Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (46)

46

— Оня мухльо ме гледаше на кръв — оплака се Салваторе Фиоре — и накрая трябваше да му видя сметката.

Ник Вито се засмя: всеки, имал неблагоразумието да се будалка с Дребосъка, излизаше от играта. Беше му приятно да седят със Салваторе Фиоре и Джоузеф Колела в кухнята на къщата и да си приказват за едно време, докато чакат сбирката в хола да свърши. Джуджето и великанът бяха най-добрите му приятели. Заедно бяха минавали и през огъня. Ник Вито погледна двамата мъже и с помисли: „Като братя са ми.“

— Как е братовчед ти Пийт? — попита Ник великана Колела.

— Има рак и го бяха отписали, но ще се оправи.

— Страхотен е.

— Да. Мъж на място, само дето не му върви. Прикриваше обира в банката, но не го биваше за тая работа; ченгетата го проследиха и го опандизиха. Лежа в единична килия. Копоите се опитаха да го направят доносник, но само си изгубиха времето.

— Ами да. Пийт не е случаен човек.

— Винаги си е падал по големите пари, големите мацки и големите коли.

От хола долетяха ядосани крясъци. Тримата се заслушаха.

— Май Колфакс се е побъркал.

 

 

Томас Колфакс и Майкъл Морети бяха сами в стаята и обсъждаха голям удар в хазарта, който кланът планираше за Бахамските острови. Майкъл беше възложил на Дженифър да уреди всичко.

— И таз добра, да го възлагаш на нея! — възпротиви се Колфакс. — Аз познавам всички там. Тя не познава никого. Нека се заема аз с нещата.

Съзнаваше, че говори прекалено високо, но не можеше да се овладее.

— Твърде късно е — отвърна Майкъл.

— Нямам доверие на това момиче. Както не й вярваше и Тони.

— Тони вече не е сред нас — изрече заканително тихо Майкъл.

Томас Колфакс си даде сметка, че трябва да се укроти.

— Да де. Само казах, че бъркаме с това момиче. Признавам — умна е, но от мен да го знаеш, може да ни прати всичките в затвора.

Ала Майкъл се тревожеше не за нея, а за Томас Колфакс. Комисията по престъпността на Уорнър беше напреднала доста с разследването. Доберяха ли се до Колфакс, колко ли щеше да издържи той, преди да пропее? Знаеше за клана повече, отколкото някога щеше да научи Дженифър. Именно Колфакс можеше да ги унищожи и Майкъл му нямаше доверие.

— Изпрати я някъде за малко — каза Томас Колфакс. — Докато разследването приключи. Жена е. Ако я попритиснат, ще проговори.

Майкъл го изгледа и взе решение.

— Добре, Том. Сигурно си прав. Дженифър може и да не е опасна, но щом не е с нас сто процента, защо да поемаме излишни рискове?

— Точно това ти казах и аз, Майк — с облекчение изрече Томас Колфакс и се надигна от стола. — Постъпваш разумно.

— Зная — отвърна Майкъл, обърна се към кухнята и извика: — Ник!

След миг той вече бе при тях.

— Откарай нашия consiglieri в Ню Йорк.

— Дадено, шефе.

— По пътя спри и предай един пакет от мое име. — Майкъл се обърна към Колфакс. — Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, Майк. — Колфакс се беше зачервил от победата си. Майкъл Морети каза на Ник Вито:

— Ела! Пакетът е горе.

Ник последва Майкъл в спалнята му. Щом влязоха вътре, Майкъл затвори вратата.

— Спри, преди да излезеш от Ню Джърси.

— Разбрано, шефе.

— От теб се иска да изхвърлиш един боклук.

Ник Вито го погледна недоумяващо.

— Нашият consiglieri — поясни Майкъл.

— О! Както кажеш.

— Откарай го на сметището. По това време там няма да има никой.

 

 

След четвърт час лимузината вече се носеше към Ню Йорк. Ник Вито беше на волана, Томас Колфакс седеше до него.

— Доволен съм, че Майк най-после се реши да извади от играта тази кучка — каза Томас Колфакс.

Ник хвърли един поглед към нищо неподозиращия адвокат, седнал до него, и измърмори едно „Ъ-хъ“.

Томас Колфакс погледна златния си часовник „Баум & Мерсие“. Беше три часът през нощта, отдавна му беше минало времето за лягане. Денят бе много напрегнат и той беше изморен. „Остарявам вече за такива битки“, помисли си адвокатът.

— Много ли ще се отклоним?

— А, не — измънка Ник.

