Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (7)

7

В понеделник сутрин в края на септември 1970 година, деня, когато започваше процесът срещу Ейбрахам Уилсън, Дженифър се събуди в четири часа, изморена и сънена. Беше спала лошо, цяла нощ бе сънувала процеса. В един от сънищата Робърт Ди Силва я бе пратил на мястото на свидетелите и я бе разпитвал за Майкъл Морети. Щом Дженифър се опиташе да отговори на въпросите, съдебните заседатели я прекъсваха и напевно повтаряха: „Лъжкиня! Лъжкиня! Лъжкиня!“

Сънищата бяха различни и все пак си приличаха. В последния завързваха Уилсън за електрическия стол. Когато Дженифър се наведе към него, за да го утеши, той се изплю в лицето й. Тя се събуди разтреперана и вече не можа да заспи. До сутринта седя на един стол — наблюдаваше как изгрява слънцето. Беше толкова притеснена, че не хапна и залък. Жалко, че не се бе наспала. Не биваше да е толкова напрегната. Искаше й се този ден вече да е свършил.

Докато се къпеше и се обличаше, я налегнаха лоши предчувствия. Прииска й се да се облече в черно, но накрая се спря на зелена рокля, която бе купила на една разпродажба.

В осем и половина вече бе в Съдебната палата, за да поеме защитата на довереника, обвинен в убийство. Пред входа се тълпяха хора и в първия момент Дженифър ся помисли, че е станала злополука. Видя няколко телевизионни камери, микрофони и преди да осъзнае какво става, бе заобиколена от репортери.

— Мис Паркър, нали това е първото ви появяване в съда, откакто провалихте процеса срещу Майкъл Морети? — попита един от журналистите.

Кен Бейли я беше предупредил. В центъра на вниманието беше тя, а не нейният клиент. Репортерите не присъстваха на процеса като обективни наблюдатели. Те се бяха скупчили като лешояди, готови да я разкъсат.

Млада жена с дънки тикна микрофон в лицето на Дженифър.

— Истина ли е, че прокурорът Ди Силва иска да ви види сметката?

— Въздържам се от коментар.

Дженифър си запробива с мъка път към входа на сградата.

— Снощи прокурорът заяви, че не бива да ви допускат да работите в съдилищата на Ню Йорк. Какво ще кажете?

— Въздържам се от коментар. — Тя почти беше стигнала до входа.

— Миналата година съдията Уолдман се опита да ви лиши от адвокатски права. Смятате ли и вие да поискате оставката му?

Дженифър влезе в Съдебната палата.

Делото щеше да се гледа в зала 37. Коридорът отпред беше задръстен с хора, които се мъчеха да проникнат в помещението, но то вече беше пълно. Не се чуваше нищо, всички бяха превъзбудени. Имаше допълнителни пейки специално за репортерите. „Ди Силва се е погрижил“, помисли си Дженифър.

 

 

Ейбрахам Уилсън седеше на подсъдимата скамейка; стърчеше с цяла глава над останалите като злокобна грамада. Беше в тъмносин омалял костюм, с бяла риза и синя връзка, които му беше купила Дженифър. Но те не оправяха положително. Дори и с тях той приличаше на гнусен убиец. „Със същия успех можеше да се появи и със затворническите дрехи“, помисли си обезкуражена Дженифър.

Уилсън оглеждаше предизвикателно и злобно залата. Дженифър вече го познаваше достатъчно добре да знае, че с бабаитлъка той прикрива своята уплаха. Ала всички, включително съдията и съдебните заседатели, щяха да видят само враждебността и омразата му. Този огромен мъжага си беше същинско страшилище. Те щяха да го възприемат като човек, който ги застрашава и трябва да бъде унищожен.

Нищо у Ейбрахам Уилсън не будеше съчувствие — човек запомняше само грозното, обезобразено от белезите лице със счупения нос и беззъбата уста, огромното туловище, от което те побиваха тръпки.

Дженифър отиде на мястото на защитата и седна на стола до Ейбрахам Уилсън.

— Добро утро, Ейбрахам.

— Вече мислех, че няма да дойдеш — каза той и я погледна.

Тя си спомни съня. Взря се в малките му присвити очи.

— Знаеше, че ще дойда.

Той сви безразлично рамене.

— Все тая. Ще ми видят сметката и туйто. Ще ме осъдят за убийство, а после ще прокарат и закон, за да ме натикат в нагорещена оливия. Това не е никакъв процес. Това си е театро. Носиш ли си пуканки?

