Ленарт Нюблум
Писател за милиони

Във вторник ми позвъни един издател и ме попита дали мога да му напиша криминален роман.

— И още как! — отвърнах аз. — Какъв го искате?

— Или от тези, шведските, с подробно описание на средата, в която се развива действието и която читателите добре познават, или нещо в американски стил — поясни той.

— Отлично! Най-късно утре сутринта ще намерите на бюрото си две встъпителни глави, по една от всеки вид — заявих аз.

Веднага си отидох в къщи и написах два варианта — шведски и американски. На първия дадох заглавие:

УБИЙСТВОТО НА МОСТА „ВАСА“

и началото му бе следното: „… Тъкмо промивах последните плаки в тъмната стаичка, когато по телефона ми се обади моят приятел, шеф на криминално отделение в Стокхолм, и каза:

— Натъкнахме се на убийство! Можеш ли да ни помогнеш? Май било извършено на моста «Васа».

Зарязах плаките и тръгнах из Тегелбакен. Къщата на Мълчаливата Мари бе жълта както обикновено. На покрива й стърчаха четири комина. В будките от двете страни на сградата хората си купуваха вестници. Обиколих постройката. На единия й ъгъл кооперативният магазин «Консум» бе подредил няколко витрини. На най-лявата бяха изложени четиридесет и шест пакета прах за пране. Деветнайсет крачки по-нататък бе разположено лятното кафене «Сиркелн». Под навеса му, изглежда, бе прохладно. Непосредствено пред кафенето имаше телефонна кабина, на която видях залепен афиш за китайско кабаре. Лавката за топли кренвирши от другата страна на трамвайната спирка на двойката и петицата бе затворена. Във водосточния улей зърнах трамваен билет. Кола с номер В 29397 профуча край мен. Тегелбакен преди бе покрит с паваж, но сега улиците са асфалтирани. На кея бе закотвено корабче за туристически разходки. От магазинчето в зданието на Централния дворец си купих цигари. Марка «Бил», в червена кутия, обвита в целофан. Магазинът за спиртни напитки «Сюстемет» се намираше все там.

Тръгнах по моста «Васа», чиято конструкция бе направена от лят чугун. Полицаят на светофара при бреговата опора на моста в същата минута смени светлините от червена на зелена. Трамвай номер три издрънча. На тротоара, точно срещу «Стрьомберг», дето има реклама за слънчеви бани на покрива, бе извършено престъплението. Огледах мястото и внезапно открих на парапета няколко конопени влакна.

Спрях едно такси с четири врати, модел 1951 година, и помолих четиридесет и седем годишния шофьор да ме закара в криминалното отделение на улица «Берьсгатан».

— Е? — нетърпеливо ме подкани петдесет и две годишният шеф на криминалното отделение, след като ме почерпи с кафе и сладкиши с ром.

— Убийството не е било извършено на моста «Васа», а на Западния мост! Убиецът е искал да ми прати за зелен хайвер. Снабдил се е с въже, дълго шест хиляди метра, и е направил въжена линия между двата моста, по която е пренесъл жертвата си. Хитро, но не достатъчно хитро.

Шефът на криминалното отделение оправи гънките на една виненочервена завеса със сини пръски и кимна:

— Значи, трябва да дирим въжеиграч?

— Или шведски автор на криминални романи — прибавих аз…“

След като се справих с тази мъчна глава, преминах към съчиняването на криминален роман от американски тип, който назовах:

КРОШЕ В ЧЕРВАТА

„… Името ми е Мики Маруелз и съм детектив. Четиридесетгодишен и донякъде алкохолик. Животът не винаги е готин. Затова постоянно държа бидон с уиски в чекмеджето си. До револвера.

Внезапно звънецът на външната врата изврещя.

Оруън Лъкас, кралят на петрола, влезе и се тръшна на единствения ми стол.

— Плямпай, пришелецо! — викам му аз.

— Става дума за дъщеря ми — казва той. — Един тип я дръпнал за косата вчера в бара на Тутелино. На ти петдесет хиляди!

Когато си отиде, аз грабнах кобура и се канех да пъхна в него револвера, но размислих и го напълних с уиски. Твърдят, че Мики Маруелз бил жесток, но това не е истина. Познавам го от четиридесет години и знам, че се разкисва. Ето защо понякога изпитвам нужда поне от четири пръста уиски.

Обществото трябва да е съвсем прогнило, щом някакъв тип дърпа косата на русата дебелана на Оруън Лъкас. Бях виждал нейни фотографии. Блондинка, с такава фигура, че ако на плажа на Малибу вали дъжд, краката й сто на сто остават сухи…

Тъй, значи. Слязох долу и запалих каруцата си. Духаше вятър и палмите махаха опашки.

Пред бара на Тутелино има паркинг. Заврях каруцата си там и се бухнах в увеселителния локал. Чепове на бурета с бира, червени кожени канапета и един никелиран автомат за наркотици.

— Какво ще обичате? — попита типът, застанал зад бара.

— Истината! — изревах аз и му изсипах зъбите в гърлото, спуках му ребрата, прекърших ръцете му и си тикнах коляното в пъпа му.

— Но, господине, успокойте се, моля! — обади се тарикатът.

— Когато петлите започнат да снасят — заявих. — Кой дръпна за косата дъщерята на Оруън Лъкас?

И понеже оня не отговори, аз му отпорих ухото и тъкмо щях да се заема по-сериозно с него, когато си отвори ченето:

— Шефът беше!

Праснах на бармана едно добре премерено кроше в червата и изкрещях:

— Типове като тебе и бандата ти си въобразяват, че могат да упражняват насилие както си поискат. Смятам да ви отуча от подобни навици. В този град никой няма да дърпа никого за косата…

Той измърмори нещо и таман да му прасна още едно кроше, когато се сетих, че днес имам рожден ден и така се разкиснах, та ударът ми едва докосна мутрата му. Старият Мики Маруелз, тъй самотен и разкиснат! Би трябвало да се оттегля вече от тая работа, но считам за свой дълг да се боря срещу насилието. Да държа града чист…

Намерих една монета от десет цента в джоба на бармана и отидох да се обадя на дъщерята на Оруън Лъкас, за да я питам дали не би искала да пие уиски от кобура на револвера ми. На някои мадами това се нрави…

Не позволявай на мозъка си да ти се качи в главата!“