Всъщност, преди да иззвъни будилникът, нещата не вървяха чак тъй зле, но това още не бе денят, а здрачното пространство на просъницата, смътната ничия земя между нощта и деня. Нощта с кошмарите си и денят с неприятностите.

Кошмарите я водеха из мрачни, студени и глухи преддверия, дето зъзнеше пред огромни плътно затворени врати. Или безкрайни стръмнини, по които напразно се опитваше да възлиза, защото почвата се свличаше под нозете й, а бодливи храсти я обгръщаха и дърпаха назад. Или някаква тъмна бездънна пропаст, над която искаше да премине и в която ненадейно рухваше, за да пада, пада, пада, чак до острата тръпка на събуждането.

Сетне отново се унасяше и мрачините постепенно избледняваха, и оловните и нозе, каквито са нозете ни във всеки кошмар, постепенно олекваха, и тя се озоваваше в синьо и ведро пространство и плуваше бавно по течението на топли ветрове, които звучаха като далечна музика. А после зазвъняваше будилникът.

Звънът бе остър и настойчив, нахален като всяка реалност и неотменим като новия ден. Без Да отваря очи, Виолета протягаше ръка и спираше механизма, но синьото на просъницата се бе вече разсеяло. Опитваше се да го върне, макар и още само за миг, ала през полуспуснатите клепачи проникваше не синьото, а някакъв зеленикав здрач или някаква кафяво-червена мрачина.

Зеленикав здрач или кафява мрачина — това зависеше от завесите. Ако на прозореца бе спусната само зелената тюлена завеса, в стаята бе по-светло и туй означаваше, че Мими вече е станала. Ако в помещението бе още кафяво-червеният мрак, значи Мими не бе вдигнала плътното перде с големи есенни листа и още спеше.

Въпреки слабостта си към светлите тонове Виолета предпочиташе в тия мигове мрачината. Когато Мими още не е станала, тогава и топлата вода в банята още не е изразходвана. Но този път светлината на утрото вече проникваше през зеления тюл, а оттатък се чуваше плисъкът на душа и свиренето на водопроводната тръба.

— Теменужке, ти още ли се излежаваш? Ставай да се миеш — рече наставнически Мими, като влезе, загърната в бялата хавлия и увенчана с найлоновата шапка, призвана да пази косите й от струите.

Тя прекоси безшумно зеления здрач на студиото, сякаш витаеше в дълбините на езеро, и остави подире си дъх на влага и на тоалетен сапун. Виолета отметна одеялото, стана и машинално се отправи към банята.

Това, което им служеше за баня, бе почти с размерите на телефонна кабина, в чиято теснотия все пак бяха събрани душът, умивалникът, бойлерът и лавичката с тоалетни принадлежности.

Топлата вода на бойлера естествено бе вече източена. Добре, че Мими не те изпреварва всяка заран. Изпреварва те само в случай, че предната вечер не е закъсняла с Васко в бара.

Изми се набързо с ледената вода от чешмата, избърса се набързо и като потръпваше от хлад, отиде оттатък да се облича. Чистото бельо излъхваше свежест, но бе тъй ледено, сякаш го обличаш още влажно. Дори черният пуловер не я стопли, а чакаше тя да го стопли.

— Има ли кафе? — запита Мими, която вече бе сложила съдината с вода върху котлона в нишата, изпълняваща ролята на кухня.

— Вчера купих.

Мими все още не се бе сетила да вдигне второто перде и през зеления тюл светлината на утрото продължаваше да прониква смътна и зеленикава. Все едно че стаята се намираше някъде под водата. Тиха, здрачна и доста студена вода. Почти като оная в банята.

Операцията с пускането и вдигането на пердетата бе привилегия на Мими, понеже прозорецът се намираше до нейното легло. Според Виолета тюлената завеса бе напълно достатъчна, но Мими държеше да поставят и другата, с есенните цветя, за да не надничат ония свраки. Свраките бяха сестрите — две стари моми, обитаващи квартирата в насрещната сграда.

— Това кафе си го взела от бакалницата… — промърмори Мими, която бе приключила с тоалета си и бе хлътнала в нишата с котлона.

— Да.

— И без да кажеш „да“, е ясно: просто вони на бакалница, на сапун за пране, на свинска мас, на чер пипер, на всичко, освен на кафе.

Да се носиш още в сиянието на един хубав сън и да слушаш глупости за някакво си кафе… Колко жалко, че хубавото на съня не може да се задържи, а се разсейва и стапя като дим още в първите минути на деня. Не можеш да си го разкажеш. Щом почнеш да разказваш, хубавото изчезва. Хубавото се сънува, а не се разказва. Няма нищо за разказване. Едно синьо пространство, необятно и нежносиньо, изпълнено с топла светлина. И ти плуваш из пространството, сякаш понесена от мудното течение на някакъв полъх, един полъх-мелодия, един полъх от звуци и светлина.

— Не знам изобщо да го пием ли тоя буламач — рече Мими, като сваляше съдината от котлона. — Нищо, поне ще се сгреем…

Изпиха го, разбира се. И тъй като ставаше дума за сгряване, стигна се и до въпроса за печката. Мими бе занесла още преди две седмици електрическата печка на поправка и всеки ден минаваше да види дали е готова, но печката все още не беше готова.

— Вчера пък ми казаха, че трябвало да се сложи цял нов реотан, а в момента нямало реотани — рече Мими.

И понеже Виолета мълчеше, добави:

— Какво мълчиш?… Като че тия неща теб не те засягат…

Тя отдавна бе свикнала с мълчанията на приятелката си и ако днес това я дразнеше, то бе просто защото днес всичко я дразнеше. Виолета имаше обичай да разговаря главно наум и да коментира само наум. Не че се държеше съвсем като глухоняма, но репликите й се ограничаваха предимно с „да“, „не“, „възможно е“ и „както желаеш“.

— Най-добре да купим нова печка — благоволи тя все пак да каже.

— Няма да купим нова печка, та ако ще и да мръзнем цяла зима — възрази Мигли. — Ще даваме петнайсет лева за нова, когато един реотан струва три лева.

„Петнайсет лева… Като седнете с Васко в ресторанта, изпивате и по повече“ — помисли Виолета, ала премълча.

За сметка на туй звънецът се обади. Беше инкасаторката за електричеството.

— Осем лева и трийсет и две стотинки — обяви тя, като застана на прага с разписките в ръка.

— Защо толкова много? — учуди се Мими, която бе станала да отвори.

— Вие по-добре трябва да знаете защо… — избъбри сухо инкасаторката.

— Теменужке, виж имаш ли в чантата достатъчно пари — извика Мими, макар отлично да знаеше колко пари има в чантата.

— Имам само два лева…

— Имаме само два лева — предаде Мими на инкасаторката.

— Тогава ще спра тока.

— Е, ще спирате тока… Утре ще платим…

— Добре, но ако не платите, да знаете, че ще прибера бушоните. Аз и вчера идвах.

— Досадница такава — изръмжа Мими, след като я отпрати. — И вчера идвала… Като че ли работата ни е само да киснем в квартирата и да чакаме инкасатори.

Тя погледна часовника си и обяви:

— Хайде да тръгваме. Ще имаме време да се отбием до „Ален мак“.

— По-добре да разтребим…

— Не съм настроена за разтребване. После ще разтребваме. Сега ми трябва само още едно кафе… ама истинско.

Виолета стана покорно и откачи от закачалката тъмносиньото си манто, едно старо манто, още от времето на последното й повишение. И додето се обличаше, неволно оглеждаше неразборията в студиото — масата с остатъците от снощната вечеря, пръснатите насам-натам дрехи, неоправените кревати. Трябва да се смени и бельото, и тази засечена от пране калъфка на възглавницата с онуй голямо жълтеникаво петно отляво. Защото разтребването, както винаги, Мими ще го предостави на тебе.

В „Ален мак“ — новата кафе-сладкарница до новия хотел — завариха две маси, заети с колеги, с които Мими поддържаше само сухо-служебни отношения. Затова пък на една трета маса седеше и скучаеше пред вече изпитото си кафе Таня.

— Госпожиците пак са се успали — установи тя, когато двете приятелки се настаниха насреща й.

Вместо да отговори, Мими вдигна към сервитьорката два пръста — знака на победата, но изразяващ в случая съвсем прозаичното нареждане „две кафета“.

— Май не си в настроение — подхвърли Таня.

— Нищо, ти ще ме развеселиш.

— Нямаш представа как позна. Олга вчера се е повредила. Навяхнала си крака.

— Че кой я кара да стъпва накриво — промърмори Мими. — Кому е нужно.

— Излязла е от строя поне за две седмици — уточни Таня.

— Добре де, чух. Да не искаш да й нося цветя.

Олга беше примабалерината на операта и Мими не можеше да я търпи.

— Ти днес наистина бавно загряваш — въздъхна Таня. — Ще дадат на тебе ролята, не разбираш ли!

— Вятър! По-скоро ще снемат спектакъла.

— Няма как да го снемат.

Келнерката донесе кафетата, прибра дребните монети, които Мими вече бе приготвила, и се отдалечи.

— Няма как да го снемат — повтори Таня. — Всичко е продадено, а на туй отгоре ще присъствуват и големци от София с някаква чужда делегация.

— Тяхна си работа — забеляза нехайно Мими, като палеше цигара.

— Ама днес наистина карбураторът ти нещо не е в ред — извика Таня. — Най-после и ти ще станеш Одета-Одилия, не загряваш ли!

Мими сръбна шумно от кафето, сетне дръпна порция дим, сви пълните си устни, сякаш се готвеше за целувка, и бавно издиша струята.

— Много важно. На времето, когато мечтаех за тая роля, никой не ми я даваше. А сега, дали ще ми я дадат, или не… много важно.

— Е, не се преструвай де. Ще получиш такава роля и няма да се радваш… Ще кажеш „не я искам“, нали, „дайте я на Маргаритка“.

Маргаритка беше Виолета. Само че Мими й викаше Теменужка под предлог, че трябва да се избягват чуждиците, а Таня я наричаше Маргаритка, за да не й вика Теменужка.

— Точно така — кимна Мими. — Ако изобщо се решат да ми дадат ролята, веднага ще я отстъпя на Теменужка. Тя поне ще се радва. Нали призванието ни е да носим радост.

— Ще те пита тебе някой… — рече Таня.

Естествено, че никой няма да я пита. Ролите в балета не ги раздава Мими, дори да допуснем, че е готова да й отстъпи Одета-Одилия, което не е чак толкова сигурно. Мими бе получила още преди години тая роля във втория състав, а Виолета — в третия, но това бе само на книга, защото Олга не допускаше друг да се яви в тая роля и за проклетия нито веднъж не се разболя, така че изобщо не дойде ред на втория състав, без да говорим за третия.

Ролите не ги раздаваше Мими и съвсем проблематично бе дали и самата Мими ще получи ролята. Но Виолета не успяваше да отмахне от главата си мисълта за Одета-Одилия и тази мисъл я занимаваше по целия път до операта. Когато някаква идея се загнезди у тебе, дори и да е глупава… Преди три сезона идеята съвсем не й се виждаше глупава и тя с упорство репетираше ролята, но тогава бе друго, тогава бе времето на големите надежди.

Те влязоха трите през входа за артисти, минаха край портиера, който говореше с някого за нещо си по телефона и дори не ги погледна, и поеха по неугледната стълба с изтрити стъпала към първия етаж. Дворецът на Терпсихора. Тази неприветност на коридори и съблекални, тоя мирис на застоял тютюнев дим и на пот, и на козметични препарати, тоя дъх на задкулисие. Бляскавата мантия на театъра, обърната с хастара навън. Един евтин и износен хастар, закърпен тук-там как де е, също като старото трико на Виолета. Стените, боядисани със сива боя, като казармено помещение, нечистият и скърцащ под, червените противопожарни апарати, неколцината балетисти, застанали на мястото за пушене, сиреч край плювалника в дъното на коридора.

В съблекалнята бе топло. Колкото да не ти тракат зъбите. Няколко балерини вече се готвеха за екзерсиса. Виолета се настани на мястото си и впери замислен поглед пред себе си. „Пред себе си“ — това бе огледалото и в него — нейното лице. Едно бледо лице, върху което големите сиви очи изглеждаха още по-големи. Когато си тъй бледа и слаба, хората казват, че си фина. Казват го тия, на които си симпатична. Другите твърдят, че приличаш на самата смърт.

Тази мисъл за Одета-Одилия все още я човъркаше. За да я забрави, тя разтвори чантата и започна акуратно да вади принадлежностите си — черното майо, трикото с телесен цвят, палците, ширита, с който прибираше косите си, — додето в чантата остана само сивото плюшено кученце. Кученцето винаги си стоеше в чантата, защото ролята му беше да носи щастие — поне то си имаше запазена роля.

