Богомил Райнов
Черните лебеди (3)

Неделя

Големият ден започна съвсем обикновено, сиреч зле.

Всъщност, както и друг път, преди да иззвъни будилникът, нещата не вървяха чак тъй зле, но това още не бе денят, а здрачното пространство на просъницата, тясната ивица ничия земя между нощта и деня. Нощта с кошмарите и денят с неприятностите.

Кошмарът този път бе от най-обичайните. Тя се бе озовала в някакво тъмно и глухо място, едно място, дето смътно си спомняше да е била и преди, но откъдето напразно се опитваше да намери изход, понеже не виждаше никакъв белег и знак, който да я на пъти. Докато забеляза в полумрака пред себе си строгите очертания на огромна врата и разбра, че се намира в преддверието.

Тя стоеше сред студеното тъмно пространство и зъзнеше в старото си закърпено трико, застанала пред огромната неумолима врата, когато ненадейно се сети, че навярно одеялото й се е свлякло на земята, и се събуди.

Преддверието бе адажиото на кошмара, а алегрото бе бездната. Но тая нощ тя не стигна до бездната, тъй като се бе събудила навреме и само известно време разговаряше в просъница с баща си все върху оная неприятна тема, дали е изпълнила подвига, а после изглежда, че заспа, понеже леко и свободно се движеше по някаква пътека сред високи треви и разцъфнали храсти, а там, на края на пътеката, сред нацъфтелите храсти, вече синееше онова кристално езеро от нежни отражения и топли ветрове, в което потъваше, преди острият звън на будилника да я изхвърли в тягостната реалност на новия ден.

Този път будилникът не се обади, понеже бе неделя, но когато ти звънят всяка заран по едно и също време, няма начин да не се събудиш и без да ти звънят. Тя лежеше и през притворените й клепачи проникваше кафяво-червеният мрак на завесата с есенните цветя, което значеше, че Мими още не е станала. После си каза успокоително, че днес е неделя и няма за къде да бърза, ала тутакси се сети, че днес е не само неделя, но и големият ден, скочи и посегна да запали лампата.

Лампата в студиото не светеше, в банята — също. Навярно са изгорели бушоните. Не са изгорели, а инкасаторката ги е отвъртяла, понеже Мими е пропуснала вчера да плати тока. Потърси свещ в чекмеджето и в долапчето на нишата, но не намери. В края на краищата човек може да се изкъпе и на тъмно.

Денят започваше съвсем нормално с обичайните дребни неприятности и това я успокояваше. Много добре не е на добре, както казва Мими. Изкъпа се, изтри се и влезе в студиото да се облече, като потръпваше от студа. Мими все още спеше, завита презглава. Тя винаги спеше завита презглава, за да й бъде по-топло, а може би и за да не сънува, че се движи из някакви ледени мрачини без край и без изход.

Безпорядъкът в студиото бе стигнал до връхна точка. Остатъците от снощния гуляй, пръснатите навсякъде дрехи, а в нейния ъгъл — разхвърляните по пода плочи и това неоправено легло със засечените от пране чаршафи и с тая стара калъфка, увенчана с жълтото си петно. Утре ще трябва основно да почисти и да купи това-онова, а най-вече един кат бельо. Утре ще бъде ден за битови грижи. Утре, не днес.

Нямаше нищо за закуска. Дори ония безвкусни и твърди като дъсчици бисквити бяха се свършили, а и токът бе спрян, за да свари кафе. Остави Мими да спи и излезе.

Съблекалнята в операта бе пуста, също и залата за репетиции. Смъкна дрехите си и навлече бойното облекло — тази наша професия, дето половината време минава в събличане и обличане. Направи няколко леки упражнения за загряване, сетне премина към по-напрегнат екзерсис, отпърво на стенката, после — в средата на залата. В огромното огледало на срещната стена виждаше една самотна фигурка в черно майо — своята фигурка. Понякога й се струваше, че изглежда доста добре — източена и грациозна, но друг път си мислеше, че е просто хилава.

Огледалото. Педагожката казваше „гледай се в него, за да си виждаш грешките“, а балетмайсторът мърмореше „стига си се оглеждала, как ще се вживееш в ролята, като непрекъснато се оглеждаш“.

Бе на края на екзерсиса, когато в залата надзърна педагожката.

