Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Улица „Консервна“ (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Thursday, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 63гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
kpacko(2006)

Издание:

УЛИЦА КОНСЕРВНА. БЛАГОДАТНИЯТ ЧЕТВЪРТЪК. 2003. Изд. Прозорец, София; Изд. Да, София. Романи. ІІ изд. Превод: от англ. Кръстан ДЯНКОВ [Cannerv Row ; Sweet Thursday / John STEINBECK]. Предговор: Кръстан ДЯНКОВ. Страници: 439. Формат: 20 см. Цена: 10.00 лв. ISBN: 954-733-343-7 (Прозорец) ISBN: 954-9600-05-Х (Да)

 

Първото издание, пак на двата романа в една книга е от 1981 год. на изд. Хр. Г. Данов, Пловдив.

 

John Steinbeck

Cannery Row

Viking Edition, 1945

Bantam Edition, 11th Printing

New York, 1954

 

John Steinbeck

SWEET THURSDAY

The Viking Press, New York, 1954

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

10. В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА Е ПРОБИТА ДУПКА, ПРЕЗ КОЯТО, АКО ПОИСКАМЕ, МОЖЕМ ДА НАДНИКНЕМ

Док направи някои размествания. Изтегли писалищната си маса до прозореца. Седна пред жълтите листове и бързо взе да пише: „Промяната в цвета, изглежда, се дължи не само на концентрацията на флуиди по повърхността, но така също и на известно свиване на тъканите, които може би пречупват светлината по начин, даващ впечатлението за цветна стойност.“

Някъде се тръшна врата. Док погледна към улицата. По стръмната пътечка, която се спуска от приюта „Палас“, ситнеше Фауна.

Док върна поглед към топчето хартия. По паважа отекваха стъпки. Погледна вън. Дебелата Ида се прибираше в кръчмата си. Йосиф-Мария излезе от „Небесно цвете“, прекоси улицата, изкачи стъпалата на Западната биологична и похлопа.

— Влез — извика Док и в гласа му прозвуча облекчение.

— Малко да се разведря — обясни Йосиф-Мария. — Музикантите репетират на горния етаж. Дяволите ме хванаха.

— Зает съм, както виждаш — рече Док.

Йосиф-Мария се огледа.

— Защо ти са тия змии?

— За продан.

— Та кой ще ти купи змии! — учуди се Йосиф-Мария. — Ей, Док, къде си се зазяпал? — И той проточи врат. — Ааа, това е новата. Зор ще види Фауна с нея. Зор за милиони.

— Кой? — попита Док.

— Ама ти не ме слушаш.

— Трябва да работя — каза Док.

— Знаеш ли, още не мога да разбера?

— Какво?

— В шахмата все трябва да има начин да излъжеш другия.

— Няма. А сега да вървя!

— За къде си се разбързал?

— Отлив! — извика Док.

Док крачеше по пясъка зад фара. Вълните се разбиваха в бяла пяна в нозете му и понякога го заливаха до глезените. Дъждосвирците бягаха пред него, сякаш се возеха на мънички колелца. Златистият следобед се спускаше нататък, към Китай, а на хоризонта се поклащаше дърварска шхуна.

Вляво от Док се издигаха заоблените гърбове на белите дюни, а зад тях тъмните борове като че стискаха късче нощ в светлината на деня.

При стимулация, мислеше Док, се появява учестен пулс също като при човека в условията на физическо или психично напрежение, нещо като освобождаване на адреналин. Но как да се докаже? До пролетните отливи нямаше да има нови екземпляри за опит.

„Ти сигурно не вярваш във всичко това — спореше с него средният глас. — Защо не се надсмееш над себе си? Едно време го правеше. Затворил си се в клетката на собствената си нежност.“ „Сам-самичък! — извика някъде в червата му ниският глас. — Нямаш кому да дадеш, няма от кого да получиш. Нямаш си никого да те стопли и да ти е достатъчно скъп.“

Отчаян, Док пожела да заживее по старому — безнадеждното желание на мъжа, който иска отново да бъде момче, но забравя мъките на малките момчета. Док се свлече на колене и изкопа с шепи дупка в мокрия пясък. Морската вода нахлу в дупката и срина стените й. Изпод копаещите му пръсти изпълзя малко пясъчно раче.

— Какво търсиш в пясъка? — изрече някакъв глас зад гърба му.

— Нищо — отвърна Док, без да се обръща.

— Тук няма миди.

— Зная — рече Док. — И после добави с притихнал глас: — Просто искам да бъда сам. Нито ми се ще да говоря, нито искам да обяснявам, нито да споря, нито да слушам. Сега тоя ще ми развие някоя теория по океанография. Няма да се обръщам.

— В морето има толкова много метал — каза гласът. — В една кубическа миля морска вода има толкова магнезий, че с него можеш да покриеш цялата страна.

„Как пък винаги налитам на такива! — помисли си Док. — Де що има маниаци, все на мен те се лепнат!“

— Аз съм пророк — каза гласът.