Хората около мястото на прокурора се раздвижиха, Дженифър вдигна поглед и видя Ди Силва, който се разполагаше, наобиколен от цял взвод помощници. Той погледна Дженифър и се усмихна. Обземаше я все по-голяма паника.

— Станете — рече съдебният пристав, когато на вратата на служебния гардероб се появи съдията Лорънс Уолдман.

— Внимание, внимание! Всички в съдебна зала 37 да се приближат, да имат търпение и ще бъдат изслушани. Влиза председателят на съда, многоуважаемият Лорънс Уолдман.

Единственият, който отказа да стане, беше Ейбрахам Уилсън. Дженифър му прошепна с половин уста:

— Изправи се!

— А, само това оставаше! Нека дойдат и насила ме накарат да стана.

Дженифър хвана огромната му лапа.

— Ставай, Ейбрахам! Ще ги победим.

Той я изгледа, сетне бавно се изправи и се извиси над нея.

Съдията Уолдман зае мястото си. Зяпачите отново насядаха. Приставът подаде на Уолдман съдебния регистър.

— Започва процесът срещу Ейбрахам Уилсън, обвинен в убийството на Реймънд Торп.

Дженифър щеше да подбере само чернокожи заседатели, стига подсъдим да не бе Ейбрахам Уилсън. Той не беше един от тях, а беше изпаднал тип и убиец, „позор“ за расата. Те сигурно щяха да го осъдят по-бързо и от белите. Единственото, което Дженифър можеше да направи, бе да се опита най-тесногръдите фанатици да не бъдат включени в състава на заседателите. Но те не разправяха под път и над път, че са тесногръди. Щяха да прикриват предразсъдъците си и да дебнат момента, когато ще си отмъстят.

Късно следобед на втория ден тя вече беше изчерпала правото си на десет отвода. Чувстваше, че задава въпросите си към съдебните заседатели тромаво и непохватно, докато Ди Силва говореше гладко и сладкодумно. Вещо ги предразполагаше, печелеше доверието им, превръщаше ги в свои приятели.

„И аз съм една, да забравя какъв ненадминат актьор е Ди Силва“, чудеше се Дженифър на наивността си.

Ди Силва не се възползва от правото си да прави отвод на съдебните заседатели, изчака първо да го стори Дженифър и тя не проумяваше защо. Когато го разбра, беше твърде късно. Ди Силва я бе надхитрил. В евентуалния окончателен състав имаше един частен детектив, един управител на банка и майката на един лекар, и тримата привърженици на установения ред, а Дженифър вече бе безсилна да възрази срещу тях. Прокурорът я беше ударил в гръб.

Робърт Ди Силва се изправи и заговори:

— Ако тук присъстващите и вие, дами и господа съдебни заседатели, нямате нищо против — той се обърна към тях и им се усмихна мило, — бих искал най-напред да ви благодаря, че отделихте от своето ценно време, за да участвате в този процес. Зная с колко неудобства е свързано това. Имате си работа, семейства, за които да се грижите.

„Говори като един от тях, сякаш е тринайсетият съдебен заседател“, помисли си Дженифър.

— Обещавам ви, че ще ви отнема възможно най-малко време. Всъщност делото е много просто. Ето го Ейбрахам Уилсън, обвинен в убийството на Реймънд Торп, негов съкилийник от затвора „Синг Синг“. Няма никакво съмнение, че го е убил. Направил е самопризнания, а адвокатката му ще твърди, че го е сторил при самозащита.

Прокурорът извърна очи към огромната фигура на Ейбрахам Уилсън, съдебните заседатели също погледнаха машинално натам. Дженифър прочете върху лицата им тяхната реакция. Помъчи се да се съсредоточи върху речта на прокурора Ди Силва.

