Джек Лондон
Мартин Идън (10)

Десета глава

Той остана у тях за вечеря и за голямо удоволствие на Рут направи добро впечатление на нейния баща. Говориха за професията на моряка. Въпросът бе напълно познат на Мартин и след вечерята баща й отбеляза, че е видял един умен младеж със съвсем здрава и трезва глава. Мартин избягваше жаргона и тъй като търсеше точните думи, говореше бавно, мисълта му бе ясна и красива. Чувствуваше се много по-свободен в сравнение с първата вечеря, от която бе изминала почти цяла година. Неговата скромност и приличие се понравиха дори на госпожа Морз, която одобри настъпилата очевидна промяна.

— Той е първият мъж, комуто Рут обръща някакво внимание — каза тя на съпруга си. — Нейното равнодушие към мъжете ме тревожеше немалко.

Господин Морз погледна изненадано жена си и запита:

— Доколкото разбирам, изглежда си решила, че този моряк може да събуди жената у нея?

— Искам само да кажа, че ще направя всичко, за да не остане стара мома. Толкова по-добре, ако този моряк успее да я накара да се замисли за мъжете изобщо — бе отговорът.

— Толкова по-добре — отзова се той със същия тон. — Но да предположим, скъпа, тъй като е съвсем правдоподобно, че той успее да събуди у нея особен интерес към себе си?

— Невъзможно — изсмя се госпожа Морз. — Тя е цели три години по-голяма от него. И не само това — изобщо е невъзможно — вярвай ми.

Докато те обсъждаха неговата роля, (Мартин обмисляше една неочаквана ситуация, предложена от Артър и Норман. В неделя сутринта искаха да отидат с велосипеди на разходка из хълмовете, прояви интерес само след като разбра, че Рут също кара колело и ще отиде с тях. Мартин нито имаше, нито умееше да кара колело, но след като отива и Рут, реши, че трябва да сложи още едно начало. След вечерята, преди да се прибере в къщи, се спря в един магазин за велосипеди и похарчи четиридесет долара за колело. Това бе повече от цяла едномесечна заплата, изкарана с тежък труд и материалните му възможности намаляха застрашително. След като си спомни, обаче, че ще получи в най-скоро време стоте долара от „Екзаминър“, към които ще добави и четиристотин и двайсетте от „Приятел на младежта“, реши, че е преодолял затруднението от неочаквания разход. Не го смути и похабеният костюм, с който се прибра у дома — нали се бе научил да кара колело. Обади се на шивача по телефона от магазина на господин Хигинботъм и си поръча нов костюм. Качи се заедно с колелото по тясната, сякаш аварийна стълба, която бе плътно прилепнала към задната стена на къщата. Отмести леглото от стената и в малката стаичка остана място само за него и за колелото му.

Бе решил да жертвува неделята за изпитите в гимназията, но очеркът за лова на бисери го привлече неудържимо и работи трескаво през целия ден, като вливаше в разказа любовта си към приключенията и красотата, която го изгаряше. „Екзаминър“ бе пропуснал някак си да помести и тази сутрин неговия очерк за търсачите на приключения, но настроението му не пострада никак. Бе толкова увлечен, че подобни дреболии сякаш не съществуваха и не обърна никакво внимание на двете повиквания за тежкия неделен обяд, който неизменно кичеше трапезата на господин Хигинботъм. Обедът бе истинска реклама за материалното благополучие, постигнато от господина, който обичаше да произнася изтъркани поучения за американската система и възможностите, предоставяни от нея на трудолюбивия човек. Всеки можеше да се издигне и господин Хигинботъм не пропускаше никога възможността да приведе себе си за пример — от прислужник се бе издигнал до собственик на „Бакалницата на Хигинботъм“.

В понеделник сутринта Мартин погледна с въздишка незавършения ръкопис на „Лов на бисери“ и взе трамвая до гимназията в Оукланд. Няколко дни по-късно провери резултатите и разбра, че е скъсан по всички предмети, освен по граматика.

