Ларш Гюстафсон
Кларинетът

В седем часа здрачът се спуска рязко като ураган. Светват уличните лампи и силен порив на вятъра обръща една стойка за афиши, нетърпеливо и повелително блъска в прозореца.

Месинговият тирбушон политва през масата и одрасква благородния полиран махагон, водопроводните тръби писват, пердетата се развяват и една дама излиза от стаята.

Тя е побеляла от гняв. Тръшва вратата и резкият й сух удар в рамката отеква в къщата като експлозия.

Забравила е белите си ръкавици на масата. Хайде, бързо в кахлената камина, разтърсена от вятър и огън; да ги изгорим! Вратичките на камината с топлото си бронзово сияние потропват от течението, а изгорените ръкавици отплават през комина като големи черни снежинки.

Сега през открехнатия прозорец, който се друса на пантите си, чуваме, че часът е седем.

Вчера тук е бил някой, или може би оня ден, и е оставил спретнато пакетче, голямо колкото длан, опаковано с педантично усърдие. Оттогава тъй си е лежало, забравено на противната малка масичка. Сега няма да го отваряме! Нито пък оня вестник, дето вече цял ден стои непрочетен в бандерола си от тънка жълтеникава хартия.

Кахлената камина пращи, часовникът отново бие, стените застрашително пропукват и цветята на перваза клюмват.

Избяга, върна се, сдобриха се, остана, но изпадна отново в гняв както преди и пак изчезна, внезапно, тъй както светлината блясва или угасва.

Сега ще изгорим ръкавиците й. Ще погледаме как хвръкват като черни снежинки и изчезват през комина.

Какво ще бъде времето? Ще изгрее ли луната? Ще валят ли проливни дъждове, ще има ли по-силни бури или неочаквани, мълчаливи снеговалежи? Сега се прояснява — малко ветровито е, ала ведро — това не е лошо време, но неподходящо за шапки.

Вятърът ще ги отвее и те ще се втурнат надалеч като някакви обезумели животинчета.

Ето, сега всичко е наред и омразните гърбове на книгите не стърчат безразборно, а си стоят послушно на местата, редица подир редица, и ножът за разрязване на книги в жълтата си кания от изкуствен кехлибар и с назъбеното си острие, назъбено острие, което пори с грапав, протяжен звук слепените страници, си е там, където трябва да бъде, до японската порцеланова кукла, люлееща се на своите тънки крачета, и никакво отвратително листче хартия, пуснато по невнимание край кошчето, не се вижда на килима, та с неприятното си присъствие да „мърси и крещи“.

Тъй, всичко е на мястото си.

Сега можем да тръгваме.

 

 

Разбира се, градът е театър! Кулиси, напомнящи лабиринти, сложна машинерия с дрънчащи звънци и врати, които или се отварят, или се затварят, стаи, които се празнят и пълнят, и няколко определени улични ъгъла, избрани от време оно за срещи, бурни сблъсъци между актьори, обикновено държани от истината зад кулисите, за да изскочат оттам само в онези мигове, отредени им пак от истината.

 

 

Те идват и си отиват.

Все едни и същи, в промеждутъци от по пет, десет или двадесет години, се разиграват неизменните сцени, разменят се неизменните вежливи или остри реплики, отправят се неизменните заплахи, предоставят се неизменните съблазни. Неизменните монолози, след десет или двадесет години, са описали вече пълен кръг и попадат отново в същите уста, но сега с неискрен допълнителен призвук, придобит по изминатия път.

Сякаш шахматна дъска, където играта, по някаква неведома причина, се е запънала.

Неизменните щрихи безпогрешно се стапят и превръщат пак в същите.

 

Истината се намира в игленото ухо на страха, подобно на бляскава звездичка.

Виждам се пак като хлапе, с дребно момчешко лице и изранени момчешки колене, в тесни момчешки панталонки и със странно изострен проницателен поглед, присъщ на децата.

И си спомням как на тази невъзвратима, пълна с прозрения възраст аз се запознах с Кларинета:

Значи, пред вас е хлапе, с момчешко навъсено лице и с ужасяващо проницателни очи, каквито имат децата. То мудно се тътри под високите балсамови тополи, опасали пътя към училището, и от време на време спира, за да разгледа било причудлива връвчица, било стъклено топче, скрити от него предишния ден в някоя цепнатина по циментирания цокъл на желязна ограда с високи, остри пики, по които момчето мимоходом е набучвало намерени ръкавици, тъй че пиките сега приличат на цяла редица иронично вдигнати ръце, сочещи с призивно вдигнатите си показалци съществованието на някакъв по-съвършен свят и на по-друга действителност.

