Джон Стайнбек
Благодатният четвъртък (18)

17. СУЗИ ОМОТАВА ЕДРАТА РИБА

Сузи беше бързонога. Почука на вратата на Западната биологична, преди да я усетят гърмящите змии. Без да вдига глава от микроскопа, Док рече:

— Влез.

Сузи застана на прага. В едната ръка държеше огромен кейк, в другата мъкнеше книжна кесия с бира в консервни кутии.

— Добър ден — официално поздрави тя.

Док се сепна.

— О, здравейте! Боже мой, а това какво е?

— Кейк. Правил го е Джо Елегънт.

— Защо?

— Сигурно Фауна му е поръчала.

— Надявам се, че обичате кейк — каза Док.

Сузи се засмя.

— Боя се, че кейкът не е за ядене. За гледане е. Фауна ви изпраща бира.

— Виж, това е друго. Какво ще иска Фауна?

— Нищо.

— Смешно.

— Къде да оставя кейка?

Док погледна Сузи, тя погледна Док и на двамата мина една и съща мисъл и двамата се разсмяха. От очите на Сузи потекоха дори сълзи.

— Боже мили! — продума тя. Смееше се с цяло гърло, чак очите й се затваряха от смях.

Док се удряше по коляното, отмяташе глава назад и ревеше от смях. Беше тъй приятно да се смеещ, че се помъчиха да продължат и след като смешното мина.

— Боже мили! Трябва да обърша тия сълзи — рече Сузи. Тя постави кейка върху капака на змийската клетка и стаята се изпълни с див змийски гръм. Сузи се дръпна уплашена. — Какво е това?

— Гърмящи змии.

— Че за какво ви са?

— Вадя им отровата и я продавам.

— Не бих живяла с тия мръсни змии.

— Не са мръсни — възрази Док. — Дори си сменят кожата. А хората и това не правят.

— Не ги обичам — каза Сузи и потръпна.

— Докато ги опознаете. После ще ги обикнете.

— Нямам намерение да ги опознавам. Мръсни са.

Док се облегна назад и кръстоса нозе.

— Това ми е интересно, знаете ли? Змиите са по-чисти от много други животни. Чудно защо ги наричате мръсни?

Сузи го погледна право в очите.

— Искате ли да ви кажа защо?

— Искам, разбира се.

— Защо обидихте Фауна?

— И таз хубава! — изненада се Док. — Аз… кога съм я обиждал?

— Питахте дали Фауна не иска нещо от вас. А тя ви праща тези неща просто от любезност.

Док бавно поклати глава.

— Разбирам. Значи ми го върнахте, като нарекохте змиите мръсни?

— Сам си го изпросихте, господине. Пред мен никой да не смее да обижда Фауна!

— Само се пошегувах.

— Никак не ми заприлича на шега.

— Та Фауна е една от най-добрите ми приятелки — каза Док. — Хайде да отворим кутия бира и да се помирим.

— Добре — съгласи се Сузи. — Вие пръв бихте отбой.

— Кажете на Джо Елегънт, че кейкът е невероятен.

— Има захаросана глазура.

— А на Фауна кажете, че бирата ми е спасила живота.

— Добре, ще кажа — Сузи омекна. — Така може. Къде ви стои отварачката?

— Ей там, в мивката.

Сузи донесе две пробити кутии бира и ги сложи на масата.

— С какво се занимавате?

— С предметни стъкла. Най-напред във всяка паничка слагам сперма и яйцеклетки от морски звезди. След туй, на всеки половин час, умъртвявам един от развиващите се зародиши и като получа цялата серия, поставям ги на ей тия стъкълца. На тях личи цялото развитие.

Сузи се надвеси над паничките.

— Нищо не виждам.

— Много са дребни. Погледнете в микроскопа.

— Защо ги правите?

— Да се учат студентите как се развива морската звезда.

— Защо им е притрябвало?

— Защото горе-долу така се развиват и хората.

— Ами тогава да се учат на хора!

Док се засмя:

— Малко мъчничко е да убиваш неродени деца на всеки половин час. Ето, погледнете тук — и той пъхна под микроскопа едно стъкълце.

Сузи надникна в окуляра.

— Ооо! И аз ли съм била такава?

— Нещо подобно.

— Понякога се чувствувам точно така. Смешна професия имате, Док — буболечки, разни гадинки…

— Има и по-смешни професии — остро отвърна той, Сузи се наежи.

— Моята ли? Не ви харесва, нали?

