Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (56)

56

Стаята за свиждания в затвора „Шанги“ беше малка, гола, с бели варосани стени, в нея имаше само дълга маса и твърди дървени столове от двете страни. Дженифър седеше и чакаше. Вдигна поглед, когато вратата се отвори и влезе Стефан Бьорк, придружен от униформен надзирател.

Беше прехвърлил трийсетте, бе висок и намусен, с изпъкнали очи. „Има проблеми с щитовидната жлеза“, инстинктивно си помисли Дженифър. На бузите и челото му личаха пресни синини. Той седна срещу Дженифър.

— Аз съм Дженифър Паркър, вашата адвокатка. Ще се опитам да ви измъкна оттук.

Мъжът я погледна и рече:

— Побързайте!

Можеше да се приеме и като заплаха, и като молба Дженифър си спомни думите на Майкъл: „Измъкни го под гаранция, преди да е пропял.“

— Добре ли се държат с вас?

Той погледна крадешком надзирателя, застанал до вратата.

— Да. Всичко е наред.

— Подадох иск да ви пуснат под гаранция.

— Какви са шансовете? — Бьорк не можа да прикрие надеждата в гласа си.

— Според мен доста големи. Ще излезете най-много до три дни.

— Трябва да се махна от това място.

— До скоро виждане — каза Дженифър и стана.

— Благодаря — отвърна Стефан и протегна ръка.

— Не! — рязко изкомандва надзирателят.

И двамата се обърнаха.

— Не се докосвайте.

Стефан Бьорк изгледа Дженифър, после каза с дрезгав глас:

— Побързайте.

 

 

Щом се върна в хотела, Дженифър намери бележка, че се е обаждал инспектор Ту. Още докато я четеше, телефонът иззвъня. Беше пак той.

— Докато чакате, мис Паркър, защо не поразгледате града ни? Първата реакция на Дженифър беше да откаже, но после си помисли, че няма какво друго да прави, докато не качи Бьорк на самолета. Дотогава беше важно да не загуби благоразположението на инспектор Ту.

— Благодаря за поканата. С най-голямо удоволствие — отговори тя.

 

 

Спряха да обядват в Кампачи, след това се отправиха към провинцията, като караха по Букит Тима Роуд на север, към Малайзия. По пътя минаха през, няколко живописни селца със сергии за какви ли не храни. Хората изглеждаха добре облечени и преуспяващи. Дженифър и инспектор Ту спряха на гробището „Кранджи“ и военния мемориал, изкачиха стъпалата и минаха през отворената синя порта. Пред тях се издигаше голям мраморен кръст, а зад него — огромна колона. Гробището беше същинско море от бели кръстове.

— Войната ни засегна силно — поясни инспекторът. — Всеки загуби много приятели и роднини.

Дженифър не каза нищо. Пред очите й изникна малък гроб в Сандс Пойнт. Но не събра сили да си представи детето под могилката.

 

 

В следствената служба на полицията на улица Хъдсън в Манхатън имаше заседание на учрежденията по борба за опазване на реда. В претъпканото помещение всички ликуваха. Мнозина се бяха заели с разследването скептично, и преди изпълняваха подобни задачи. Години наред бяха събирали изумителни доказателства срещу членове на престъпни банди, убийци и изнудвачи, процесите високоплатени хитри адвокати успяваха да извоюват оправдателни присъди за подзащитниците си. Този път щеше да бъде различно. Те имаха свидетелските показания на Томас Колфакс, consigliere, и никой нямаше да го спре. Над трийсет и пет години той е бил мозъкът на престъпните банди. Щеше да се яви пред съда, да назове имена, дати, факти и цифри. И сега те имаха зелена светлина да действат.

Адам бе допринесъл най-много измежду присъстващите, за да се сбъдне този момент. Тъкмо благодарение на това щеше да влезе в Белия дом. Но сега, когато този миг беше станал реалност, всичко се превърна в пепел. Пред Адам беше списъкът на хората, обвинени от съдебните заседатели. Четвъртото име беше Дженифър Паркър и срещу него бяха посочени убийство и съучастничество в десетина противодържавни престъпления.