Док се извърна разгневен и петите му потънаха в пясъка.

— Чудесно! — кресна той. — Моите работи не ви интересуват, но кажете, да видим какво ще кажете. — Не можа да си припомни друг случай, в който да е бил нелюбезен към непознат.

Пред него стоеше грамаден брадат странник с живите и невинни очи на червенобузесто бебе. Беше нахлузил дрипави панталони, носеше синкава риза, изпрана до бяло, и беше бос. Сламената шапка на главата му беше с две големи дупки на периферията — доказателство, че на времето е принадлежала на кон.

Док почувствува, че му става интересно.

— Имам обичая да каня непознатите на вечеря — каза пророкът. — Естествено никак не съм оригинален. Същото е вършел още Харун ал-Рашид. Моля, последвайте ме!

Док се изправи. Сухожилията зад коленете му изпищяха от болка. Пророкът беше по-висок от него и отблизо човек можеше да се увери, че сините му очи наистина светят с блясъка на умните бебета. Но лицето му беше от гранит — издялано от онзи материал, от който правят пророците и патриарсите. Мина му мисълта, че някои светци са имали може би тъкмо такъв вид. От парцаливите ръкави на синята риза като грамадни лозници стърчаха две китки, а дланите, покрити със загрубяла кожа, се пресичаха от безброй белези, оставени от острите черупки на морските жълъди. В лявата си ръка пророкът мъкнеше чифт вехти кецове и като видя, че Док се загледа в тях, рече:

— Нося ги само във водата, за да се пазя от жълъдите и медузите.

Въпреки желанието си Док усети, че обаянието на този човек го покорява.

— Харун — почна Док — го спохождали добрите и злите духове на земята, огъня и водата. При вас идват ли? „И таз хубава! — помисли той. — Нима се хванах на тая глупава игра? Нима не мога да плюя и да си ида? Още има време.“

Пророкът погледна надолу под ъгъл към лицето на Док.

— Живея сам — простичко каза той. — Живея под небето. Нощем слушам вълните и наблюдавам черните силуети на боровите клони върху небето. Но при тази тишина и при тези звуци, при тия багри и тази самота естествено спохождат ме и видения. Всекиму се случва.

— Но сигурно не вярвате в тях, а? — с надежда попита Док.

— Не виждам какво има тук за вярване и за невярване. Нали си виждал как слънцето, преди да потъне в океана, се сплесква и добива най-чудати форми? Всеки път ли си казваш, че това се дължи на илюзия, причинена от атмосферните частици и светлината, пречупена във водата, или просто се радваш на красотата? Нима ти нямаш видения?

— Нямам — отсече Док.

— Ами от музиката не се ли пораждат желания, спомени?

— Това е друго — каза Док.

— Разлика няма — рече пророкът. — Хайде, вечерята е готова.

По дюните имаше дълбоки пукнатини, в които брулените от ветровете борове намираха убежище и се укрепяваха срещу пълзящите пясъци. В такава пукнатина се намираше и домът на пророка. Малката падинка бе защитена от вятъра. Боровите клони я закриваха, пясъкът бе постлан с дебел килим благоуханни борови иглици. Смъкнеше ли се в тази малка чаша, човек дочуваше вятъра, който свисти над главата му във върховете на дърветата. Под заплетените клонаци тегнеше вечен сумрак. Боровете можеха да оцеляват само защото се подчиняваха на по-могъщите сили — лягаха ниско и протягаха клонести ръце по посока на вятъра, като подхранваха дребните пълзящи растения, които забавят крачките на скитащите дюни. До стволовете гореше огън. Върху огнището от плоски камъни къкреха почернели консервни кутии.

— Това е моят дом — каза пророкът. — Добре дошъл! Сготвил съм чудесна вечеря.

От разклонението на едно дърво той смъкна тенекиена кутия, извади отнякъде хляб и отряза две дебели филии. После изсипа морски краставици от една мокра торба, счука ги върху камък и размаза вътрешностите им върху резените.

— Мъжките сладнят, женските нагарчат — обясни той. — Обичам да ги смесвам.

— Ял съм — рече Док. — Италианците ги ядат. Едни от най-силните белтъци. Някои смятат, че възбуждат полово.

У пророка имаше някаква желязна простота. Беше като монолитен къс от логика, застанал с гърди към вълните на ядовитата глупост.

— След това ще ядем молюски на пара — каза той. — Ето, с тая игла ги ям. Обичаш ли морски марули? Имат съвсем особен вкус. Имам и супа, но няма да кажа от какво е. Ще видиш.

— Все от морето ли си доставяте храната?

— Съвсем не — усмихна се пророкът. — Да можеше … по-просто щеше да бъде. Получавам всички белтъчини, от които се нуждая, та дори и повече, но стомахът ми, нали е човешки, все още проплаква за скорбяла. И затова ям хляб и малко картофи. А с белтъчините обичам и нещо киселичко. Ето, виж, имам шише оцет и два-три лимона. И още, тъпча се с билки — и чубрица, и пелин, и обичниче.

