Сидни Шелдън
Гневът на ангелите (1)

1

Ню Йорк, 4 септември 1969 година

Преследвачите затягаха обръча около жертвата. Преди две хиляди години в Рим зрелището щеше да се разиграе на Нероновия цирк или на Колизея, където кръвожадни лъвове щяха да дебнат жертвата на опръсканата с кръв арена, готови да я разкъсат на парчета. Но сега беше цивилизованият двадесети век и арена на битката беше Съдебната палата в централен Манхатън, зала №16.

Мястото на Светоний бе заето от съдебния секретар, който увековечаваше събитието за поколенията, а десетки репортери и зяпачи, привлечени от заглавията във вестниците за съдебния процес за убийство, чакаха пред залата още от седем часа, за да си подсигурят място.

Жертвата, Майкъл Морети, мълчалив красавец на около трийсет години, седеше на подсъдимата скамейка. Беше висок и слаб, с изсечени черти, които му придаваха суров вид. Имаше черна, подстригана по модата коса, издадена брадичка, с неочаквана трапчинка по средата и хлътнали тъмнозелени очи. Беше в шит по поръчка сив костюм, светлосиня риза, тъмносиня копринена вратовръзка и скъпи обувки. Ако не се броят очите, които непрестанно шареха из залата, Майкъл Морети изглеждаше спокоен.

Лъвът, който щеше да го разкъса, беше Робърт Ди Силва, темпераментният окръжен прокурор на Ню Йорк, който в делото бе обществен обвинител. Ако Майкъл Морети излъчваше спокойствие, то Робърт Ди Силва олицетворяваше трескавото движение — животът му минаваше във вечно бързане. Винаги беше на тръни, сякаш се сражаваше с невидими противници. Беше нисък и набит, със старомодно подстригана къса побеляла коса. На младини бил боксьор — лицето и носът му още носеха белезите. Бе убил човек на ринга, но никога не бе изпитвал угризения на съвестта. Не знаеше що е състрадание.

Болезнено амбициозен, Робърт Ди Силва беше постигнал сегашното си положение, без да има грош в джоба си, без никакви връзки. С годините беше получил лустрото на държавен служител, но дълбоко в себе си беше останал маризчия, човек, който нито забравя, нито прощава.

При нормални обстоятелства окръжният прокурор Ди Силва нямаше да присъства днес в залата. Имаше огромен щаб от помощници и всеки от по-обиграните можеше да се яви на делото. Но още от самото начало Робърт Ди Силва знаеше, че ще се заеме лично със случая.

Майкъл Морети непрекъснато се споменаваше по първите страници на вестниците, беше зет на Антонио Гранели, боса на най-големия от петте клана на мафията в източните щати. Той остаряваше и вече се шушукаше, че гласят Майкъл Морети за негов заместник. Морети беше забъркан в десетки престъпления, от побои с тежки телесни повреди до убийства, но досега никой прокурор не бе успял да го докаже. Между Морети и хората, които изпълняваха заповедите му, имаше прекалено много междинни звена. Самият Ди Силва три години се бе мъчил напразно да събере доказателства срещу Морети. И ето изведнъж късметът му проработи.

Камило Стела, един от хората на Морети, беше хванат да извършва убийство по време на обир. Беше „пропял“, за да отърве кожата. Това беше най-прекрасната музика, която Ди Силва бе чувал — тя щеше да постави на колене най-мощния клан от мафията в източните щати, щеше да изпрати Майкъл Морети на електрическия стол, а Робърт Ди Силва — на губернаторското кресло в Олбъни. Други губернатори на щата Ню Йорк — Мартин Ван Бюрън, Гроувър Кливланд, Теди Рузвелт и Франклин Рузвелт, бяха стигнали дори до Белия дом. Ди Силва възнамеряваше да бъде следващият.

Моментът беше изключително подходящ. Догодина бяха изборите за губернатор.

Най-влиятелният политически лидер на щата му беше подхвърлил:

— С рекламата, която ще ти направи този процес, сто на сто ще си сред кандидатите, а после ще те изберем и за губернатор. Виж сметката на Морети и ще те издигнем за губернатор.