Все тъй акуратно и бавно младата жена започна да смъква дрехите си. Както казва Мими, в тази наша професия половината време минава в събличане и обличане. Навлече трикото, това, закърпеното, а сетне и майото. Имаше в куфара ново трико, но денят, в който го сложи, се бе оказал неприятен ден, значително по-неприятен от обичайното, и тя реши, че с новото трико не й върви. Затуй продължаваше да носи старото. То пък със старото й вървеше, че да пукнеш.

Зае се да обува палците възможно по-съсредоточено, ала мисълта за ролята все тъй кръжеше в главата й. Тя продължи да кръжи и по-късно в залата, когато почна екзерсисът. В тези сиви зарани вечерното многозвучие на оркестъра се заменяше от зле акордираното пиано, което механично повтаряше и преповтаряше своите тактове, сякаш акомпанираше сеанс по утринна гимнастика. И всички тия същества, които вечер на сцената приемаха образите на принцеси и нимфи, сега се движеха по сухите правила на стъпките с унили неподвижни лица, облечени как да е, в стари трика, разнищени калци и майо в какъв да е цвят.

Колко много проза и прозаична суетня и прозаични усилия, за да се получи малко поезия, само два часа поезия в онази там стая с трите стени. Но тази сутрин подобни мисли не я занимаваха. Върху запушения от непрогледни мъгли хоризонт се бе появила малка светлинка. Светлинка или надежда за светлинка, или дори илюзия за светлинка, каквото ще да е там, обаче не можеше да сподави внезапно възникналата тръпка на радостно предчувствие.

— Но, Виолета, какво ви е днес? — стресна я сухият глас на педагожката. — Вие в течение на една минута ми правите три грешки.

За педагожката строгият тон и острите реплики си бяха в реда на нещата. Затуй някои като Мими не можеха да я понасят.

— Какво й се сърдиш? — забеляза веднъж Таня. — Не виждаш ли, че жената кара критична възраст.

— У нея критичната възраст се простира върху целия й живот — отвърна Мими.

А сетне погледна Виолета и добави:

— И все пак, Теменужке, ние с тебе двете сме най-добри в целия състав. Това е толкова ясно, че няма накъде повече.

— Ясно, от какво? — запита Таня.

— Ами даже и от това, че педагожката само на нас двете не прави бележки.

Педагожката наистина никога не правеше бележки на Мими. Не защото не забелязваше грешките й, а защото отказваше да забележи присъствието й. Това бе почнало още преди две години. Педагожката й се бе сопнала за нещо, а Мими бе отвърнала на сопването с озъбване. Ръководителката с израз на ненакърнимо достойнство бе замълчала. И продължаваше да мълчи до днес.

Виолета също бе пощадена от бележки, макар и по друга причина. Изпълняваше всичко както трябва… Или поне бе ясно, че го изпълнява до предела на възможностите си. Излизаше от кожата си, за да постигне предела. Но не и тази заран.

Упражненията бяха приключили и балерините се бяха върнали в съблекалнята, когато прислужницата подаде глава през вратата, за да обяви:

— Виолета! Викат ви!

„Предчувствието.“ Тя изтича навън, както си бе по майо, и прислужницата и кимна към стаята на администратора. Човекът, който седеше в стаята, на свой ред и кимна към поставената на бюрото телефонна слушалка.

— Ало… Виолета, чуваш ли ме? Тук е леля ти… — разнесе се в мембраната познат глас.

Налагаше се да потвърди, че чува.

— Баща ти не е никак добре… Прединфарктно състояние… Прибра се от болницата, но ако можеш дойдеш поне за седмица…

Тя вече бе готова с едносричния си отговор, но фразата се прекъсна, сякаш някой бе издърпал слушалката от ръката на лелята, и малко по-късно се раздаде гласът на баща й:

— Виолета? Леля ти, както винаги, леко драматизира. Кризата вече се размина. Ще се радвам да дойдеш, разбира се, но съобразявай се с работата си.

— Ще дойда… Тръгвам довечера… освен ако…

Тя погледна неловко към човека, забил очи в книжата и очакващ да го оставят на спокойствие.

— Какво „ако“? — запита баща й.

— Нещо сериозно… — отвърна Виолета неопределено, като отново хвърли поглед към човека зад бюрото.

— Роля? — запита отново баща й, понеже те двамата се разбираха с половин дума.

— Да.

— Тогава няма изобщо да идваш.

— Не, ще дойда. Искам… непременно… Веднага след това, ако стане изобщо.

— Да, но само след това. И щом получиш ролята, веднага се обади. Знаеш, че за мене тоя въпрос не е без значение.

Знаеше, естествено. И ако в момента предпочиташе ролята пред свиждането с баща си, то бе не само заради себе си, а и заради него. Една хубава новина щеше да му подействува по-добре от всякакви медикаменти.

После, когато вече се бе върнала в съблекалнята, съобрази със закъснение, че ако леля й е надала фалшива тревога, то тревогата, която самата тя бе надала, можеше да се окаже още по-фалшива. Очаквала роля. На какво основание? Както винаги — на основание на един мираж. И вероятно с едничкия резултат още веднъж да причини огорчение на баща си. Наистина чудесни грижи за един болен човек.

Баща й все още заемаше голяма част от нейните мисли, включително и от ония, посветени на изкуството. Той и майка й бяха също хора на изкуството и заедно бяха поели по стръмния път още от годините на академията. Само че майката по чисто житейски съображения бе постъпила като учителка по пеене в гимназията, съвсем временно, разбира се, но това временно постепенно се бе разтягало и тя си бе останала учителка, докато бащата с упорство бе продължил по пътя на изкуството и бе изминал доста голямо разстояние, за да стигне до ранга на солист в оркестъра на операта.

Отначало в нейния детски свят имаше място главно за майката, защото бе по-добрата и защото присъствуваше във всекидневието й, додето бащата беше все на репетиции, а ако не беше на репетиции, свиреше затворен в спалнята, а ако не свиреше, седеше в кафенето на операта с колеги.

В тия ранни години Виолета нямаше нищо против баща й да седи в кафенето и изобщо някъде по-далеч, защото когато бе при нея, или не я забелязваше, или се ограничаваше с назидателни напътствия. Дали бе станал педант от взиране в диезите и бемолите, или си бе такъв от рождение, но той бе човек на реда, а хората на реда, както е известно, поддържат връзка с околните главно посредством отегчителни наставления — „не слагай това там“, „прибери си тетрадките“, „защо си запалила радиото, като ще седиш в кухнята“.

Слаб, леко прегърбен и навъсен, той правеше впечатление на строг човек. Може би това се дължеше просто на двете отвесни бръчки между веждите, получени от напрегнато взиране в диезите и бемолите, но в тия години Виолета го бе запомнила най-вече с неговата неприветливост, мълчаливост и тежка тютюнева миризма.

В началото тя обичаше само майка си, ала това начало не трая дълго и тя бе само на девет години, когато майката умря, отиде си на шега от един банален грип плюс бронхопневмонията и ги остави двамата да се оправят, както могат.

— Леля ти е готова да те вземе при себе си — бе казал баща й няколко дни по-късно — учиш заедно с Росица и изобщо няма да се чувствуваш сама.

Тя обаче не изпитваше никакви симпатии към лелята, а още по-малко към братовчедка си.

— Не искам при леля… Искам да остана при тебе…

Дали този израз на привързаност го бе трогнал, или едва сега осъзнаваше реалното присъствие на Виолета в живота си, но бащата бе приел трудната мисия да се грижи освен за цигулката и за още едно също тъй крехко нещо, като това дете.

Какъвто си бе педант, той разпредели акуратно между двамата домашните задължения — разтребването, готвенето, миенето на чинии, изобщо всичко, чак до изхвърлянето на сметта. И бъдещето на Виолета в това старо усойно апартаментче заплашваше да бъде също тъй тягостно, както сред еснафския уют на лелината къща. Но бащата навярно бе усетил, че момичето се нуждае и от малко топлота, а вероятно и сам се нуждаеше да прехвърли върху някого обичта към починалата съпруга, защото формалните грижи на сухия педант неусетно преминаха в дружба, а дружбата — в привързаност, една привързаност, която с времето доби дори оттенък на болезненост. Когато бе свободен, той помагаше на Виолета в домашните, а когато тя бе свободна от домашни, я водеше със себе си на репетиции, мъкнеше я в кафенето и излизаше вечер за представление само след като й повтореше целия репертоар от предпазни наставления, включително и тия да не отваря, ако някой звъни, и какво да прави, в случай че в къщата избухне пожар.

Той я мъкнеше със себе си, за да не се усеща сама, и по тоя начин заменяше самотата й с отегчение, но тя постепенно свикна да дреме на репетициите в най-далечния тъмен ъгъл на салона или да яде бавно сладоледа си, додето баща й обсъждаше с колегите качествата и най-вече недостатъците на новия диригент. Изобщо свикна с отегчението и то се превърна в част от обичайното всекидневие. И после, ако не беше отегчението, нямаше да дойде озарението.

То бе дошло по време на една генерална репетиция. До този момент баща й не бе я водил на генерална репетиция и затова, като излизаха от къщи, я предупреди, че сега ще види истинско представление, почти истинско, с декори, костюми и прожектори.

— А коя е операта? — бе запитала Виолета, тъй като бащата бе пропуснал да уточни тая подробност.

— Не е опера. Това е един балет. Казва се „Лебедово езеро“.

И ето, тя седеше в полутъмния салон, не в обичайния си далечен ъгъл, а в една от ложите, дето баща й я бе настанил, за да вижда по-добре, и когато под замиращите звуци на тържествената и някак скръбна интродукция завесата бавно се вдигна, детето усети нещо като замайване.

Това вдигане на завесата бе също като раздиплянето на тъмни облаци, зад които ненадейно засиява лазурът на небето. Все едно че надзърташ внезапно в един друг свят, чието съществуване до тоя миг не си подозирал. И тоя друг свят събужда у тебе също един друг свят, който изобщо не си предполагал, че носиш у себе си.

Това бе озарението. Странната неземна светлина, прииждаща от света на красотата, за да съгрее и съживи малкото зрънце красота, което всички носим у себе си. Свито в тъмната ложа и приковало очи към сцената, момичето усети в детското си сърчице нещо като болка. Защото когато сърцето е било дълго атрофирано за красотата, то се събужда за красотата с нещо като болка.

Трябваше да мине известно време и красотата да стигне до второ действие, за да може смайването да отстъпи място на копнежа. А там на сцената, в нежното зелено сияние на невидимите прожектори и на фона на меланхоличните зелени дървеса, кръжаха, срещаха се и се отдръпваха, сякаш носени от полъха на музиката, леки бели фигурки, съвсем леки и много бели, като късчета светлина, като нежни пеперуди от светлина, летящи сред зеленото сияние на прожекторите. И с нещо като болка детето изпита желанието да бъде не тук в тъмната ложа, а там, сред ония тъй бели и тъй леки същества, да бъде и то едно от тия същества и да се плъзга волно сред зелените сияния, носено от нежния полъх на музиката. Това бе озарението. — Татко, не можеш ли да ме заведеш и на премиерата? — бе запитала Виолета, след като се бяха прибрали в къщи.

— Ами че премиерата ще бъде същото, каквото беше и репетицията. Разликата е само в салона, детето ми. Сега е празен, а тогава ще бъде пълен.

Не, нямаше как да я заведе на премиерата. Затова пък я заведе на следващия спектакъл, а сетне и на по-следващия. С две думи, налагаше се да я води винаги, когато даваха „Лебедово езеро“, и ако се опитваше да я остави в къщи под предлог, че утре има училище и трябва да се наспи, ставаше цяла история, макар иначе Виолета да бе кротко дете.

Сетне, един ден, докато бяха заети с обичайния обед — кренвирши и салата от домати, понеже кренвиршите се приготвяха най-бързо, а салатата също не беше проблем, — детето събра смелост и произнесе тихо, сякаш доверяваше някаква плаха изповед:

— Татко, искам да стана балерина.

— Очаквах вече да чуя тази декларация — промърмори бащата.

После добави сговорчиво:

— Щом искаш, стани!

— А как се става балерина?

— Ами както всичко друго: готвиш се, учиш… Даваш пот и прибираш опит. Нали го знаеш балетното училище.

— Но всяко момиче ли може да влезе в училището?

— Е, всяко не може. Има приемен изпит. Ако те харесат, взимат те, ако не — „да дойде следващата“.

До това време тя бе водила едно почти сънно съществуване, запълнено с не особено приятни или не съвсем неприятни неща — домашните упражнения, миенето на съдовете, сладоледа в кафенето, подир който следваше скучното очакване да приключи разговорът и да си тръгнат.

— Защо го тътриш постоянно със себе си това дете и го отегчаваш? — подхвърли веднъж един от приятелите на баща й.

— Ти пък откъде знаеш, че се отегчава?

— А! Много трудно е да се разбере… — отвърна приятелят.

И за по-голяма нагледност запита:

— Виолетке, отегчаваш ли се много, мойто момиче?

