Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (30)

30

Внезапното й изчезване бе породило какви ли не мълви сред адвокатите.

Когато по „безжичния“ телефон се разчу, че се е върнала, интересът към нея беше огромен. В кантората я посрещнаха радушно, отбиваха се да я поздравят и колеги от други кантори.

Синтия, Дан и Тед бяха наслагали из цялата стая знаменца с надпис: „Добре дошла!“ Имаше шампанско и торта.

— Шампанско в девет часа сутринта? — възропта Дженифър.

Но те настояха.

— Тук беше истинска лудница без теб — й каза Дан Мартин. — Нали не смяташ да изчезваш отново?

Дженифър го погледна и отговори:

— Не. И през ум не ми минава.

Неканени гости се отбиваха да се убедят, че е добре, и да й пожелаят всичко хубаво.

Тя парираше въпросите къде е била с усмивка и едно дяволито:

— Забранено ни е да казваме.

През целия ден беше със служителите си. Бяха се натрупали стотици телефонни обаждания.

Когато остана насаме с Дженифър в нейния кабинет, Кен Бей ли й каза:

— Знаеш ли кой ни побъркваше през цялото време в опитите и да се свърже с теб?

Сърцето на Дженифър се сви.

— Кой?

— Майкъл Морети.

— Виж ти!

— Странна птица. Когато категорично отказахме да му съобщим къде си, ни накара да се закълнем, че не ти се е случило нищо.

— Забрави за Майкъл Морети.

Прегледа всички дела, с които се бе заела кантората. Работата вървеше чудесно. Бяха се сдобили с доста нови важни клиенти. Някои от старите бяха отказали да работят с друг освен с нея и я чакаха да се върне.

— Ще им се обадя при първа възможност — обеща Дженифър. Погледна и кой друг и се е обаждал. Адам бе звънил десетина-дванайсет пъти. Може би трябваше да го уведоми, че е добре, че не й се е случило нищо. Ала не бе по силите й да чуе гласа му и да знае, че той е толкова близо, а тя няма да го види, да го докосне, да го прегърне. Да му каже за Джошуа.

Синтия й бе събрала изрезки от вестници, които можеха да я интересуват. Имаше цяла купчинка от статии, публикувани едновременно в няколко вестника, за Майкъл Морети, наричан босът на мафията в страната. Бе поместена негова снимка, а под нея цитираха думите му: „Аз съм само застрахователен агент.“

 

 

Близо три месеца Дженифър трябваше да наваксва. Можеше да свърши и по-бързо, но си бе наложила да напуска кантората в четири часа, с какъвто и случай да се занимаваше. Джошуа я чакаше.

Сутрин, преди да излезе, му приготвяше закуската и си играеше с него.

Следобед, прибереше ли се, посвещаваше цялото си време пак на него. Налагаше си вкъщи да не мисли за делата и отказваше случаите, които щяха да я откъснат от сина й. Спря да работи в събота и неделя. Не позволяваше никой да се натрапва в собствения й свят.

Обичаше да чете на глас на Джошуа.

— Но той е пеленаче, мисис Паркър — ахкаше мисис Маки. — Не разбира нито думица от това, което казвате.

— Как така да не разбира! — отсичаше Дженифър.

И продължаваше да чете.

 

 

Джошуа бе същинско чудо. На три месеца започна да гука и се опитваше да й говори. Играеше си в кошарката с голяма дрънкалка и с мече, които му бе донесъл Кен. На шест месеца вече се опитваше да излиза от кошарата — гореше от желание да изследва света. Дженифър го взимаше на ръце, той сграбчваше пръстите и с малките си ръчички и двамата водеха дълги сериозни разговори.

 

 

В кантората тя не можеше да вдигне глава от работа. Една сутрин й се обади Филип Рединг, президент на голяма петролна компания.

— Дали е възможно да се видим? — попита той. — Имам проблем. Не беше нужно да го пита какъв. Компанията беше обвинена, че плаща подкупи, за да сключва сделки с Близкия изток. Ако поемеше случая, щеше да получи тлъст хонорар, ала просто не разполагаше с време.

— Съжалявам — отвърна Дженифър, — но съм заета. Мога обаче да ви препоръчам един много добър адвокат.

— Казаха ми да настоявам, докато не получа положителен отговор — отсече Филип Рединг.

— Кой ви го каза?

— Един мой приятел. Съдията Лорънс Уолдман.

Дженифър чу добре името, но не можеше да повярва на ушите си.

— Съдията Уолдман ли?

— Според него сте най-добрият професионалист в колегията, но и аз вече го знаех.

Със слушалката в ръка Дженифър си мислеше за предишните си перипетии със съдията Уолдман — навремето беше сигурна, че той я мрази до смърт и иска да я унищожи.

— Добре. Можем да закусваме утре — каза накрая тя. Затвори телефона и веднага след това набра номера на съдията Уолдман. Чу познатия глас.

— Е, не съм говорил с вас от доста време, млада госпожо.

— Исках да ви благодаря, че сте ме препоръчали на Филип Рединг.

— Държах да попадне в добри ръце.

— Много съм ви задължена, ваша милост.

— Ще вечеряте ли някой път със старец като мен?

Дженифър не очакваше това.

— С най-голямо удоволствие.

— Чудесно. Каня ви в клуба си. Там има няколко старомодни типове, които не са свикнали да виждат красиви млади жени. Нека се почудят.

 

 

Съдията Лорънс Уолдман бе член на клуба „Сенчъри Асоусиейшън“ на Западна 43-та улица и когато се срещнаха с Дженифър за вечеря, тя видя, че той се е шегувал за старомодните типове. Салонът беше пълен с писатели, художници, адвокати и актьори.

— Тук няма обичай хората да бъдат представяни един на друг — обясни и съдията. — Предполага се, че всеки може веднага да бъде разпознат.

На масите, сред мнозината посетители Дженифър разпозна Луис Окънклос^[1] и Джордж Линдзи^[2].

Сега Лорънс Уолдман беше съвсем различен. Докато пиеха коктейла, той сподели с Дженифър:

— Навремето исках да бъдете лишена от юридически права, защото смятах, че позорите професията. Убеден съм, че грешах. Напоследък ви следя доста отблизо. Всъщност сте чест за професията.

На Дженифър й стана приятно. Беше срещала съдии, които се оказваха продажни, глупави или невежи. Уважаваше Лорънс Уолдман. Той съчетаваше в себе с блестящия юрист и почтения човек.

— Благодаря, ваша милост.

— Защо, когато не сме в съда, не се обръщаме един към друг с Лорънс и Джени?

Единствен баща й я бе наричал Джени.

— На драго сърце, Лорънс.

Кухнята беше превъзходна и тази вечеря сложи началото на един ежемесечен ритуал, който доставяше огромно удоволствие и на двамата.