Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (20)

20

Когато на другата сутрин влезе в кабинета си, Дженифър намери по бюрото какви ли не вестници. Снимката й бе поместена на всички първи страници. Във вазата бяха натопени към петдесет красиви червени рози. Дженифър се усмихна. Адам бе намерил време да й ги изпрати.

Отвори картичката, прикрепена към тях. На нея пишеше: „Поздравления. Майкъл Морети.“

Чу се бръмченето на вътрешния телефон и Синтия съобщи:

— На телефона е мистър Адамс.

Дженифър грабна слушалката. Опита се да говори спокойно.

— Здравей, скъпи.

— Ти пак успя.

— Имах късмет.

— Твоята клиентка имаше късмет. Късмета, че си нейна адвокатка. Сигурно се чувстваш прекрасно.

— Да — каза Дженифър и си помисли: „Когато печеля дела, се чувствам добре. Когато съм с Адам, се чувствам прекрасно.“

— Имам да ти казвам нещо важно — продължи той. — Защо не пийнем нещо днес следобед?

Сърцето на Дженифър се сви. Имаше само едно нещо, което Адам можеше да й каже. Че никога вече няма да се срещнат.

— Да. Да, разбира се.

— Какво ще кажеш за шест часа в „Марио“?

— Чудесно.

Тя даде розите на Синтия.

 

 

Адам чакаше в ресторанта, бе седнал на по-далечна маса. „Така няма да се чувствам неудобно, ако изпадна в истерия“, помисли си Дженифър. Но твърдо бе решила да не плаче. Най-малкото пред Адам.

На изпитото му, измъчено лице бяха изписани всички тревоги, които преживяваше, и Дженифър реши да улесни възможно най-много нещата. Седна до Адам. Той я хвана за ръката.

— Мери-Бет ми дава развод — каза той и Дженифър го зяпна, изгубила ума и дума.

 

 

Самата Мери-Бет бе започнала разговора. Тъкмо се бяха върнали от тържество за събиране на средства, на което Адам държа основната реч. Вечерта бе минала с огромен успех. През целия път Мери-Бет бе мълчала, усещаше се, че е напрегната.

Адам наруши мълчанието.

— Вечерта мина добре. Нали?

— Да, Адам.

Отново не проговориха чак до къщи.

— Не искаш ли да пийнем нещо преди лягане? — попита Адам.

— Не, благодаря. По-добре да поговорим.

— За какво?

— За теб и Дженифър Паркър — рече жена му и го погледна.

Думите й му подействаха като шамар. За миг той се поколеба, чудеше се дали да отрича или…

— Зная за вас от известно време. Не съм отваряла дума, защото исках да реша как да постъпя.

— Мери-Бет, аз…

— Моля те, остави ме да се доизкажа. Зная, че отношенията ни не са каквито… … каквито се надявахме да бъдат. Не бях добра съпруга.

— Не си виновна за нищо. Аз…

— Моля те, Адам. И без това ми е трудно. Но съм взела решение. Няма да ти преча.

Той я погледна — не вярваше на ушите си.

— Аз не…

— Обичам те твърде много, за да ти причинявам болка. Ти имаш блестящо политическо бъдеще. Не искам нищо да го помрачи. Очевидно не мога да те направя напълно щастлив. Ако Дженифър Паркър е в състояние да те направи щастлив, искам да бъдеш с нея.

Всичко се струваше нереално на Адам, като че разговаряха под вода.

— А какво ще стане с теб?

— Ще се справя, Адам. Не се тревожи за мен. Имам си планове. — Мери-Бет се усмихна.

— Аз… аз не зная какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. Аз казах всичко и за двама ни. Ако и занапред те правя нещастен, ще навреди и на двамата. Дженифър е свястно момиче, иначе нямаше да я обичаш. Мери-Бет отиде до него и го прегърна. — Недей да гледаш така покрусено, Адам. Това, което правя, е най-доброто за всички.

— Ти си удивителна!

— Благодаря ти, Адам — Тя прокара пръст по лицето му и се усмихна. — Скъпи Адам, винаги ще бъда най-добрият ти приятел. — После се притисна до него и положи глава на рамото му. Той едва долавяше тихия й глас. — Отдавна не си ме държал в прегръдките си, Адам. Не ми казвай, че ме обичаш, но би ли… би ли ме прегърнал и би ли ме любил? За последен път?

 

 

Той си мислеше за всичко това, докато казваше на Дженифър:

— Идеята за развода е на Мери-Бет.

Продължи да говори, но Дженифър вече не слушаше думите, чуваше само нежната им музика. Изпитваше усещането, че се носи по вода, че се извисява. Беше се паникьосала, очакваше Адам да й каже, че няма да се виждат вече, а то какво било! Дойде и много, за да го осмисли наведнъж. Знаеше колко мъчителна е била сцената с Мери-Бет и сега обичаше Адам повече от всякога. Почувства, че от плещите й е паднал непосилен товар и отново може да диша свободно.

— Мери-Бет беше прекрасна — допълни Адам. — Невероятна жена. Наистина се радва за нас двамата.