Улиците са от ония, нито затънтени, нито централни, с наредени едно до друго магазинчета за риба, където обаче почти не се намира риба за продан, само тук-таме се виждат консервени кутии с аншоа, прилежно подредени на стъклени полици, и с вода, извираща сякаш от мрачно подземие, която капе по кахлените стени бог знае от коя дупка в неизвестна водопроводна тръба и оставя големи капковидни кафяви петна по същите тези кахлени стени.

Ами велосипедните работилници — господи, — в града сигурно имаше стотици такива и всичките едни и същи — менгемета с бурми, откачени колела, работни тезгяхи с безкрайни купчини омаслени, разхвърляни части! И с миризма на гума, масло и терпентин или на друга течност, с която чистят изтърканите главини и зъбчатите колела. И с неизменния дребен, приведен чичо в сиво-кафява престилка, изпъстрена с едри мазни лекета, със сдъвкана пурета в крайчеца на устата.

Какво пък толкова тревожно имаше във всичко това?

Нима казах, че има нещо тревожно?

С въпроса си ти всъщност ме караш да проумея, че е имало нещо тревожно, и наистина имаше. Но как можеш да разбереш това ти?

 

 

Господа! — знаете Моцартовия квинтет за кларинет и щрайх, знаете как се ронят сладките му звуци — много по-късно разбрах: нахално и притворно — но тогава още не бях наясно по това.

Една стара грамофонна плоча, която бях разменил с друго хлапе срещу предмет, по-ценен, в неговите очи, ми даде възможността — навременната възможност! — да хлътна или по-точно — да се вслушам в тези закръглени, скокливи, медено сладки арпежирани пасажи. Поглъщах ги. Облизвах ги със самоуверен израз на лицето си и когато грамофонната игла с недоволно чегъртане стигаше до безмълвния център на плочата, аз я пусках пак от самото начало, сякаш все още имаше някаква тайна, която предишния път ми е убягнала.

Та нали знаех, че тайна няма!

Пусках плочата отново и отново, съвършено целенасочено.

Повярвай ми, съзнавах какво правя.

Човек би могъл да допусне, че съм се задоволил с това, че съм го преживял известно време, но когато рано или късно съм прозрял, че медовината не е нито за моето храносмилане, нито за моя организъм, съм зарязал всичко. Не.

Напротив, започнах да изпитвам, все с тая бистра и мрачна момчешка проницателност, някаква нужда да постигна нещо подобно. Исках да свиря на кларинет.

За да разберете напълно обхвата на това безумство — и то, забележете, безумство, на което се отдадох с широко отворени, трезви очи, — трябва да кажа няколко думи за своята музикалност, колкото и да ми е противно.

Темата е отвратителна и охотно бих я подминал с мълчание, ако разказът ми не ме принуждава да се спра на нея.

Принуждава? Кой? Разказът?

Да, кой инак би ме принудил?

Както вече казах: отвратителна. А именно за мен, който съм стигнал вече до средата на своя разказ, тя, както вече сте схванали, е обоснована единствено от принудата да я засегна.

Ужасен лабиринт!

Има съвършено различни типове музикалност, от този на гадните, бледи и тлъсти деца-чудо, до този на мършавите и очилати виолончелистки от втория ред — посредством ревностно разгръщане на всички тези типове музикалност човечеството се движи в една скала от усещания, простираща се от възмутително тщеславие до най-зашеметяваща изненада, че съществува нещо тъй странно като музиката, която се натрапва да бъде свирена.

Но за какво щях да говоря?

За музикалността.

Точно както има цяла една скала от типове музикалност, така има и цял един регистър от отделни хора, които бродят из тази скала надлъж и нашир с най-различни намерения — от най-скверни до най-благопристойни, а понякога и невъобразимо смесени; има също така степени и нива на онова, което пък не е нищо друго освен липса на музикалност.

Тя може да бъде невинна.

Понякога се изразява в напълно почтената неспособност да се изсвири с уста най-проста мелодия, способност, която не вдига излишен шум и не е нито плюс, нито минус.

Съществува друг тип липса на музикалност, не по-малко противна и самоизтъкваща се, отколкото тлъстите деца-чудо, а има и такава, която е направо положителна черта в характера, талант, наред с многото таланти в една солидно сглобена личност.