 

 

Робърт Ди Силва не остави нищо на случайността. Подготви се за процеса срещу Майкъл Морети невероятно старателно. Възложи на помощниците си да съберат доказателства, да изяснят всички подробности, да изпипат нещата така, че адвокатът на Морети да няма как да го спаси. Една по една всички законни вратички се затвориха.

Подборът на съдебните заседатели отне почти половин месец и окръжният прокурор настоя за всеки случай да бъдат избрани шестима „допълнителни“, алтернативни заседатели. В дела срещу важни клечки от мафията съдебните заседатели често изчезваха или загиваха при неизяснени обстоятелства. Още от самото начало Ди Силва се бе постарал този съдебен състав да бъде изолиран и всяка вечер да бъде държан под ключ, така че никой да не може да припари до заседателите.

Най-важният коз в процеса срещу Майкъл Морети беше Камило Стела и Ди Силва беше взел изключителни предпазни мерки, за да опази своя главен свидетел. Още си спомняше случая с Ейб Рйилс Ментата, свидетеля на обвинението, който „случайно“ паднал от шестия етаж на хотел „Хаф Мун“, докато отвън го пазеха половин дузина полицаи. Робърт Ди Силва лично бе подбрал охраната на Камило Стела, а преди процеса всяка вечер тайно го местеха на друго място. Сега, когато процесът бе започнал, Стела бе държан в единична килия, охранявана от четирима въоръжени мъжаги. Не даваха и пиле да прехвръкне. Стела се беше съгласил да свидетелства единствено след уверението на прокурора Ди Силва, че ще го опази от мъстта на Майкъл Морети.

Беше петият ден на процеса.

 

 

Дженифър Паркър присъстваше за пръв път на него. Седеше на мястото на обвинителя заедно с други петима стажант-прокурори, с които беше положила клетва същата сутрин.

Беше стройно, тъмнокосо, двайсет и пет годишно момиче със светла кожа, интелигентно будно лице и зелени замислени очи. Лицето й бе по-скоро привлекателно, отколкото красиво, излъчваше гордост, смелост и чувствителност и бе от лицата, които трудно се забравят. Дженифър седеше, изопната като струна, сякаш се подготвяше за среща с невидими призраци от миналото.

 

 

Денят й бе започнал ужасно. Церемонията по полагане на клетва в кабинета на окръжния прокурор беше насрочена за осем сутринта. Предишната вечер Дженифър грижливо си приготви дрехите и нави будилника за шест часа, за да има време да си измие косата. Будилникът не иззвъня. Дженифър се събуди в седем и половина и изпадна в паника. Пусна си бримка на чорапа, счупи си токчето и се наложи да се преоблече. Затръшна вратата на мъничкото си жилище и в същия миг се сети, че е забравила ключовете вътре. Беше решила да вземе автобуса до Съдебната палата, но сега вече не можеше да си го позволи и хукна да търси такси, което изобщо не беше по джоба й. На всичкото отгоре през целия път шофьорът и дърдори, че идвал краят на света.

Когато най-после пристигна задъхана в Съдебната палата на Ленард Стрийт 155, беше закъсняла с петнайсет минути.

В кабинета имаше двайсет и пет адвокати, повечето току-що завършили право, млади, възбудени и нетърпеливи да започнат работа при окръжния прокурор на Ню Йорк.

Помещението беше внушително, бе облицовано с ламперия и подредено с вкус. Имаше бюро с удобен кожен стоя зад него и три стола отпред, заседателна маса с дванайсет стола и стенна библиотека с правна литература.

По стените висяха снимките на Дж. Едгар Хувър, Джон Линдзи, Ричард Никсън и Джек Демпси е автографи.

Дженифър се втурна в кабинета и започна да се извинява тъкмо когато Ди Силва беше преполовил речта си. Той спря, насочи вниманието си към Дженифър и каза:

— Къде, по дяволите, мислите, че идвате — може би на чай?

— Извинявайте, аз…

— Хич не ми се извинявайте! Повече да не закъснявате!

Другите изгледаха Дженифър, като грижливо прикриха съчувствието си.

Ди Силва се обърна към тях и рязко отсече:

— Зная защо сте тук. Ще се повъртите колкото да използвате познанията ми и да научите някоя и друга хватка, а щом решите, че сте готови, ще се ометете и ще тръгнете да защитавате в съда престъпниците. Но между вас може би има някой, който ще стане толкова добър, че един ден да ме замести.

