Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (44)

44

Сред писмата се получи и покана от Американската асоциация на юристите за годишния конгрес в Акапулко. Дженифър се бе нагърбила с няколко дела и при други обстоятелства не би обърнала внимание на поканата, но сега конгресът съвпадаше с ваканцията на Джошуа и тя реши, че момчето ще се радва да отиде в Акапулко.

— Потвърди, че ще участвам. Искам три резервации — каза тя на Синтия.

Смяташе да вземе и мисис Маки. Докато вечеряха, съобщи новината на Джошуа.

— Ходи ли ти се в Акапулко?

— Намира се в Мексико — поясни той. — На западното крайбрежие.

— Точно така.

— Може ли да отидем на нудистки плаж?

— Джошуа!

— Какво пък, там има такива. Да ходиш гол е напълно естествено.

— Ще помисля.

— А ще мога ли да ловя риба на дълбокото?

Дженифър си представи как Джошуа тегли кордата и се усмихна.

— Ще видим. Някои риби са много големи.

— Именно това е вълнуващото — сериозно вметна момчето. — Ако е лесно, няма да е интересно. Не остава нищо от хъса.

Сякаш говореше Адам.

— Дадено.

— Какво друго можем да правим там?

— Можем да яздим, да ходим на излети, да разглеждаме забележителностите…

— Хайде да не ходим по черквите, а? Всичките си приличат. Отново думи на Адам: „Щом си видял една черква, все едно вече си видял всичките!“

 

 

Конгресът започваше в понеделник. Дженифър, Джошуа и мисис Маки взеха самолета за Акапулко в петък сутринта. Джошуа и преди бе пътувал със самолет, но още се вълнуваше. Мисис Маки се бе вкаменила от страх.

— Погледнете нещата от тази страна. Дори и да катастрофираме, ще боли само за миг — утеши я Джошуа.

Мисис Маки съвсем пребледня.

 

 

Самолетът се приземи на летище „Бенито Хуарес“ в четири следобед и след час тримата вече бяха в „Лас Бризас“. Хотелът беше на десетина километра от Акапулко и се състоеше от няколко красиви, боядисани в розово бунгала с вътрешен двор, кацнали на хълма. Бунгалото на Дженифър заедно с още няколко имаха плувен басейн. Имаше проблеми с резервациите — по същото време в Акапулко се провеждаха още няколко конгреса и курортът беше пренаселен, но Дженифър се обади на един свой клиент и след час й съобщиха, че я очакват в „Лас Бризас“.

 

 

След като разопаковаха багажа, Джошуа попита:

— Сега може ли да отидем в града и да ги чуем как говорят? Никога не съм бил в страна, където не се говори английски. — Позамисли се и добави: — Ако не се смята Англия.

Отидоха в града и се разходиха из Зокало, оживения център, но за свое голямо разочарование Джошуа чу единствено английски. Акапулко гъмжеше от американски летовници.

Разходиха се из пъстроцветния пазар на пристанището в старата част на града, където имаше стотици сергии с какви ли не стоки.

Късно следобед наеха calandria, теглена от кон каручка, и отидоха до Пие де ла Куеста, плажа на залеза, после се върнаха в града.

 

 

Вечеряха в „Льо клуб“, кухнята беше превъзходна.

— Обожавам мексиканската храна — заяви Джошуа.

— Радвам се — отвърна Дженифър. — Само дето тази е френска.

— Добре де, но има мексикански аромат.

В събота не подвиха крак. Сутринта отидоха на пазар в Кебрада, където се намираха най-хубавите магазини, и спряха да обядват в „Койука 22“, където кухнята беше мексиканска.

— Сигурно ще ми кажеш, че и тези гозби са френски — поде Джошуа.

— Не, това наистина е мексиканска кухня, гринго.

— А какво е гринго?

— Ти, амиго.

Разходиха се покрай сградата с фронтона близо до Плаза Калета и Джошуа видя афишите за някакъв мач.

Загледа се в тях като омагьосан и Дженифър го попита:

— Искаш ли да идеш на мача?

— Стига да не е много скъпо — отвърна момчето. — Ако ни свършат парите, как ще се върнем у дома?

— Можем да си го позволим.

Влязоха и се захласнаха по оспорваната среща. Дженифър заложи от името на Джошуа и неговият отбор победи.

