Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rage Of Angels, 1981 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Любов Мъдрова, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 123гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- pechkov(2010 г.)
Издание:
Сидни Шелдън. Гневът на ангелите
Първо издание
Превод: Любов Мъдрова
Редактор: Емилия Масларова
Корица: Христо Алексиев
Формат 32/75×90
Обем: 27 печатни коли
Подвързия: №1
Печат: ДФ „Полипринт“, Враца
Набор: ЕТ „Едно Плюс — Перо“
ИК ЕТ „Едно Плюс — Перо“ — София, 1993 г.
ISBN: 954-448-010-2
История
- —Добавяне
48
Стаята беше пълна с призраци. Адам Уорнър подготвяше в кабинета си изявление за телевизията, но не можеше да се съсредоточи. Все си мислеше за Дженифър. Откакто се беше върнал от Акапулко, само тя му бе в главата. Срещата с нея беше потвърдила това, което той знаеше от самото начало. Бе сбъркал в решението си. Не биваше да се отказва от нея. Часовете, които прекараха заедно, само му напомняха какво е притежавал и е захвърлил и той не можеше да понесе тази мисъл.
Беше в безизходица. Водеше битка, която просто не можеше да се спечели, както би се изразил Блеър Роуман.
На вратата се почука и Чък Морисън, главният му помощник, влезе с касетка в ръка.
— Може ли да поговорим за минутка, Адам?
— Толкова ли е спешно, Чък? Тъкмо…
— Не търпи отлагане — рече възбудено Морисън.
— За какво става дума?
Мъжът се приближи до бюрото.
— Току-що ми се обадиха по телефона. Стига да не е някаква лудост, сме ударили право в десетката. Слушай.
Той сложи касетката в касетофона на бюрото и натисна копчето:
— Та как се казвахте?
— Не е важно. Ще говоря само със сенатор Адам Уорнър.
— Сенаторът е зает. Защо не му оставите бележка, а аз ще имам грижата да…
— Не! Чуйте! Много е важно. Кажете на сенатора, че мога да му предам Майкъл Морети. С това телефонно обаждане рискувам живота си. От вас се иска само да предадете съобщението.
— Ясно. Вие къде сте?
— В мотел „Капитол“ на Трийсет и втора улица. Стая номер 14. Кажете му да не идва, преди да се е стъмнило, и да се увери, че не го следят. Зная, че записвате разговора. Ако пуснете лентата на друг освен сенатора, ще съм мъртъв.
Чу се как онзи затваря и записът свърши.
— Какво ще кажеш? — попита Чък Морисън.
— Градът е пълен с откачени — рече Адам и се намръщи. — Ала това приятелче знае каква примамка да използва. Майкъл Морети!
Същата вечер в десет часа Адам Уорнър, придружен от четирима цивилни тайни агенти, внимателно почука на вратата на стая номер 14 в мотел „Капитал“. Вратата се открехна само няколко сантиметра.
Щом видя лицето на мъжа вътре, Адам се обърна към хората си и заповяда:
— Стойте отвън. Никой да не се приближава. Вратата се отвори по-широко и Адам влезе в стаята.
— Добър вечер, сенатор Уорнър.
— Добър вечер, мистър Колфакс.
Двамата мъже се разглеждаха.
Томас Колфакс бе остарял от последния път, когато Адам го беше видял, но имаше и друга, почти недоловима разлика. И сенаторът осъзна каква, Колфакс се страхуваше. Бе наперен, почти безочлив, а сега беше загубил своята самоувереност.
— Благодаря, че дойдохте, сенаторе — рече Колфакс напрегнато и нервно.
— Искали сте да поговорим за Майкъл Морети.
— Мога да ви го поднеса на тепсия.
— Вие сте негов юрисконсулт. Защо ще го правите?
— Имам си причини.
— Да кажем, че приема. Какво ще искате в замяна?
— Преди всичко от главата ми да не падне и косъм. Ще ми трябват паспорт и други документи, изобщо нова самоличност.
Значи Майкъл Морети беше изхвърлил Томас Колфакс Това бе единственото обяснение. Адам не можеше да повярва на късмета си. По-голям удар от това, здраве му кажи.
— Ако се погрижа да сте в безопасност — започна Адам, — макар че засега не мога да ви обещая нищо — разбирате, че ще трябва да се явите в съда и да направите пълни признания; Искам да получа от вас всички сведения, с които разполагате.