— Преди няколко години дванайсет граждани като вас решиха Ейбрахам Уилсън да отиде в затвора. Някои правни норми не ми позволяват да обсъждам надълго престъплението, което той е извършил тогава. Но мога да ви кажа със сигурност, че онези съдебни заседатели искрено са вярвали — ще пратят Ейбрахам Уилсън в затвора и там той няма да извърши други престъпления. За жалост са грешали. Дори в затвора Ейбрахам Уилсън успя да нанесе удар, да убие, да засити своята кръвожадност. Сега знаем със сигурност, че има само един начин да възпрем Ейбрахам Уилсън да извърши нови убийства. Като го екзекутираме. Естествено това няма да върне живота на Реймънд Торп, но поне ще спасим други хора, които биха могли да станат жертва на обвиняемия. — Ди Силва обходи един по един съдебните заседатели и се вгледа в очите им. — Вече ви казах, че делото няма да ви отнеме много време. А сега ще ви обясня защо го заявих. Обвиняемият, Ейбрахам Уилсън, който седи пред вас, хладнокръвно е убил човек. Направил е самопризнания. Но дори и да не си беше признал, разполагаме със свидетели, които са го видели да извършва хладнокръвно убийството. Всъщност очевидците са над сто. Нека си изясним термина „хладнокръвно“. Каквито и да са подбудите за едно убийство, то ме отвращава, както, убеден съм, отвращава и вас. Но понякога убийствата се извършват по причини, които поне са разбираеми. Представете си, че някой заплашва с оръжие човек, когото обичате, детето ви, съпруга или съпругата ви. Ако имате подръка пистолет, може и да натиснете спусъка, за да спасите живота на любимото същество. Ние с вас може да не оправдаем подобно действие, но поне ще го разберем. Или да вземем друг пример. Вие спите и изведнъж посред нощ се събуждате, защото някой заплашва живота ви. Имате възможността да го убиете и го правите — мисля, че всички ще сме наясно какво се е случило. И това няма да ни превърне в отчаяни престъпници и зли хора, нали — Гласът на Ди Силва стана по-суров. — Ала хладнокръвното убийство е нещо съвсем различно. Да отнемеш живота на друго човешко същество, без да имаш оправданието, че си се ръководил от някакви чувства или страсти, да го убиеш за пари, за наркотици или просто от любов към убийствата…

Той съзнателно влияеше на съдебните заседатели, но без да прекалява, така че делото да не бъде прекратено или анулирано заради нарушаване на законния ред.

Дженифър наблюдаваше лицата на заседателите. Нямаше никакво съмнение, че Ди Силва ги е спечелил на своя страна. Те бяха съгласни с всяка негова дума. Клатеха глави, кимаха и се въсеха. Само дето не му ръкопляскаха. Той беше диригентът, а заседателите — оркестърът. Никога досега Дженифър не беше виждала подобно нещо. Всеки път, когато окръжният прокурор споменаваше името на Ейбрахам Уилсън, а той не пропускаше да го направи в почти всяко изречение, заседателите обръщаха очи към обвиняемия. Дженифър бе предупредила Уилсън да не ги гледа. Беше се опитала да му втълпи да зяпа където си иска из съдебната зала, но не и към ложата на съдебните заседатели, защото предизвикателството, което излъчваше, беше просто вбесяващо. За неин ужас в този момент той се бе вторачил точно в заседателите донемайкъде предизвикателно.

— Ейбрахам — тихо промълви Дженифър.

Негърът не се помръдна. Окръжният прокурор привършваше встъпителната си реч.

— В Библията е казано: „Око за око, зъб за зъб.“ Но това е отмъщение. Аз не призовавам към отмъщение. Аз настоявам за справедливост. Справедливост за клетника, когото Ейбрахам Уилсън така хладнокръвно, подчертавам, хладнокръвно уби. Благодаря за вниманието.

Ди Силва седна на мястото си.

Дженифър се изправи и се обърна към заседателите — усещаше колко са припрени и враждебно настроени. Беше чувала, че адвокатите можели да четат мислите на заседателите, и го бе сметнала за небивалица. Сега обаче се убеждаваше, че е така. Бе повече от ясно какво ще решат — вече бяха отсъдили, че нейният довереник е виновен, и нервничеха, задето Дженифър им губи времето, бави ги в съда, когато те могат да си свършат по-важни неща, както беше изтъкнал и техният приятел окръжният прокурор. Дженифър и Ейбрахам Уилсън им бяха врагове. Тя пое дълбоко дъх и започна:

— Ваша милост, дами и господа съдебни заседатели, причината да имаме съдилища, причината да бъдем днес тук е, че законът със своята мъдрост постановява: във всяко дело има две страни. Но от нападките на окръжния прокурор срещу моя довереник, от обвиненията, че е виновен, които той отправи още преди вие, съдебните заседатели, да сте се произнесли, излиза, че не е точно така.

Дженифър огледа лицата на заседателите, за да открие върху тях поне малко съчувствие или подкрепа. Не забеляза и следа от тях. Наложи си да продължи.