Но моята бе наистина демонска.

Това не бе липса. А омраза.

Когато правех опит да произведа един тон на пиано, механизмът му тутакси излизаше от строя и онова смешно малко чукче, дето трябваше да влезе в действие, веднага се оплиташе с други две-три. Получаваше се дразнещ дисхармоничен акорд.

Да, тъй демонска, че деформирах всякаква мелодия и не я превръщах във „фалшива“, а в нещо още по-лошо: в единно, чуждо и неприятно звучене.

Как бих могъл да не се привържа към нея, да не попадна в робството й, да не изпитам тайна гордост?

Ужасяващата ми липса на музикалност бе, прекалено голяма. Тя трябваше — по силата на някаква непреодолима логика — да превърне отношението ми към музиката в нещо лично.

В противоположността се съдържа известна привлекателност: разкривената фигура, която ви противоречи във всичко, потвърждава нещо, не можете да забравите това, тъй е!

 

 

Не си спомням как стана, но когато грабнах кларинета със стари изтъркани клапи, направен от издраскан черен абанос — едва сдържах нетърпението си.

Трябваше да затрепери от страх, подобно на пленник, попадна окончателно в ръцете на враговете си, металът на клапите трябваше да стане оловносив от паника, а дървото да се прореже от тънки, почти невидими пукнатини.

Но не! В своята глухоняма предметност той си остана бездушно късче дърво, инструмент, неутрална материя, каквато, разбира се, винаги си е бил.

Що за сила ни кара непрекъснато да се опитваме да си внушим, че мъртвите вещи край нас имат душа, да ги зареждаме със смисъл? Може ли това да се дължи на нещо друго освен на подозрението, че самите ние също сме мъртви вещи?

При кларинетите, както при дървените духови инструменти въобще, цялата майстория е, че звукът се поражда от малка и нежна, почти прозрачна на върха, тънка пластинка от тръстика. Дръвце, трепкащо плахо, тръстиково сърце, туптящо и пулсиращо в мундщука, към който е прикрепено посредством металическа гривна.

И целият инструмент е създаден само заради това малко, коварно сърчице; за да заслужат неговото леко вибриране, са наредени всичките смешни лостчета и клапи.

А цаката на този инструмент е да се пили и стърже това дървено езиче, докато то внезапно възпроизведе звук. Ако е прекалено грубо, не се получава нищо, ако е прекалено тънко и меко, излиза режещ, непоносим фалцет.

За тези неща тогава знаех съвсем малко. В общи черти ми бе известно, че трябва да вдъхна живот на дръвцето и да го превърна от нямо в звучащо.

Насилието над него осъществявах в продължение на дълго време, усамотен и наивен.

Седях горе на тавана, добре прикрит зад масивна желязна врата от онези, дето обикновено ги има по таваните, и пилях и стържех тънката пластинка.

Резултатът бе по-лош, отколкото бях предполагал. Макар да духах тъй, че лицето ми ставаше синьо, чак черно, а пред очите ми изскачаха червени петна, кларинетът издаваше само съсък; сякаш някой отваряше кран на отдалечена водопроводна тръба.

Както вече казах, или може би още не съм, на тази възраст бях завидно упорит. Макар да усещах как мозъкът ми заплашваше всеки миг да се пръсне от страхотното въздушно налягане, макар очите да ме смъдяха и боляха, аз продължавах да надувам проклетото дърво. Дращех го с нож за разрязване на книги, бодях и стържех това плахо и крехко тръстиково сърце. То започна да придобива чудата форма. Сякаш се стремеше да приеме напълно абсурден вид и накрая изглеждаше като мръсна, разцепена треска, като дъсчица, отлепена от пощенска кутия.

Това бе най-мъртвото от всички мъртви парчета дърво: вярвайте ми, нелепо мъртво.

Тогава се получи тонът. Леко, с възможно най-кристална бистрота, сякаш е бил скрит в инструмента през цялото време.

Ха! Силен тон! Не какъв да е, а тон като от орган! Прашните стъкла на прозорците затрепераха, звукът рикошира в старите тенекии, струпани нейде в тъмно таванско кьоше. Естествен тон, който драговолно и покорно се променяше съгласно това как поставях пръстите си на различните дупки и как затварях или отварях клапите на инструмента. Превъзходен тон! Богато наситен тон! Музика!

Значи, това чудо, което само преди минута не съществуваше, е било на този свят и сега аз го извиках на живот! Ха, ха!