Адам Уорнър огледа хората наоколо и се насили да изрече:

— Вие всички… трябва да бъдете поздравени за успеха.

Опита се да каже още нещо, но бе безсилен да говори. Мразеше се от дън душа, изпитваше почти физическа болка.

 

 

„Испанците са прави, като казват, че отмъщението е ястие, което се яде студено“, си рече Майкъл Морети. Дженифър Паркър бе жива само защото бе далеч оттук. Ала скоро щеше да се върне. Междувременно Майкъл предвкусваше какво ще й се случи. Тя го беше измамила за всички неща, с които една жена можеше да измами мъж. Затова той щеше да се погрижи да бъде „обслужена“ по специален начин.

 

 

От Сингапур Дженифър отново се опита да се свърже по телефона с Майкъл.

— Съжалявам — каза телефонистката, — всички линии за Съединените щати са заети.

— Ще опитате ли отново?

— Разбира се, мис Паркър.

Телефонистката вдигна поглед към мъжа, който охраняваше телефонната централа, и той й се усмихна съзаклятнически.

 

 

В кабинета си в центъра на града Робърт Ди Силва гледаше една заповед за арестуване, която току-що му бяха донесли. На нея пишеше името на Дженифър Паркър.

„Най-после я пипнах“, помисли си той и изпита диво задоволство.

 

 

— Инспектор Ту е във фоайето и иска да ви види — съобщи телефонистката.

Дженифър се изненада, не го очакваше. Сигурно й носеше новини за Стефан Бьорк. Слезе с асансьора.

— Извинявайте, че не се обадих предварително — поде инспектор Ту. — Реших, че ще бъде по-добре да поговорим насаме.

— Имате някакви новини ли?

— Ще поговорим в колата. Искам да ви покажа нещо.

 

 

Подкараха по Йо Чу Канг Роуд.

— Да няма проблеми? — попита Дженифър.

— А, не. Ще бъде пуснат под гаранция вдругиден.

„Тогава къде ме води?“

Минаха покрай няколко сгради на Джалан Гоатопи Роуд и шофьорът спря.

Инспектор Ту се обърна към Дженифър.

— Сигурен съм, че това, което ще ви покажа, ще ви заинтересува.

— Какво е то?

— Елате. Ще видите.

Вътре сградата беше стара и порутена, но най-силно впечатление правеше миризмата, животинска, гнусна, отблъскваща. Дженифър никога не бе усещала подобна миризма.

При тях бързо дойде младо момиче и каза: — Искате ли придружител?

— Няма да се наложи — каза инспекторът и я отпрати.

Хвана Дженифър под ръка, излязоха в двора. В него имаше десетина басейна и от тях долитаха странни звуци, сякаш нещо се плъзгаше. Дженифър и инспекторът стигнаха при първия ограден басейн. На него имаше табела: „Не пипай! Опасност за живота.“ Дженифър надзърна вътре. Басейнът гъмжеше от алигатори и крокодили, които непрекъснато се движеха и се плъзгаха един върху друг.

— Какво е това? — потрепери тя.

— Ферма за крокодили — обясни инспекторът и погледна надолу към влечугите. — На три до шест години крокодилите биват одирани и се превръщат в портфейли, колани и обувки. Виждате, че повечето са отворили уста. Така си почиват. Когато устата им са затворени, човек трябва да внимава.

Те се приближиха до басейна, в който имаше два огромни алигатора.

— Тези са на петнайсет години. Използват ги само за разплод.

— Толкова са грозни — с погнуса рече Дженифър. — Чудя се как се понасят.

— Не се понасят — каза инспекторът. — Не се съвокупляват често.

— Те са праисторически.

— Точно така. Живеят от милиони години и са съхранили същите първобитни механизми, които са притежавали в началото.

 

 

— Дали да не тръгваме вече? — попита тя.