— А, ти си тук, Виолета…

Сетне добави някак двусмислено:

— Че и къде ли другаде можеш да бъдеш… Само не се преуморявай. Нали съм ти казала: щом вечерта те чака представление, не се преуморявай през деня.

Приключи екзерсиса си, облече се и си тръгна, макар да не знаеше къде точно отива, понеже не й се връщаше в студиото, а столът не работеше днес, пък и още бе рано за обед. Затова почти се зарадва, когато се сблъска на изхода с педагожката:

— Ела да изпием по едно кафе — предложи бившата балерина.

Тя бе бивша балерина и бивша прима, макар и не от тия, прочутите. Имаше приятно, но поотпуснато вече лице, доста щедро гримирано. Изобщо печата на годините и на грижите за прикриването им. И снагата й бе натежала — навярно си дояждаше за сметка на всички предишни полугладни години. Взискателността й в това отношение, както и във всички други, бе вече изцяло насочена към нейните питомки. Беше строга, придирчива и не се церемонеше твърде в бележките, които правеше, но острият тон едва прикриваше една доброжелателност, която караше повечето балерини да я обичат.

Запътиха се към „Ален мак“. Къде другаде. Денят бе влажен и сив. Цялата нощ бе валяло и тротоарите още не бяха изсъхнали. Дънерите на уличните дървета изглеждаха съвсем черни от влагата, а също и клоните, застинали неподвижно в сивотата на есенното небе.

Вървяха мълчаливи. Едва по-късно в „Ален мак“, когато вече допиваха кафето си, педагожката запита:

— Защо си сама? Къде е Мими?

— Почива си.

— А ти защо не почиваш?

Виолета не се сети какво да отговори.

Педагожката дръпна два пъти жадно от цигарата. Навярно си наваксваше за всички минали години на въздържание. Сетне забеляза:

— Балетът не е всичко, Виолета… Нито сцената. Не си ли почнала да забравяш, че освен балет и сцена съществува и живот?

— За мене това е животът.

Педагожката дръпна още веднъж порция дим, сетне с рязко движение смачка цигарата в пепелника.

— Всички така мислим… Поне до едно време и до една възраст. А после… После виждаш, че и ти можеш без балета и балетът може без тебе…

— Вие сте още полезна — реши се да произнесе Виолета.

— Да се надяваме… Но всъщност това ли искаме ние — да бъдем полезни? Или сме просто заразени, омагьосани, прокълнати… защото не можем да се откъснем от тая обстановка, не можем да живеем без тая атмосфера — суетенето на репетициите и треската на премиерите, и тълпата на входа, и афишите, и прожекторите, и дори ядовете…

Тя пое пакетчето „Стюардеса“, извади цигара, но я остави.

— Много пуша.

После погледна замислено Виолета и запита неочаквано:

— Ти например питала ли си се за какво се трепеш?

— Защото усещам, че нещо не ми достига.

— Че на кого всичко стига? — вдигна добре изрисуваните си вежди педагожката. — На тази й липсва едно, на онази — друго…

Тя отново посегна към цигарата и този път запали.

— Да, но има степени… — позволи си да възрази Виолета.

Педагожката наново я погледна, сякаш се питаше как да разбира думите й, обаче, изглежда, все пак не ги разбра, защото отвърна:

— Вярно е, има степени. И някои мислят само за степените. Всички ние мислим прекалено много за степените. И напираме да се вредим за някой от медалите: ако не златния, то сребърния, ако не сребърния то бронзовия. Но сега, след като отдавна се занимавам не със себе си, а с толкова други, с всички вас, все по-често ми се струва, че изкуството не е състезание… искам да кажа, ако си решила ти да му служиш, а не то — на тебе. Ще си караш службата, без да я третираш като състезание. Ще я караш възможно по-добре, възможно най-добре и точка.

— Само че дарованието…

— Какво знаеш ти за дарованието? — вдигна отново вежди педагожката. — Аз от десет години съм ръководителка и не знам нищо за дарованието. Знам доста за физическите данни, знам всичко за упражненията, но за дарованието нищо не знам… освен оная приказка, дето всички я знаем — приказката за талантите.

— Не съм я чувала.

