Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (14)

14

Прекарваха заедно почти всички нощи.

Първата нощ той дойде в неуютната и гарсониера и на сутринта заяви:

— Ще си вземем почивен ден, за да ти намерим прилично жилище.

Отидоха да търсят апартамент, привечер Дженифър запази жилище във висока сграда недалеч от Сътън Плейс, носеща името „Белмънт Тауърс“. Когато влизаха, тя видя табела с надпис: „Продадено“.

— Има ли смисъл да влизаме? — попита Дженифър.

— Ще видиш — лаконично отвърна Адам.

Апартаментът, който разгледаха, беше чудесен, на два етажа с вътрешна стълба и пет стаи. Беше най-луксозното жилище, което бе виждала през живота си. На горния етаж имаше голяма спалня и баня, а на долния — спалня за гости с отделна баня и хол с прекрасен изглед към Ист Ривър и града. Имаше и голяма тераса, кухня и трапезария.

— Харесва ли ти? — попита Адам.

— Дали ми харесва ли? Страхотно е — възкликна Дженифър, — но има два проблема, скъпи. Преди всичко, не мога да си го позволя. И второ, дори и да имам средствата, той вече е даден на някого.

— Да, принадлежи на юридическата ни фирма. Наели сме го за важни личности, които са наши гости. Ще уредя да намерят друго жилище за тях.

— Ами наемът?

— Ще имам грижата. Аз…

— А, без тия.

— Но, мила, глупаво е. Мога да си позволя и…

В отговор тя поклати глава.

— Не разбираш, Адам. Аз нямам какво друго да ти дам освен себе си. И искам това да бъде подарък за теб.

Той я прегърна, Дженифър потрепери в него и каза:

— Зная какво ще направя. Ще работя нощем.

 

 

В събота отидоха да пазаруват. Адам й купи красива копринена нощница и халат, а тя на него — скъпа риза. Взеха си още шах, кейк със сирене, пудинг със сливи и книги на издателство „Дъбълдей“. Отбиха се и до магазините „Гамън“ и „Касуел-Маси“, където Адам купи на Дженифър такова количество сушени розови листа, че да й стигнат за десет години. Вечеряха в ресторантче близо до апартамента й.

 

 

Имаха навика да се срещат у нея вечер след работа и да обсъждат случилото се през деня. Дженифър готвеше, а Адам слагаше масата. По-късно четяха, гледаха телевизия или играеха на карти и шах. Тя винаги приготвяше любимите му ястия.

— Аз съм една безсрамница — му казваше тя. — Нямам насита.

— Моля те, недей да имаш — й отвръщаше той, като я притискаше до себе си.

 

 

Колко странно, докато нямаше нищо между тях, не се криеха, а сега, откакто се любеха, не смееха да се появят заедно пред хората, все ходеха по места, където нямаше опасност да срещнат познати — фамилни ресторантчета в центъра на града, на камерен концерт в Музикалното училище на Трета улица. Веднъж отидоха на нова постановка в „Омня Тиътър Клъб“ на Осемнайсета улица, вечеряха в „Грота адзура“ на Брум Стрийт и така преядоха, че се заклеха да не поглеждат цял месец италианска храна. „Само дето нямаме на разположение цял месец“, помисли си Дженифър. Мери-Бет се връщаше след четиринайсет дни.

Ходиха в „Халф Ноут“ във Вилидж^[1] да послушат авангарден джаз, разглеждаха витрините на малките галерии.

Адам обичаше спорта и заведе Дженифър на мач. Тя толкова се запали, че вика, докато не си изгуби гласа.

В недели мързелуваха, закусиха по халати, разменяха си страниците от „Таймс“, слушаха черковните камбани в Манхатън и всеки си казваше наум по една молитва.

Дженифър гледаше Адам, улисан по кръстословицата, и си мислеше: „Помоли се за мен.“ Беше убедена, че бърка. Знаеше, че това няма да продължава вечно. И пак се чувстваше щастлива както никога, бе на седмото небе. Който е влюбен, живее в друг свят, сякаш в просъница и сега Дженифър бе толкова радостна с Адам, че бе готова по-късно да плати за щастието си скъпо и прескъпо. А тя знаеше, че ще трябва да плаща.

 

 

Времето за нея придоби друго измерение. Преди живота й бе вместен между срещите с клиенти. Сега то й се отчиташе по минутите, които прекарваше с Адам. Мислеше непрекъснато за него — когато бяха заедно и когато беше далеч от него.

Беше чела за мъже, получавали инфаркти при любовниците си, затова си записа телефонния номер на личния му лекар в тефтерчето, което държеше до нощното си шкафче, та ако се случеше нещо, да действа дискретно, без да безпокои Адам.

Изпитваше чувства, непознати за нея. Никога не се бе смятала за добра домакиня, а сега искаше да прави всичко за Адам — да му готви, да му чисти, да му приготвя дрехите сутрин. Да се грижи за него.

Той си бе оставил някои дрехи при нея и най-често спеше в апартамента й. Дженифър лежеше до него и гледаше как спи. Мъчеше се да стои будна колкото се може по-дълго, ужасена да не изпусне някой миг от скъпоценното им време заедно. Накрая, когато вече не можеше да държи очите си отворени, се сгушваше доволна в прегръдката му. Безсънието, тормозило я толкова дълго, изчезна, всички нощни демони, които я преследваха, се изпариха. Притиснеше ли се към Адам, моментално намираше покой.

Обичаше да се разхожда из апартамента с някоя негова риза, а нощем си слагаше горнището на пижамата му. Ако сутрин той излезеше, преди да е станала, се търкулваше в неговата половина от леглото. Обичаше да вдишва топлата миризма на тялото му.

Струваше й се, че всички нашумели любовни песни са писани за тях двамата. Мислеше си: „Ноел Кауард е прав. Учудващо колко смислена понякога е евтината музика.“

Отначало си казваше, че непреодолимото физическо влечение, което изпитваха, ще отслабне с времето, но напротив, то все повече се усилваше.

Тя разказваше на Адам неща, които не бе споделяла с никой. Бе смъкнала всички маски. Беше просто Дженифър Паркър с напълно оголена душа, а той пак си я обичаше. Това беше истинско чудо. Имаше още едно чудо, което споделяха: смехът.

Невероятно, но с всеки изминат ден обичаше все повече Адам. Искаше й се любовта им никога да не помръква. Но знаеше, че ще дойде и този миг. За първи път в живота си тя стана суеверна. Имаше специален букет кенийски чай, който Адам обичаше. На няколко дни купуваше от него.

Но само малка кутийка.

 

 

Страхуваше се най-много, че на Адам ще му се случи нещо, когато не е с нея, и тя ще го научи от вестниците или ще го чуе в новините. Не сподели опасенията си с Адам.

Когато му се налагаше да закъснее, той й оставяше бележки на най-необичайни места в апартамента. Дженифър ги намираше в кутията за хляба, в хладилника или в обувката си. Беше очарована от тях и ги пазеше.

 

 

Последните дни, които им оставаха да бъдат заедно, се стопиха в мъгла от радостна възбуда. Накрая дойде нощта преди завръщането на Мери-Бет. Дженифър и Адам вечеряха в апартамента, слушаха музика и се любиха. Тя не мигна до сутринта, здраво прегърнала Адам. Мислеше за щастието, което бяха изживели.

Болката от раздялата щеше да дойде по-късно.

На закуска Адам й каза:

— Каквото и да се случи, искам да знаеш едно — ти си единствената жена, която някога съм обичал истински. И Дженифър почувства болката.