Когато му предложи да се връщат в хотела, момчето я помоли:

— А не може ли първо да погледаме гмуркачите?

Сутринта за тях беше споменал управителят на хотела.

— А не искаш ли да си починеш, Джошуа?

— О, ако ти си изморена, разбира се. Все забравям на каква възраст си.

С тези думи той я спечели.

— Не обръщай внимание на възрастта ми — каза Дженифър и се обърна към мисис Маки: — Съгласна ли сте да отидем?

— Разбира се — простена мисис Маки.

 

 

Гмуркането беше на скалите на Кебрада. Дженифър, Джошуа и мисис Маки наблюдаваха от широка площадка за публиката как гмуркачите със запалени факли в ръце плонжират от петдесетина метра в тясно заливче, оградено от скали, като гледаха да се гмурнат точно когато се разбиват вълните. При най-малката грешка щяха да загинат веднага.

Когато представлението завърши, някакво момченце обиколи зрителите да събере пари за гмуркачите.

— Uno peso, por favor^[1].

Дженифър му даде пет песо. През нощта сънува гмуркачите.

 

 

„Лас Бризас“ имаше плаж, наречен Ла Конча, и рано в неделя сутринта Дженифър, Джошуа и мисис Маки поеха към него с един от джиповете с розов гюрук, които предоставяше хотелът.

Времето беше чудесно. Ослепително синият залив бе осеян с моторници и платноходки.

Джошуа застана на терасата, вперил поглед в носещите се по вълните водни скиори.

— Знаеш ли, че водните ски са измислени в Акапулко, мамо?

— Не. Откъде го чу?

— Или съм го чел в някоя книга, или съм си го измислил.

— По-скоро си го измислил.

— Това означава ли, че не мога да карам водни ски?

— Моторниците са много бързи. Не те ли е страх?

Джошуа погледна скиорите, които се плъзгаха по водата.

— Онзи мъж каза: „Ще те изпратя у дома при Исус.“ И после заби гвоздея в ръката ми.

За първи път споменаваше ужасното си преживяване. Дженифър коленичи и го прегърна.

— Защо се сети за това, Джошуа?

— Не зная — каза той и повдигна рамене. — Сигурно заради тези хора, които сякаш ходят по водата. Нали и Исус е ходил по водата! — Той забеляза покрусения поглед на майка си. — Извинявай, мамо. Честно, не мисля много за случката.

Тя го притисна още по-силно към себе си.

— Няма нищо, миличък. Разбира се, можеш да покараш водни ски. Но нека първо обядваме.

 

 

Ресторантът на плажа Ла Конча беше с маси от ковано желязо с розови ленени покривки и чадъри на бели и розови райета. Имаше шведска маса с невероятно изобилие от ястия: пресни омари, раци и сьомга, голям избор от студени и топли гозби с месо, сурови и варени зеленчуци, сирена, плодове и десерти. Двете жени наблюдаваха как Джошуа пълни и празни чинията си три пъти преди да каже, че се е нахранил.

— Чудесен ресторант — заяви той. — Не ме интересува каква е кухнята, но ми харесва. Ще ида да проверя за водните ски — каза той и стана.

Мисис Маки едва бе докоснала храната си.

— Добре ли сте? — попита Дженифър. — Не сте хапнали нищо, откакто пристигнахме.

Мисис Маки се наведе и прошепна мрачно:

— Не искам да ме сполети отмъщението на Монтесума.

— И таз добра, да си мислите такива неща на място като това!

— Не ми понася чуждата кухня — изсумтя мисис Маки. Джошуа дотича пак на масата и извика:

— Наех лодка. Мога ли да тръгвам, мамо?

— Почакай малко.

— Защо?

— Джошуа, ще се удавиш, както си преял.

— Подложи ме на изпитание — помоля той.

Мисис Маки остана на брега да наблюдава, а Дженифър и Джошуа се качиха на моторницата и Джошуа получи първия си урок по водни ски. Първите пет минути непрекъснато падаше, но след това се държеше над водата, като че се е родил на водни ски.

 

 

До вечерта вече можеше да прави номера на ските, а накрая дори кара без ски, по пети.

Остатъка от следобеда прекараха, като се излежаваха на пясъка и плуваха.

На връщане към хотела Джошуа се сгуши в майка си и прошепна:

— Знаеш ли, мамо, това беше най-хубавият ден в живота ми.