— Аз пък вече съм я забравила. Нали ти е известно, че в древността „таланти“ са наричали златните монети. Така че господарят от приказката дал пет таланта на най-верния си слуга, два — на втория и един — на третия, в края на краищата бройката не е важна, — и заминал нанякъде. Но един ден се върнал и потърсил сметка. Първият слуга бил успял с работата си да умножи жълтиците, вторият ги бил заровил в земята, за да останат непокътнати, а третият бил прахосал своя талант. Така че господарят възнаградил първия слуга, прибрал парите от втория и прогонил третия. „Лукавий рабе!“ — казал и изобщо дал му вятъра.

Тя отново погледна към Виолета, дръпна от цигарата и подхвърли:

— Мисля, че е доста ясно. Нашата работа е да умножим туй, което сме получили.

— Колко ще го умножим, зависи и оттуй, колко ни е дадено.

Педагожката разтвори ръце в жест на затруднение.

— Е, да. Но какво да се прави, когато на едни е дадено повече, а на други — по-малко. Така става, че господ дава на този, а подминава онзи. Защо и как — божа работа! А нашата е да използуваме средствата си, да служим на изкуството и да не се тревожим чак толкова за медалите.

Тя през цялото време все за тия медали мърмореше. Може би си бе въобразила, че Виолета се стапя от мерак за медали, че е от тия, дето умират, отровени от собствените си амбиции. А може би искаше просто да я вразуми. Да я изведе от хладните мрачини на преддверието и от безкрайния пепеляв сипей на стръмнината: по-кротко, момичето ми; в живота има и други неща освен това преддверие и тоя сипей.

И тя — като Пламен.

* * *

Сбогува се с педагожката пред „Ален мак“ и тръгна да се прибира, но не й се прибираше. И понеже градът не изобилстваше с места за разходка, пое към градината, дето бе на две крачки оттук. И понеже си бе помислила за Пламен, видя го, че се задава по тротоара насреща й.

Кимна му леко, когато го наближи, и се готвеше да отмине, ала той я спря.

— Здравей, Виолета. Искам да те поздравя за новата роля.

Той знаеше много добре, че това не бе никаква нова роля и че Виолета просто замества за един или за два спектакъла примата, обаче, изглежда, държеше да покаже, че не подценява успеха й.

— Искрено се радвам. Ти наистина си я заслужила тази роля.

Не каза с какво точно я е заслужила — с таланта си или с упорството, но вероятно имаше пред вид второто. Тя смънка някаква благодарност и се готвеше да отмине, ала великодушният му и фалшиво юбилеен тон я бе раздразнил и се чу да казва:

— Защо ми ги говориш тия неща?

— Ами… — той направи неловка пауза. — Защото се разделихме някак така… двусмислено… някак тъй, без раздяла… И ти може би си мислиш, че съм кръгъл тъпак или грубиян и съвсем не съм способен да те разбера…

Той я разбираше, естествено, макар и посвоему. Виждаше я навярно тъй, както я вижда и Мими, виждаше я нещастна и обсебена до побъркване, да пълзи по оная проклета стръмнина към невъзможното. Една луда, като толкова други, които пълзят към невъзможното.

— Не съм казала, че не ме разбираш — рече тя апатично. — Ние всички донякъде се разбираме… и донякъде не се разбираме… какво искаш, такава е съдбата ни на всички…

Помълчаха малко, после той произнесе вече с друг тон:

— Ще дойда довечера… И ще стискам палци…

Тя продължи към градината. Денят бе все тъй сив, но нейде високо горе в облачното небе се бе появило малко сияещо петно. Слънцето се опитваше да пробие. Едно такова унило и немощно слънце. Също като съчувствието на Пламен.

В тоя неделен обед и в тоя навъсен ден градината бе пуста. Мократа алея се губеше сред гъсталака на черните дървета. Сиво и черно. Без да броим влагата и студа.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“ — Тя тръгна по алеята, като се опитваше да отмахне мислите за Пламен и да се върне към мислите за спектакъла. От два дни живееше с ролята си, колкото можеш да живееш с ролята си, когато всички наоколо сякаш са се зарекли да те отвличат от нея. Трябваше да се преобрази в коварна изкусителка. Тя и коварство… Тя и изкушение… И колкото повече живееше с ролята, толкова по-ясно усещаше, че я нагажда към себе си, вместо сама да влиза в нея. Черният лебед вече не бе символ на злото, а символ на онеправданата личност. Черният лебед… неговата роля е най-трудна на сцената, защото е най-трудна и в живота.