Ди Силва кимна на помощника си:

— Нека положат клетва.

Те се заклеха с тих глас. Когато свършиха, Ди Силва каза:

— Добре. Положихте клетва да служите на правосъдието, Господ да ни е на помощ. Именно в този кабинет се коват решенията, но не си вирвайте носовете. Засега ще се ровите, ще правите проучвания и ще изготвяте документи — призовки, съдебни решения, всички тези чудесии, на които са ви учили в университета. Няма да имате дела през следващите една-две години. — Ди Силва спря и запали къса дебела пура. — В момента се занимавам с едно дело. Някои от вас сигурно са чели за него. — Гласът му беше пълен със сарказъм. — Готов съм да възложа на неколцина дребни задачи.

Дженифър първа вдигна ръка. Ди Силва се поколеба за миг, после я избра заедно с още петима.

— Слезте в зала номер шестнайсет?

Щом излязоха от кабинета, им раздадоха служебни карти. Дженифър не се обезсърчи от отношението на окръжния прокурор. Помисли си: „Груб е, защото и работата му е такава.“ А сега тя работеше за него. Беше част от екипа на окръжния прокурор на Ню Йорк. Край на къртовските години в университета. Професорите й бяха успели да представят правото като нещо абстрактно и далечно, но Дженифър винаги бе съзирала в него обетованата земя, истинското право, което се занимаваше с хората и техните лудости. Дженифър се бе дипломирала блестящо и бе втора по успех. Бе си взела държавния изпит на първо явяване, докато една трета от колегите й бяха скъсани. Чувстваше, че разбира Робърт Ди Силва, и беше сигурна, че ще се справи с всичко, каквото й възложи.

Беше си научила отлично урока. Знаеше, че прокурорът оглавява четири отдела — „Процесуален“, „Апелационен“, „Организирана престъпност“ и „Измами“ — и се чудеше в кой от тях ще я пратят. В Ню Йорк имаше над двеста заместник-окръжни прокурори и пет окръжни, по един във всеки окръг. Но най-важен беше естествено Манхатън, тоест Робърт Ди Силва.

Дженифър седеше в съдебната зала и наблюдаваше Робърт Ди Силва — могъщия, безжалостен инквизитор.

Погледна към обвиняемия Майкъл Морети. Дори след всичко, което бе чела за него, не можеше да повярва, че е убиец. „Прилича ми на млад киноартист във филм, сниман в съдебна зала“, помисли си тя. Морети седеше неподвижно и само дълбоките му, тъмни очи издаваха силните чувства, които бушуваха в него. Те шареха непрестанно, изучаваха всяко кътче от залата, сякаш търсеха път за бягство. Но бягство не можеше да има — Ди Силва бе взел всички предпазни мерки.

 

 

Камило Стела застана на мястото на свидетелите. Ако се бе родил животно, сигурно щеше да е невестулка. Лицето му беше издължено и изпито, с тънки устни и жълти издадени зъби. Очите му бяха неспокойни и лукави, изобщо не вдъхваше вяра. Робърт Ди Силва съзнаваше недостатъците на своя свидетел, но те нямаше да са от значение. Важно беше какво щеше да каже. А той щеше да разкаже ужасии, които никой дотогава не беше разправял и които щяха да звучат съвсем правдоподобно.

Окръжният прокурор отиде до свидетелската скамейка, при Камило Стела, който току-що се беше заклел.

— Мистър Стела, искам съдебните заседатели да разберат, че не сте дошли да свидетелствате по своя воля и че за да ви убедим да дадете показания, властите се съгласиха да обжалвате присъдата си и да поискате по-малко наказание за убийството, което сте извършили според вас непреднамерено. Така ли е?

— Да, сър. — Дясната ръка на Стела потрепваше.

— Мистър Стела, познавате ли обвиняемия?

— Да, сър. — Свидетелят се стараеше да не поглежда към подсъдимата скамейка, където седеше Майкъл Морети.

— Откъде го познавате?

— Работех за Майк.

— От колко време?

— От около десет години — рече Стела почти нечуто.