Тя вдигна колебливо големите си очи и прошепна:

— Не се отегчавам… много.

След което на масата кой знае защо избухна смях.

— Какво се смееш? — промърмори баща й. — Подвеждаш детето с йезуитски въпроси, а после се смееш.

Сега тя вече не скучаеше. Където и да се намираше, не скучаеше. Дори в кафенето. Защото вече си имаше своя цел и своя мечта и можеше да я раздипля до безкрай тая мечта и макар мечтата да беше все същата, но непрекъснато се менеше, добиваше нови форми и нови цветове и нова притегателност.

Тя бе запомнила добре тази есен, есента на първото щастие. Валеше много дъжд и имаше много представления на „Лебедово езеро“, понеже спектакълът бе нов и тя тръгваше под дъжда привечер с баща си към операта и баща й стискаше в дясната ръка кутията с цигулката под шлифера си, като че носеше бебе, а с лявата водеше Виолета и тя имаше чувството, че я е повел по тая улица на здрача и дъждовете, за да я изведе към оная ведра и светла страна, където всяко движение е хармония и всеки полъх е музика.

Веднъж в кафенето един от приятелите на баща й кой знае защо бе нарекъл тая светла страна „царство на красивата илюзия“.

— Татко, защо „илюзия“? — запита тя по-късно, когато си тръгнаха.

— Защото толкова му е акълът — отвърна баща й. — Всъщност, не акълът, а възможностите — Дали изкуството ще го усещаш като илюзия, или като истина, туй зависи само от тебе, детето ми. И ако го усещаш като илюзия, за това изкуството не носи никаква вина.

Това бе първият техен разговор на тема изкуство, една бегла реплика сред навалицата хора, тръгнали да пазаруват под ръмящия есенен дъжд. Първият разговор между толкова много други, които тепърва щяха да последват. И може би защото бе първият, тя не разбра напълно думите на баща си, но бе убедена, че е прав, и се радваше, че изкуството не е илюзия, а истина. Той беше винаги прав. За щастие или за нещастие.

Щастието бе започнало да я спохожда често по онова време. Най-напред с оная генерална репетиция. После с изненадата на новогодишната вечер. Те бяха се приготвили да я посрещат само двамата с баща си, понеже и двамата не искаха да вървят при лелята, а другаде нямаше къде да отидат. Бяха постлали масата с новата покривка и бяха се потрудили да заменят кренвиршите с печено пиле. И Виолета тъкмо бе отишла в кухнята да донесе тавичката с пилето, когато чу музиката.

Отпърво помисли, че баща й е пуснал радиото, но когато влезе в стаята, видя, че радиото не свети. Звуците идваха от отворената врата на спалнята и детето забърза натам с тавичката в ръце и още от прага съзря грамофона, от чиято импозантна пластмасова кутия се носеха първите тихи тактове на интродукцията.

— О, татко…

За третото щастие трябваше най-дълго да чака. То дойде едва през лятото и беше най-големият й празник. Приеха я в балетното училище. Подир толкова страхове. И толкова безсънни нощи.

Беше отишла заедно с баща си да види списъците и той я чакаше, застанал настрана, за да не се блъска в навалицата и да не дава вид, че чак толкова се вълнува, но естествено се вълнуваше и когато тя се затича към него със светнало лице, достатъчно ясно издаващо голямата новина, той я прегърна и я вдигна на ръце, понеже, макар и десетгодишна, още бе съвсем дребничка, и я целуна по бузата.

Той се вълнуваше не като нея, а посвоему и нейната мечта неусетно бе взела да става негова мечта, ала тя едва по-късно го разбра. Тази нейна мечта бе всъщност продължение на неговата, защото и той самият бе копнял от младини за голямото изкуство и макар да бе възприел за удобство вида на човек, доволен от постигнатото, но вътре в себе си съвсем не бе доволен и знаеше много добре, че не е станал нищо повече от един солист от средно качество и ето че сега изведнъж му се бе явила рядката възможност да продължи към голямата цел през разстоянието на един друг живот, на нейния живот, и да зърне макар и отдалеч детето си, издигнало се до ония висоти, които за самия него бяха останали непостижими.

Той я бе кръстил Виолета поради слабостта си от младежки години към „Травиата“, но вероятно не бе му и хрумвало, че дъщеря му ще има някакви други допирни точки с изкуството освен това оперно име. А ето че изведнъж работата бе взела да става сериозна.

— Е, значи вече сме готови за балета? — бе запитал той още същата вечер.

Тя само бе кимнала.

— А също и за успехите, за аплодисментите и славата?

Тя само бе свела очи. Не бе дръзвала да говори с никого за мечтите си, дори и с него.

Той я погледна замислено, сетне додаде:

— Но готова ли си за изпитанията, за мъките и за подвига?

Патетизмът на това възклицание й се видя донейде смешен.

— Но, татко, аз не отивам на бой…

— Да, разбира се. Обаче да не мислиш, че това, което те чака, е много по-леко? Боят започва и приключва, падаш или побеждаваш, и толкова. А на тебе ти предстои по-дълга екскурзия и с по-далечна цел. Насочила си се към изкуството… А как ще стигнеш до него? Не можеш да стигнеш до изкуството без подвига. Пътят до изкуството, това е подвигът.

До тоя момент тя съвсем не бе готова за такъв героичен поход, какъвто беше според баща й въпросната екскурзия. Мислеше, че е тръгнала не към изпитания, а към вълшебното царство на красотата. Но понеже бе свикнала да вярва на баща си, реши да се приготви и за подвизи. Той сам й помагаше, доколкото можеше, и се опита през летните месеци да обогати музикалната й култура в границите на възможното. Като цигулар, свикнал да възприема спектаклите от низините на оркестъра, той горкият си мислеше, че балетът е пак музика, само че с движения, и че важното е да усещаш добре музиката, а останалото са подробности на изпълнението.

— Балетът в края на краищата е също музика — повтаряше той. — Транскрипция на музиката в движения, нищо повече.

Виолета не знаеше какво точно значи „транскрипция“, но още щом тръгна на училище, разбра, че в тая дума са събрани невероятни трудности. Добре, че беше се приготвила вече за подвига. Защото мъките и разочарованията дойдоха още с първите упражнения.

Представяла си бе, че ще почнат просто да танцуват. А вместо танци почнаха позициите. Позициите — тая мъка и това отегчение. Особено при такъв дребнав наставник като ръководителя им. Няма как, мислеше си тя, позициите, това е подвигът. Ще трябва да се минат позициите, за да се стигне до изкуството.

Но отвъд позициите съвсем не се разкриваха светлите простори на изкуството. Издигаха се нови неприветни и каменисти стръмнини, по които трябваше да пълзиш, капнала от умора — стръмнините на следващите упражнения, зад които също я чакаше не изкуството, а други упражнения, подир които естествено следваха пак упражнения.

Ала тя продължаваше да пълзи, вече достатъчно заякнала не само от упражненията, а и от напътствията на баща си, който й бе обяснил, че подвигът не е еднократна постъпка, а неизменно всекидневие и то ще си остане всекидневие дори и тогава, когато тя прекоси тягостната територия на упражненията или плаца на единичното обучение, както бащата се изразяваше, забравяйки, че говори с момиче. Да, най-сериозната част на подвига именно тогава ще започне, когато от плаца на единичното обучение преминеш вече на самия фронт, искам да кажа, на сцената…

— … И ще продължи, додето стана примабалерина — подсказваше тя.

— Не. Ще продължи, додето отидеш в пенсия. Макар че с пенсията ще дойде ред за нов подвиг. Подвигът на отдръпването и примирението.

И за да не бъде все пак перспективата чак тъй мрачна, добавяше:

— Е, разбира се, когато добиеш опит и умение, нещата няма да вървят толкова тягостно. Макар че колкото повече нарастват възможностите, толкова повече нарастват и трудностите. На новака му е тежко да прескача ниските препятствия, но на шампиона не му е по-леко, защото неговите препятствия са далеч по-високи. И все пак тук вече ще има не само мъка, а и наслада, не само подвизи, а и победи.

И с вярата в тия бъдни победи тя продължаваше да крачи по каменистите стръмнини и акуратно да минава през всички етапи на упражненията и покорно да приема умората на всеки етап като част от големия подвиг. Гран батман жете — това беше част от подвига, и гран сисон уверт — също, и гран фуете ефасе — тоже. За да понася по-лесно неприятностите, тя бе добила навика да включва в подвига не само упражненията, но и всички други делнични грижи, съперничеството и сплетните в училище, следобедните домашни упражнения, самотата през дългите вечери, когато бащата бе на работа, висенето по бакалниците и отегчителната процедура на готвенето, понеже само с балет и музика не се живее и тоя свят така е устроен, че освен да танцуваш, трябва да миеш чиниите и да изхвърляш боклука.

Тя не питаше баща си какво му е донесъл подвигът на него лично. Това би било жестоко, защото явно не бе му донесъл нищо. Жестоко и излишно, тъй като отговорът й бе вече известен. Бедата бе в туй, че беше почнал твърде късно. Една случайна среща с изкуството, от която се ражда голямата младежка мечта. Също като нейната среща с Лебедовото езеро и като нейната мечта. Само че при него нямаше лебедово езеро, а „Пер Гинт“ на Григ. Някакъв сантиментален филм, какво значение, подтикът не е важен. Важното е, че сред стотиците хора в салона се е намерил един, който да усети риданието на звуците като копнеж и като болка, да ги усети до такава степен, че да започне да събира лев по лев, за да си купи цигулка.

Историята й бе известна до най-малки подробности. За жалост баща й бе почнал да свири упражненията на Байер на такава възраст, когато вундеркиндите вече изпълняват концертите на Вивалди. Разбира се, той също бе имал своите малки успехи. Самият факт, че го бяха приели в музикалната академия, бе вече успех, ако се вземе под внимание кога и как беше почнал. И това, че бе влязъл в един голям оркестър, също беше успех. Както и че бе станал солист. Има толкова хора, които напразно мечтаят за ранга на солист.

А Виолета напредваше. По-бързо от някои и по-трудно от други, на които всичко се отдаваше лесно. И макар че на нея нищо не й се отдаваше лесно, успяваше да напредва и се ожесточаваше, за да има куража да продължава нататък.

— Ще й натрия носа! — бе се заканила веднъж в къщи по адрес на главната си съперница.

— Никога не прави нещо, дори и нещо добро, само за да натриеш някому носа — бе забелязал баща й. — Прави го просто, защото е добро.

Тази мисъл, изглежда, отдавна го занимаваше, тъй като се отплесна в обширни разсъждения за личните амбиции и за общото благо.

— Ако се осмелиш да кажеш, че служиш на общото благо, някои хора ще те обявят за идиот или лицемер. Още по-идиотско би станало положението ти, ако добавиш, че служенето е за тебе не средство, а цел. Подобни хора смятат, че е в реда на нещата да се грижиш примерно за някакъв ненужен никому, дори и на тебе, стрък в някаква саксия, да го подкастряш и поливаш всекидневно, но да изразходваш енергия, за да цъфти цяло едно общество, твоето общество — това им се вижда невероятно, освен в случай, че го правиш срещу заплащане.

Той замълча и я погледна, за да провери дали го следва в мислите му, сетне добави:

— Затуй най-добре спестявай си големите декларации. Но не бива да си пестиш усилията. Нито да мислиш какво ще получиш срещу тия усилия: задоволяване на амбициите, аплодисменти или пари.

Тя го следваше в мислите му, опитваше се да го следва, макар понякога да ставаше доста подробен в нравоученията. Тия разговори, които се водеха обикновено вечер, когато в операта нямаше представление, я изпълваха с кураж за следващите дни и тя продължаваше да упорства и постепенно успя да изпревари всички останали, като си казваше мислено, че няма да им натрива носа, но няма и да им отстъпи първото място.

* * *

— Забрави да ми честитиш ролята… — подхвърли Мими.

— Странно. Бях сигурна, че ще ти я дадат — отвърна Таня.

— А аз бях сигурна в обратното. И както виждаш, познах.

Мими и Виолета се бяха въртели до обяд в операта, но никой не бе ги потърсил, за да им възлага роли.

Сега трите седяха край обичайната си маса в стола на съвета, заети с обичайното първо блюдо — супа с топчета. Мими и Таня поглъщаха супата без особени церемонии, докато Виолета отбираше само месото.

— Сакън, да не затлъстееш… — промърмори Таня.

Столът бе обширен сутерен с голи сиви стени и малки прозорчета, които, изглежда, рядко се отваряха, защото главният отличителен белег на това оживено помещение бе миризмата. Една сложна миризма на яхнии и подправки, в която властно доминираше дъхът на пържен лук и прегоряло олио.

За да избягнат навалицата, приятелите на Виолета обикновено идваха да се хранят едва към един и половина.