— Ами въглехидратите? — запита Док. — В отливните блата няма захар.

Пророкът сведе поглед и се загледа в една черна мравчица, която се мъчеше да се покатери върху пясъчната лавина, но непрекъснато се сриваше назад. Заговори срамежливо:

— Открадвам си сладкиши. Не можах да се откажа.

— Слабост на плътта — определи Док.

— Но това няма значение — извика пророкът. — Апетитът не е лошо нещо. Колкото по-голям е апетитът на човека, толкова човекът е по-богат. Учили са ме да не крада. И не вярвам в кражбата. Помисля ли си за нея, усещам, че чувствата ми се нараняват. И сладкишите не ми се услаждат, но какво да правя, като обичам добуш и еклери!

Заизваждаха молюските от черупките им с игли, после ги топваха в лимоновия сок. Супата съдържаше охлювчета, рачета и дребни рибки, подправени с чесън и хвойна.

— Някои хора се гнусят — отбеляза пророкът.

Като се навечеряха, Док се отпусна върху боровите иглици — сладостно спокойствие го обзе. Въздухът, мекотата на иглиците, ароматът на водорасли, бор и блага билка, музиката на вятъра в боровите клони, ситият стомах — всичко това иззида около него стените на задоволството.

— Учудвам се, че никой не ви е потърсил — каза той. — Такъв разумен човек сте. Но такова е нашето време, в хората като вас, тия, дето не се тревожат и не бързат за никъде, всички виждат опасност. Особено опасни са онези, които не смятат, че светът е пред свършек.

— Но той наистина върви към свършек — рече пророкът. — Тръгнал е натам още от деня на своето раждане.

— Учудвам се как още не са ви тикнали в затвора. Защото да се чувствуваш щастлив, без нищичко да имаш, се смята за престъпление.

— Затварят ме — поправи го пророкът. — Затварят ме и още как! От време на време съм под наблюдение.

— Щях да забравя — сепна се Док, — вие сте луд, нали?

— Може би. Но не съм опасен. При това още не са ме хванали, че крада сладкиши. Много съм ловък, пък и рядко открадвам.

— Но никога не събирайте около себе си ученици — каза Док. — Те на бърза ръка ще ви разпънат на кръст.

— Не е много страшно. И не съм седнал никого на нищо да уча.

— Знам ли? Доктрината на нашето време гласи, че човек не може да съществува без разните му там имущества и прочие. Може би не проповядвате тъкмо това, но животът ви е живот-предателство.

— Ленив съм — рече пророкът. — Пил ли си някога чай от блага билка?

— Не.

— Силен и ароматичен. Леко слабителен. Ще можеш ли да пиеш направо от бирена бутилка?

— Не виждам защо не.

— Внимавай! Бутилката пари! Вземи този клон да увиеш стъклото.

Пророкът помълча и после рече:

— А теб какво те мъчи? Или не искаш да приказваш?

— Да приказвам, защо не, само че не зная какво ми е. Всъщност сега нищо ми няма.

— Ясно. Като всички други. Женен ли си? Деца имаш ли?

— Не.

— А не искаш ли да се ожениш, да имаш деца?

— Струва ми се, не искам.

— Снощи видях една морска сирена — каза пророкът. — Нали си спомняш, припадна мъгла. Луната — презполовена. Нощта беше с много багри, не като друг път само в черно, сиво и бяло. Там, дето свършва пясъкът, в морето се вдава каменен език. Отливът се дръпна толкоз, че на това място се образува леговище от водорасли. Тя доплува, удари с опашка като моруна, подскочи и се излетна върху водораслите. Почна някакъв танц с белите си ръце. И не си отиде, додето приливът не я покри.

— Сън, нали?

— Отде да знам? Но ако е било сън, горд съм, че мога да виждам насън такива хубави неща. А ти към какво се стремиш?

— Аз ли? Мъча се да реша — каза Док. — Искам да имам всичко, което съм видял, което съм премислил, което съм научил. Да имам всичко; да го пречистя, да го подредя, та да ми остане нещо смислено, нещо полезно. А май няма да мога.

— Значи, не си готов. Или пък се нуждаеш от помощ?

— Каква помощ?

— Има неща, които човек не може сам. Аз например никога не бих се хвърлил на нещо голямо, без … — пророкът млъкна. Върху твърдия пясък връхлетяха тежки вълни. Жълтеникавите отблясъци на залязващото слънце близнаха един облак на изток и той се превърна в късче злато.

— Без?

— Без любов. А сега трябва да отида при залеза. Струва ми се, настъпи мигът, в който не може без мен. Това ме кара да се чувствувам нужен. — Пророкът се изправи и отърси боровите иглици от дрипавите си панталони.

— Ще дойда пак — рече Док.

— Сигурно няма да ме има. Аз съм неспокойна душа. Сигурно няма да ме има вече.

Той се прехвърли над ръба на ладийката и Док видя как вятърът подгъна периферията на сламената му шапка. Златното слънце го освети в лицето и заблестя в брадата му.