— След минутка — каза инспекторът и погледна момичето, посрещнало ги вътре в сградата. То отиваше с табла към първия басейн. — Днес е ден за хранене — обясни инспекторът. — Гледайте.

Двамата с Дженифър се приближиха до първия басейн.

— Веднъж на три дни ги хранят с риба и свински бял дроб.

Момичето започна да хвърля храна в оградената вода и вътре всичко кипна и се замята. Алигаторите и крокодилите се спуснаха към суровото кърваво месо и го разкъсаха с остри зъби. Дженифър видя как две от животните се нахвърлиха на едно и също парче и тутакси се нападнаха, захапаха се, рязко се заудряха; басейнът се пълни с кръв. Очната ябълка на единия висеше разкъсана, но зъбите му бяха впити в челюстите на противника. Когато кръвта рукна по-силно и оцвети целия басейн, другите крокодили се присъединиха, нападнаха своите ранени другари, разкъсваха главите им, докато не се показа живо месо. Започнаха да ги поглъщат живи.

Дженифър чувстваше, че ще припадне.

— Моля ви, да се махаме оттук. Инспектор Ту положи ръка на рамото й.

— Само една минутка.

Погледа още малко, после отведе Дженифър.

През нощта тя сънува как крокодилите се хапят и се разкъсват на парчета. Два изведнъж се превърнаха в Адам и Майкъл и посред кошмара Дженифър се събуди, цялата разтреперана. Не можа да заспи отново.

 

 

Акцията започна едновременно в няколко щата и в десетина чужди страни.

В щата Охайо беше арестуван сенатор тъкмо когато той държеше пред женска организация реч за честността на държавния служител.

В Ню Орлиънс беше закрито незаконно бюро за залагания на конни надбягвания.

В Амстердам бяха заловени контрабандисти на диаманти.

Директорът на банка в град Гари, щата Индиана, беше арестуван по обвинение, че пере пари на клана.

В Канзас Сити бе обискиран голям магазин за преоценени стоки, пълен с крадени вещи.

В град Финикс, щата Аризона, бяха задържани шестима детективи от нравствената полиция.

В Неапол бе завзета фабрика за кокаин.

В Детройт бяха арестувани членове на банда, които крадял и в цялата страна.

 

 

След като не успя да се свърже с Дженифър по телефона, Адам отиде в кантората й. Синтия веднага го позна.

— Съжалявам, сенатор Уорнър, мис Паркър е извън страната.

— Къде е?

— В „Шангри-Ла“, някакъв хотел в Сингапур.

Адам се поуспокои. Можеше да й се обади и да й каже да не се връща.

 

 

Камериерката влезе тъкмо когато Дженифър излизаше от банята.

— Извинете, но кога ще напуснете днес хотела?

— Няма да напускам хотела днес. Заминавам утре.

На лицето на камериерката се изписа недоумение.

— Казаха ми да подготвя апартамента за гости, които пристигат късно довечера.

— Кой ви каза?

— Управителят на хотела.

 

 

В телефонната централа на първия етаж се обадиха от чужбина. Телефонистката и човекът до нея бяха други.

— От Ню Йорк търсят мис Дженифър Паркър — повтори на глас телефонистката.

Погледна мъжа до нея. Той поклати глава.

— Съжалявам. Мис Паркър е напуснала хотела.

 

 

Акцията продължаваше. Бяха арестувани хора в Хондурас, Сан Салвадор, Турция и Мексико. В мрежата попаднаха дилъри, убийци, участници в банкови обири и подпалвачи. Получиха се рапорти от Форт Лодърдейл, Атлантик Сити и Палм Спрингс.

В Ню Йорк Робърт Ди Силва следеше отблизо развоя на операцията. Беше на седмото небе от щастие, когато си мислеше за примката, затягаща се около Дженифър Паркър и Майкъл Морети.

 

 

Майкъл Морети се изплъзна на полицейската блокада по чиста случайност. Беше годишнината от смъртта на тъст му и двамата с Роза бяха отишли на гробищата.

