Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sense and Sensibility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 103гласа)

Информация

Сканиране
bobich(2009)
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Джейн Остин. Разум и чувства

ИК „Мърлин пъбликейшън“, София, 1995

Редактор: Силвия Великова

История

  1. —Добавяне

Глава 31

На другата сутрин, след като през нощта бе поспала повече, отколкото очакваше, Мариан отново отвори очи с мисълта, с която си бе легнала — за своето нещастие.

Елинор я насърчаваше от все сърце да споделя чувствата си и още преди закуска повториха отново и отново мислите си по темата — от страна на Елинор се усещаше същата твърдост по определени въпроси и същевременно склонност към продиктувани от обичта й съвети, докато Мариан продължаваше да се ръководи от силата на чувствата си и непрекъснато да променя становището си. На моменти вярваше, че Уилъби е невинен и нещастен като нея, друг път отхвърляше тази утеха с убеждението, че нищо не може да го оправдае. Понякога й беше все едно дали цял свят ще разбере за нещастието й, друг път й се искаше да се скрие завинаги от хорските погледи, а на моменти беше готова да се опълчи яростно срещу всички. В едно отношение обаче си оставаше непреклонна — да избягва мисис Дженингс и когато това все пак беше неизбежно, да я търпи и да мълчи по въпроса за отношенията й с Уилъби. Сърцето й се вледеняваше само при мисълта, че мисис Дженингс не е в състояние да прояви каквото и да било състрадание към човешкото нещастие.

— Не, не, не — викаше Мариан, — тя не е способна да чувства! Нейната любезност не е проява на съчувствие, а добродушието й — на нежност. Тя се интересува единствено от клюки и ме харесва само защото й давам теми за приказки.

Тези думи за пореден път убеждаваха Елинор колко често сестра й можеше да бъде несправедлива в мнението си за другите, да се подвежда от раздразнителната изтънченост на собствения си начин на мислене, от изяществото на блестящите маниери и от това, че придаваше прекалено голямо значение на деликатността, водена от една силно развита чувствителност. Подобно на половината човечество, ако не и на повече от половината хора по света, при положение че са умни и добри, въпреки всичките си заложби и чудесен характер, Мариан не беше склонна към справедливост и благоразумие. Тя смяташе, че и другите са длъжни да мислят и да чувстват нещата точно като нея, и съдеше за мотивите им по непосредствения ефект от делата им върху самата нея. Именно такъв беше и онзи случай, при който Мариан затвърди лошото си мнение за коравосърдечието на мисис Дженингс, тъй като поради собствената й уязвимост той се оказа допълнителен източник на болка, въпреки че старата дама се бе ръководила само от чистия импулс на пълно доброжелателство.

След закуска сестрите бяха сами в стаята си, когато при тях дойде мисис Дженингс. В протегнатата си ръка държеше писмо и с убеждението, че ще зарадва Мариан, тя каза още с влизането си:

— Е, мила, най-после ти нося нещо, за което съм сигурна, че ще ти помогне.

На Мариан това й стигаше. Пред въображението й за миг се появи писмо от Уилъби, изпълнено с думи на нежност и разкаяние, което обясняваше всичко досега — убедително и удовлетворяващо, дори си представи, че след писмото идва и самият Уилъби, който всеки момент ще се втурне в стаята, ще коленичи в краката й и с красноречието на погледа си ще потвърди написаното в писмото. Бленуваното в първия миг беше разрушено от следващия. Пред очите й беше почеркът на майка й, който винаги преди бе толкова желан и в пронизващата болка на разочарованието след преживяния екстаз, който бе по-силен от надеждата дори, Мариан усети, че никога по-рано не бе страдала така.

Дори в звездните мигове на своето красноречие Мариан не би могла да изрази с думи какво мисли за жестокостта на мисис Дженингс. Сега можеше да даде воля на укорите си само с отчаяния изблик на потеклите по страните й сълзи, ала тези укори бяха толкова неразбираеми за старата дама, че след многобройни извинения и съжаления тя си отиде, като все повтаряше как се надявала, че писмото ще утеши Мариан. Когато се поуспокои, момичето прочете писмото и не можа да намери в него никаква утеха. Цялото беше посветено на Уилъби. Майка й продължаваше да мисли, че са сгодени и подтикната от писмото на Елинор, изпълнена както винаги с топла вяра в постоянството на неговите чувства, молеше Мариан да бъде по-откровена с нея и сестра си. Мариан плака горчиво през цялото време, докато четеше. В него имаше толкова нежност към нея, такава привързаност към Уилъби и абсолютна сигурност в бъдещото щастие на двамата.

Отново я обзе нетърпение да си отиде у дома, нейната майка й беше по-скъпа от когато и да било, още по-скъпа заради огромното си, макар и неоснователно, доверие в Уилъби и Мариан бе обхваната от непреодолимо желание да си тръгне. Елинор не можеше да реши къде ще бъде по-добре за сестра й — в Лондон или в Бартън, и не можа да й каже нищо, освен че трябва да прояви известно търпение, докато се разбере какво мисли майка им по този въпрос. В крайна сметка все пак склони сестра си да изчакат отговора на мисис Дашууд.