— Ще ги имате.
— Морети знае ли къде сте?
— Мисли си, че съм мъртъв — усмихна се нервно Колфакс. — И ако ме намери, наистина с мен е свършено.
— Няма да ви намери. Няма да успее, ако се споразумеем.
— Поставям живота си във ваши ръце, сенаторе.
— Ако трябва да съм честен — каза Адам, — и пет пари не давам за вас. Нужен ми е Морети. Сега да се разберем по основните пунктове. Ако се споразумеем, ще се погрижа да сте в безопасност. В случай че съм доволен от свидетелските ви показания, ще ви предоставим достатъчно пари, за да живеете под друго име, където предпочитате. В замяна трябва да приемете, че ще дадете пълни свидетелски показания относно дейността на Морети. Трябва да се явите пред съдебните заседатели, а когато изправим Морети пред съда, да свидетелствате от името на обвинението. Съгласен ли сте?
Томас Колфакс отмести поглед. Накрая отвърна:
— Сигурно Тони Гранели се е обърнал в гроба. Какво става с хората? Къде отиде честта?
Адам нямаше отговор на неговите въпроси. Мъжът пред него бе нарушавал закона милион пъти, беше отървавал платени убийци, беше съдействал на най-покварената престъпна организация в света. И тъкмо той сега го питаше какво е станало с честта.
Томас Колфакс се обърна към Адам.
— Приемам. Искам да го видя черно на бяло, с подписа на окръжния прокурор.
— Няма проблем — рече Адам и огледа мизерната мотелска стая. — Да се махаме оттук.
— Няма да отида в хотел. Морети има уши навсякъде.
— Но не и там, където ще ви отведа.
Десет минути след полунощ военен камион и два джипа, карани от въоръжени войници от флотата, спряха пред стая номер 14. Четирима военни полицаи влязоха вътре и подир няколко минути се появиха с Томас Колфакс, когото качиха отзад на камиона. Ескортът напусна територията на мотела: единият джип водеше колоната, а другият караше зад камиона, и се отправи с лудешка скорост към Кантикоу, щата Вирджиния, на трийсет и пет мили южно от Вашингтон. След четирийсет минути бяха в базата на американската флота в Кантикоу.
На портала ги чакаха комендантът на базата, генерал-майор Рой Уолас, и неколцина въоръжени моряци. Колоната спря и генерал Уолас нареди на началника на наряда:
— Незабавно отведете затворника в карцера. Забранено е да се говори с него.
Загледа ги как влизат в двора. Би дал едномесечната си заплата да разбере кого карат в камиона. Командваше въздушна база на военноморските сили, разположена на 310 акра, и филиал на Академията на ФБР, главно тук се обучаваха офицерите от американските военноморски сили. Никога дотогава не бяха пращали в базата цивилен затворник. Това противоречеше на всички правила.
Преди два часа му се бе обадил лично главнокомандващият военноморските сили.
— Ще ти докарат в базата един човек. Освободи карцера и го дръж там до второ нареждане.
Генерал Уолас реши, че не е чул добре.
— Да опразня карцера ли, сър?
— Точно така. Затворете вътре този човек. Никой да не се доближава до него. Подсилете охраната на карцера. Ясно ли е?
— Тъй вярно, генерале.
— И още едно нещо, Рой. И косъм да падне от главата на този човек, докато е при вас, тежко ви!
Главнокомандващият затвори телефона.
Генерал Уолас проследи с поглед камиона, който с грохот се отправи към карцера, върна се в кабинета си и повика адютанта си капитан Алвин Джайлс.
— Викам ви заради човека, който ще затворим в карцера… — започна генерал Уолас.
— Да, генерале?
— Най-важна е неговата сигурност. Лично да подберете хората, които ще го охраняват. Никой друг да не се доближава до него. Никакви свиждания, никакви писма, никакви колети. Разбрано?
— Тъй вярно, сър.
— Лично ще присъствате в кухнята, докато приготвят храната му.
— Да, генерале.
— Ако някой прояви неоправдан интерес към арестанта, веднага да ми се докладва. Има ли въпроси?
— Не, сър.
— Много добре, Ал. Действай. И косъм да падне от главата му, тежко ви!