— Има ли значение, дали ми харесва или не? Ваша си е. Но ми се струва нещо като заместител, тъжен заместител на любовта. Нещо като залъгалка, но самотна.

Сузи сложи ръце на кръста.

— Ами вие, господине? Какво имате вие? Буболечки и змии! Я вижте тоя боклук! Вони! Подът ви не е чистен от години. Един костюм като хората нямате.

И сигурно не можете и да си спомните, кога за ден път сте яли топла храна. Седнал да отглежда буболечки! За какво? Какво замествате вие?

В доброто старо време Док би останал доволен, ала сега съпротивата му бе сломена и нейният гняв го прихвана, като зараза.

— Правя каквото си искам! — викна той. — Живея както ми се ще! Свободен съм, ясно ли ви е? Свободен съм и ще правя това, което искам!

— Нищо не правите! — избухна Сузи. — Буболечки, змии и една мръсна къща! Тук да умра, ако не ви е зарязала някоя жена. И сега се мъчите да я заместите. Имате ли съпруга? Не! Имате ли приятелка? Не!

Док се разкрещя:

— Не искам жена! Мога да имам всички жени!

— Жена и жени са две различни неща — прекъсна го Сузи. — Уж познавал жените, а бъкел не знае за жената!

— И точно така съм щастлив!

— Щастлив ли? Вие сте отпадък! Щом нямате жена, значи никоя жена не ви иска. Кой по дяволите ще се съгласи да живее с буболечки и змии в тази дупка?

— А коя ще се съгласи да легне с тебе, ако имаш само три долара? — с умишлена жестокост попита Док.

— Брей, че умник! — ледено отсече Сузи. — Истински умник. Имал всичко, което си пожелае. Май дочух, че пишете някаква голяма и надута статия, вярно ли е?

— Кой ви каза?

— Всички знаят. И всички ви се смеят зад гърба. А знаете ли защо? Защото на всички е ясно, че се лъжете. Никога няма да напишете тази статия, защото не можете да я напишете. Седнал като децата да си играе на желания!

Тя разбра, че думите й попадат право в целта, сякаш в гърдите му се забиваха стрели. Обзе я съжаление и срам.

— Ах, защо приказвам така? — тихо рече тя. — Нищо да не бях казвала!

— Сигурно е вярно — примирено каза Док. — Вие като че докоснахте самата истина. Всички, казвате, ми се смеят? Всички ли се смеят …?

— Казвам се Сузи.

— Смеят ли ми се, Сузи?

— Но те нямат право — отвърна тя. — Аз чисто и просто се бранех, честна дума! Не съм и помисляла това, което ви надумах.

— Обичам истината — каза Док. — Дори когато боли. Не е ли по-добре човек да знае истината за себе си? — Въпросът му бе сякаш отправен към самия него. — Да, мисля, че е по-добре. Напълно сте права, аз нищо си нямам. Затова измислих цялата история за статията и сам повярвах в нея — едно нищожество, което се мъчи да бъде нещо, един глупак, който се напъва да стане мъдрец.

— Фауна ще ме убие — простена Сузи. — Врата ми ще извие. Док, вие не заслужавате шантавите приказки на една уличница. Не заслужавате.

— Истината си е истина. Няма значение кой я казва.

— Док, никога през живота си не съм се чувствувала тъй долна. Разсърдете ми се, Док!

— Защо да ви се сърдя? Може би вие сложихте край на една голяма глупост. Вие унищожихте един глупак в зародиш.

— Разсърдете ми се, Док! — замоли се Сузи. — Накажете ме! Ударете ме!

— Де да беше тъй лесно!

— Тогаз какво ми остава? — опечали се тя и в следния миг кресна в лицето му: — Скитнико смахнат! Въшлясал глупако! За какво се мислиш, дявол те взел?

Зачу се тропот на стъпки и вратата внезапно се отвори. Беше Беки.

— Сузи! Закъсняваш! „Гърмящите змии“ пристигнаха. Хайде! Облечи си доматената рокля.

— „Ябълки на любовта“, не доматената — прошепна Сузи. — Довиждане, Док! — И последва Беки.

Док ги изгледа и си каза на глас:

— Тя е като че единственото напълно честно човешко същество, което съм срещал. — Погледът му се плъзна към масата и той неочаквано изрева: — По дяволите! Заради нея изпуснах минутата. Уличница такава! Сега трябва всичко отначало. — И той изхвърли съдържанието на паничките във ведрото за помия.