— Окръжният прокурор Ди Силва многократно повтори:

„Ейбрахам Уилсън е виновен.“ Това е лъжа. Съдията Уолдман ще ви каже, никой не е виновен, докато съдията или съдебните заседатели не го признаят за виновен. Нали точно за това сме се събрали тук. Ейбрахам Уилсън е обвинен в убийството на свой съкилийник от затвора „Синг Синг“. Но той не го е убил нито за пари, нито за наркотици. Убил го е, за да си спаси кожата. Спомняте си умело подбраните примери, които окръжният прокурор ви даде, за да обясни разликата между хладнокръвното и непредумишленото убийство, което човек извършва под влияние на чувствата, за да защити някого, когото обича, или себе си. Ейбрахам Уилсън е извършил убийство при самоотбрана и искам да ви кажа, че при подобни обстоятелства всеки от нас ще стори същото. Съгласна съм с окръжния прокурор в едно: всеки има право да се самоотбранява. Ако Ейбрахам Уилсън не го беше направил, сега щеше да е мъртъв. — В гласа на Дженифър кънтеше искреност. Тя бе толкова убедена в правотата си, че забрави своите притеснения. — Помнете едно: според законите на щата прокурорът трябва да докаже, че убийството не е извършено при самозащита. А преди края на процеса ще приведа неоспорими доказателства, че Реймънд Торп е бил убит, за да не убие моя довереник. Благодаря за вниманието.

Един по един започнаха да излизат свидетелите на обвинението. Робърт Ди Силва бе обмислил всичко. Сред свидетелите, описали покойния Реймънд Торп, имаше един свещеник, надзиратели, негови съкилийници. Всички те под клетва заявиха, че Торп е бил кротък човек с висок морал.

И всеки път, щом приключеше с въпросите си към свидетеля, окръжният прокурор любезно се обръщаше към Дженифър:

— Можете да разпитате свидетеля.

И всеки път Дженифър отговаряше:

— Нямам въпроси към свидетеля.

Знаеше, че няма смисъл да се опитва да изобличава подобни свидетели. След показанията им човек оставаше с впечатлението, че Реймънд Торп просто задължително трябва да бъде обявен за светец. Надзирателите, старателно обработени от Робърт Ди Силва, го описаха като примерен затворник, който е правил само добрини в „Синг Синг“ и винаги е бил готов да помогне на ближния си. Фактът, че е бил съден за банкови обири и изнасилване, само малко помрачаваше безукорния му образ.

Описанието на физиката на Реймънд Торп нанесе още един съкрушителен удар на защитата на Дженифър, и без това доста неубедителна. Покойният бил висок едва метър и седемдесет. Робърт Ди Силва го повтаряше като курдисан, да не би съдебните заседатели да го забравят. Пресъздаде злокобната сцена в двора на затвора, където Ейбрахам Уилсън връхлетял на дребния човечец и му разбил главата в бетонената стена, след което той починал на място. Докато прокурорът описваше този ужас, очите на съдебните заседатели бяха приковани върху огромната фигура на обвиняемия, който стърчеше над всички наоколо.

Ди Силва натърти:

— Вероятно никога няма да узнаем защо Ейбрахам Уилсън е нападнал този безобиден, беззащитен човек…

Сърцето на Дженифър се разтуптя. Прокурорът току-що бе изрекъл нещо, даващо й шанса, който толкова чакаше.

— Никога няма да узнаем защо така яростно го е нападнал, но знаем със сигурност поне едно — не го е сторил, понеже убитият е застрашавал живота му. И таз добра, при самозащита! — Ди Силва се обърна към съдията Уолдман. — Ваша милост, бихте ли накарали обвиняемия да стане?

Съдията Уолдман погледна Дженифър.

— Защитата на обвиняемия има ли възражения?

Тя си представяше какво ще последва, но нейното възражение само щеше да утежни нещата.

— Нямам, ваша милост.

— Обвиняемият да стане — каза съдията.

Ейбрахам Уилсън продължи да седи с предизвикателен израз. Но после бавно се изправи и щръкна над другите със своя близо двуметров ръст.

— В залата има един съдебен пристав, мистър Галин, той е висок метър и седемдесет, точно колкото и убития Реймънд Торп. Мистър Галин, бъдете така любезен, отидете при обвиняемия и застанете до него.

