Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (29)

29

Нарече детето Джошуа Адам Паркър, то тежеше три килограма и осемстотин грама и беше напълно оформено. Дженифър знаеше, че при раждане бебетата са грозни, сбръчкани, синкави и приличат на маймунки. Но не и Джошуа Адам. Той беше красив. Сестрите в болницата непрекъснато й казваха колко хубаво момченце е, а на Дженифър не й омръзваше да го слуша. Приликата с Адам беше изумителна. Джошуа имаше сиво-сините очи на баща си и неговата добре оформена глава. Когато Дженифър погледнеше Джошуа, все едно гледаше Адам. Изпитваше в такива моменти странно чувство — болезнена смесица от радост и тъга. Колко би се радвал Адам да види красивия си син!

 

 

Когато беше на два дни, Джошуа се усмихна на Дженифър и тя възбудено позвъни на сестрата.

— Вижте! Усмихва се!

— Има газове, мисис Паркър.

— При другите бебета може да са газове — заинати се Дженифър. — Но моят син се усмихва.

Беше се питала какво ще чувства към детето си, дали ще бъде добра майка. Сигурно беше досадно да се занимаваш с бебета. Цапаха пелените, непрекъснато бяха гладни, плачеха, спяха. Човек не можеше да общува с тях.

„Сигурно няма да изпитвам нищо към него, докато не стане на четири-пет години“, си казваше Дженифър преди. Колко бе грешила! От момента, в който Джошуа се роди, го обикна с такава любов, на каквато не смяташе, че е способна, с жестоко покровителствена обич. Джошуа беше толкова мъничък, а светът — толкова голям.

Когато се върна у дома с Джошуа, от болницата й дадоха дълъг списък с наставления, които направо я хвърлиха в паника. През първите две седмици в къщата имаше опитна медицинска сестра. След това Дженифър трябваше да се справя сама и тя изпадаше в ужас, че може да сгреши и да убие бебето. Страхуваше се, че всеки момент ще спре да диша.

Първия път, когато направи млякото на Джошуа, се сети, че не е изварила биберона. Изля млякото в мивката и започна отначало. Чак когато свърши, се сети, че е пропуснала да стерилизира шишето. И пак се зае да прави всичко отново. Когато най-после яденето на Джошуа беше готово, той се дереше от рев.

 

 

Имаше случаи, когато бе убедена, че няма да се справи. Понякога най-неочаквано я обземаше необяснима депресия. Казваше си, че е типичната следродилна тъга, но от това не се чувстваше по-добре. Постоянно беше изтощена. Струваше й се, че по цяла нощ стои будна, за да храни Джошуа, и когато най-после се сгромолясваше и заспиваше, писъците на детето я събуждаха и тя с мъка се добираше до детската стая.

 

 

Звънеше на лекаря непрекъснато, по всяко време на денонощието.

— Джошуа диша много учестено… Дишането му е много забавено… Кашля… Не си изяде вечерята… Повърна…

Накрая лекарят се видя в чудо, отиде у тях и изнесе лекция на Дженифър.

— Мисис Паркър, не съм виждал по-здраво бебе от вашия син. Може да изглежда крехък, но е як като вол. Стига сте му треперили, радвайте му се. И помнете едно — той ще надживее и двамата!

От този момент Дженифър започна да се отпуска. В стаята на Джошуа бе сложила пердета с щампа, а на леглото — синя кувертюра на бели цветя и жълти пеперуди. Имаше детско креватче, кошарка, малък скрин, бюро, стол, люлеещо се конче и сандък, пълен с играчки.

Дженифър обичаше да държи Джошуа в ръце, да го къпе и да сменя пелените му, да го извежда на въздух в новата му лъскава количка. Непрекъснато му говореше и когато Джошуа стана на един месец, той я възнагради с усмивка. „Не газове — щастливо си помисли Дженифър. — Усмивка!“

 

 

Когато видя бебето за пръв път, Кен Бей ли дълго се взира в него. Дженифър бе обхваната от паника. „Ще познае. Ще разбере, че е дете на Адам“, изплашено мислеше тя.

Но Кен каза само:

— Какъв красавец е! Одрал е кожата на майка си.

Тя му позволи да подържи детето и се смя на неговата непохватност. Но не можа да пропъди мисълта: „Джошуа никога няма да има баща, който да го дундурка.“

 

 

Мина месец и половина и стана време Дженифър да се връща на работа. Не искаше да се отделя от сина си, пък било то и за няколко часа, но същевременно се вълнуваше, че пак започва. Беше се откъснала от всичко. Беше дошло време да се върне в другия си свят.

Погледна се в огледалото и реши, че най-напред трябва да си възвърне формата. Скоро след раждането бе започнала да пази диета и да прави упражнения, но сега още по-енергично се зае с това и скоро заприлича на старата Дженифър.

Бе започнала да търси и гувернантка. Изучаваше кандидатките, сякаш бяха съдебни заседателни: търсеше скритите им слабости, лъжи, некомпетентност. Разговаря с над двайсет кандидатки, докато намери жената, която й се стори симпатична и на която можеше да се довери — мисис Маки, шотландка на средна възраст, работила в едно семейство цели петнайсет години и напуснала, когато децата пораснали и тръгнали на училище.

Накара Кен да я проучи и когато той я увери, че мисис Маки е идеалният вариант, я нае.

След седмица се върна в кантората.