Съвсем инстинктивно в съзнанието й проблеснаха думите на Майкъл: „Искам да знаеш, че това беше най-прекрасната нощ в живота ми.“

 

 

Рано в понеделник тя се облече, за да отиде на конгреса. Сложи си широка зелена пола и блуза със смъкнати рамене и с огромни бродирани червени рози, която подчертаваше тена й. Огледа се и остана доволна. Синът й може и да я смяташе за поостаряла, но Дженифър съзнаваше, че изглежда като негова по-голяма сестра. Засмя се и си каза, че добре се е сетила за тази ваканция.

— Отивам по работа — каза на мисис Маки. — Не изпускайте от око Джошуа. Не му позволявайте да стои прекалено дълго на слънце.

 

 

Огромният конгресен център се състоеше от пет сгради, съединени със закрити панорамни тераси и обградени от трийсет и пет акра буйна зеленина. По грижливо поддържаните морави се виждаха статуи от предколумбово време.

Конгресът на Асоциацията на юристите се провеждаше в централната зала „Теотиуакан“ за седем хиляди и петстотин души.

Дженифър се регистрира и влезе в огромната зала. Вътре нямаше къде игла да падне. В навалицата забеляза доста свои приятели и познати. Почти всички бяха сменили строгите официални костюми и рокли с пъстроцветни спортни ризи и панталони. Сякаш всички бяха в отпуск. „Чудесно е, че конгресът се провежда в Акапулко, а не в Чикаго или Детройт“ — помисли си тя. Можеха да свалят колосаните яки и тъмните вратовръзки и да се отпуснат под тропическото слънце.

На вратата й бяха дали програмата, но вглъбена в разговор с няколко приятели, Дженифър не й обърна внимание.

По високоговорителите прозвуча силен глас:

— Моля за внимание! Заемете местата си! Внимание! Откриваме конгреса! Ако обичате, седнете по местата си.

Без желание малките групички започнаха да се разпръсват и хората тръгнаха да си търсят местата. Дженифър вдигна поглед и видя, че на трибуната са се качили петима-шестима мъже.

В средата стоеше Адам Уорнър.

Тя гледаше като попарена как той отива при стола до микрофона и сяда. Почувства как сърцето й се разтуптява. За последен път го беше виждала, когато бяха обядвали в италианския ресторант и той й каза, че Мери-Бет е бременна.

Идеше й да избяга. Нямаше представа, че Адам също ще присъства, бе безсилна да стои лице в лице с него. Стъписа се, че Адам и синът му са в един и същи град. Тя си даде сметка, че трябва да изчезва час по-скоро.

Обърна се, готова да напусне, и тъкмо тогава председателят извести по микрофона:

— Дами и господа, щом останалите заемат местата си, ще открием конгреса.

Хората около нея започнаха да сядат и Дженифър осъзна, че права бие на очи. Отпусна се на един стол, решила да се измъкне при първия удобен случай.

Председателят поде:

— Днес имаме голямата чест пред нас да говори един кандидат за президент на Съединените щати. Той е член на Нюйоркската асоциация на юристите и един от най-изтъкнатите сенатори. С голяма радост ви представям Адам Уорнър.

Дженифър наблюдаваше как Адам се изправя и приема топлите ръкопляскания. Приближи се до микрофона и огледа залата.

— Благодаря ви, господин председател, дами и господа.

Говореше високо и от него се излъчваше завладяващ авторитет. В залата настъпи пълна тишина.

— Причините да се съберем днес тук са много. — Той направи кратка пауза. — Някои от нас обичат да плуват, други предпочитат шнорхела и маската… — Избухна одобрителен смях. — Но основната причина да сме тук е, че искаме да разменим идеи и знания, да обсъдим нови концепции. Днес юристите са подложени повече от всякога на нападки. Дори председателят на Върховния съд се изказа твърде критично за нашата професия.

На Дженифър й допадна, че Адам казва „нашата“ и така се причислява към колегите. Не го слушаше, само го гледаше. По едно време той замълча, прокара ръка по косата си и Дженифър почувства остра болка. Това беше един от типичните жестове на Джошуа. Синът на Адам беше само на няколко километра, а Адам никога нямаше да разбере за него.

Гласът му стана по-силен, по-висок.