— Моля, говорете по-високо.

— От около десет години. — Сега и вратът му започна да потрепва.

— Бихте ли казали, че сте близък на обвиняемия?

— Възразявам!

Томас Колфакс, адвокатът на Майкъл Морети, се изправи на крака. Беше висок петдесетгодишен мъж с побелели коси, „consigliere“ на Синдиката и един от най-способните адвокати по наказателни дела в страната. — Прокурорът се опитва да влияе на свидетеля.

— Възражението се приема — постанови съдията Лорънс Уолдман.

— Ще задам въпроса по друг начин. Като какъв работехте за мистър Морети?

— Бях нещо като „усмирител“.

— Бихте ли уточнили, моля.

— Разбира се. Възникнеше ли някакъв проблем, например ако някой се отклонеше от пътя, Майк ми казваше да го посъветвам.

— И как го правехте?

— Ами как, с мускули.

Томас Колфакс отново скочи.

— Възразявам! Въпросът няма връзка с делото.

— Възражението не се приема. Свидетелят може да отговори.

— Ами, Майк се занимаваше с лихварство. Преди няколко години Джими Серано закъсня с вноските, та Майк ме изпрати да му дам урок.

— И в какво се състоеше урокът?

— Счупих му краката. Вижте — заобяснява сериозно Стела, — ако оставиш един да се измъква, другите ще ти се качат на главата.

С крайчеца на окото Робърт Ди Силва наблюдаваше смаяните лица на съдебните заседатели.

— С какво друго освен с лихварство се занимаваше Майкъл Морети?

— Господи! С какво ли не.

— Искам да ни кажете вие, мистър Стела.

— Добре. Да вземем пристанището. Майк се спогоди чудесно с профсъюза. И с производителите на дрехи. Навсякъде се вреше — в игралните домове, в бизнеса с музикални автомати, в доставките на бельо по хотелите. В какво ли не.

— Мистър Стела, Майкъл Морети е обвинен в убийството на Еди и Албърт Рамос. Познавахте ли ги?

— Разбира се.

— Бяхте ли там, когато бяха убити?

— Да. — Цялото му тяло се тресеше.

— Кой всъщност ги уби?

— Майк. — За миг очите му срещнаха погледа на Майкъл Морети и Стела побърза да се извърне.

— Майкъл Морети ли?

— Точно така.

— Какво ви каза обвиняемият, защо е искал братята Рамос да бъдат убити?

— Ами Еди и Ал се занимаваха с една книга за…

— Става дума за конни залагания, така ли? Незаконни залагания?

— Да. Майк откри, че го мамят. Трябваше да им даде добър урок, нали са негови момчета. Той реши…

— Възразявам!

— Възражението се приема. Свидетелят да се придържа към фактите.

— Фактите бяха, че Майк ми каза да поканя момчетата…

— За Еди и Албърт Рамос ли става дума?

— Да. Та да ги поканя да се почерпим в „Пеликанът“. Частно заведение на плажа. — Ръката му започна да трепери и Стела, като видя това, я натисна с другата.

Дженифър Паркър извърна очи към Майкъл Морети. Той гледаше безизразно, лицето и тялото му бяха неподвижни.

— И какво се случи после, мистър Стела?

— Аз качих Еди и Ал в колата и ги откарах до паркинга. Майк чакаше там. Когато момчетата излязоха от колата, се отдръпнах настрани и Майк започна да стреля.

— Видяхте ли братята Рамос да падат на земята?

— Да, сър.

— И бяха мъртви?

— Е, поне ги погребаха като мъртъвци.

Вълна от шепот се надигна в залата. Ди Силва изчака, докато всичко утихне.

— Мистър Стела, вие осъзнавате, че показанията, които току-що дадохте в тази зала, уличават и самия вас?

— Да, сър.

— А също, че сте под клетва и че се решава съдбата на един човешки живот?

— Да, сър.

— Вие свидетелствате, че обвиняемият Майкъл Морети хладнокръвно е застрелял и убил двама души, защото са си присвоили негови пари?

— Възразявам. Той подвежда свидетеля.

— Възражението се приема.

Окръжният прокурор Ди Силва погледна лицата на съдебните заседатели и по изражението им разбра, че е спечелил делото. После се обърна към Камило Стела.