Пет минути, след като бяха тръгнали, цяла кола с агенти на ФБР отиде в дома му, а друга пристигна в офиса. Щом се убедиха, че го няма, останаха търпеливо да го чакат.

 

 

Дженифър се сети, че е пропуснала да направи резервация за Стефан Бьорк за самолета за Щатите. Обади се на Сингапурските авиолинии.

— На телефона е Дженифър Паркър. Имам запазено място за полет 112 за Лондон утре следобед. Искам да направя още една резервация.

— Да, разбира се. Почакайте, ако обичате.

След няколко минути отново й се обадиха.

— Паркър ли казахте?

— Да.

— Вашата резервация е анулирана, мис Паркър.

Дженифър беше смаяна.

— Анулирана ли? От кого?

— Не зная. Вашето име е зачеркнато от списъка на пътниците.

— Станала е някаква грешка. Впишете ме отново.

— Съжалявам, мис Паркър. Няма места за полет 112.

 

 

Реши, че инспектор Ту ще оправи всичко. Бе приела да вечеря с него. Щеше да разбере какво става.

 

 

Той дойде да я вземе рано.

Дженифър му разказа за бъркотията в хотела и с резервацията за самолета.

— Ние все объркваме нещо — небрежно отговори той. — Ще се заема.

— Ами Стефан Бьорк?

— Всичко е уредено. Ще бъде пуснат утре сутринта.

Каза нещо на китайски на шофьора и колата направи обратен завой.

— Не сте видели Каланг Роуд. Много интересно е. Колата зави наляво по улица Лавандър, после по първата пресечка вдясно и се озова на Каланг Бахру. Виждаха се големите табели на цветарски магазини и фирми за ковчези. След няколко пресечки автомобилът отново зави.

— Къде сме? — попита Дженифър.

Инспектор Ту се обърна към нея и тихо отвърна:

— На Безименната улица.

Колата тръгна много бавно. От двете страни на улицата имаше само погребални бюра: Тан Ки Сен, Клин Но, Ан Юн, Лон, Го Сун. Отпред се виждаше погребение. Всички бяха облечени в бяло, свиреха трима души: кларнетист, саксофонист и барабанист. Тялото беше положено на маса, около него бяха наредени венци, голяма снимка на покойника стърчеше на статив, обърната към присъстващите. Опечалените седяха наоколо и ядяха.

Дженифър се обърна към инспектора.

— Какво е това?

— Къщите на смъртта. Местните жители ги наричат „умрели къщи“, защото се страхуват да изрекат думата „смърт“. — Той погледна Дженифър и добави: — Но смъртта е само част от живота, нали?

Дженифър се вгледа в студените му очи и изведнъж се изплаши.

 

 

Отидоха при Златния феникс и едва когато седнаха, Дженифър намери сили да запита:

— Инспектор Ту, имахте ли някаква причина за да ме водите във фермата за крокодили и при „умрелите“ къщи?

Той я погледна и каза равнодушно:

— Разбира се. Помислих си, че могат да представляват интерес за вас. Особено като зная, че сте дошли да освободите своя клиент, мистър Бьорк. Много наши младежи умират от наркотици, внесени в страната. Можех дави заведа и в болницата, където ги лекуват, но реших, че ще е по-впечатляващо да вилите къде свършват.

— Това няма нищо общо с мен.

— Въпрос на мнение.

Говореше враждебно.

— Вижте, инспектор Ту, сигурна съм, че ви плащат добре да…

— Никой не може да ми плати достатъчно.

Той стана и кимна на някакъв човек. Дженифър се обърна. Към масата се приближаваха двама мъже в сиви костюми.

— Мис Дженифър Паркър?

— Да.

Нямаше нужда да показват документи, че са от ФБР. Тя разбра всичко, преди да са проговорили.

— ФБР. Имаме заповед да ви екстрадираме и арестуваме. Ще ви отведем в Ню Йорк със самолета в полунощ.