Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (25)

24. ПЕТЪКЪТ НА НАДЕЖДИТЕ

Не всички са убедени, че петък е ден на нещастието. Но почти всички са съгласни, че петък е денят на надеждите. В търговията например, седмицата може вече да се смята за отминала. В училище петък е полуоткрехнатата врата към свободата. Нито е празник, нито е делник — това е денят, когато се запитващ какво ще ти донесе неделята. Търговията и удоволствията замират. Жените преравят шкафовете и търсят какво могат да облекат. Вечерята се състои от остатъците на седмицата.

За вечеря в „Мечешко знаме“ Джо Елегънт приготви калкан. „Еспалдас Мохадас“ се завърнаха от последното си триумфално турне и бяха незабавно и тактично изпратени в стаите над бакалницата. Шефът им раздаде бутилки текила, а под ръка си приготви цяла паничка секонал^[1]. Понякога неговите мексиканци ставаха жертва на носталгични страсти. Сънят, разсъждаваше той, е за предпочитане пред боя.

Док спа до късно и когато слезе до бакалницата за утринната си бира, свари Йосиф-Мария бодър и весел. Откъм стълбището се носеха звуците на песен.

— Добре ли прекара? — попита го Йосиф-Мария.

— Какво да прекарам? — изненада се Док.

— Та не беше ли снощи на един прекрасен малък гуляй?

— Да, бях — вече със сигурност в гласа каза Док.

— Док, искам да ми покажеш още някои работи от шаха.

— Ти все тъй мислиш, че можеш да мамиш противника, нали?

— Не, но искам да разбера. Получих една каса бохемска бира от Мексико. Ледена.

— Чудесно! Това е най-хубавата бира в цялото Западно полукълбо.

— Подарявам ти я — каза Шефът.

— Защо?

— И аз не знам. Просто от добри чувства.

— Благодаря! — рече Док. Почна да му става неудобно.

Гледаха го някакви очи. На връщане към Западната биологична той усети върху себе си очи. „Това ще е от брендито, помисли той. Няма вече да пия бренди. Изнервям се.“

Док забърка две яйца и ги наръси с лют пипер. Погледна разписанието на приливите и отливите във вчерашния „Монтерей Хералд“. Точно в 14 часа и 18 минути започваше благоприятен отлив, удобен за лов на змиорки и бодливи звезди, стига дотогава вятърът да не задуха към сушата. Бохемската бира успокои нервите му, без да разреши проблемите. Най-неочаквано подлютените яйца изгубиха приятния си вкус.

Похлопа се. Влезе Фауна. Махна с ръка към гърмящите змии и каза:

— Как се чувстваш, Док?

— Отлично.

— Напи ли се?

— Малко.

— Хубава ли беше вечерята?

— Чудна. Знаеш какво да поръчаш.

— Така се наложи. А я кажи, права ли съм за нея?

— Права си. Как е тя?

— Още не е станала.

— Отивам на експедиция.

— Да й кажа ли?

— Защо? Почакай, чантата й остана у мен. Да и я дадеш.

— Бре! Тя да не е саката? Може пък да й се доще сама да си я получи.

— Няма да съм тук.

— Но ще се върнеш.

— Слушай, какво е всичко това?

Тя разбра, че той може да се ядоса.

— Имам много работа. Нали не ми се сърдиш?

— Защо да ти се сърдя?

— Просто тъй. Ако имаш нужда от нещо, обади се.

— Фауна… — почна той, — ти… но по дяволите!

— Какво искаше да ми кажеш?

— Исках да те питам нещо. Но ми е все едно.

 

Като се върна, Фауна свари Сузи, свила се над чаша кафе.

— Добро утро — каза Фауна. След малко натърти: — Добро утро!

— Ах, да! Добро утро.

— Погледни ме право в очите!

— Да те погледна — Сузи дигна очи.

— Гледай си сега надолу.

— Ти нищо не знаеш — рече Сузи.

— Добре, не зная. Кога съм си пъхала носа в твоите работи? — Джо! — извика тя. — Донеси ми чаша кафе. — После търкулна по покривката на масата туба аспирин.

— Благодаря! — Сузи взе три таблетки и ги разми с кафето.

— Отива да събира буболечки — тихо каза Фауна.

— При него ли беше.

— Срещнах го на улицата. Добре ли прекарахте?

Сузи вторачи в нея такива разширени зеници, сякаш имаше намерение да излезе през тях.

— Не ми се натисна нито един път — каза тя, като се задъхваше. — Отидохме на пясъчните дюни и пак не посегна.

Фауна се усмихна.

— Но говори хубави неща, нали?

— Не много, но хубави.

— Така е по-добре.