Компанията по-рано наброяваше шест души, като двата пола имаха по равен брой представители, но постепенно мъжкият състав взе да намалява. Отпърво си отиде приятелят на Виолета, а после пък Таня натири своя. Остана само Васко, ала днес Васко се бе прехвърлил в ресторанта, понеже Мими му бе поръчала жив или мъртъв, но да не се връща без пари.

— Пламен е пак със своята секретарка — забеляза Таня, като отмести празната чиния и я замени с второто обичайно блюдо — винения кебап.

И понеже репликата й не предизвика никаква реакция, добави:

— Не мога да разбера какви достойнства е открил в тая дунда.

— Защо трябва да открива достойнства? — рече Мими, като на свой ред посегна към второто. — На човека му е нужна съпруга, а не достойнства.

— И ти имаш една логика…

— Той, не аз! — уточни Мими. — И такива като него. Те държат на минусите, а не на достойнствата. А у тая минусите — с лопата да ги ринеш. Изобщо, идеална съпруга. Не се отличава с интелект, значи няма да го превъзхожда. Липсват и културни интереси, значи нищо няма да я отвлича от домашните задължения. Не блести с красота, значи няма голям риск да му окачат рога. Идеална съпруга.

Ако отношенията между Пламен и секретарката засягаха някого, това бяха не тия двете, а Виолета, понеже именно Пламен бе бившият приятел на Виолета. Но тя нямаше намерение да се изказва по въпроса и изглежда дори не следеше разговора, което принуди Таня да подхвърли:

— Истината е просто, че Пламен има лош вкус. Или, както ти би се изразила, не е по скумриите. Но иначе е сериозен човек. И Маргарита не биваше да го изпуска.

— Сериозните са най-калпави — възрази Мими, чието мнение обикновено се свеждаше до туй, да бъде на друго мнение. — Такъв като моя глупак, ако почне да прекалява в глупостите, има начин да му свиеш сармите, но със сериозния не можеш излезе на глава. Той е винаги прав, а ти си винаги крива, той дава нарежданията, а ти изпълняваш…

— Ами тогава, Маргаритке, защо не опиташ и ти като нас двете с някой глупак? — обади се Таня. — Просто само така, зарад промяната. Тоя, челистът, дето ти е хвърлил мерак, не е лошо момче…

— Няма да стане — поклати глава Мими.

— Ти защо се обаждаш? Не говоря на тебе.

— Няма да стане — повтори Мими. — Знам си аз стоката.

Те поспориха известно време върху темата ще стане ли, или няма да стане, сякаш това бе тема, засягаща главно тях двете, а не Виолета. После минаха към десерта.

Десертът се състоеше от грозде и от коментарии по адрес на примабалерината.

— Останахме си без главен лебед — обяви скръбно Мими. — Тая патка наистина сериозно се е контузила.

— Две седмици траур — допълни Таня. — Директорът и балетмайсторът се мотаят като мухи без глави.

— Ами естествено. За тях целият балет се състои само от една Олга. Щом я няма Олга, значи няма го и балета.

Виолета отдавна бе свикнала с тоя род одумвания, но в момента те й прозвучаха неприятно. Едно е да злословиш срещу човека, когато му върви, а друго — когато е получил травма. Но може би Таня и Мими злословят само защото са по-откровени от тебе. И какво всъщност означава твоята мечта да получиш ролята на Олга? Какво друго, освен че очакваш да се разболее, да си навехне крака, да излезе от строя…

Подобно на всяка звезда Олга бе заобиколена както от обожатели, така и от неприятели. Властна и суетна колкото си иска, тя се стремеше според силите си да увеличи броя на първите и да не обръща внимание на вторите. Така за няколко години бе успяла да си създаде известен антураж от влиятелни почитатели, от поклонници в града и подмазвачки в ансамбъла. Говореше се дори, че един от местните големци е бъдещият съпруг на примата, привилегия, която той дължеше не само на солидното си положение, а и на гражданското си състояние — вдовец.

Съзнанието, че има покровители и че е незаменима, й даваше смелостта да се налага и да капризничи. Но понеже не бе глупава, капризничеше в границите на поносимото. Колкото до лагера на противниците, тя не се вълнуваше твърде от обидните оценки, убедена, че те са зле прикрита завист. Даже бе доволна, че предизвиква завист, като същество от особена категория, което е във всичко „най-най“.

Може и да не беше „най-най“, но бе стегната и упорита в работата и поставяше успеха си на сцената над всичко, включително и над предстоящия брачен успех с щастливия вдовец. Стилът й се отличаваше с точност и завършеност на движенията, което според противниците й бе израз на сухота и безличие, а също и с виртуозност в изпълнението на трудните партии, което, пак според противниците, не бе нищо повече от гол техницизъм.

Без да изпитва особени симпатии към Олга, Виолета не се числеше към лагера на враговете й, както и към какъвто и да било друг лагер. Тя просто бе убедена, че ако примата е постигнала нещо, то не е от любов към изкуството, а от любов към себе си, че всичко, което прави, го прави само от суетност, от жажда за слава, та ако ще и в рамките на един окръг.

— Таничке… — рече Мими по едно време, след като темата за Олга бе изчерпана.

Таня наостри уши, защото почнеше ли Мими да си служи с умалителни, това означаваше, че ще последва молба за услуга.

— Таничке… Танюша, ще можеш ли да ми дадеш десетина лева до понеделник… Тази заран за малко не ни откачиха бушоните.

— Ако е до понеделник, да ти дам и повече. Но какъв смисъл да ти давам повече, когато Васко ще ги изпие.

— А бе ти дай, пък…

Таня откачи чантата си от стола и взе да рови за портмонето.

— Какви времена, божичко… — въздъхна Мими. — С това равноправие дотам я докарахме, та вече ние трябва да издържаме мъжете.

— Че нали равноправието те затова ни го дадоха, за да ги издържаме — отвърна Таня, като вадеше банкнотите.

Няма ли да дойдеш с нас до кафенето? — подхвърли Мими на Виолета, която вече бе станала.

— Ще се прибирам — поклати глава Виолета и си тръгна.

Откровеността изискваше да добави „искам да остана поне за малко сама“. Но ако си позволеше тая откровеност, приятелката й щеше да отвърне:

— Че ти и без туй си все сама.

За жалост не беше сама. Поне в буквалния смисъл на думата. Дори и сега, едва излязла от стола, за нея се залепи пак оня, челистът.

Челистът се бе залепил за пръв път преди седмица, една вечер след представлението. Трябва да беше на нейна възраст или дори по-млад от нея. Затуй пък имаше вид на врял и кипял: среден ръст, плещест, наперен, целият мускули и самонадеяност, като че не бе челист, а боксьор. Късият зелен шлифер бе широко разтворен, за да демонстрира пренебрежението му към есенния хлад и за да разкрие небрежния му шик — тъмносин пуловер с висока яка, леко износени дънки и широк кожен колан с масивна бронзова тока.

— Вие си тръгнахте? Аз пък чакам да ви изпроводя.

Тя пое из вечерната улица, без да дава вид, че е забелязала присъствието му.

— Не мислете, че искам да се натрапвам. Просто съм в същата посока — промени той леко тона, като се изравни с Виолета.

Тя продължи пътя си, а той продължи да крачи с нея.

— Уверявам ви, че съм в същата посока — повтори челистът подир минута мълчание. — И ако подминем вашата врата, ще стигнем само след сто метра до моята… За да ви предложа едно кафе с малко коняк.

Тя все тъй мълчеше и все тъй мълча по цялото протежение на тия три улици, които разделяха операта от квартирата й. Той също мълчеше, сякаш изчерпал словесните си запаси, но когато Виолета понечи да си влезе, препречи нехайно входа с ръка:

— Така, без сбогом?

Тя и този път не каза нищо. Само равнодушно и достатъчно енергично отблъсна ръката му и се прибра.

Челистът обаче продължи да се явява и през следващите дни. Причакваше я пред входа за артисти или ако я зърнеше сама в стола, заемаше място до нея. Изобщо задиряше я упорито, както и тя упорито отказваше да забележи присъствието му.

Естествено, можеше да го отреже с достатъчна грубост, за да го унизи пред хората, но не виждаше защо трябва да го прави. Той бе само едно от дребните отегчения на делника, толкова дребно, че дори не влизаше в подвига.

Тя излезе от стола, спря пред входа и погледна нерешително към небето, понеже бе почнало да ръми. Безцветно есенно небе, тъй равно и безцветно, сякаш времето е спряло. Разтвори чадърчето и пое към къщи.

— Ще позволите ли да си подслоня дясното рамо? — запита челистът, като изравни крачки с нея.

Никакъв отговор.

— Много мило, че идвате без приятелките си — продължи той, без да се смущава от мълчанието й. — По принцип нямам нищо против тях, но днес бих искал да ви кажа нещо насаме.

Виолета не му обърна внимание. Дори не опита да ускори ход, за да се измъкне. Защо трябва да ускорява ход. Това леке-оркестрант просто не съществуваше за нея.

— Не настоявам да ви водя в квартирата — уточни челистът няколко метра по-нататък. — Можем да се отбием и в кафенето.

Тя пак не даде вид да е чула и апатично спря на ъгъла, понеже светофарът показваше червено. Сетне, когато светна зеленото, продължи пътя си, без дори да поглежда дали натрапникът я следва.

Той я следваше. Природата явно го бе дарила обилно не само с мускули, а и с инат. Но ако е до инат, тя също не бе ощетена от съдбата. В това отношение поне нямаше основание да се оплаква.

— И днес ли пак тъй, без прощална целувка? — възкликна той, когато стигнаха до квартирата й. — Докога?

Този път обаче не запречи входа и тя си влезе, без дори да погледне встрани.

С досадниците се бе оправила някак си. Сега идваше ред на къщната неразбория. Празните бутилки на масата, нечистите чаши, остатъците от шунка и кашкавал в чиниите… Ако оставиш на Мими… Мими беше чиста само що се отнася до собственото тяло… иначе можеше да си живее в мръсотията, додето се развъдят червеи.

През тюла на завесата светлината на есенния ден проникваше все тъй хладно-зелена и здрачна. Хладно-зелена, та чак тръпки да те побият. Студ и неразбория, такъв бе уютът на това домашно гнездо.

Виолета дръпна пердето и разтвори прозореца. Прозорецът се бе изметнал от влагата и се разтваряше с известно усилие и доста шум. Прочее нищо чудно, че сестрите-свраки тутакси се появиха насреща. Наблюдавано отвън и от гледната точка на сестрите-свраки, студиото вероятно бе не студ и неразбория, а Содом и Гомор. Две млади жени, у които свети до зори, а завесите са винаги спуснати — какво друго освен Содом и Гомор.

Разтреби масата, изми съдовете, оправи кревата на Мими и се зае със своето легло. Смени чаршафа, а също и калъфката на възглавницата, но забеляза, че и върху чистата калъфка има някакво смътно петно. В понеделник, когато вземе заплатата, трябва да купи поне един чифт ново бельо.

Пазаруването в деня на заплатите отдавна се бе превърнало в традиция. „Да си купим нещо — казваше Мими, — преди Васко да ни е изпил парите!“ Всъщност Васко бе кавалер и не допускаше да плаща никой друг освен него, но това бе само додето все още имаше с какво да плаща, подир което се налагаше да прибягва към услугите на Мими и на Виолета. Този преход от периода на благородния жест към периода на робската зависимост и от царството на свободата към царството на необходимостта се извършваше обикновено още преди края на първата десетдневка.

— Идиотско положение… — мърмореше Васко, додето седяха в кафенето, като надзърташе унило в калъфката на паспорта, дето държеше и парите си. — Пак съм останал без стотинка… Мими, ще ми заемеш ли…

— Добре, добре — прекъсваше го Мими, тъй като формулата за заем до първо число и бе известна.

Така че двете още на първо число предвидливо запълваха най-неотложните си нужди — някое парче бельо или някой чифт обувки, — преди парите им да са отишли за фонда „Васко“.

Виолета заметна одеялото върху леглото и машинално оправи гънките, после отиде да затвори прозореца. Най-после край на домакинската дейност. Огледа стаята, за да прецени не е ли пропуснала нещо, и погледът й спря върху голямата репродукция, закачена на стената над възглавницата. Някаква композиция на Дьога, представяща зала за балетни репетиции. Виолета не знаеше колко пари струва този Дьога като художник, нито пък се интересуваше особено, обаче бе съгласна, че картината е доста правдива. Художникът вярно бе уловил не само професионалните пози на танцьорките, но и унилата атмосфера на широката и някак празна зала, и унилата светлина на сивия ден, и унилите изражения на момичетата. Тя държеше на тая картина най-вече защото бе подарък от баща й. Затова я и бе закачила точно над главата си.

Упражненията. Беше ги опознала още отрано и без помощта на Дьога. И въпреки изпитанията на умората и досадата бе успяла да стане първенец на класа.