— Имате отличен по граматика — каза му професор Хилтън, докато го гледаше през дебелите стъкла на очилата си, — но по другите предмети сте абсолютна нула. Познанията ви по история на Съединените щати са потресаващи, не, наистина няма друга дума. Бих ви посъветвал…

Професор Хилтън се поспря и го погледна внимателно. Бе чужд на всякакво съчувствие, а по въображение не се различаваше от своите опитни стъкленици. Беше само преподавател по физика в средно училище, имаше голямо семейство, заплатата му бе съвсем мизерна, но бе успял да се натъпка със зазубрени знания.

— Да, господине — каза смирено Мартин. Стига да бе възможно, той искаше служителят от библиотеката да бъде на мястото на професор Хилтън.

— Бих ви посъветвал да се върнете поне за две години в основното училище. Всичко хубаво.

Мартин прие без особено вълнение своя неуспех, учуди го много повече огорчението на Рут, разбрала за съвета на професор Хилтън. Разочарованието й бе толкова явно, че провалът започна да тежи и на Мартин, но преди всичко заради нея.

— Виждате, че бях права — каза тя. — Вие знаете много повече от това, което е необходимо за постъпване в средните училища, но изпитите се оказаха преграда за вас. Главната причина е във вашето образование — то е разпокъсано и безсистемно. Трябва да усвоите реда в овладяване на знанията, а за тази цел са необходими опитни преподаватели. Преди всичко ви е нужна солидна основа. Професор Хилтън има право и на ваше място бих се записала във вечерно училище. Година и половина ще ви бъде достатъчно. През деня ще бъдете свободен и ще можете да пишете, ако все пак не успеете да преживявате с литературна работа, можете да се заловите за някоя служба.

Макар че си наложи да замълчи, първата мисъл на Мартин бе: „Но ако през деня съм на работа, а вечер ходя на училище, кога ще се виждам с вас!“ Наместо това каза:

— Струва ми се съвсем хлапешка работа да ходя във вечерното училище. Все пак, ако бях убеден, че си струва, щях да го направя. Аз мисля точно обратното. Там не ще могат да ми преподават с необходимата за мен бързина и направо ще си губя времето.

Помисли за нея и за желанието да я спечели, и добави:

— А аз нямам време за губене. Нямам, това е истината.

— Но има толкова много необходими неща — погледна кротко към него, а думите й го накараха да се почувствува съвсем неловко от своята рязкост. — За физиката и за химията са необходими лабораторни упражнения, без напътствия е почти невъзможно да се справите с алгебрата и геометрията. Имате нужда от добри и опитни преподаватели, от специалисти.

Мартин не отговори веднага, не искаше да й се стори самонадеян и търсеше подходящи думи.

— Моля ви, не мислете, че се хваля — започна той. — Съвсем нямам подобно намерение, но чувствувам, че имам някаква природна дарба да заучавам нови и нови неща, при това съвсем сам. Не срещам трудности и се усещам като риба във вода. Видяхте как се справих с граматиката. Научих още много — сама не можете да си представите колко много, а едва започвам. Почакайте докато успея да набера… — спря се за миг, тъй като искаше да бъде сигурен в произношението на думата — … инерция. Току-що съм започнал да напипвам нещата.

— Не бива да употребявате „напипвам“ — прекъсна го тя.

— Да усещам нещата — поправи се веднага.

— Това също не е литературен език — възрази тя. Мартин с мъка затърси нови думи:

— Е добре, започвам да стъпвам на сухо.

Рут изпита, неудобство заради него и се въздържа, а Мартин продължи:

— Науката ми прилича на щурманска кабина с множество карти. И в библиотеката имам това усещане. Учителят е длъжен постепенно да запознава учениците със съдържанието на тази кабина. Учителят е само един пътеводител. Той не открива, нито пък създава нещо със собствената си глава. Всичко се намира в кабината и учителят трябва добре да я познава, тъй като неговото задължение е да помогне на оня, който може да се заблуди. С мен е по-друго. Аз умея да се ориентирам. Обикновено знам как да се оправя и… Сега пък какво има?

— Недейте казва „Знам как да се оправя“.

— Имате право — рече с признателност Мартин. — Обикновено зная какво да направя. Докъде бях стигнал? Да, кабината с картите. И така някой си…

— Някой човек — поправи тя.