Черният лебед… Да си създадена на този свят само за да бъдеш сянка на една звезда от втора величина или да линееш в сянката на една звезда, додето се стопиш и изчезнеш.

Но ето че идва и времето на Черния лебед, та макар и само в разтега на едно па де дьо в трето действие… И той ще блесне и ще се разкрие в цялата си хубост, и пред него белият лебед ще избледнее и ще се превърне в бледия лебед…

„Не прави нищо само за да натриеш някому носа — сети се тя. — Прави го, защото е добро.“

Увлечена в мислите си, неволно бе ускорила крачки. Къде си се разбързала. Можеш да вървиш и по-бавно, при положение, че не отиваш никъде. Понечи да седне на една скамейка, ала скамейката бе още мокра от нощния дъжд. Тук, в гъсталака на дърветата, бе почти тъмно, но един самотен лъч се спускаше косо между клоните, сякаш идваше не за да освети градината, а само да покаже колко мрачна е тя.

Слънцето бе почнало да пробива. Тя продължи пътя си, додето излезе на площадката с люлките и въртележките. Намери една вече изсъхнала скамейка и седна за малко.

Сред безлюдния пясъчен терен две момченца се забавляваха с люлките, щастливи, че съоръжението е изцяло на тяхно разположение. По-дребният хлапак бе облечен в сив балтон, донейде дълъг за ръста му. По-големият бе само по пуловер, но вратът му бе увит с лилав шал, а на главата му чак до веждите бе нахлузена лилава плетена шапка, вече прокъсана на върха. Голямото момче летеше в люлката с пълен размах. Малкото, като подсмърчаше заканително, се силеше да набере скорост.

Ето две същества, дето знаят да се радват на туй, което другите са изоставили. Най-лекият път към доволството — да си безгрижна. Но ти никога не си била безгрижна. Най-сигурното средство — да си невзискателна. Но ти никога не си била невзискателна. Искала си едно-единствено нещо, ала си го искала настойчиво, и си продължавала да го искаш дори тогава, когато си виждала, че няма начин да го получиш. При такъв инат бъди щастлива, ако можеш.

Поседя малко, сетне стана и тръгна назад. Алеите бяха все тъй пусти. Влага и дъх на гниещи листа. През лятото тук не можеш да се разминеш от хора, а сега цялата градина е на твое разположение. Това, дето никой не го иска, винаги се намира в излишък. И може би там е рецептата на доволството. Свикни с туй, дето другите го избягват, и винаги ще бъдеш сита. Радвай се на самотата. Вкусвай с удоволствие неприятностите. И гледай на разочарованията като на екзерсис за нервите.

Прибра се в къщи навреме — сиреч след като експлозията на Миминия гняв бе вече попреминала.

— Намерих я чак у дома й, тая мизерница… Да се вдигне в неделя заран рано-рано, за да откачва бушони, представяш ли си!… Затова ли, викам, ви плащат, за да тормозите хората? Аз, вика, си изпълнявам задълженията, а вие си изпълнявайте вашите. Длъжна сте да предупредите, викам, ще се оплача в съвета. А тя: Колко пъти ще ви предупреждавам!… „Колко пъти“ — представяш ли си? Веднъж само се весна и — „колко пъти“. Хвърлих й парите на масата, но такъв скандал й вдигнах…

Крушката в нишата над долапа гореше — скандалът явно бе дал резултат. Плътната завеса на прозореца също бе дръпната. За да се вижда по-ясно неразборията. Мими, ако я оставиш, може да си живее тъй в мръсотията, без изобщо да се сети, че трябва да поразчисти.

През прозрачния тюл на зеленото перде не бе трудно да се забележат двете съседки от насрещната сграда, наблюдаващи широкия свят и най-вече тая зелена завеса, зад която вероятно се таеше цял Содсим и Гомор.

— Ако тия свраки имаха свредели вместо очи, нашият прозорец отдавна да е станал на решето — промърмори Мими.

Тя стана от кушетката и се отправи към нишата.

— Ами ти къде си хукнала от зори? Полежи малко, почини си, довечера имаш представление.

Виолета не отговори, но оправи одеялото, заметна се с вълнения шал и се сви върху леглото.

— Кафе искаш ли?

— Не ща. Пих вече.

— С кого?

— С педагожката.

— С педагожката? С тази усойница? Божичко, Теменуго, тебе и в змиярник да те инсталират, пак ще бъдеш доволна.