— Може и да не съм с всичкия си, но му казах.

— Защо да не си с всичкия си?

— Всичко му разказах. А той нищо не ме попита.

— За какво говореше той?

— Каза как в стари времена един си направил жена от цветя.

— За какъв дявол?

— И аз не знам. Но хубаво го каза.

— Друго не каза ли?

Сузи заговори бавно:

— Там, на дюните, приказвах повечето аз. Но щом засичах, той ми помагаше.

— За това го бива повече от всички.

— Щях да забравя — очите на Сузи светнаха от вълнение, — никога не съм вярвала на разните му там звезди и глупости, но знаеш ли какво ни поднесоха за вечеря?

— Шампанско?

— Риби и рак! И се държах прилично.

— Та какво от това?

— Не помниш ли? Ти каза, че аз съм риби, а той рак.

Фауна извърна глава.

— Нещо ми се е запушил носа. Дали пък не простинах?

— Мислиш ли, че това е символ, а Фауна? Мислиш ли?

— Всяко нещо е символ. Всяко нещо!…

В погледа на Сузи проблесна гордост.

— Нахранихме се, после се разприказвахме, а той рече: „Самотен съм.“

— Тъй ли? Не му прилича. Било е сигурно някакъв номер.

— Не, мадам! — възпротиви се Сузи. — Каза го някак особено. Чувала съм ги такива и по-рано. А той — като че му се изтръгна някъде отвътре. Изненада се и той, сякаш не подозираше, че ще го каже. Ти какво мислиш, Фауна? Кажи, какво мислиш?

— Мисля, че май ще окачим още една златна звезда.

— Добре, да речем — защо да не предположим, то не вреди, да речем, че се преместя отсреща при него. Нали ще бъде точно срещу това заведение? Това няма ли да го смущава?

— Та той знае, че работиш тук. Слушай, момиченце, трябва да ми обещаеш нещо. Никога не се опитвай да избягаш от каквото и да е, защото не можеш. Ако наистина се чувствуваш добре, никой нищо не може да ти стори. А тия, дето бягат, ги наричат дезертьори. Дезертьорът доникъде не стига.

— Ами Док? — попита Сузи.

— Ако не си напълно подходяща за него, то значи, че и той не е подходящ за тебе.

— Но, Фауна, не искам да му правим капан.

Фауна незабележимо се усмихна и каза:

— Мъжът е единственото животно, което само си слага капана, хваща се на въдицата и пада в него. Ти само стой и гледай! От тебе нищо не се иска. Иначе хората после ще разправят, че ти си го примамила.

— Той всъщност не каза, че …

— Мъжете никога не казват — рече Фауна.

— Дъх не ми достига — с отпаднал глас каза Сузи.

— Забелязваш ли, тази сутрин още не си ругала — прекъсна я Фауна.

— Тъй ли?

— Някои от тия златни звезди бяха първокласни в занаята. Но като окача там и твоята звезда, проститутската индустрия от това няма нищо да изгуби. Както казва Шефът, тясна си в бедрата, а широчка в гърдите.

— Не искам никой да мисли, че се увъртам около Док.

— И с пълно право. Аз ще се погрижа за всичко. — Фауна изпитателно погледна Сузи. — Знаеш ли какво? Довечера искам да поизлезеш малко на чист въздух, да се поободриш.

— Къде да ида?

— Ще те пратя да ми свършиш една работа в Сан Франциско, искаш ли? Имам там в банката един пакет. И пари ще ти дам. Ще си купиш дрехи и шапка. Едно костюмче, от най-хубавите. Години може да изкараш с него. Ето какво: поразходи се нагоре-надолу по улица Монтгомъри и обърни внимание какво носят красивите жени, от какви платове са им дрехите. Ей, какви хубави жени има там! Най-напред се огледай, после купувай! Ако ще е, да е! И утре ще се върнеш, а?

— Махаш ме да не ти преча, нали?

— Да — потвърди Фауна. — Позна.

— Защо?

— Това, момиченце, не е твоя работа. Автобус има в два и в четири часа.

— Ще тръгна в четири.

— Защо?

— Нали каза, че Док щял да иде да събира буболечки? Додето го няма, искам да му почистя стаята. Подът не е виждал четка от години.

— Ами ако се разсърди?

— Ще му сготвя и супа. Мога да правя чудесна супа. — Сузи заобиколи масата и се приближи до Фауна.

— Не ме докосвай! — извика Фауна. — Хайде, тръгвай? И само да си казала още веднъж ония думи, дето ме размекват като масло!

— Кои думи? „Обичам те“ ли?

— Именно. Само да си посмяла!

— Няма — рече Сузи.