— Някой човек може да има нужда от водач, както е с повечето хора впрочем. Аз мога да се справям сам. Прекарах достатъчно време в кабината и вече зная кои са пътищата, познавам картите и съм набелязал бреговете, които искам да изследвам. По този начин ще постигна много повече без водач. Вярвам, знаете, че най-бавният кораб диктува скоростите на флота. Същото е и в училищата. Преподавателят не може да върви бързо, след като някои ученици изостават, аз, обаче, изпреварвам другите, така че мястото ми не е в класната стая.

— „Най-бързо върви онзи, който върви сам“ — цитира тя. „И с вас ще вървя по-бързо“ — искаше да каже Мартин. В този миг видя безкраен свят, разпален от слънцето, и звездни простори, през които прелита с нея, прегръща я с едната си ръка, а бледозлатистата й коса облива лицето му. Мъчеше го невъзможността да й разкаже всичко това. О, господи! Защо не знае как да подреди думите си — тогава тя би видяла картината заедно с него. Усети като изгаряща болка желанието да събере в едно голямо платно всички видения, разпръснати по огледалото на мисълта му. Ето каква била работата! Бе стигнал до смисъла на великата тайна. Тук се крие успехът на великите писатели и на господарите на поезията. Ето защо се възправя исполинският им ръст. Те знаят как да изразяват мислите, умеят да виждат и да чувствуват. Нали и кучето, заспало на слънце, често скимти и пролайва, но не може да сподели съня си. Досега не бе разбрал причината, сега видя, че е бил едно заспало на слънцето куче. Можеше само да скимти и да пролайва към Рут при мисълта за величествената прелест на картините в своя скрит свят. Но той ще стане, ще разтвори очите си, ще се бори и ще работи непосилно, докато паднат преградите и може да сподели с нея незримото богатство на своята душа. Нима други хора не са открили тайната, която им помага да предават своите мисли, нима не са обуздали думите така, че струпвайки ги на едно място, да предават с тях нещо повече от обикновения им смисъл.

— Видях един прекрасен свят — каза той и сърцето му силно заби от звука от собствените му думи.

Отде дойдоха тези думи, които така точно предадоха картината, прекъснала разговора? Бе станало чудо. Никога досега не бе успявал да облече умело в думи една прекрасна мисъл. Защо? Навярно защото не бе помислял да го стори. Ето тайната, която обясняваше всичко. Просто никога не бе опитвал. Но Суинбърн, Тенеси, Киплинг и други поети бяха направили това. Мисълта му се върна към „Лов на бисери“. Досега никога не бе дръзвал да разкаже за пламъка на оная красота, която го изгаряше. Но щом завърши този очерк, ще бъде вече друго. Смая го необозримата красота, скрита в него, дръзката му мисъл не намираше отговор. Защо не може да възпее красотата така, както я възпяваше благородният стих на големите поети? Защо не може като тях да предаде чудното и тайнствено очарование на своята възвишена любов към Рут? Тези поети са възпели любовта. И той ще го направи. По дяволите!

Сепна се. Чу гласа на последните думи. Лицето му пламна и дори бронзовият загар не успя да прикрие вълните на неудобство, които го заливаха чак до червената черта, протрита от яката.

— Простете… аз… бях се замислил — забърка се той.

— Имах чувството, че правите заклинание — опита се да прозвучи непринудено гласът й, но почувствува, как в нея нещо се свива и изчезва. Никой от хората, които познаваше досега, не бе ругал пред нея, бе поразена не толкова от гледна точка на принципа и възпитанието, колкото от обидата, нанесена от грубите пратеници на самия живот, които разтърсиха нейните закътани до днес добродетели.

Прости му и дори бе смаяна от лекотата, с която го стори. Беше й някак си невъзможно да не постъпва така към всичко, свързано с него. Нали никога не бе имал възможностите на някои хора и въпреки това се стремеше към доброто, и с немалък успех, между другото. До нея не достигаше мисълта, че отношението й към този младеж може да бъде повлияно и от друга причина. Нещо предразполагаше нейната нежност и съчувствие, но тя не знаеше това, а не би и могла да го знае. Ведрото спокойствие на нейните двайсет и четири години, през които не бе срещала любовта, не й даваше възможност да проумее чувствата си, истинската любов й бе непозната и тя не можеше да разбере, че тази любов се разпалва у нея.