Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (45)

45

Цялата яхта „Палома бланка“ блещукаше гордо на лунната светлина. Дженифър бавно се приближи, като се оглеждаше, за да се увери, че не я наблюдава никой. Адам и беше казал, че ще се освободи от охраната, и очевидно бе успял. След като настани Джошуа и мисис Маки в „Мария Елена“, тя взе такси и слезе на две пресечки от пристанището.

Няколко пъти беше вдигала телефона, за да се обади на Адам и да му каже, че няма да отиде на срещата. Седна да му пише бележка, а после я скъса. От мига, в който се разделиха в кафето, Дженифър беше обхваната от мъчителна нерешителност. Изреди наум всички причини да не се среща с Адам. Нямаше да излезе нищо добро, само щяха да си навредят. Адам рискуваше кариерата си. Той беше на гребена на вълната, бе се прочул като идеалист във времето на цинизма, като надеждата на страната. Беше любимец на журналистите, но същите тези репортери, наложили името му, щяха да го погубят, ако изневереше на представата, която бяха изградили за него.

И така Дженифър реши да не се вижда с него. Вече беше друга, живееше друг живот и принадлежеше на Майкъл…

Адам я чакаше на края на мостика.

— Толкова ме беше страх, че няма да дойдеш — каза той.

Прегърна я и започнаха да се целуват.

— Ами екипажът, Адам? — попита накрая Дженифър.

— Освободих ги. Спомняш ли си още как се плава?

— Да.

Вдигнаха платното и го закрепиха така, че вятърът да духа отдясно. След десет минути „Палома бланка“ вече излизаше от пристанището и се насочваше към открито море. Първия половин час само управляваха яхтата, но непрекъснато осъзнаваха, че са заедно. Бяха все по-напрегнати и разбираха, че това, което ще се случи, е неизбежно.

Когато най-сетне се отдалечиха от пристанището и излязоха в озарения от луната Атлантически океан, Адам се приближи до Дженифър и я прегърна.

Любиха се на палубата под звездите, лекият дъхав бриз ги охлаждаше.

Миналото и бъдещето бяха забравени; съществуваше само настоящето, което ги свързваше с бързолетните си мигове. Защото Дженифър знаеше, че тази нощ в прегръдките на Адам не е начало; тя е краят. Нямаше как да бъдат свързани световете, които ги разделяха. Бяха поели в различна посока и нямаше връщане назад. Тя винаги щеше да притежава частица от него чрез Джошуа и това щеше да й стига, трябваше да й стигне.

Тази нощ трябваше да й стигне до края на живота.

Лежаха един до друг, заслушани в шепота на морето.

— Утре… — подхвана Адам.

— Не говори — прошепна Дженифър. — Само ме обичай, Адам.

Покри устните му с леки целувки, пръстите й нежно се плъзнаха по силното му снажно тяло. Бавно, с кръгови движения придвижи ръце надолу, обхвана пениса му и започна да го милва.

— О, Господи, Дженифър — прошепна Адам и я зацелува надолу по голото тяло.