Приставът го стори. Контрастът между двамата просто биеше на очи. Дженифър съзнаваше, че отново са я надхитрили, но бе безсилна да направи каквото и да било. Впечатлението от видяното не можеше да се заличи. Окръжният прокурор гледа известно време двамата мъже и после почти шепнешком се обърна към съдебните заседатели:

— За каква самозащита може да става дума?

 

 

И в най-ужасните й кошмари процесът не се бе развивал толкова зле. Дженифър усещаше, че съдебните заседатели искат да приключат час по-скоро и да издадат обвинителна присъда.

В залата беше и Кен Бейли, през почивката тя размени няколко думи с него.

— Делото не е лесно — рече й той състрадателно. — Клиентът ти е един, не ти трябва Кинг Конг. Само като го гледаш, ти настръхва косата.

— Какво е виновен, че се е родил такъв!

— Нали помниш да си е стоял вкъщи! Как мелете с твоя многоуважаем окръжен прокурор?

Дженифър му се усмихна тъжно.

— Тази сутрин Ди Силва ми прати бележка. Смятал да ме откаже от адвокатството.

След като се изнизаха всички свидетели на обвинението, та стана и каза:

— Нека чуем свидетеля Хауард Патърсън.

Заместник-директорът на затвора „Синг Синг“ се изправи без желание и под погледите на всички отиде на мястото за свидетелите. Робърт Ди Силва го наблюдаваше, докато той полагаше клетвата. Мислите му препускаха бясно, прокурорът прехвърляше наум всички варианти. Знаеше, че е спечелил делото. Беше подготвил дори победната си реч.

Дженифър се обърна към свидетеля.

— Представете се на съдебните заседатели, мистър Патърсън. Окръжният прокурор скочи на крака.

— Защо да пилеем време! Нека приемем, че мистър Патърсън е заместник-директор в затвора „Синг Синг“.

— Благодаря. Смятам за нужно да уведомя съдебните заседатели, че днес мистър Патърсън не е дошъл да свидетелства по свое желание. Отказахте да дадете показания в полза на моя клиент, нали, мистър Патърсън?

— Да.

— Обяснете на съда защо се наложи да ви връчим призовка.

— На драго сърце. Целият ми живот мина сред хора като Ейбрахам Уилсън. Те са родени да забъркват каши.

Както седеше, Робърт Ди Сива се бе навел и се усмихваше самодоволно, вторачен в съдебните заседатели. Прошепна на своя помощник:

— Виж я как сама се пъха в капана. Дженифър продължи:

— Мистър Патърсън, днес не съдят Ейбрахам Уилсън за това, че забърква каши. Днес се решава съдбата му. Нима не искате да помогнете на своя ближен, несправедливо обвинен в убийство?

— Ако наистина е обвинен несправедливо, ще му помогна.

Натърти на думата „несправедливо“ и заседателите го погледнаха многозначително.

— И преди този случай в затвора са ставали убийства, нали?

— Когато стотици буйни мъже бъдат държани под ключ в несвойствена за тях среда, те неминуемо трупат в себе си огромна враждебност и има…

— Отговорете ставали ли са убийства или не.

— Да. Ставали са.

— Различни ли са били подбудите за убийствата, на които сте били свидетел?

— Ами предполагам, че да. Понякога…

— Отговорете с „да“ или „не“.

— Да.

— Самозащитата била ли е причина за някое от тези убийства?

— Ами, понякога… — започна той, но щом вида израза на Дженифър, отсече: — Да.

— И така, като се основавате на богатия си опит, възможно ли е Ейбрахам Уилсън да е убил Реймънд Торп, за да защити живота си?

— Не мисля, че…

— Попитах дали е възможно. Да или не?

— Малко вероятно е — инатеше се Патърсън.

Дженифър се обърна към съдията Уолдман…

— Ваша милост, помолете свидетеля да отговори на въпроса. Съдията Уолдман погледна надолу към Патърсън.

— Моля свидетелят да отговори.

— Да.

Но това, че с цялото си държание той отговаряше с „не“, не убягна на съдебните заседатели.

— С разрешение на уважаемия съд — продължи Дженифър — ще представя като веществено доказателство някои материали, взети по законен път от свидетеля.

Окръжният прокурор отново се изправи.

— Какви материали?

— Веществени доказателства в подкрепа на нашата теза за самозащита.

— Възразявам, ваша милост.

— На какво? — попита Дженифър. — Още не сте виделя материалите.