После, в горните класове, като че взе да поизостава. Не че залягаше по-малко. Залягаше даже повече. Залягаше до последна възможност и съумяваше да се задържа между първите, но да си между първите не е все едно, като да си първата.

Ръководителят бе казал на баща й, че всичко е може би от тази особена възраст, за да избегне думата пубертет, и че по-късно вероятно Виолета отново ще набере сили. Тя самата не чувстваше недостиг на сили, нито пък излишък на други неща, както се случваше с някои момичета, които изведнъж добиваха ръст не за балерини, а за баскетболистки или тъй напълняваха, че се налагаше да напуснат училището. Тя също бе поизрасла, но това съвсем не бе минус, тъй като по-рано бе прекалено дребничка. Поизрасла бе, ала си беше все тъй слаба и когато гледаше в огледалото крехката си лека фигурка, струваше й се, че би могла не само да танцува, а и да лети, но там е работата, че не успяваше да полети и две от съученичките й правеха далеч по-високи скокове и имаха по-голям шаг и по-добър падьом и тя, колкото да се упражняваше, не можеше да ги стигне и понеже таеше и трупаше незадоволеността и разочарованието у себе си, понякога вечер усещаше, че ще се пръсне, и за да не се пръсне, заплакваше, и ако баща й бе в операта, плачеше на воля в пустата квартира, плачеше почти на глас, като хълцаше и подсмърчаше и триеше ожесточено сълзите си, защото я беше яд на тоя безполезен плач.

Не плачеше от ожесточение, че другите са я засенчили. Другите… какво я интересуваха те — баща й бе казал да не се мери с другите наоколо, а да се учи от ония, големите, дето ти се явяват само на екрана или в сънищата. Плачеше, защото й се струваше, че почва да тъпче на място, а до великата цел не се стига, като тъпчеш на място, и пътят до нея е дълъг, и ти още не си влязла дори в преддверието на изкуството.

Баща й неведнъж бе говорил за това преддверие.

— Трудно се стига до преддверието на изкуството — казваше той. — Има много и много хора, дето не успяват да надникнат даже и в преддверието. Но още по-трудно е да прекосиш преддверието и да влезеш в самото светилище. Защото от древността е известно, че много са звани, а малцина — призвани.

За щастие имаше и мигове на успехи. Дребни успехи, понеже когато подвизите са все още дребни, успехите също не могат да бъдат грандиозни, а просто такива, колкото да те предвардят от отчаянието, Имаше мигове, когато изведнъж усещаше оная странна лекота, която ти вдъхва увереност, че още две или три стъпки, и вече наистина ще полетиш, за да прескочиш преградата и да се озовеш в онова ведро пространство, дето човек е волен и лек като пеперуда, дето като водни отражения плуват звучни неизразими багри, дето всяко движение е хармония и всеки полъх е музика.

Завърши добре. Поне всички така казваха. Беше втора във випуска.

— Втора или първа, това е без значение — отсъди баща й. — Познавам толкова изпълнители, които бяха отличници и от които нищо не излезе. Истината е оттук нататък. Училището е назад, а пътят е напред и само от тебе зависи как ще го минеш.

Казваше го вероятно, за да й даде кураж. И не можеше да не знае, че нещата не зависят само от тебе, той, дето бе изпитал цялата истина по въпроса на собствения си гръб. Пътят е напред, но за да тръгнеш, най-първо трябва да ти дадат път. А на нея й дадоха път, колкото да стигне до миманса, и то защото всички в операта познаваха баща й.

Бе мечтала да влезе в тая вълшебна стая с трите стени, в тая странна, заградена от кулисите територия, дето вместо слънце греят цветните прожектори и дето балерините кръжат като пеперуди, понесени от диханието на музиката. Сега, подир толкова мъки, най-сетне бе стигнала до мечтата си, за да разбере, че тя не е нищо повече от красив мираж. Бе загребала жадно с шепи, за да улови голямата празнота. Тя бе само една фигурантка на кордебалета, призвана да служи за фон или да се изниже подир общия танц зад кулисите, за да отвори място на истинската щастливка и на партньора и от па де дьо, на истинското изкуство и на неговите жреци.

Тя знаеше естествено, че чиракуването в ансамбъла е неизбежен етап, че то си е част от подвига, само че не виждаше края му и пътят напред й се струваше запушен завинаги. За да не се поддаде на обезсърчението, използуваше свободните часове за упражнения, вън от ония, общите и задължителните, висеше на всички репетиции, дори когато сама не участвуваше в тях, и единствено в къщи се осмеляваше да роптае:

— Няма никога да пробия…

— Ще пробиеш — отвръщаше баща й с обичайния си привиден оптимизъм. — Всички ние на младини си въобразяваме, че животът е състезание по бързина. И едва по-късно разбираме, че е състезание по издръжливост.

Той я поглеждаше по обичая си, за да провери дали го следва в мислите му, сетне добавяше:

— Най-важното е да не се обезкуражаваш. А за да не се обезкуражаваш, най-важното е да нямаш излишни илюзии. Защото, когато ти говоря за пътя към изкуството, това съвсем не значи да си представяш някакво равно шосе, като това за Княжево. Не шосе, а стръмнина, жестока стръмнина е пътят към изкуството, детето ми.

Примиряваше се и със стръмнината. В края на краищата, стръмнината — това бе подвигът. Ходеше на упражнения и на репетиции и си мълчеше. Но ако тя мълчеше, другите говореха.

— Така и ще си умрем в кордебалета — въздишаше Жана, същата, дето бе завършила първа.

— Може и да не умреш, но добре ще втасаш — успокояваше я Катя, една от по-възрастните. — Ти да не искаш още отсега да играеш Жулиета?

— Плисецкая от първата година е имала солови партии.

— Вие, младите, всички се мислите за Плисецкая. Ще играеш поне две-три години придворни дами в ансамбъла, после още толкова ще благоволиш да се задоволяваш с четворка лебеди, после я стигнеш, я не стигнеш до па де труа, а оттам нататък вече нищо не ти обещавам.

Баща й бе далеч по-голям оптимист и се осланяше, както сам казваше, на личните си наблюдения, но тя не се съмняваше, че доста разкрасява наблюденията си, за да не я обезсърчава. И не се учуди твърде, когато веднъж след края на втория сезон — прекаран също като първия в навалицата на миманса, — и каза:

— Има една възможност да заминеш в провинцията. Ще ми бъде мъчно, ако заминеш, но там шансовете да напреднеш са наистина по-големи.

Виолета не отговори веднага и доловил колебанието й, бащата добави:

— Не те насилвам. Знам, че столицата винаги привлича повече.

Столицата… Пет пари не даваше дали ще е в столицата, или другаде. Важното беше да е в балета. И не като фигурантка. Разбира се, без баща си щеше да се чувствува още по-самотна. Но в края на краищата това също бе част от подвига.

И замина.

Приеха я малко нащрек, пък и тя не направи нищо, за да ги предразположи. Просто бе лишена от този дар да предразполага. Как можеш да предразполагаш, когато непрестанно мълчиш. Отпърво мислеха, че е тиха вода, от тия, дето не знаеш какво таят. После решиха, че нищо не таи, освен това, че е малко откачена или малко тъпа, както са винаги тия неконтактните.

Живееше в общежитието. Додето Мими не я взе под свое покровителство. Мими естествено не направи такава декларация. Каза само „ще делим наема“. Но всъщност я взе под свое покровителство.

Мими бе два випуска преди Виолета и на времето в операта й викаха „Мимата от миманса“, на което тя неизменно отвръщаше, че всички така или иначе минават през миманса, но има глупачки, които там си и остават, като даваше ясно да се разбере кои са тия глупачки. Самата Мими с течение на времето и без особени трудности съумя да измени малкия си път от кордебалет до званието на солистка, обаче тук пътят й неусетно свърши, тъй неусетно, че отпърво дори не го разбра. Бе продължила да крачи, без да съзнава, че тъпче на място, и бе постоянствала в борбата с най-злия враг — предразположението към пълнеене. Но понеже борбата бе страшно изтощителна, налагаше се понякога да си дава почивка, а през почивките отново наддаваше на тегло, така че после отново и отначало трябваше да се хвърля в неравната битка.

— Не е зле да помислите за линията си… — съветваше я в началото педагожката.

— Какво има да мисля… така съм устроена. И въздух да гълтам, пак ми се лепи на задника — отвръщаше унило Мими.

А пред приятелките си поясняваше:

— Родена съм за балерина, не за мъченица.

Може би наистина бе родена за балерина. Във всеки случай разполагаше с всички необходими данни, освен постоянството, и с течение на времето неравните сражения с пълнотата и инертността ставаха все по-редки, а паузите — все по-дълги, додето свикна да се ограничава с минималните усилия, колкото да не излезе от строя.

Тя съвсем не бе пълна в обичайния смисъл на думата и бе дори стройна и добре сложена за обикновена жена, но балерината не е обикновена жена и Мими напразно се опитваше да добие идеалната мършавост на ефирно създание и понякога балетмайсторът не можеше да се въздържи да не промърмори по време на репетиция:

— С тия твои бедра обръщаш сцената на кабаретен подиум.

Според Мими балетмайсторът бе главната пречка за възхода й, ако не се брои Олга:

— Тоя сухар не може да ме трае… И то само защото понякога си позволявам да му отвръщам напреки.

Тя наистина проявяваше един пубертетен порив за независимост спрямо ръководителите и бе известна с острия си език. Но балетмайсторът съвсем не осмисляше съществуването си с ненавист към Мими и ако нещо го дразнеше, то бе апатията, в която тя понякога изпадаше.

Апатия? Просто се бе отказала от боксуването. Какъв смисъл да харчиш гориво на празен ход. Това не ти помага даже за линията. Може би наистина бе родена за балерина, но има различни балерини. Всичко й се отдаваше доста леко и до едно сравнително добро ниво. А оттам нататък започваше боксуването. Напразните усилия за прескачане на оная невидима преграда между доброто и съвършеното, за преодоляване на ония коварни примки, които спъват движението, осуетяват размаха и те теглят към земята тъкмо когато се готвиш да полетиш. Мими бе престанала да прахосва горивото повече от необходимото. Дори не винаги си даваше труд да постигне в репетициите и това, на което бе способна. Ще го постигне на представлението, защо да се трепе предварително.

— Ти днес нещо не си в настроение — забелязваше балетмайсторът.

— Наистина… Чувствам се някак отпаднала — мънкаше Мими.

Нямаше как да не се чувства отпаднала, след като снощи бе седяла до три часа с Васко в бара.

— В такъв случай по-добре напусни залата. И ела пак, когато благоволиш да се съвземеш.

Можеше да се извини и да остане. Обаче тя предпочиташе да покаже, че не се вълнува от порицанията на тоя сухар. И си излизаше.

На упорството на Виолета гледаше със снизходително одобрение, но понякога и с укор:

— В престараването също трябва да има мярка, Теменуго! Станала си кожа и кости. Не разбра ли, че за себеотрицанието никой няма да ти окачи медал. Нито да те повиши в прима.

Изобщо от висотата на житейския си опит тя гледаше покровителствено на Виолета, а също и на Васко. Само че покровителството й към Васко съдържаше и нотка на пренебрежение: „Тоя, моят глупак…“ казваше тя, когато заговореше за него.

Може би ходеше с Васко именно за да упражнява покровителството си. Защото ако не я тачеха прекалено в операта, то в града я ценяха достатъчно. Добре изваяната й фигура, тъмните очи и пълните устни привличаха погледите и тя би могла лесно да си осигури далеч по-изгоден кавалер от безпаричния Васко, обаче майчинското чувство, а също и обичайната инертност й пречеха да направи подобна стъпка.

— Някой ден вероятно ще трябва да се омъжа за него. Мога и да го зарежа, но това значи съвсем да се пропие.

Тоя „някой ден“ би могъл да бъде всеки божи ден, включително и утрешният. И ако го отлагаше за неопределено време, то бе навярно заради Виолета. В случай че Васко дойде да живее в студиото, Виолета ще трябва да отиде в общежитието. А сега Мими можеше да има около себе си и двамата:

— Готвеха я за примадона, а стана гувернантка — коментираше тя с тон на примирение собствената си участ, когато се налагаше да убеждава Васко, че е крайно време да си купи едни нови дънки, или да втълпява на Виолета, че за представление не се тръгва с празен стомах.

— Всъщност ти си добре с тоя си инат — бе казала тя веднъж на Виолета.

И понеже Виолета не бе отговорила, Мими бе добавила:

— Това ти осмисля живота.

Мими също бе намерила начин да осмисля живота си или по-точно, ако държим сметка за инертността й, тия начини сами я бяха намерили. Оперните спектакли, в които жънеше достатъчно аплодисменти, за да й поддържат тонуса, както сама се изразяваше; следобедите, когато нямаше репетиции и когато оставаше в студиото насаме с Васко, докато Виолета отиваше да тренира в залата; черпните и приказките в кафенето или бара; романите, дето ги четеше вечер в леглото, най-често през последната десетдневка, когато Васко бе прахосал не само своите пари, но и нейните; най-сетне дружбата с Таня, която идваше при Мими да си гледа на кафе. Таня също гледаше на кафе, изобщо и двете гледаха, но понеже никоя не вярваше твърде на себе си, предпочиташе да й гледа другата.