Мими се зае да прави кафе, а Виолета притвори очи и опита да се отпусне. Вероятно бе успяла да се отпусне повече от необходимото, защото когато се събуди, в студиото бе тъмно и тя с ужас си помисли, че е изтървала спектакъла. Но часовникът показваше само пет и Мими просто бе смъкнала пердето, преди на свой ред да заспи.

До седем има още два часа. Точно колкото е нужно, за да се приготвиш спокойно и без суетене за ролята — гримирането, загряването, късият екзерсис, сетне костюма и на края най-тягостното — чакането.

Тя стана, изми се, облече тъмносиньото манто, взе чантата с бойното снаряжение и сивото кученце и се отправи към изпитанието.

— Трябва да отпразнуваме победата — каза Васко.

— Естествено, нали си обещал — отвърна Мими. — Надявам се, че освен с добро желание, разполагаш и с необходимите средства.

— Не се безпокой.

Тримата се движеха по коридора към съблекалнята, този неугледен коридор, боядисан в сиво като казармено помещение, срещани или задминавани от балерините, едни вече готови да си тръгват, а други запътени тепърва да се обличат. Обичайната суетня, след като спектакълът е свършил и всички бързат да напуснат сградата, сякаш подир малко тук — въпреки множеството пожарогасители — предстои да избухне пожар.

Най-сетне изпитанието е зад гърба ти. Просто невероятно — вече няма изпитание, вече няма повод да стоиш като стресната и да обуздаваш страха си.

Представлението мина добре. Дори по-добре от очакваното. Балетмайсторът беше доволен, че всичко е минало така добре, и дори се реши да го каже гласно. Колкото до директора… Ти го виждаше как седи в официалната ложа зад гостите, как седи като на тръне, а после забеляза облекчението му, след като фаталната кода бе преодоляна и бяха бликнали звуците на унгарския танц. Всичко бе минало съвсем добре. Просто невероятно.

— Хей, няма ли да благоволиш най-сетне да се разгримираш? — чу тя гласа на Мими. — Аз съм вече готова. Ще те чакаме долу с Васко.

Тя седеше на мястото си в съблекалнята, навела уморено глава и скръстила ръце на скута си, както правят старите жени, и тъй бе потънала в размисъл, че бе забравила какво й предстои да прави. Нищо не й предстоеше да прави. Изпитанието бе зад гърба й. Просто странно каква празнота те обзема, когато вече нищо не ти предстои да правиш.

— Не ме чакайте — рече тя уморено.

— Как така? Нали ще празнуваме победата?

— Без мене. Капнала съм.

— Аз също съм капнала, но това не е причина.

— Мисля дори, че имам малко температура.

— Не е изключено… При тоя твой адски мерак…

Мими я погледна и понечи да добави нещо, обаче промени решението си. Взе чантата и тръгна към изхода.

— Във всеки случай, ако се усетиш по-добре, ние сме в ресторанта.

Сега най-после бе сама. Едва сега, след като вече нямаше какво да прави. Всъщност имаше нещо… имаше още нещо… Да, ще трябва да позвъни на баща си.

Вдигна глава и погледна в огледалото. Едно слабо анемично лице с големи сиви очи. Някога бяха сини, но после изсивяха от взиране. От взиране в нещо много светло и много далечно.

Извади тоалетното мляко и започна машинално да маже лицето си, това слабо анемично лице, за което някои казваха, че е фино, а други — че прилича на самата смърт. Поседя малко тъй, сетне бавно и акуратно взе да изтрива грима с памук. После стана, за да свали пачката. Черната пачка. Униформата на черния лебед.

Отби се долу в портиерската будка, за да се обади на баща си.

— Татко… Не те ли събудих?

— Как ще ме събудиш? Нали знаеш, че чакам.

— Всичко мина добре…

— Добре или много добре?

— Балетмайсторът казва, че било много добре.

— Е, щом той го казва, тогава съм спокоен. Вашият балетмайстор е от тия, дето трудно можеш да им угодиш. А ти?… Доволна ли си?

— По-скоро — уморена.

— Има си хас да не си уморена… И какво? Ще имаш ли ново изпълнение?

— Не знам… Вероятно…

— В такъв случай няма да идваш. Аз съм вече почти здрав. А сега подир тая новина…

Навън край входа за артисти я чакаше челистът. Съвсем бе забравила за него.