— Едва ли.

— Ти не разбираш. В последно време живеехме като… като брат и сестра. Никога не съм го споделял с теб, но — той се поколеба и като внимателно подбираше думите, продължи: — Мери-Бет не изпитва силни… влечения.

— Ясно.

— Иска да се запознае с теб.

Мисълта за подобна среща обезпокои Дженифър.

— Само това оставаше… Ще се чувствам… неловко.

— Довери се на мен.

— Ако… ако ти го искаш, Адам, разбира се.

— Добре, скъпа. Ще отидем на чай. Ще те закарам до там.

— Не е ли по-добре да отида сама? — попита Дженифър, след като помисли малко.

 

 

На другата сутрин тръгна с колата към вътрешността на щата. Беше свежа, ясна утрин, чудесен ден за шофиране. Дженифър пусна радиото и се помъчи да се отърси от притеснението си от предстоящата среща.

Къщата на семейство Уорнър беше старинна, в холандски стил, с изглед към реката при Кротън на Хъдсън, бе разположена сред ширнала се морава. Дженифър спря пред внушителния вход. Позвъни, след миг й отвори привлекателна жена на около трийсет и пет години. Бе очаквала съпругата на Адам да е всякаква, но не и южнячка. Домакинята се ръкува с нея, усмихна се топло и каза:

— Аз съм Мери-Бет. Адам не беше справедлив към вас. Заповядайте.

Съпругата на Адам беше облечена с възтясна бежова вълнена пола и отворена копринена блуза, под която личаха зрелите й хубави гърди. Тъмнорусата й къдрава коса беше пусната, очите и бяха сини. Перлите на врата й очевидно бяха истински. Мери-Бет Уорнър излъчваше някакво старовремско достойнство.

Вътре къщата беше красива, с просторни стаи, изпълнени с антични предмети и красиви картини.

В салона един прислужник поднесе чая в сребърен сервиз в стил Джордж V.

Когато той излезе, Мери-Бет каза:

— Явно много обичате Адам.

— Искам да знаете, мисис Уорнър — поде смутено Дженифър, — че никой не е смятал да…

Мери-Бет Уорнър постави ръка върху ръката на Дженифър.

— Излишно е да ми го казвате. Не зная дали Адам е споделял с вас, но ние живеем заедно само от благоприличие. Познаваме се от деца. Влюбих се в него от пръв поглед. Движехме се в една компания, приятелите ни бяха общи и предполагам, беше неизбежно един ден да се оженим. Но не ме разбирайте погрешно. Аз все още обожавам Адам и съм сигурна, че и той изпитва същото към мен. Ала хората се променят, нали?

— Да.

Дженифър погледна Мери-Бет и душата й се изпълни с дълбока благодарност. Бе очаквала грозна и жалка сцена, а ето че я посрещаха приятелски. Адам беше прав — Мери-Бет се оказа наистина много благородна.

— Много съм ви признателна — каза Дженифър.

— Аз също — сподели Мери-Бет. Тя се усмихна свенливо и добави: — Виждате ли, аз също съм много влюбена. Исках да се разведа незабавно, но помислих, че заради Адам е по-добре да изчакаме изборите.

Дженифър бе толкова погълната от собствените си чувства, че напълно бе забравила за изборите.

— Всички са сигурни, че Адам ще бъде следващият ни сенатор — продължи Мери-Бет, — а един развод сериозно ще застраши шансовете му. Остава някаква си половин година, затова реших, че ще е по-добре да изчакам. — Тя погледна Дженифър и промълви: — А вие съгласна ли сте?

— Разбира се — отговори Дженифър.

В бъдеще трябваше да промени изцяло мисленето си. Отсега нататък животът й щеше да бъде свързан с Адам. Ако той станеше сенатор, тя щеше да живее във Вашингтон с него. Щеше да се наложи да се откаже от адвокатската си практика тук, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение, щом те двамата щяха да са заедно.

— От Адам ще излезе прекрасен сенатор — каза Дженифър. Мери-Бет повдигна глава и усмихната, каза:

— Мила моя, един ден от Адам Уорнър ще стане прекрасен президент.

 

 

Когато Дженифър се прибра, телефонът звънеше. Беше Адам.

— Как мина?

— Мери-Бет беше просто прекрасна!

— Тя каза същото за теб.

— Четем по книгите колко очарователни са южнячките, но в живота рядко ги срещаме. Мери-Бет е такава. Тя е истинска дама.

— И ти също, скъпа. Къде искаш да е сватбата?

— Мен ако питаш, в „Таймс Скуеър“. Но нека изчакаме, Адам.

— Да изчакаме ли? Какво?

— Да минат изборите. Твоята кариера е важна. Един развод точно сега може да ти навреди.

— Моят личен живот…

— … ще стане твой обществен живот. Не бива да предприемаме нищо, което да намали шансовете ти. Можем да почакаме половин година.

— Не искам да чакам.

— Аз също, мили. — Дженифър се усмихна. — Но ние няма да чакаме във всичко, нали?