Те си гледаха на кафе и за по-сигурно изпиваха по две и по три кафета на сеанс и в капризните петна на утайката неизменно откриваха отговорите на всички най-парливи въпроси — службата, парите, любовта, вероятните болести и хипотетичните пътувания. Те търпеливо и добросъвестно разбулваха тайнствения шифър на съдбата и дори да не си вярваха твърде, това помагаше да мине неусетно дългият дъждовен следобед. Да мине неусетно тоя следобед, както и утрешният, а също и онзи подире му — това не бе малко, след като си разбрала, че пътят, по който си поела, съвсем не води към някаква сияйна цел, а свършва съвсем глупаво нейде там, в прозаичната сивота на неусетното износване, там, подир още няколко крачки и подир още няколко години, там, докъдето стигнеш.

Мими бе видяла във Виолета едно безпомощно същество, а безпомощните същества по правило събуждаха у нея неоползотворения майчински инстинкт. Така че, без да се колебае, я бе включила в своя свят и я бе причислила към ония малобройни неща, които осмисляха живота й. Мими бе уверена, че Виолета е загубена без нея. А Виолета, макар да обичаше Мими, но неволно я бе отнесла към изпитанията на подвига.

Арената на подвига се бе изместила в провинцията. И в тоя град… Завари го потънал в мъгла… И дълго време й се струваше все тъй, в мъгла, и той, и хората му… За нея градът почти се изчерпваше с трите улици, по които минаваше заран, за да отиде на екзерсис, и другите две, които я водеха на обяд до стола. Това бяха улици с вехти, сиви и охрени сгради, изобщо чудесни улици, ако не искаш нищо да те отвлича от мислите ти.

Пет улици не бяха много за цял един град, но за нея градът, това бе най-вече операта, ако не се брои кафенето, барът на хотела или градината, изобщо тия места, дето понякога Мими и Васко почти насила я мъкнеха. Топографските й познания за околната обстановка донейде се разшириха, когато тръгна с Пламен, защото в дните, свободни от представления, Пламен я водеше насам-натам из града или извън града, а също и в новия квартал, където ходеше да наглежда строежа на културния дом. Пламен се вълнуваше от проблемите на градоустройството до такава степен, че понякога въпреки привичната си мълчаливост започваше да й обяснява какви големи изменения ще настъпят в изгледа на града само за някакви са десет години, и тя го слушаше с необходимото внимание, но без особен интерес, като се питаше защо й разправя тия неща, след като отлично знае, че тя не работи в съвета.

Вън от обичайния маршрут до операта и обратно, странствуванията и из града се изчерпваха с отбиване в бакалницата и зарзаватчийницата, осигуряващи и насъщния. Насъщният най-често се свеждаше до кисело мляко и ябълки — „с това мляко и тия ябълки съвсем ще си повредиш вътрешностите“, казваше Мими, а продавачите в двата дюкяна вече така познаваха вкусовете й, че не питаха какво ще иска, а само — колко.

Тук в тоя град пътят пред нея като че се поразчисти. И усети, че тръгва. И наистина пое напред, макар и не в галоп. Развиваше се горе-долу по разписанието, очертано от Катя. И не само стигна до четворка лебеди, а и до истински солови партии, то се знае, най-вече в оперните спектакли. За да стигне дотам, бяха нужни доста години, но все пак стигна, макар че Катя и толкова не обещаваше.

Що се отнася лично до Виолета, Катя изобщо нищо, не бе обещала. Дори, напротив, мълчанието й по въпроса би могло да се тълкува като предсказание за пълен провал.

Това бе станало ясно на Виолета още когато бе в София. Беше излязла от репетиция една есенна привечер и бе застанала на спирката да чака трамвая. Валеше и спирката бе задръстена от разтворени чадъри, а трамваят, който мина, бе така препълнен, че никой не успя да се качи.

— Навсякъде блъсканица — чу Виолета пред себе си познат глас. — И на спирката, и на работата, и навсякъде.

Беше Катя.

— Ами така ще е, когато преди още ние да се вредим, тия от следващия випуск вече напират да ни изпреварят — произнесе момичето, застанало до Катя.

— Ако ги пуснеш, те не само нас ще изпреварят, ами и примите. Не я ли чуваш оная, Жана: иска вече да играе Жулиета.

— Защо да не иска, след като се мери с такива като Виолета, дето се е родила с два леви крака…

— Виолета все пак е по-симпатична — рече Катя. — Поне не е нахална… съвсем безпомощно същество…

— Така ти си мислиш — възрази другата. — Тя е от тия безпомощни същества, с които и дяволът не може да излезе на глава.

Зададе се следващият трамваи. Беше полупразен и всички се качиха, обаче Виолета остана да чака под дъжда. Да чака, какво?

Значи, с два леви крака… Оценката не бе твърде ласкава. Но Виолета бе засегната не толкова от тая оценка, колкото от факта, че Катя, която й беше почти приятелка, не бе възразила. Значи, и тя е съгласна. Смята я за безпомощно същество, само че безпомощно в преносния и в прекия смисъл на думата. С два леви крака.

Ала въпреки двата си леви крака тя все успяваше някак си да крачи напред, особено откакто се бе преместила тук, в тоя град. Успяла бе вече да свикне с хората от състава, а и те бяха свикнали с нея. Някои я търпяха с добродушно снизхождение, други не я забелязваха. Тя бе достатъчно свита, за да я забелязват, и изобщо бе от тези, дето не заемат повече място от необходимото. Затуй пък всички смятаха, че е дръпната повече от необходимото — Мислеха, че това е темперамент, а то беше драма. Но една драма, която толкова дълго вече се играеше вътре в нея, та се бе превърнала в темперамент — в боязън, в безпокойство и в мълчание.

Най-много кураж черпеше от баща си. Тя продължаваше все тъй да разговаря с него по голямата тема, само че сега разговорите се водеха с писма. И може би защото се водеха с писма, те бяха по-обстойни и по-откровени, понеже в тия разговори от разстояние не чувстваш стеснение и можеш да наговориш всичко.

Тя разправяше за работата си, за дребните роли и за малките успехи, а той одобряваше и не изпускаше случая да я ожесточава добавъчно в упорството към заветната цел:

— Трябва да работиш много, макар работата да е мъка. Но ако упорстваш в мъката, ще стигнеш до оня момент, когато тя се превръща в наслада. Насладата на мъката, това е прагът към сериозното изкуство.

Изобщо в писмата той продължаваше да развива любимите си теми и най-вече тая за подвига, а също и онази за бездната:

— Човек може да лети над една бездна, както и да се сгромоляса в нея, и това, разбира се, не е все едно. Но този, който се стъписва пред възможното сгромолясване, той никога не ще полети.

Възгледите им, както винаги, съвпадаха и по въпроса за подвига, и по тоя за бездната, а различията, доколкото ги имаше, бяха по режима на отслабване и тук мнението на бащата бе твърдо и неизменно:

— Не се лишавай от ядене, а изразходвай натрупаното в работа, превръщай го в пот и няма да напълнееш.

Той си беше цигулар и нищо не разбираше от режимите на слабеенето, така че тя снизходително отминаваше подобни бележки и също като преди ходеше полугладна, това се бе превърнало за нея в обичайно всекидневие да ходи полугладна и тя дори не си даваше труд да отнася подобни дреболии към подвига.

Всъщност бележките на баща й бяха доста еднообразни и въпреки туй Виолета всяка седмица с нетърпение очакваше писмото му, защото това бяха единствените писма, които получаваше, и той беше едничкият човек, който истински я обичаше.

Мими, разбира се, също я обичаше. Мими действително я обичаше, поне тъй както тя можеше да обича, и бе готова да се хвърли в огъня за нея, стига, разбира се, огънят да не бъде прекалено горещ.

Най-обстойното писмо на баща й дойде, след като му съобщи, че е станала солистка. Това писмо сумираше в общи линии всичко вече казано в предишните, но съдържаше и една констатация, нелишена от известна тържественост:

— Сега виждаш сама, че постоянството се възнаграждава. Постигнала си нещо, с което не всички могат да се похвалят. Ти вече си влязла в преддверието на изкуството!

Да — в преддверието… И то, на тая възраст…

На тези, дето са в преддверието, им е най-трудно, на тези, дето вече не са анонимни бройки в ансамбъла, но не са още и прими и може би никога няма да бъдат.

Това писмо за преддверието си остана най-дългото в цялата им преписка. Следващите писма с течение на времето постепенно оредяваха и ставаха все по-къси, ограничени главно в сведения за здравето и за битовите дреболии.

Сега, от две години вече, баща й бе в пенсия. Навлязъл бе, значи, в последния етап на подвига. Този на отдръпването и примирението. Примирение не само със своя неуспех, но и с нейния. Отдръпване не само от оркестъра, но и от нея.

Той всъщност бе оценявал нейния подвиг като продължение на своя подвиг, бе разчитал, че тя ще постигне туй, което сам не бе успял да постигне. Една вяра, която го бе съгрявала доста години. Една вяра, в която с годините бе почнала да прониква отровата на съмнението. Сега вече отдавна не вярваше. Само даваше вид, че вярва. Тя наистина бе продължила пътя му, но със същия резултат като неговия. Семейна черта. Нямаше основание да се сърди, трябваше просто да се примири.

То се знае, той продължаваше да я обича, тя беше неговото дете, едничкото му дете, но оная другата връзка вече се бе скъсала — връзката между възпитателя и последователя. Тя бе неговото дете, и толкова. Тя бе това, което бе и той — един неудачник.

Разбира се, той никога не бе й говорил по тия неща, както и тя на времето никога не бе се осмелила да го запита какво му е донесъл подвигът. Просто темата за подвига и за победата постепенно и неусетно бе отпаднала от писмата им.

Затова пък през последните години бе станал особено мек и внимателен. Когато тя се прибираше при него през ваканцията в онова неуютно и усойно софийско апартаментче, което през лятото не бе чак толкова лошо тъкмо защото беше усойно, той се държеше с нея все по-приветливо. Вече нямаше сурови тиради за мъките и изпитанията на избраното поприще. Слушаше отчета за дребните й успехи и кимаше с привидно доволство. И когато не той, а тя самата подхващаше темата за неуспехите, бързаше да я успокои:

— Трябва търпение, детето ми. Прекалената припряност само изхабява. В края на краищата, ти си вече солистка, малко ли е. Има толкова хора, които цял живот напразно мечтаят да станат солисти.

Да, тя беше солистка. Също като него. От тия солисти, дето висят в преддверието. От тия, дето търпеливо очакват пред тях да се разтворят вратите на голямото изкуство. И си умират там — в преддверието.

Някога той разполагаше с немалко примери, за да разпалва амбицията й:

— Павлова е била дъщеря на войник и перачка — казваше той. — А ти си дете на музиканти. Това е голям шанс и голямо задължение.

Той и сега разполагаше с примери, но те бяха други. Нали затова има толкова много примери, за да ги подбираме според случая:

— Как можеш да говориш, че животът се бил изнизал! Още не си навършила 29. Спомням си, че Уланова продължи да играе и след 50-те. Също и Плисецкая. Трябва да проявяваш по-голямо търпение. Прекалената припряност само изхабява. Имаш време. Имаш още двайсет години време.

Обаче той знаеше също като нея, че няма време. Че времето всъщност вече се е свършило. Че тя го е изтървала. Или то я е отминало. Можеш късно да свършиш, но не можеш късно да почнеш. Стане ли късно, изобщо не почваш.

Той беше наистина трогателен с грижите за самочувствието й. Ала тя долавяше ясно, че това бяха грижи към болен човек. Една отзивчивост, която прекалено напомня на състрадание.

* * *

Картината на Дьога й бе подарена отдавна, още по времето на големите надежди. Виолета би предпочела картината да изобразява нещо по-весело, а не тези унили упражнения, с които и без туй бяха пълни дните й. Но това бе спомен от баща й, затуй я бе окачила над главата си — да бъде винаги близо до нея и в същото време да я не гледа.

Гледаше насрещната стена над масичката с грамофона и плочите. Една съвсем гола стена, върху която можеш да виждаш всичко, каквото си пожелаеш, особено когато си полузатворила очи, свита върху леглото, и особено когато от апарата се носи мелодия, способна да породи и да подхрани едно видение. Сега, след като си сама и след като вече си разтребила стаята, можеш да си позволиш едно видение.