— Бях почнал вече да мисля, че съм ви изтървал… Към къщи, нали?

Той не уточни какво разбира под „къщи“ — нейната квартира или своята. Вероятно двусмислието също бе предвидено. Нямаше нужда да му задава въпроса, нито да му говори. Тръгна си мълчаливо и зави по тъмната странична улица, едва-едва осветена от редки лампи. Една от тия три улици, по които минаваше нейният делничен рейс. Нейният пешеходен рейс в тоя непознат град. Навлекът я следваше.

— Онази вечер решихте да ме изплашите… — подхвана той. — Само че и аз реших нещо: реших да поема риска.

— Закъснели сте — произнесе сухо тя.

— Толкова бързо ли се сдобихте с жених?

— Закъснели сте — повтори тя.

Сетне спря и рече значително по-остро:

— Оставете ме!

— Но защо… какво… аз само се прибирам… — замънка челистът, изненадан от внезапната реакция.

— Прибирайте се… Но не смейте повече да се мъкнете подире ми — извика тя и малко ненадейно дори за себе си направи кръгом и тръгна към главната улица.

Трябва наистина да бе капнала. Усети го едва сега, когато бе поела назад без посока, просто за да се отърве от тоя досадник. Все пак можеше да се отбие в ресторанта. Или поне да седне за минутка в градината, додето почне отново да усеща краката си.

Да, всичко бе минало добре. Дори много добре, както бе благоволил да отсъди балетмайсторът. След нейното па де дьо в трето действие даже бяха ръкопляскали. На това място и подир това сложно изпълнение диригентът по привичка правеше малка пауза за аплодисментите. И в залата бяха гръмнали аплодисменти и додето се кланяше неловко, Виолета бе забелязала Пламен също да ръкопляска и да й смига дружелюбно. Той седеше на третия ред, разбира се, с оная, новата, но ръкопляскаше и й смигаше дружелюбно.

Тя стигна до градината, тъмна и смълчана, и се отпусна на първата скамейка под първия флуорисцент. В светлината на прожектора. Също както на сцената.

Да, всичко мина добре. Или най-малкото — на съвсем прилично ниво. На доста прилично ниво. И по-точно казано — ужасно. Още от самото начало тръгна ужасно, още веднага след адажиото, когато влезе в пируетите на вариацията. Бе поела вече в потока на унеса, онзи унес, който те издига над дреболиите на техничните съображения и те преобразява от изпълнителка в героиня и превръща тия комбинации от „па“ и от „атитюди“ в един спонтанен порив, в един танц на чувствата и преживяванията. Бе потънала в унеса, мислеше, че е потънала в унеса, когато изведнъж усети това отвратително сковаване, това вечно, вледеняващо сковаване, не от смущение и страх пред публиката, а от страх пред собствената си безпомощност, от хладното съзнание за посредствените възможности на тая твоя телесна машина, която прави всичко не както трябва, прави го на нивото на второто качество, прави го по-зле дори и от примата. И унесът в миг се разсея и ти вече не танцуваше, а изпълняваше упражнения, па де буре ан турнан, тур ан деор, тур атитюд, и после пак, и пак.

Да, ти вече изпълняваше упражнения и ги изпълняваше доста посредствено и когато стигна до кодата, се хвърли в последен опит да спасиш каквото може с ефекта на финалните фуетета, но този път не можа да направиш и фуететата, защото след като не бе се справила, както трябва, с пируетите, бе вече съвсем скована от това отвратително чувство за безпомощност и едва започнала тия проклети фуетета, засече и побърза да се отървеш с пике в манеж.

Така или иначе, всичко мина някак си и диригентът по привичка остави малка пауза за аплодисментите и публиката се оказа възпитана и запълни паузата и изобщо имаше ръкопляскания, от тия малко нестройните и анемични ръкопляскания, дето се дават по бедност.

Да, всичко мина някак си и провалът, от който директорът и балетмайсторът се бояха, не се състоя. Провалът е изцяло у тебе и изцяло за твоя сметка. Досега можеше да се утешаваш с илюзията, че ако не си направила голямата роля, то е само защото не ти я дават. А ето че ти я дадоха и ти я изпълни… прилично, както и Мими би я изпълнила без особени усилия. Общото между тебе и Мими не е само в квартирата. И двете ви бива за черни лебеди на съвсем еднакво ниво.

