ще изчезнем.

— Добре — прекъсна го Док.

— Ще рече, край на хората, тъй ли? — запита Шефът.

— Точно тъй, млади човече. Ние си погодихме последната шега. Отворете бирата! Спасявайки се, човекът се унищожи.

— Кой се е унищожил? — недоумяваше Шефът.

— Как ли се смеят на Олимп! — каза Старият Джей. — Запътили сме се не към Великата битка на доброто и злото, а към газовите камери. При това сами си произвеждаме нужния газ …

— Имах намерение да работя — простена Док.

— Браво! Ще ти помогна — викна Старият Джей.

— Дума да не става! За бога! — уплаши се Док.

— Човекът е разрешил всичките си проблеми — продължи Старият Джей. — Изличил от лицето на земята всички хищници; на жегата и на студа вече не обръща внимание; на практика се е отървал от заразните болести. Старците живеят, младите не умират. И най-добрите войни не могат да уравновесят раждаемостта, Било е време, нищожна война за една година намалява населението наполовина. Глад, тиф, чума, туберкулоза — все сигурни оръжия. Едно одраскване с копие — инфекция и смърт. А днес? Знаете ли какъв е днес процентът на смъртността сред ранените на фронта? Едно на сто. А преди сто години — осемдесет на сто. Населението расте, а богатствата на земята намаляват. И в недалечно бъдеще ще бъдем унищожени от самите себе си. Може да ни спаси само контролираната раждаемост, но дотам човечеството никога няма да стигне.

— Братко мой! — възкликна Шефът. — Какво толкоз радостно има в това, та цял сияеш?

— Шегата! Космичната шега! Мъчейки се да оцелеем, всъщност улеснихме унищожаването си.

— Нищо не разбирам, дявол да те вземе! — рече Йосиф-Мария.

Док стоеше с пълни ръце. В лявата държеше чаша уиски, в дясната — кутия бира. Сръбваше ту от едното, ту от другото.

— Инстинктът ме кара да стоя настрана от тия глупости — обади се той, — а страшно ми се иска и аз да се намеся.

— Че кой те спира? — извика Старият Джей. — Уиски ли е това?

— „Стари кецове за тенис“ — отвърна Йосиф-Мария. — Искаш ли?

— След малко.

— Добре.

— Малкото мина — каза Джингълболикс.

— Обзалагам се, за всичко те бива! — стресна се Шефът. — Май ще излезеш по-хитър и от мене.

— Ясно, инстинктът няма власт над мене — намеси се Док. — Едно забравяш, Джингълболикс. Вярно, имало е видове, които са загивали по своя собствена грешка, от крива сметка, но това са били видове, които не са могли да се приспособят. Ето, вземи хомяка^[1] за пример…

— Но това е съвсем друго — рече Старият Джингълболикс.

— Отде знаеш не сме ли и ние като хомяка? Как постъпват хомяците като станат повече гърла, а хранителните запаси не стигат? Навлизат с хиляди навътре в морето, давят се и възстановяват равновесието между храната и броя на живите.

— Нямаш право да си служиш с хомяците за пример! — каза Джингълболикс. — Да ми беше подал бутилката, а?

— Върви по дяволите! — дръпна се Док. — Болест ли наричаш ти преселването на хомяците? Или разум? Или пък психична проява, наложена на част от живите, заради оцеляването на останалите?

Старият Джей отвърна с рев:

— Никой не може да ме лиши от унищожението! Що за уловки? — После се обърна към Шефа: — Не го слушай какво дрънка! Шарлатан!

— Ей богу, тъй си е! — с възхищение се съгласи Йосиф-Мария.

Хванал чашата уиски като револвер, Док размаха пръст пред лицето на Стария Джей.

— Болест, значи, а? Инфекция? Още малко и ще отречеш съществуванието. Кажи тогава, защо се умножават неврозите? Излечими ли са, или от лечението се увеличават още повече? Чакай малко! Не бързай да ми отговаряш! Не мислиш ли, че и хомосексуалността расте в математическа прогресия? Отде знаеш дали това не е именно решението на въпроса?

— Не може да се докаже! — извика Старият Джингълболикс. — Приказки! Че ти, както си почнал, още малко ще ме изкараш луд и край! — В очите му бликнаха сълзи. — Ех ти, приятелю, приятелю на моята мисъл, истински мой приятел… — изхленчи той.

— Не съм и помислял да те правя луд — каза Док.

— Не си?

— Не, разбира се.

— Кога ще седнеш да вечеряш? — попита Старият Джингълболикс.

— Ти ми изплюска вечерята.

— Хрумна ми нещо чудесно — отвърна Старият Джей. — Ти седни да вечеряш, Уилям-Мери ще донесе още една бутилка, а аз в това време що наредя пионките на шаха.

— Не Уилям-Мери, а Йосиф-Мария!

— Кой? О, тъй ли? Слушай, приятелю, ще те науча на най-великата от всички игри, най-възвишения плод на човешкия разум. Да подсладим ли играта с едно облогче?

— Как смееш, безчестни мошенико! — възмути се Док.

— Десет долара, а Мария?

Шефът вдигна рамене, сякаш да се извини пред Док.

— Като иска да научи нещо, човек си плаща — рече той.

— Хайде да ги направим двайсет и пет! — додаде Старият Джей. — Нима ще живееш вечно?

Док отвори кутия сардела и кутия спагети и ги забърка в тигана. Отгоре натроши фъстъчено масло, а опушената тенджера захвърли в мивката.

Малко след като се мръкна, Шефът се върна в бакалницата и прати Какауете да отнесе трета бутилка уиски. На горния етаж, наредени в редица, неговите хора се поклащаха напред-назад в печалния, по тържествен ритъм на техуаната. „Сандунга — пееха те, — Сандунга, мама миа …“. Шефът се хвана до тях.

В притъмнялата лаборатория Док и Старият Джей отпушиха и надигнаха третата бутилка.

— Стига си се излежавал! — изсумтя Док. — Сега е мой ред да легна.

— Добре де! Колкото остарявам, на толкоз по-малко се надявам. И нищо не получавам дори от тъй наречените свои приятели.

— Слушай какво ще ти кажа! Излапа и развали първата ми вечеря, накара ме да се наблъскам с втората, изсърба ми бирата, на една моя чашка уиски ти пи по две, присвои си леглото ми, счупи две плочи и пъхна перодръжката ми в джоба си, видях. И не разбрах как можа да измъкнеш от Шефа тия двайсет и пет долара. Не биваше да го лъжеш, че „при особени обстоятелства“ царят можел да прави скок през две квадратчета — не е честно.

— Знам — каза Джингълболикс и гальовно потупа възглавницата. — Хайде лягай и се настанявай! Ще ти донеса нещо да пийнеш. по-добре ли ти е сега?

— Много добре.

— Ами я ми кажи работи ли още онова заведение отсреща?

Шибнат сякаш от стоглав и гневен камшик, Док скочи:

— Да не си припарил там! Дърт глупак! Лягай и спи!

— Защо пък да не ида? Защо да се лишавам от сладостта на жените, след като цената е сносна? Оттук чувам звънливите им гласчета, оттук виждам бялата заобленост на техните…

— Млъкни! — кресна Док.

— Но какво има, скъпи? Не помня някога да си страдал от любов, дори когато ти е била подръка и не е трябвало много-много да му мислиш.

— Върви по дяволите! — изруга Док. — Но оттук не излизай!