Тя приближи до грамофона, вдигна капака и постави плоча от „Лебедово езеро“. Плочата започваше с па дьо сис от трето действие, което не бе от значение, тъй като Виолета знаеше музиката на балета наизуст. Пусна в ход механизма, а сетне щракна и бутона на настолната лампа, поставена до апарата. Този ъгъл срещу леглото й бе доста тъмен, тъй като прозорецът се намираше чак в другия край на студиото, но тя палеше лампата не за светлина, а за настроение, понеже бе с розов абажур и върху голата стена огряваше едно меко розово сияние, отличен фон за едно розово видение.

За жалост, дори и розова, светлината не топли. Свали от закачалката големия си плетен шал, наметна се, изу обувките и се сви на леглото, като се взираше уморено в нежното сияние върху стената и се вслушваше в любимия си мотив от танца на невестите. Взираше се, но миражът не идваше. Защото след като един мираж е бил грубо разсеян, следващият не може да дойде веднага. Видението все пак не е кино.

Навярно за появата на видението пречеше и тоя мирис на евтин одеколон, който витаеше в стаята дори и сега, след проветряването. Одеколонът на Мими. Или на Васко. Малко трудно е да се опиваш от красотата, ако в същото време вдишваш тежкия дъх на „табак“ от най-долното бръснарско качество.

Тя отдавна бе свикнала с капризите на своя безплоден лов на миражи и разочарованията отдавна вече не предизвикваха у нея тръпка на страдание, а само лека горчивина. И ако в момента горчивината бе по-силна от обикновено, то бе само зарад бащата. Налагаше се да му съобщи, че се е припознала, че никой не мисли да й възлага никаква роля. Разбира се, щеше да му поднесе лошата новина в един възможно по-приличен амбалаж. Не обичаше да лъже, особено да лъже баща си, но когато лъжата е с благотворителна цел…

Миражът не идваше, ала тя неусетно се отпускаше и се понасяше по течението на мелодията. Грамофонът, както винаги, бе нагласен да свири силно, за да я обгърнат по-плътно звуците, за да потъне докрай във въртопите на музиката. А очите й бяха притворени, за да вижда по-добре развитието на мотива, да го вижда в движения, цветове и форми, смътни движения на неясни форми, понеже видението все още не идваше.

Видението не идваше. Затова пък дойдоха Мими и Таня. Нахлуха с бъбренето и оживлението и се запретнаха да правят кафе, защото носеха истинско кафе, а не като онова от бакалницата, дето вонеше на сапун и свинска мас.

— Ти вече ще откачиш с тоя твой грамофон — извика й Мими. — Намали го де, човек не може да си чуе приказката.

Не го намали, а го спря. И без това дрънкането им щеше да заглушава музиката. Окачи шала на закачалката и пое мантото си.

— Къде хукна? — запита Мими. — И за тебе правим кафе.

— Ще ида да се загрея преди репетицията.

— Какво творческо горене, божичко! — рече Таня. — Хората май че имат право, като говорят…

Но тя прехапа устни, защото срещна сърдития поглед на Мими.

„Говорят, че си малко така…“ — довърши фразата наум Виолета, като излезе на стълбището. И ако не могат да ти простят нещо, то е именно престараването. Хората са снизходителни към този, който прилича на самите тях и не се опитва да бъде нещо повече от тях. Но когато се опитваш, излишно е да очакваш симпатия тъкмо от тия, дето искаш да ги изпревариш. Защото те възприемат поведението ти единствено от тази гледна точка — като стремеж да бъдат изпреварени от някаква си такава, дето с нищо не е по-добра от самите тях.

Още нямаше и четири часът, ала ноемврийският ден бе тъй навъсен, сякаш вече мръкваше. Тя пое по обичайния си маршрут из тия сиви странични улици, които с нищо не привличаха погледа и с нищо не разсейваха мислите. По-добре щеше да е, ако ги разсейват. Каква полза да прехвърляш в главата си едни и същи неща и да наливаш от пусто в празно.

В съблекалнята нямаше жива душа. Остави чантата до гримьорната масичка, седна на мястото си и по навик впери поглед в огледалото пред себе си. Лицето й бе хубаво, по преценка на някои, и анемично до безцветност, по преценка на други, изобщо от тия лица, за които могат да се чуят най-противоположни мнения. Но ако нещо я дразнеше в това нейно лице, то бе изразът на боязън, който не успяваше да смъкне и изличи. Тоя плах и детски израз, макар че вече наближаваш 30-те… Може би той идва от очите… тези големи, леко сепнати очи, които някога май че бяха сини, обаче с течение на годините съвсем изсивяха, сякаш дълго си се взирала в нещо много светло или много далечно.

Едно лице, което изглежда достатъчно прилично, за да не се чувстваш потисната, и достатъчно безцветно, за да не ти създава излишни неприятности. Изобщо мъжете не се лепят по тебе. Тези, дето не те познават, рядко те забелязват, а онези, които те познават, смятат, че си твърде мразовита, за да се залавят с тебе. Макар че от време на време някой — по липса на по-добро — прави опит да те заприказва в стола или да те закачи на улицата като оня нахалник, челиста.

Тя се наведе над чантата и взе да вади едно по едно снаряженията си — черното майо, трикото с телесен цвят, палците… На дъното на чантата остана само кутията с грима и сивото плюшено кученце.

Виолета вече завършваше екзерсиса си в залата, когато там нахълта Таня:

— Маргарита! Бързо в стаята на директора!… Викат ви с Мими…

Тя се затича към горния етаж така, по майо, също както бе тръгнала заранта. Затича се с мисълта, че историята от заранта ще се повтори, и с плахата надежда, че няма да се повтори. Мими я очакваше пред кабинета.

— Ти ще мълчиш — предупреди я тя. — И ще ме оставиш аз да водя преговорите… Ако изобщо има преговори.

Виолета само веднъж в началото на службата си бе имала удоволствието или неудоволствието да се озове в кабинета на главния шеф и тогава помещението й се бе сторило доста тържествено. Сега в смесената светлина на догарящия ден и на оранжевия абажур, излъчващ болнава светлина, помещението й се видя значително по-мизерно с износената си мебелировка и поизтрития килим.

Директорът седеше зад бюрото, облегнал се назад и вперил замислен поглед нагоре към оранжевия абажур. Беше бивш певец, отдавна загубил гласа си, но грижливо съхранил пълнотата на туловището и дори съумял донейде да я увеличи. Като тенор не бе успял да си създаде голямо име, но като директор се ползуваше с прилично реноме. Подчинените му говореха, че да чакаш добро от него е вятър работа, но затова пък и лошо няма да ти направи.

Шефът бавно сведе очи от абажура към Виолета и Мими, кимна леко, обаче не каза нищо, а погледна надясно, дето върху кожената канцеларска кушетка се бе разположил балетмайсторът, същият онзи сухар, когото Мими смяташе за свой смъртен враг.

— Е, Мими, ще снемаме ли Лебедовото езеро, или ще го играем? — запита смъртният враг.

Репликата бе произнесена с шеговита интонация, която бе в доста явно противоречие с навъсения израз на балетмайстора. Този сух и неприветлив човек, въпреки младостта си бе натрупал вече доста прегрешения от гледна точка на такива като Мими. Първо, не бе следвал балет, а бе завършил направо балетна режисура и затуй му беше лесно да командва; второ, държеше дотолкова на дисциплината и реда, сякаш се намираше не в опера, а в казарма; трето, от страх да не изпадне в интимничене, се отнасяше с хората тъй, както може да се отнася само един сухар; но най-големият му грях бе, че гледа на Олга като на еталон — за съвършенство.

— Каквото решите, това що бъде — промърмори дипломатично Мими.

— А бе ние лесно бихме решили, но какво да правим, като всички билети са продадени, а чакаме и гости — обади се кисело бившият тенор. — Съвсем не върви да снемаме спектакъла.

— Не виждам причини да го снемаме — каза балетмайсторът. — Стига момичетата да са готови за подвиг.

„Подвиг“… Той го бе казал като подигравка. За него представлението не бе подвиг, а рутина. Една толкова стара постановка и толкова пъти подновявана, най-вече с леко пребоядисване на декорите.

И понеже балерините мълчаха, сухарът обяви:

— Предлагам да разделим ролята на Олга. Така ще ви бъде по-лесно. Ти, Мими, ще бъдеш, Одилия, а Виолета — Одета.

Погледите на двете се срещнаха за справка. В големите светли ечи на Виолета сякаш бе стаена молба. Може и да не беше молба. Може би просто очите й си бяха такива — меки и някак безпомощни.

— Защо трябва да делите ролята на Одета-Одилия? — запита Мими.

— А защо да не я делим? В края на краищата това са си две отделни роли.

— Да, но винаги се изпълняват от една балерина.

— Е, ако искаш да се нагърбиш с цялата роля… — Репликата бе произнесена с тон на отстъпчивост.

— Нямам такива претенции — побърза да поясни Мими. — Но мисля, че бихте могли да я дадете на Виолета.

— А, не! — поклати решително глава балетмайсторът. — Това — не! Нямаме време за експерименти. Задачата ви и без туй ще бъде трудна.

Погледите на двете отново се срещнаха за справка. И на Мими отново се стори, че в очите на Виолета има молба.

— Тогава нека аз да взема Одета — предложи Мими.

Сухарът я измери с поглед, който доста ясно говореше. „Ти какво, милосердна сестра ли си решила да ставаш?“ Но гласно произнесе:

— Искрено казано, не те виждам твърде в тая нежна роля. Затова пък си достатъчно агресивна за Одилия…

— Да, в приказките…

Балетмайсторът понечи да отговори нещо, ала премълча.

— Виолета ще ви направи чудесна Одилия — рече Мими.

— Мисля, че познавам добре и възможностите на Виолета, и твоите, и на целия състав. И нямам никакви резерви към Виолета… само че тя, с нейния вид на наивна…

— Наивна? Тя е коварна и демонична, колкото си ще, уверявам ви.

— Както взе да я хвалиш, ти съвсем ще я закопаеш — избъбри балетмайсторът.

Сетне погледна към директора, но онзи само сви рамене: „твоя работа“.

— Всъщност можем и да разменим ролите — рече сухарът сякаш на себе си. — Репетицията ще реши.

Той отново погледна към директора. Онзи отново сви рамене.

— Да… Можем и да разменим ролите. Не възразявам — повтори балетмайсторът.

Това прозвуча точно като „и двете сте един дол дренки“, ала лицето на Виолета засия. Мими не каза нищо И едва след като излязоха от кабинета, подхвърли:

— Значи, все пак раздели Одета от Одилия. Значи, ние с тебе двете правим колкото една прима. Значи, всяка от нас е равна точно на половин прима. Да се пукнеш просто от… гордост.

Но Виолета нямаше време за подобни съображения и побърза да слезе при портиера, за да телефонира на баща си. Портиерът бе напуснал поста си и бъбреше на входа с отговорния по противопожарната охрана.

— Татко, получих ролята! — извика тя с треперещ от ликуване глас, щом й дадоха връзка.

— Е, честито!… — произнесе баща й съвсем ясно, сякаш разговаряха по вътрешната линия. — Много, много се радвам, детето ми…

И едва подир туй се сети да запита:

— Каква роля?

— Одилия.

— Одилия?… Но това… но това е най-тежката роля!… Това е върхът на спектакъла!… Много, много…

— Ти как си, татко? — прекъсна го тя.

— По-добре съм, детето ми, нали ти казах. А сега, подир тази новина, ще бъда вече съвсем добре.

— Ако не се вълнуваш…

— Няма да се вълнувам. Защо трябва да се вълнувам? Нали знаеш, че вярвам в тебе, че съм сигурен в тебе… Което не значи да ме държиш в напрежение подир спектакъла…

Тя естествено обеща, че ще се обади веднага след представлението, и отново настоя да не се вълнува, като че ли това зависеше от него, а той наново я увери, че вярва в нея, и разговорът приключи с традиционното „на добър час“.

На добър час… Само че часът показваше началото на репетицията — не тая на „Лебедово езеро“, а текущата, на балетните партии в „Княз Игор“ — и Виолета се отправи бегом нагоре към залата.

Докато мине репетицията, докато се облечеш, докато се откачиш от Мими, Таня и Васко, дето искат да те замъкнат в кафенето — и ето че мръкнало.

На тия тримата като че пъпът им е хвърлен в кафенето и няма начин да се приберат, ако преди това не утрепят там два или три часа. За Виолета туй означаваше да прекара два или три часа насаме с виденията и с музиката, ала тази вечер почти се срамуваше да го признае. Мъчеше се да избяга от Мими, но и днес, както винаги, Мими бе показала, че е истинска приятелка. Бе се постарала да й осигури и двете партии, а после беше й отстъпила най-важната роля. Ролята на Черния лебед. Ролята, за която Виолета толкова години бе мечтала.

Излезе от операта сама, за да се озове тутакси в компанията на челиста. Какъв инат наистина.

— Онази моя покана за кафето и коняка все още е в сила — увери я той, като тръгна с нея.

Тя, разбира се, и тоя път не отговори — Само това липсваше, да отговаря на такъв навлек.