„Да полеем победата“, както бе възкликнала Мими. Само че за тебе тази победа е последното поражение. Последното поред, подир толкова други. И може би най-голямото, защото те лишава и от последната утеха на оная илюзия. Дадоха ти я най-после тази роля и ти я проигра. Не, даже не я проигра. Просто си я изигра тъй, както можеш, показа на какво си способна… и на какво не си способна. За да се върнеш там, където ти е мястото — в преддверието.

Голямата роля… всъщност това е била и голямата ти мечта. Не принцът от оперните феерии, който би могъл да дойде някой ден и при тебе, а голямата роля. Колкото до принца, ти никога не си мислила чак толкова за него. Естествено, че трябваше да има някакъв принц, след като всички наоколо ти се перчат със своите приятели и поклонници. Но това можеше да бъде и някакъв най-обикновен принц, например един принц от културния отдел на градския съвет. Не принцът, а голямата роля, това е мечтата ти. Това беше мечтата ти.

Тя усещаше, че влажната хладина на околния гъсталак все повече я обгръща и все повече прониква в нея, тая хладина с дъх на гнили листа. Потръпна неволно и се изправи.

„Няма ли да се наметнете? Тук е доста хладно.“

Би могла все пак да се отбие в ресторанта. В ресторанта? С този мирис на прегоряла скара и на спирт, с гюрултията на тези гласове, дето кънтят безсмислено след облаците тютюнев дим, с духовитостите на Васко и коментарите на Мими…

Ти все повече се изолираш. От всички, дори от най-близките, тия, дето ти бяха най-близките — баща ти, Пламен, Мими, без да говорим за останалите. Съвсем нормално е. Раненото животно гледа да се свие в бърлогата си, за да се съвземе на спокойствие. Или да умре насаме. Изолирането всъщност е началото на смъртта. Тъмният порив да се откъснеш от живота. И най-пълната изолация е гробът.

Тръгна бавно към къщи. Прекоси главната улица и отново пое по онази, страничната, потънала в мрачина. Една анонимна улица, която би могла да се намира кой знае къде — в София, накрай света или в този град, който подир толкова години, прекарани в него, все още не познаваш. За тебе този град е салонът, огромен и здрачен, започващ отвъд онази стая с трите стени.

Ти виждаше неясно през късите мигновения между пируетите как пред тебе зее тъмното глухо пространство на този салон, напрегнат и стихнал. Стомни ли? Глупости. Това бе бездната. Фаталната бездна, над която можеш да полетиш и да увлечеш подире си човешките сърца — ето я красотата… вземете поне малко от нея и я отнесете в живота си. Бездната, над която можеш да полетиш и в която можеш да се сгромолясаш.

Ти се сгромоляса заради онуй, което не ти достига… нещо може би съвсем мъничко, някаква подробност в строежа на това мършаво тяло, нещо там в мускулите и сухожилията… Изкуство и мускули… Заради това, което не ти достига, и заради онуй, което си загубила — хладнокръвието, дързостта, вярата в себе си.

Ако бе послушала балетмайстора и бе се задоволила с ролята на Одета, би се справила много по-добре. Но ти поиска другата роля. Поиска я с онзи настойчив умоляващ поглед, който бе отправила към Мими. Ти не се задоволяваш с туй, което е по силите ти, а искаш невъзможното.

Искаш да бъдеш Черния лебед… Тоя същия, дето се опитва да мине за бял лебед, както и ти се опитваш да минеш за прима. Но между вас има и разлика. Понеже той успява.

Може би Пламен е прав и балетният кръжок е все пак най-доброто. Ще учиш младите. Ще ги учиш на онова, което самата ти не си успяла да научиш — на подвига и на изкуството.

Бе стигнала до дома си. Този път нямаше кой да й препречва входа. Пое бавно нагоре по стълбата — три улици, четири етажа, всекидневният рейс. Студиото я лъхна с хладината си и с мириса на застоял тютюнев дим и на мъжки одеколон. Когато привършеше своя одеколон, и то за проклетия точно е третата десетдневка, Мими прибягваше до този на Васко — „табак“, но от бръснарските. „Санким, много важно.“

Запали лампата, съблече тъмносиньото манто и го окачи на закачалката. Сетне прекоси неразборията и се отпусна на леглото си. Поседя известно време тъй, навела хилавите си рамене и скръстила ръце на скута като стара жена. Темата на валса от трето действие още звучеше в ушите й.