— Някои от присъстващите сте специалисти по наказателно право. Трябва да призная, че винаги съм го смятал за най-интересно. Тези юристи често се занимават с жизненоважни проблеми. Тази професии е много уважавана, можем да се гордеем с нея. Сред тях обаче — гласът му стана суров — има такива, дето позорят клетвата, която са положили. Американската система на правораздаване се основава на неотменното право на всеки гражданин на справедлив съд. Но когато някои хора се подиграват със закона, когато някои юристи си губят времето, енергията, въображението и умението, за да търсят как да го заобиколят, как да зачеркнат справедливостта, явно е време да предприемем нещо.

Всички погледи в залата бяха насочени към Адам, който стоеше с пламнали очи.

— Дами и господа, аз говоря от личен опит и ме обзема силен гняв от някои неща, които стават. Оглавявам сенатска комисия, която разследва организираната престъпност в Съединените щати. Многократно работата и бе разстройвана и осуетявана от хора, които се смятат за по-могъщи от висшите Законодателни институции в страната. Съдии биват подкупвани, семейства на свидетели биват заплашвани, изчезват главни свидетели. Организираната престъпност в страната е като смъртоносен питон, който души икономиката, смазва съдилищата и заплашва дори живота ни. Повечето юристи са достойни хора, които вършат достойни дела, но искам да отправя предупреждение към малцината, които смятат, че техният закон е над нашия: допускате огромна грешка и ще платите за нея. Благодаря ви за вниманието.

Адам седна сред буря от овации. Без да го осъзнава, Дженифър също се изправи и заръкопляска заедно с другите, но мислите и бяха заети с последните думи на Адам. Той сякаш ги беше казал на нея. Дженифър се обърна и се запъти към изхода, като си проправяше път сред тълпата.

Щом приближи вратата, я спря мексикански адвокат, с когото бе работила преди година.

Той галантно й целуна ръка и каза:

— Каква чест да бъдеш отново в нашата страна, Дженифър. Настоявам да вечеряме заедно.

Вечерта Дженифър и Джошуа смятаха да ходят в „Мария Елена“, за да гледат местните танцьори.

— Съжалявам, Луис. Заета съм.

— Тогава утре? — В големите му влажни очи се четеше разочарование.

Но преди да е отговорила, до нея застана един помощник-прокурор от Ню Йорк.

— Здравейте — рече той. — Как така си се омешала с простолюдието? Ще вечеряш ли с мен? Има една мексиканска дискотека, „Непента“, подът е от стъкло, осветено отдолу, а таванът — от огледала.

— Звучи очарователно, но довечера съм заета.

След няколко минути беше обградена от адвокати от цялата страна, със или срещу които беше работила. Беше прочута и всички искаха да поговорят с нея. Измъкна се чак след час. Забърза към фоайето и точно когато се отправи към изхода, срещу нея изникна Адам, заобиколен от журналисти и охрана. Дженифър се опита да се върне, но беше твърде късно. Адам я бе видял.

— Дженифър!

Мина й през ума да се престори, че не го е чула, но не биваше да го поставя в неловко положение пред другите. Щеше бързо да го поздрави и да си ходи.

Гледаше как, докато върви към нея, Адам казва на журналистите:

— Няма да правя други изявления.

След миг я докосна по ръката и се вгледа в очите й, сякаш изобщо не се бяха разделяли. Стояха във фоайето, заобиколени от хора, ала като че бяха съвсем сами. Дженифър нямаше представа колко време са се гледали.

— Дали… да не пийнем нещо — каза най-после Адам.

— За предпочитане е да не го правим — рече Дженифър и си помисли, че на всяка цена трябва да се махне.

— А, без тези! — поклати глава той.

Хвана я под ръка и я заведе в препълненото кафе. Намериха маса в дъното на помещението.

— Търсих те по телефона и ти писах — каза Адам. — Не отговори на телефонните обаждания, писмата се връщаха. — Гледаше я и в очите му се четоха хиляди въпроси. — Всеки божи ден съм мислил за теб. Защо изчезна?

— Това влиза в чара ми — уж непринудено отвърна тя.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката.

— Какво ще пиеш? — попита я Адам.

— Нищо. Наистина трябва да си тръгвам, Адам.

— Не можеш да си вървиш. Има честване. Годишнина от революцията.

— Тяхната или нашата?

— Не е ли все едно — рече той и се обърна към сервитьора: — Два коктейла маргарита.