— Не мислете, че целта ми е пиенето — подхвана челистът няколко крачки по-натам. — А още по-малко — сексът. Но вие сте самотна. Аз — също. Искам да разменим някои мисли за самотата… И, ако е възможно, да я преодолеем.

Без да дава ухо на дрънкането му, тя свърна в страничната улица и той, както винаги, я сподири. Една от тия три безлични улици на всекидневния рейс до вкъщи, сега още по-безлична, както тънеше в мрак, само тук-там осветена от мъждиви жълти лампи. Една улица, която можеше да се намира и тук, и всякъде другаде, и сред която тя се движеше, съпровождана от някакъв тип, за когото не знаеше абсолютно нищо, освен че свири на чело и е голям нахал.

— Срещали ли сте друг такъв глупак като мене? — запита той ненадейно. — И то, на такава възраст! И фактът, че толкова дни упорствам, не ви ли казва нещо?

В полумрака на улицата тя почти не го виждаше. Но макар че не го виждаше или може би тъкмо понеже не го виждаше, усещаше, че почва да й действа. И не само на нервите. Вероятно защото издъхваше някаква сила, съчетана с момчешко лекомислие. Или защото от много отдавна вече не бе допускала до себе си мъж. Или защото в гласа му изведнъж бе прозвучала някаква нотка на искреност.

— Следя ви от месеци. Даже разпитвах за вас. Остави я, викат, пламенна е като мелба. Но какво да правя, когато това е по-силно от мене.

Той продължи да излага предисторията на увлечението си и Виолета, изглежда, бе почнала да го слуша, защото когато разбра, че е подминала дома си, това бе вече свършен факт.

— Вие сте влюбен? — чу тя по едно време собствения си глас.

Наистина съвсем топъл глас. Ако мелбите можеха да си говорят, вероятно биха го правили точно в такъв тон.

— Ами… колкото и глупаво да звучи… — измънка той с неочаквана неловкост.

Тя не бе дотам наивна, че да повярва и да се хвърли на врата му. Не вярваше, разбира се, и все пак усещаше да се раздвижват ония смътни тъмни подтици: какво пък… една вечер… дори само една — единствена вечер… тази или някоя друга… без ангажименти и без последствия.

„Хайде, точка! — каза си. — Връщай се и се прибирай!“ Не че се правеше на светица. Но понеже не бе светица, от опит знаеше, че в подобни връзки може да очаква най-вече неловкост и отегчение. И за да си даде кураж, спомни си, че даже бельото й, дето го бе навлякла под пуловера и под джинсите, съвсем не бе като за рандеву.

— Значи, разпитвали сте за мене? — промърмори тя замислено, когато спряха пред някакъв вход, който явно бе неговият.

— Не ме разбирайте криво… Интересувах се не от сплетни… Интересувах се от вас… защото мислех за вас…

— А не ви ли казаха какво рискувате? — запита тя.

— Кой да ми каже?

— Тия, дето сте ги разпитвали.

Тук до входа й в съседство с уличната лампа бе достатъчно светло, за да вижда лицето му и за да забележи беглата му усмивка.

— И какво рискувам?

— Свободата си — осведоми го сухо тя.

И за да бъде съвсем наясно, добави:

— Нямам нужда от приятели. Трябва ми съпруг.

Той се опита да се покаже смел и дори да задържи усмивката върху лицето си, но явно бе малко стъписан.

— Сам ли живеете? — полюбопитствува тя, сякаш за да го отърве от неудобството.

— С един колега… Обаче той няма да се върне по-рано от полунощ.

— Всичко сте предвидили.

— Иначе как ще ви каня…

— Но за брака не сте се сетили…

— Не се подигравайте с мене — промърмори той с несигурен глас.

Тя бавно се извърна по посока на обратния път с една лекота, напълно достойна за балерина. Ала преди да си тръгне, подхвърли през рамо:

— Не си играйте с огъня, млади момко. И не задиряйте старите моми. Ще ви се лепне някоя като мене… а после…

И пое към къщи. Абсолютен глупак. Като всички тия нахалници. Нищо не му пречеше да стигне в ролята си на влюбен дотам, че да изиграе и готовност за брачен риск. Тогава тя може би щеше да се качи в квартирата му, за да види какво ще стане нататък. А каквото и да станеше нататък, бракът нямаше да заплаши ни него, ни нея. Абсолютен глупак.

Всъщност тя бе изпитала влечение не към тоя глупак, а към мъничко топлина и към един отдушник от напрежението. За топлината ще трябва да почака, додето купят печка. А за отдушника… него ще го отложи до утре заранта. Няма по-сигурен отдушник от упражненията.

Любовната идилия сред вечерната улица не бе траяла бог знае колко време и все пак едва се бе прибрала, когато в студиото нахълтаха ония тримата с бутилки и пакети.

— Теменужке, пускай телевизора — провикна се Мими, като се отправи да разтовари провизиите в нишата.

— Защо?

— И ти като нас си забравила, че днес е петък — рече Васко, като сам щракна приемника!

Вярно, че бе петък и програмата бе съветска и щяха да дават „Ромео и Жулиета“. Иначе в повечето дни телевизорът или работеше за свое удоволствие, тъй като ония тримата бъбреха помежду си, или изобщо не работеше, понеже Виолета слушаше плочи, а Мими се бе заровила в поредния роман.

Но тази вечер даваха балет с Плисецкая и когато апаратът влезе в действие, оказа се, че спектакълът вече е почнал, така че дори не си дадоха труд да разопаковат провизиите, а насядаха, дето им падне, и впериха поглед в малкия екран.

Сетне спектакълът свърши, за да почне отново бъбренето, както и суетенето около предстоящата скромна гощавка. А сетне дойде ред и на самата гощавка, която всъщност с нищо съществено не се отличаваше от снощната и от всички останали — колбаси, кисели краставички и, разбира се, водка.

— Нашата Марго вероятно е очаквала да й донесем уиски — подхвърли Васко, като наливаше чашите. — Но руският балет върви само с руска водка.

— За тебе, разбира се, по-важен е балетът — рече Таня.

— Не. Балетът е по-важен за Марго. Аз не съм сектант.

Марго, естествено, беше пак Виолета. Васко я бе кръстил така, за да се разграничи от Таня. Понякога дори я наричаше Марго Фонтейн — за по-кратко, както сам обясняваше.

Макар да нямаше куража да постави балета пред водката. Васко бе най-добрият или по-точно единствено добрият от танцьорите. На сцената се отличаваше с увереност, сила и стремителен скок, които вадеше неизвестно откъде, тъй като в живота бе по-скоро отпуснат, ако не броим един или два скандала през годината, дължащи се по-скоро на преливане, отколкото на темперамент.

Бе, общо взето, добро момче, добър техник и истински талант, обаче малко буренясал. Вероятно защото бе свикнал с мисълта, че е най-добър и не могат без него. Задоволяваше се с туй, което постигаше без особени усилия. С две думи, бе нещо като една мъжка Мими, само че по-надарена. По-надарена, ала без особено самочувствие.

— Това е лошото, когато не виждаш наоколо си върхове — изповядаше той в дни на депресия. — Няма с кого да се измерваш и няма към какво да се стремиш. И вместо сам да се издигнеш като връх, оставаш си едно ей такова връхче сред една ей такава равна местност.

Съзнаваше ясно средния си ръст, ала нямаше воля да го превъзмогне. Физически също бе среден на ръст, но какъвто бе строен и мършав, правеше впечатление на висок. Имаше слабо бледо лице с изпъкнали скули и малко гърбав нос и откакто по телевизията бяха давали „Децата на рая“, всички в града твърдяха, че напомнял на Жан-Луи Баро, на което Васко отвръщаше снизходително, че гениите си приличат и че ако трябва да бъдем точни, не той прилича на Жан-Луи Баро, а обратното.

— Тоя моят глупак още малко и наистина ще повярва, че е Жан-Луи Баро — забелязваше Мими.

Но това бяха минали работи и в момента Мими казваше съвсем друго нещо и по съвсем друг повод, тъй като разговорът се отнасяше не до Васко, а до Плисецкая.

— В тоя наш занаят — казваше Мими — или си нещо голямо, или си едно голямо нищо. Единствената ми утеха е, че силата е все пак на наша страна.

— Коя е тая „вашата страна“? — запита скептично балетистът.

— Ами че страната на тия, дето сме нищо. Понеже сме мнозинство.

— Говориш глупости — сряза я Таня. — Един спектакъл не се прави само от прими.

— Кой казва обратното? — промърмори Мими.

В балета има нужда и от фон. Както в математиката — от нули. И все пак тъжно е да си нула.

— А Олга какво е? — подхвърли Васко не защото не знаеше какво е Олга, а защото искаше по липса на печка да постопли атмосферата с малко ненавист.

— Тя е от най-нещастните. От тия, дето са наказани да висят между небето и земята. Тя е нещо, само че с голям минус. Или, ако щеш, тя е нищо, подкрепяно с два плюса: техника и нахалство.

„От тия, дето са наказани да висят между небето и земята… Олга не е от тях — мислеше Виолета. — Тя съвсем не виси. Тя се е настанила удобно на доброто си място. Ако някоя виси между небето и земята, това си ти: неспособна да се примириш с низините и безсилна да стигнеш върха. Поне до тоя момент. Да се надяваме, че само до тоя момент.“

Тя бе престанала да следи разговора на тримата и отново даде ухо едва когато долови, че са почнали да говорят за нея.

— От всички ни тук само това момиче е щастливо — рече Васко.

— Защото има велика цел… — подсказа Таня.

— Защото все още вярва в нея. Великата цел… Кой от нас я е нямал… още от училището, още от пубертета… И колкото повече вървиш към пълнолетието, толкова по-ясно я виждаш. Само че после идва ред на обратния процес: почва да става все по-мъглява, губи се, чезне… Докато някоя заран се сещаш: А! Къде ми е целта?… Надзърташ в гардероба, търсиш я под кревата — няма я!

— Ти не я търсиш под кревата, а на дъното на бутилката — уточни Мими.

— Не е важно къде я търся. Важното е, че я няма.

Те продължаваха да бъбрят в тоя дух и при втората бутилка разговорът вече така се оживи, че Виолета се измъкна, за да се усамоти на леглото в своя ъгъл.

Би трябвало да си легнеш. Би трябвало да заспиш. Утре те чака тежък ден. Да заспиш… при тия техни викове… и при тия твои мисли…

— Ще ви пречи ли, ако пусна грамофона? — запита тя, като се възползува от една неочаквана пауза.

— Пусни го, ако щеш и с пълна сила — рече великодушно Васко.

— А, само не с пълна сила! — възрази Мими.

— Не ограничавай детето!… — настоя Васко. — Децата са нашето бъдеще.

— Ами че аз тъкмо за детето мисля бе, глупчо! Да оставим, че от тая нейна „Спяща красавица“ човек не може да заспи… Да оставим, че след като онова пиано ти е дрънчало на репетициите, вечер в къщи пак те чакат адажио и алегро… Лошото е, че ще се шашне с тоя грамофон…

— И нека се шашне! — отряза балетистът. — Ако не си малко шашната, как ще правиш изкуство?

Тя бе пуснала междувременно грамофона, макар и не на най-силното, нито на „Спящата красавица“. Пуснала бе плочата, която през деня не бе могла да дослуша. След па дьо сис щеше да дойде и партията на Черния лебед. Нейната партия. Това все още й звучеше почти невероятно: нейната партия.

Взе плетения шал от закачалката, наметна се и се сви върху леглото, но усети дори и през шала хладината на стената. Вдигна възглавницата и я мушна под гърба си. Ще трябва в понеделник най-после да купи една нова калъфка. Като си черен лебед, това не значи да спиш на мръсна възглавница.

Музиката бе достатъчно силна, за да заглушава поне отчасти гласовете в другия край на стаята. Лампата с абажура прожектираше нежното си ветрило от розова светлина върху насрещната стена. И там, сред бледото розово сияние, вече почваха да витаят, отпърво неясни, а сетне все по-зрими, ефирните образи на видението.

Това бе все същото онова видение, което датираше още от детството, още от онзи първи миг на озарение. Наистина то се беше доста поизтъркало — за толкова време дори и едно видение ще се изтърка, — но тя бе привързана към него като към някаква скъпа, вече избеляла снимка, тук-таме поизмачкана, понеже си я носила до сърцето си, и тук-таме позамъглена, понеже си плакала над нея.

И додето се взираше в розовото сияние насреща и следеше полета на невидимите образи, от апарата се разнесоха плътни и мелодични звуците на адажиото. Па де дьо. Нейният танц. Танцът на Черния лебед.

Към следващата част или към съдържанието

Богомил Райнов Черните лебеди (1)

Метаданни

Данни

Черните лебеди

Информация

История

Сваляне / Връзки

Петък

Богомил Райнов
Черните лебеди (1)