Представлението е минало. Остава нощта. И сънищата. Но преди да стигнеш до сънищата, трябва отново да минеш през болката. И да преживяваш всичко все отначало. И да се питаш къде е грешката. И да размисляш има ли грешка, или всъщност и грешката, и неуспехът, и крушението това е логиката на предначертания път.

Ако имаше господ, тя щеше да се изправи пред него, когато й дойдеше часа, и може би щеше да събере смелост, за да запита: „Защо, господи? Нали всяко изпитание трябва да има някакъв смисъл!“ Но господ надали съществува, въпреки че Мими е на друго мнение по въпроса. Пък и да съществува, едва ли ще се занимава с балет.

И какво, ако крушението е неизбежният край на предначертания път? Какво друго ти остава, освен да го следваш тоя път и да залиташ капнала от умора по безкрайната стръмнина. Какво друго, ако не броим възможността да спреш и да се откажеш като толкова други.

Да се откажеш, парализирана от безсилието си, това е най-ужасното. Да се извърнеш от подвига, па макар и да знаеш, че той не носи нищо, това е най-ужасното. По-добре да възлизаш безсмислено по тоя безкраен и стръмен сипей, който непрестанно се свлича под нозете ти, да възлизаш през препятствията и неуспехите, през тъгата и отегчението, през екзерсисите и дребните роли, през сковаващия хлад на самотата и острия вятър на неприязните, да се изтръгваш от всичко това и да възлизаш, за да се сблъскаш тутакси отново с него и отново да се изтръгваш и отново да възлизаш, устремена непрестанно напред в своя порив, в своя копнеж натам — към сиянието на далечния небосклон, натам към върха, който знаеш, че никога няма да стигнеш.

Вдигна се уморено и направи няколко крачки към грамофона. Понечи да го пусне, но остави. Какъв смисъл да го пускаш, когато онзи, другият грамофон и без туй работи в главата ти и темата на валса от трето действие все още звучи. Тя бе звучала през цялото време, ала сега в нея има нещо дразнещо и нагло като присмех. Някакъв студен и враждебен глас пародира сякаш прекрасната музика. Също като ония враждебни токове, сковали те одеве в хладната си прегръдка и заставили те да пародираш прекрасния танц. Вечната тая безлика и враждебна сила, препречваща пътя ти, една могъща и коварна сила, на която ти все пак отказваш да се подчиниш.

Върна се наново при леглото и наново седна, свела глава и скръстила ръце в скута си, както правят старите жени.

Утехата на упорството — това поне е сигурно, това поне не ти мърда. Усещаше, че каквото и да се случи и колкото да е късно, няма да се откаже и няма да спре, а ще продължи да възлиза, и това бе последната й вяра, сиромашката вяра на тия, които пълзят упорито по огромната безкрайна стръмнина, пълзят отчаяно и без надежда, защото знаят, че никога няма да стигнат до върха. Ще пълзиш, ще стискаш зъби и ще плачеш.

Тя можеше да плаче само след като Мими благоволеше да захвърли романа си и да загаси лампата. Съвсем глупаво занимание. Не романите на Мими, а плача. През деня тя никога не протестираше и не мърмореше и не се вайкаше и по навик трупаше всичко у себе си. И след като толкова чернилка се натрупваше, можеше ли да не излее тая чернилка по едничкия възможен начин, колкото и безполезен да бе той. Можеше ли да не я излее, па макар и само за да отвори място за следващата дажба.

Обръщаше се наляво, към стената, макар че баща й бе казал още някога много отдавна да не спи наляво, понеже си притиска сърцето. Може и наистина да го притискаше, но то и без туй бе така свито, че малко повече притеснение не бе от особено значение. Обръщаше се наляво към стената и заравяше лице във възглавницата, за да не би Мими да чуе, че плаче. Лежеше тъй, заровила глава, и плачеше, но не както би искала — с оня някогашен шумен и свободен и облекчителен плач, а пак тъй спъната и потисната, спъната и потисната даже и в плача, като преглъщаше хълцанията и мокреше със сълзи възглавницата. Така я мокреше, че калъфките отляво бяха неизменно украсени с по някое жълто петно.

От тая Мими не можеш дори спокойно да се наплачеш.