Съдията Уолдман отсече:

— Съдът ще се изкаже, след като види доказателствата. Става дума за човешки живот. Обвиняемият има право да представи всички доказателства, които могат да бъдат от значение.

— Благодаря ви, ваша милост. — Дженифър се обърна към Патърсън и го попита: — Носите ли ги?

Патърсън кимна и изрече през зъби:

— Да. Но го правя против волята си.

— Вече е ясно на всички, мистър Патърсън. Можем ли да ги видим?

Патърсън погледна към залата, където седеше мъж с униформа на надзирател, и му кимна. Надзирателят стана и се приближи със сандъче в ръце.

Дженифър го пое.

— Защитата на обвиняемия държи тези материали да бъдат отразени в протокола като веществено доказателство №1.

— Какво е това? — попита окръжният прокурор Ди Силва.

— Наричат го „кутията с фокусите“.

От публиката се чу хихикане.

Съдията Уолдман погледна Дженифър и бавно попита:

— Казахте „кутия с фокуси“. А какво има в нея, мис Паркър?

— Оръжия. Оръжия, измайсторени от затворниците в „Синг Синг“ за…

— Възразявам! — ревна окръжният прокурор и скочи на крака. С бързи стъпки се отправи към мястото на съдебните заседатели. — Трябва да сме снизходителни към неопитността на колежката, но ако иска да адвокатства в наказателни дела, няма да е зле да се запознае с основните правила за представяне на веществени доказателства. Няма никаква връзка между тази така наречена „кутия с фокуси“ и делото, което се гледа днес.

— Кутията доказва…

— Не доказва абсолютно нищо — отсече с леден тон прокурорът. Обърна се към съдията Уолдман. — Като обществен обвинител възразявам срещу представянето на това веществено доказателство, то е несъстоятелно и маловажно.

— Възражението се приема.

Дженифър стоеше като попарена — цялата й защита рухваше. Всичко беше против нея — и съдията, и съдебните заседатели, и Ди Силва, и уликите… Клиентът й щеше да бъде изпратен на електрическия стол, освен ако… Дженифър пое дълбоко въздух.

— Ваша милост, вещественото доказателство е жизненоважно за защитата.

Съдията Уолдман я прекъсна.

— Мис Паркър, съдът няма нито времето, нито намерението да ви учи на правораздаване, но окръжният прокурор е напълно прав. Преди да влезете в съдебната зала, трябваше да се запознаете с основните правила за представяне на доказателства. Първото правило гласи, че не може да се представя доказателство, което не е било правилно подготвено. В протоколите не се споменава дали покойният е бил въоръжен. Следователно, въпросът за тези оръжия е неуместен. Предложението ви не се приема.

Дженифър пламна цялата.

— Извинете, но не смятам, че то е неуместно.

— Приключихме с този въпрос. Можете да подадете възражение.

— Не искам да подавам възражение. Вие лишавате клиента ми от права.

— Мис Паркър, ако продължавате, ще го сметна за неуважение на съда.

— Ваша работа — каза тя. — Но не сте прав, че не е извършена необходимата подготовка за представяне на доказателството. Окръжният прокурор добре е подготвил почвата.

— Какво? Аз изобщо… — намеси се Ди Силва.

Дженифър се обърна към стенографката.

— Бихте ли прочели речта на мистър Ди Силва там, където са думите: „Никога няма да узнаем защо Ейбрахам Уилсън така яростно го е нападнал…“?

Окръжният прокурор погледна съдията Уолдман.

— Нима ще позволите?…

Съдията вдигна ръка.

— Не е нужно да обяснявате на съда законите, мис Паркър. Щом процесът приключи, ще ви подведа под отговорност за неуважение на съда. Но тъй като се касае за углавно престъпление, ще ви изслушам. — После се обърна към стенографката: — Прочетете пасажа.

Тя прелисти няколко страници и поде:

— Вероятно ние никога няма да узнаем какво е накарало Ейбрахам Уилсън да нападне този безобиден, беззащитен човек…

— Достатъчно, благодаря ви — прекъсна я Дженифър. Погледна Ди Силва и бавно рече: — Тези думи са ваши, мистър Ди Силва. „Вероятно ние никога няма да узнаем какво е накарало Ейбрахам Уилсън да нападне този безобиден, беззащитен човек…“ — Сетне се извърна към съдията Уолдман. — Ключовата дума е „беззащитен“. Тъй като прокурорът заяви на заседателите, че жертвата е била беззащитна, ние сме в правото си да се опитаме да докажем, че жертвата може и да не е била беззащитна, че може да е носела оръжие.