— Мистър Стела, зная, че е нужна голяма смелост да дойдете в тази съдебна зала и да дадете свидетелски показания. От името на гражданите на този щат аз ви благодаря. — С тези думи Ди Силва се обърна към Томас Колфакс. — Свидетелят е на ваше разположение.

Томас Колфакс елегантно стана на крака.

— Благодаря ви, мистър Ди Силва. — Погледна часовника на стената, а после и съдията. — Ако не възразявате, ваша светлост, сега е почти дванайсет часът. Бих предпочел да не прекъсвам моя разпит. Възможно ли е да помоля за обедно прекъсване на съдебното гледане и да разпитам свидетеля следобед?

— Съгласен съм. — Съдията Лорънс Уолдман удари с чукчето си по масата. — Заседанието на съда се прекъсна за два часа.

Всички в залата станаха прави, докато съдията се оттегляше в кабинета си през страничната врата. Съдебните заседатели също се изнизаха един след друг. Четирима въоръжени помощник-шерифи заобиколиха Камило Стела и го изпроводиха през вратата в предната част на залата, която водеше до стаята за свидетели.

Изведнъж Ди Силва се озова обграден от репортери.

— Ще направите ли изявление?

— Господин прокурор, според вас как се развива делото до тук?

— Как ще закриляте Стела, когато всичко свърши?

Обикновено Робърт Ди Силва не би търпял такова досадно натрапване в съдебната зала, но сега заради политически си аспирации той трябваше да спечели журналистите на своя страна и затова измени на себе си и бе любезен с тях.

Дженифър Паркър седеше отстрани и гледаше как прокурорът парира въпросите на репортерите.

— Ще успеете ли да извоювате смъртната присъда?

— Не съм гадател — Дженифър чу скромния отговор на Ди Силва. — Дами и господа, та нали за това имаме съдебни заседатели. Те трябва да решат дали мистър Морети е виновен или невинен.

Дженифър видя Майкъл Морети да се изправя. Той беше спокоен и отпуснат. „Хлапак“ беше думата, която й дойде на ум. Беше й трудно да повярва, че е виновен за всичките ужасни неща, в които го обвиняваха. „Ако трябваше да избирам виновния — помисли си тя, — бих избрала Стела, треперушкото.“

Репортерите се бяха махнали и Ди Силва се съвещаваше със своите хора. Дженифър би дала мило и драго да разбере какво обсъждат.

Тя видя един мъж да казва нещо на Ди Силва, после се отдели от групата около прокурора и с бързи стъпки се отправи към нея. В ръка държеше голям кафяв плик.

— Мис Паркър?

— Да! — Дженифър го погледна любопитно.

— Шефът иска да предадете това на Стела. Кажете му да си опресни паметта за тези дати. Колфакс ще се опита да унищожи показанията му и шефът иска да е сигурен, че Стела няма да се провали.

Той й подаде плика, Дженифър погледна към Ди Силва и си помисли: „Спомня си името ми. Това е добър знак.“

— Побързайте! Прокурорът се опасява, че Стела не е чак толкова схватлив.

— Да, сър. — И Дженифър се изправи на крака.

Отиде до вратата, където бе видяла да влиза Стела. Въоръжен помощник-шериф й препречи пътя.

— С какво мога да ви услужа, мис?

— От кабинета на окръжния прокурор съм — отсечено отвърна Дженифър, извади картата си за самоличност и я показа. — Трябва да предам този плик на мистър Стела от името на мистър Ди Силва.

Охраната внимателно разгледа картата, после отвори вратата и Дженифър се озова в свидетелската стая. Тя беше малка, неугледна, с едно очукано бюро, стар диван и дървени столове. На един от тях седеше Стела и ръката му потрепваше неконтролируемо. В стаята имаше четирима души охрана.

Когато Дженифър влезе, единият от тях извика:

— Хей! Никой няма право да вляза тук.

Охраната пред вратата отвърна:

— Всичко е на ред, Ал. Идва от кабинета на окръжния прокурор.

Дженифър подаде плика на Стела.

— Мистър Ди Силва иска да опресните спомените си за тези дати.

Стела примига и продължи да трепери.