Някой, не си спомням вече кой, разкри моята тайна. И след редица усложнения, не си спомням вече какви, решиха, че това е напредък.

Или поне, тъй като ставаше дума за мен, че е някакво указание за напредък.

Все още обут в детските къси панталонки, със същите белези от рани по капачетата на колената, със същия мрачен поглед и със същото глупаво късче пеещо дърво под мишница бях изпратен при един всеобщо уважаван учител по музика, специалист по дървени духови инструменти и особено по кларинети, тъй като самият той бе първи кларинетист в градския симфоничен оркестър.

Оказа се нисък, кротък човечец със сиви, печални очи.

Нещо във външността му подсказваше, че не му е приятно да го безпокоят.

Неохотно, запъвайки се, аз обясних защо съм дошъл.

Дадох му съвсем ясно да разбере, че съм изпратен и че едва ли бих го посетил по собствено желание.

Той от своя страна ми даде съвсем ясно да разбера, че ме е приел, защото е мислел, че съм дошъл по собствено желание и че сигурно не би го сторил, ако е знаел, че съм дошъл при него само защото са ме изпратили.

Тези предварителни уговорки в нашата среща не могат да се нарекат идеални, но не съм убеден, че се оказаха решаващи за развръзката.

Въведе ме в една твърде светла и хубава стая. Там имаше пиано, статив за ноти, два стола, саксии с цветя на перваза на прозореца. Взе моя кларинет, който все още държах под мишница, огледа го (много разсеяно) и ми го върна обратно с гримаса. Отпусна се на канапето, но май не му се искаше и аз да седна до него. Направи подканващ жест.

Искаше да свиря! За да чуе докъде съм стигнал в това умение.

Мисля, че и двамата изпитвахме неопределено смущение, без действително да съзнаваме причината. Той искаше да свиря!

Обзет от съмнение дали чудото ще се повтори, както и от тайно чувство на триумф, аз наслюнчих смешната тръстикова пластинка, завих я на мястото й, поех дълбоко дъх и засвирих.

Знаете Моцартовия квинтет за кларинет и щрайх, как меко се ронят неговите звуци — и как нахално и притворно — сега свирех аз!

Естествено, че кларинетът зазвуча. Ха! Блестящ звук! Изпълни цялата стая! Не бързах. Свирих дълго и внимателно, опитвах всички възможни положения на дупките и клапите, успях да наситя въздуха с мощен, тежък, сребристобял еклив звук и се радвах, че на света съществува такова нещо. Съсредоточих се, подхванах темата и я поднесох с няколко повторения, с голямо декресчендо и каденца, уверено лавирах между тонове и тактове, с лекота възпроизвеждах тона и си акомпанирах сам на себе си, съумявах да изпълня соловите пасажи така зашеметяващо рязко, сякаш звукът се люшкаше на ръба на пропаст, и завърших с убедителна, приглушена хорална мелодия, в която сякаш се лееше тържествуващият звук на два сурдинирани рога, и уж повтаряше мрачната тема в мол.

Тогава чак погледнах към оня.

Беше станал на крака. От лицето му и от широко разтворената му уста разбрах, че вика. Ту силно притискаше ръцете си към ушите (с детински жест), ту ги вдигаше молитвено или заплашително над главата си. По това време се появи съпругата му — или някоя друга, унила, дребна жена, и се вцепени като парализирана на прага на стаята, здраво хваната за вратата, и май също крещеше.

В тази обстановка аз завърших хорала.

Когато двамата бяха вече в състояние да говорят, гласовете им бяха много променени. Малкият човечец ме погледна втренчено и накрая успя да произнесе няколко членоразделни думи: тъй демонско… тъй ужасно… такъв нечовешки звук… един кларинет не може да издаде… ако можеше… нямаше да е никакъв кларинет… и вие никакъв човек… демонско… ужасно… махайте се, махайте се!

След като му хвърлих за сетен път тъжния ясен поглед, присъщ на децата, аз се обърнах и си отидох, отнасяйки своя кларинет.

Зная, че ви досаждам, че много ви досаждам, че ви досаждам все повече. Затова не ще продължа. Да не говорим пък за досадата, която изпитвам аз. О, нима никакъв път не води извън тези въображаеми затвори!

Но позволете ми да прибавя още едно, последно нещо, преди да сте се почувствували окончателно уморени, напълно изнурени и грохнали:

В онзи именно миг аз прозрях своето призвание.