Възцари се тишина. След доста време съдията Уолдман се обърна към Робърт Ди Силва.

— Доводът на мис Паркър е основателен. Вие наистина й оставихте вратичка.

Робърт Ди Силва гледаше невярващо съдията.

— Но аз само…

— Съдът разрешава доказателството да бъде вписано като „Веществено доказателство номер 1“.

Дженифър въздъхна от облекчение. Взе сандъчето, подържа го и се обърна към заседателите.

— Дами и господа, в заключителната си реч прокурорът ще ви каже, че онова, което ще видите в сандъчето, не е улика. И ще бъде напълно прав. Ще ви заяви, че няма връзка между тези оръжия и починалия. Отново ще бъде прав. Причината да представям това доказателство е съвсем друга. Вече дни наред слушате как безмилостният необуздан обвиняем, висок близо два метра, ни в клин, ни в ръкав е нападнал дребничкия Реймънд Торп с ръст метър и седемдесет. Прокурорът ви представи нещата там, сякаш един садист и маризчия е видял сметката на своя съкилийник без причина. Но нима ще отречете, че всяко действие си има подбуди — алчност, омраза, похотливост, нещо друго. Убедена съм и затова залагам на карта живота на своя клиент: за това убийство си има подбуди. А както изтъкна и окръжният прокурор, единствената подбуда, която оправдава убийството, е самозащитата. Чухте Хауард Патърсън — той потвърди, в затвора са ставали и други убийства, че затворниците майсторят оръжия. А това иде да подскаже: напълно възможно е Реймънд Торп да е бил въоръжен, именно той да е нападнал обвиняемия, а обвиняемият, за да защити живота си, е бил принуден да го убие — при самозащита. Ако прецените, че Ейбрахам Уилсън е убил безмилостно, без каквато и да е причина Реймънд Торп, вие ще потвърдите обвинението в убийство. Но след като видите това доказателство и у вас се породи съмнение, ваш дълг е да го оправдаете. — Сандъчето вече й тежеше. — Когато за първи път надникнах в сандъчето, направо не повярвах на очите си. Може би и на вас ще ви е трудно да повярвате, но не забравяйте, че то бе донесено тук против волята на заместник-директора на затвора „Синг Синг“. Сега, дами и господа, ще видите сбирка от конфискувани оръжия, тайно изработени от затворниците там.

Докато вървеше към съдебните заседатели, Дженифър се препъна и загуби равновесие. Сандъчето падна, капакът се отвори и нещата вътре се пръснаха по пода на заседателната зала. Всички ахнаха. Заседателите станаха, за да виждат по-добре. Гледаха смаяни страховитата колекция от оръжия, разпиляна по земята. Наброяваха, кажи-речи, стотина, бяха с най-различни форми и големина: саморъчно изработени сатъри и касапски ножове, ками и ужасяващи ножици с остри върхове, сачмени пистолети, голяма зловеща брадва. Не липсваха и тънките жици с дървени дръжки, използвани за душене, кожена палка с топче на върха, островърха кирка, мачете.

Зяпачите и репортерите наскачаха и проточиха вратове, за да видят богатия арсенал по пода. Съдията Уолдман ядосано удряше с чукчето, за да въдвори ред.

Погледна Дженифър, но тя не разбра защо. Съдебният пристав се завтече да събира съдържанието на сандъчето. Дженифър го отпрати с ръка.

— Благодаря ви, ще се справя сама.

Пред погледите на съдебни заседатели и зрители тя коленичи и започна да събира оръжията обратно в сандъчето. Не бързаше, хващаше предпазливо всеки предмет, оглеждаше го безизразно и чак тогава го слагаше в сандъчето. Съдебните заседатели отново бяха седнали по местата си, но следяха с поглед всяко нейно движение. Минаха цели пет минути, докато тя събере всичко, през това време окръжният прокурор направо не можеше да си намери място от яд.

Щом върна в сандъчето и последното оръжие от смъртоносния арсенал, Дженифър стана, погледна Патърсън, а после се обърна към Ди Силва:

— Свидетелят е на ваше разположение.

Беше твърде късно той да замаже положението. Прокурорът се отказа да го разпитва.

— В такъв случай нека разпитам Ейбрахам Уилсън — рече Дженифър.