Нищо не разбираше. Да убива му влизаше в работата и му допадаше, защото така се чувстваше всесилен като бог. Но тази нощ беше смутен. Не можеше да си обясни защо са му заповядали да очисти Томас Колфакс. Той беше техният consiglieri, човекът, когото всички търсеха, ако изпаднеха в беда. След Кръстника consiglieri — беше най-важният човек в организацията. Беше спасявал Ник от пандиза най-малко десетина пъти.

„По дяволите! — рече си Ник. — Колфакс беше прав. Майк не биваше да вкарва жена в играта. Мъжете мислят с главите си. Жените — със задниците си. О, само да му паднеше тая Дженифър Паркър. Щеше да се люби с нея, докато изпищи, а после…“

— Внимавай! Излизаш от шосето!

— Да бе!

Ник бързо извъртя волана и върна колата на платното.

Сметището вече беше сравнително близо. Ник чувстваше как под мишниците му избива пот. Отново хвърли поглед на Томас Колфакс.

„Фасулско е да му видя сметката. Като да приспя бебе, но, по дяволите, май са сбъркали бебето. Някой е влязъл под кожата на Майк. Грехота е. Все едно да убия баща си.“

Жалко, че не можеше да го обсъди със Салваторе и Джо. Те щяха да му дадат акъл.

Видя сметището отпред, от дясната страна на шосето. Нервите му се опънаха, както винаги преди удар. Той опря лявата си ръка на бедрото и почувства успокоителната издутина на пистолета „Смит и Уесън“ калибър 38 с къса цев в кобура.

— Тъкмо ще подремна — каза Колфакс и се прозя.

— Да-а.

Щеше доста дълго да дреме.

Колата приближаваше сметището. Ник погледна в огледалцето, а после към шосето отпред. Не се виждаха никакви коли.

Внезапно натисна спирачката и измърмори:

— По дяволите, май спуках гума.

Спря колата, отвори вратата и излезе на шосето. Извади пистолета от кобура и го задържа до тялото си. После заобиколи от другата страна и каза:

— Можете ли да ми помогнете?

Томас Колфакс отвори вратата и също слезе.

— Не ме бива много да…

Видя изопнатата ръка на Ник с пистолета в нея и спря. Опита се да преглътне.

— К-какво става, Ник? — Гласът му секна. — Какво съм сторил?

Тъкмо този въпрос измъчваше Ник Вито цялата вечер. Някои си играеше с Майк. Колфакс беше на тяхна страна, беше един от тях. Когато по-малкият брат на Ник се забърка с ченгетата, именно Колфакс се застъпи за него и го спаси. Дори му намери работа. „Аз съм му длъжник, по дяволите“, помисли си Ник.

Свали пистолета.

— Кълна се в Бога, мистър Колфакс, нищо не знам. Но не е справедливо.

Томас Колфакс го изгледа и въздъхна.

— Свърши си работата, Ник.

— Божичко, не мога. Вие сте моят consigliere.

— Майк ще те убие, ако ме пуснеш.

Ник знаеше, че Колфакс е прав. Майкъл Морети не беше от хората, които търпят неподчинение. Спомни си Тони Анджело. Караше колата при обира в магазина за кожи. Майкъл му заповяда да я откара на гробище за автомобили в Ню Джърси, собственост на клана, и да я смачка на пресата. Но Томи Анджело бързал за среща и зарязал колата на уличка в Ист Сайд, където ченгетата я намерили. Още на следващия ден Анджело изчезна, говореше се, че трупът му бил сложен в стар шевролет и бил пресован. Нямаше човек, който да се е изпречил на пътя на Майкъл и да е останал жив. „Все има някакъв начин“, помисли си Ник.

— Не е нужно Майк да научава — поде той. Тромавият му ум сега работеше трескаво, с необичайна яснота. — Вижте какво, просто изчезнете от Щатите. Ще кажа на Майк, че съм ви заровил на боклука, така че да не ви намерят никога. Скрийте се в Южна Америка или някъде другаде. Сигурно сте заделили малко мангизи.

Томас Колфакс се опита да не издаде внезапно проблясвалата надежда.

— Имам много, Ник. Ще ти дам каквото…

— Не го правя за пари — каза Ник и тръсна глава.

— Правя го… — „Как да се изразя?“ — … защото ви уважавам. Само че и вие трябва да ме покровителствате. Можете ли да вземете някой сутрешен самолет за Южна Америка?

— Не е проблем, Ник — отвърна Томас Колфакс. — Само ме откарай вкъщи. Там ми е паспортът.

 

 

След два часа Томас Колфакс седеше в самолета на компанията „Истърн Еърлайнс“. Пътуваше за Вашингтон.