— Не. Аз…

„Добре де — помисли си Дженифър, — само една чаша.“

— Моят да бъде двоен — дръзко каза на сервитьора.

Той кимна и се отдалечи.

— Непрекъснато чета по вестниците за теб — рече Дженифър. — Много се гордея с теб, Адам.

— Благодаря — отговори той и след кратко колебание добави: — Аз също чета за теб.

 

 

Гласът на Дженифър прозвуча в тон с неговия:

— Но не се гордееш с мен.

— Изглежда, имаш много клиенти от Синдиката.

Дженифър веднага парира удара.

— Мислех, че лекцията ти е свършила.

— Това не е лекция, Дженифър. Тревожа се за теб. Комисията е по следите на Майк Морети, скоро ще го пипнем.

Дженифър огледа кафето, пълно с юристи.

— За Бога, Адам, не бива да говорим за това точно тук.

— Тогава къде?

— Никъде. Майкъл Морети е мой клиент. Нямам право да го обсъждам с теб.

— Искам да поговорим. Къде?

— Нали ти казах, аз… — поклати глава Дженифър.

— Трябва да поговорим за нас двамата.

— Няма какво да говорим — отсече Дженифър и стана.

Адам я хвана за ръката.

— Моля те, не си отивай. Няма да те пусна. Още не.

Дженифър седна пак без всякакво желание. Адам я гледаше вторачено в лицето.

— Мислиш ли си понякога за мен?

Дженифър вдигна очи — не знаеше дали да се смее или да плаче. Дали си мислела за него! Та той живееше в къщата й. Всяка сутрин тя го целуваше за „добро утро“, приготвяше му закуската, ходеше с него да плуват, обичаше го с цялото си сърце.

— Да — каза накрая тя. — Мисля си.

— Радвам се. Щастлива ли си?

— Разбира се.

Знаеше, че е отговорила твърде бързо. Опита се да придаде повече непринуденост на гласа си.

— Преуспявам като адвокат, материално съм добре, пътувам много, срещам се с привлекателни мъже. Как е жена ти?

— Чудесно — отвърна той тихо.

— А дъщеря ти?

Адам кимна и на лицето му се изписа гордост.

— Саманта е прекрасна. Само дето расте толкова бързо.

„Връстница е на Джошуа.“

— Ти не се ли омъжи?

— Не.

Дълго мълчаха, сетне Дженифър понечи да каже нещо, ала разбра, че колебанието й е било твърде продължително. Адам я беше погледнал в очите и бе разбрал всичко. Хвана я за ръката.

— О, Дженифър. О, скъпа моя!

Тя пламна цялата. От самото начало знаеше, че ще сбърка, ако остане.

— Трябва да тръгвам, Адам. Имам среща.

— Отложи я — настоя той.

— Съжалявам, но не мога.

Единственото и желание беше да се махне, да вземе сина си и да избяга у дома.

— Смятах да замина за Вашингтон със следобедния самолет. Мога да уредя да остана, ако се видим довечера.

— Не! Не!

— Дженифър, няма да допусна отново да си идеш. Не по този начин. Трябва да поговорим.

Стискаше по-силно ръката й. Тя го гледаше и се бореше с всички сили, но чувстваше, че отслабва.

— Недей, Адам — помоли го. — Не бива да ни виждат заедно. Ако ти си по следите на Майкъл Морети…

— Това няма нищо общо с Морети. Един мой приятел ми предложи яхтата си. Нарича се „Палома бланка“. На котва е при яхтклуба. В осем часа.

— Няма да дойда.

— Ще те чакам там.

 

 

В другия край на заведението, на бара седеше Ник Вито с две проститутки, които негов приятел му бе довел. И двете бяха точно по вкуса му — хубавички, вулгарни и непълнолетни. Приятелят беше обещал да са супер и не го бе излъгал. Те се търкаха в него и му шепнеха обещания на ухото, но Ник не ги слушаше. Гледаше през салона към масата, където Дженифър Паркър седеше с Адам Уорнър.

— Защо не се качим в стаята ти, пиленце? — предложи едното момиче.

Ник Вито се изкушаваше да отиде при Дженифър и непознатия и да ги поздрави, но двете момичета го галеха между краката. Щеше да стане страхотен сандвич.

— Да-а, хайде да се качваме — каза той.