Този ден мисис Дженингс излезе по-рано от обикновено, защото душата й нямаше да намери покой, докато не дадеше възможност на семейства Мидълтън и Палмър да скърбят заедно с нея. Тя категорично отхвърли предложението на Елинор да я придружи и излезе сама за цялата сутрин. Елинор седна да пише до майка си и да я помоли за съвет какво да правят занапред. Пишеше с натежало сърце и с ясно съзнание за болката, която щеше да причини, а и писмото до Мариан я беше обезверило, че може да изложи нещата достатъчно убедително. През това време Мариан, която дойде в гостната веднага след излизането на мисис Дженингс, седеше неподвижно на масата до Елинор с поглед, впит в движението на писалката, измъчвана от непосилността на нейната задача и още по-измъчена от мисълта за ефекта, който щеше да има подобно писмо върху майка им.

Това продължи около четвърт час, когато Мариан, чиито нерви реагираха и на най-малкия шум, се стресна от хлопане по вратата.

— Кой може да е това? — извика Елинор. — Толкова рано! Мислех, че никой няма да ни безпокои.

Мариан отиде до прозореца.

— Полковник Брандън, — каза тя раздразнено. — Никъде не можем да се скрием от него.

— Няма да влезе, защото мисис Дженингс не си е вкъщи.

— Не бих разчитала на това, — каза Мариан и тръгна към стаята си. — Човек, който не знае какво да прави с времето си, дори не съзнава, че отнема времето на другите.

Макар несправедливи и погрешни по принцип, в този случаи догадките й се оправдаха, защото полковникът наистина влез. Елинор не можеше да прости на сестра си заради направената с лека ръка преценка за полковника, защото беше сигурна, че е дошъл от загриженост към Мариан. Тази загриженост личеше в разтревожения и мрачен поглед, а и в начина, по който се осведоми за сестра й — кратко и нервно.

— Срещнах мисис Дженингс на Бонд Стрийт — каза той, след като си размениха поздрави — и тя ми каза, че мога да дойда, това ми даде смелост, тъй като се надявах, че може да ви открия сама — много ми се искаше да стане така. Това, за което съм дошъл, моето желание… моето единствено желание — надявам се, вярвам, че е така — е да предложа известна утеха… Не, не точно утеха, не и в този момент, а убеждение, трайно убеждение, че разбирам мислите на сестра ви. Заради уважението, което храня към нея, а също към вас и към майка ви, ще ми позволите да ви разкажа за някои обстоятелства, ръководен единствено от най-искрени чувства и единствено от желанието да помогна с нещо… Мисля, че това би ме оправдало, макар че ми трябваше много време да убедя сам себе си в собствената си правота, но не е ли основателен все пак страхът ми, че може да сгреша? — Той млъкна.

— Разбирам ви, — каза Елинор. — Искате да ми кажете нещо за мистър Уилъби, нещо, което ще хвърли допълнителна светлина върху неговия характер. Вашият разказ ще бъде най-силният израз на приятелските ви чувства към Мариан. Всичко, което е разказано с такава цел, ще заслужи моята най-голяма признателност, а и нейната също, макар и след време. Моля ви, бъдете така добър и ми кажете за какво става дума.

— Ще ви кажа, и за да бъда по-кратък, когато миналия октомври заминах от Бартън… Не, нищо няма да разберете така. Трябва да се върна много по-назад във времето. Ще видите, че съм много лош разказвач, мис Дашууд, дори не знам откъде да започна. Мисля, че трябва да ви разкажа накратко за себе си, наистина накратко. — Той въздъхна тежко и продължи: — По този въпрос не изпитвам и най-малкото изкушение да се разпростирам в подробности.

Той млъкна, за да подреди мислите си и като въздъхна още веднъж, продължи своя разказ:

— Може би изобщо не помните един наш разговор — не допускам да ви е направил някакво впечатление, една вечер в Бартън Парк… Имаше танци и аз бегло споменах за една дама, моя позната на времето, която в някои отношения прилича на сестра ви Мариан.

— Не, наистина, — отговори Елинор, — не съм го забравила.

На полковника му стана приятно от това, че Елинор помни разговора им, и продължи:

— Може да се лъжа и да усещам известна несигурност, предизвикана от пристрастната оценка на един нежен спомен, но според мене двете много си приличат, както по външност, така и по начин на мислене: и двете имат пламенни сърца, жив дух и въображение. Онази дама беше моя близка роднина, сираче от пелени и беше под опеката на баща ми. Бяхме почти еднакви по възраст, приятели и другари в игрите още от ранно детство. Не помня да е имало време, когато да не съм бил влюбен в Елиза; като съдите по това колко мрачен и потиснат изглеждам сега, никога не бихте повярвали, че мога да изпитвам такива чувства, но ние с Елиза растяхме и с времето растеше и чувството ми към нея. Мисля, че тя ме обичаше също толкова пламенно, както и сестра ви — Уилъби и макар по други причини, любовта ни не бе по-щастлива от тяхната. За мен тя беше изгубена завинаги, когато стана на седемнайсет години. Омъжиха я — омъжиха я против волята й — за моя брат. Зестрата й беше голяма и нашето фамилно състояние значително се увеличи. Страхувам се, че това е единственото, което може да се каже в полза на човека, който беше някога неин чичо и настойник. Брат ми не я заслужаваше, той дори не я обичаше. Надявах се, че любовта й към мен ще й помогне да се справи с трудностите, защото към нея се отнасяха грубо и несправедливо, не се съобразяваха с желанията й и макар да не ми бе обещавала нищо… Колко несвързано разказвам! Не съм ви разказал как се стигна до това. Решихме двамата да избягаме в Шотландия и оставаха още няколко часа до бягството ни, когато то бе осуетено благодарение на предателството, или по-скоро — на глупостта на нейната камериерка. Прогониха ме и ме изпратиха у роднини далеч от дома, а нея лишиха от всякаква свобода, възможност за общуване и развлечения, докато не бе изпълнена волята на баща ми. Бях надценил нейната сила, затова и ударът, който дойде по-късно, се оказа прекалено жесток. Ако бракът й се бе оказал щастлив, само след няколко месеца щях да се примиря с това положение, защото бях много млад и сега нямаше да продължавам да скърбя. Но положението беше съвсем различно. Брат ми никак не я обичаше, удоволствията му съвсем не бяха такива, каквито трябваше да бъдат и още от самото начало се отнасяше грубо с нея. Последиците от всичко това върху един млад, жизнерадостен и неопитен човек като мисис Брандън бяха съвсем естествени. Отначало тя се примири с нещастието на своето положение и за нея щеше да е по-добре, ако не беше преживяла мъката от спомена за мене. Такъв съпруг рано или късно щеше да допринесе за нейната изневяра, още повече че жена му нямаше приятел, който да я посъветва или спре (баща ми живя само няколко месеца след сватбата, а аз заминах с полка си за Индия) и в нейното падение няма нищо за чудене. Ако бях останал в Англия, може би… Смятах, че и двамата бихме били по-щастливи, ако не я виждах с години, затова и заех този пост в източните колонии. Ударът след нейната женитба — продължи той силно възбуден, — беше нищо в сравнение с това, което почувствах, когато две години по-късно научих за развода й. Точно това ме прави толкова мрачен дори и сега — споменът за всичко, което съм изстрадал…

Той не успя да продължи, скочи от мястото си и започна да крачи из стаята, което продължи няколко минути. Развълнувана от неговата история и още повече от нещастието му, Елинор също не можеше да продума. Полковник Брандън видя колко е разтревожена и се приближи до нея, взе ръката й и я притисна, а после я целуна с благодарност и уважение. След като помълча, все пак успя да се овладее и спокойно продължи да разказва:

— Върнах се в Англия три години след този злощастен развод. Когато си дойдох, първата ми грижа, разбира се, беше да я намеря, но опитите ми да я открия бяха също така безплодни като мъката, която ми причиниха. Успях да открия само човека, който я бе прелъстил още в самото начало и по всичко личеше, че тя го бе напуснала само за да падне още по-ниско в блатото на греха. Законната издръжка от развода беше много по-малка от зестрата й и не беше достатъчна за един спокоен начин на живот, а и от брат си научих, че няколко месеца преди това правото за получаване на издръжката е било прехвърлено на друг човек. Той мислеше, при това съвсем спокойно, че е изпаднала в тежко положение благодарение на своето прахосничество и парите са й дотрябвали, за да покрие с тях някакви неотложни разходи. Все пак, след като бях прекарал в Англия вече шест месеца, аз наистина я открих. Преди години имах един прислужник, който беше изпаднал в беда и от добри чувства към него трябваше да го посетя в предварителния затвор за длъжници, където го държаха заради неизплатен заем, и в същия затвор, по подобни причини, беше и моята нещастна сестра. Толкова променена, така повехнала, състарена от жестокостта на какви ли не страдания! Не беше за вярване, че нещастната и болнава жена пред очите ми представляваше само жалка останка от красивото, цъфтящо и здраво момиче, по което някога си бях загубил ума. Какво преживях само, като я гледах в това състояние… Но нямам право да нараня чувствата ви като ви я опиша, без друго ви причиних достатъчно болка. При тези обстоятелства за мен все пак донякъде беше утеха това, че както по всичко личеше, тя беше в последния стадий на туберкулозата. Животът вече не можеше да направи нищо за нея, освен да й даде малко време, за да може да се подготви за смъртта й и то й беше отпуснато. Постарах се да я преместят в удобно жилище с подходящи хора, които да се грижат за нея и я посещавах всеки ден до края на краткия й живот. Бях с нея и на смъртното й легло.

Той отново замълча, за да се овладее, а Елинор даде израз на чувствата си с въздишка на дълбоко съчувствие към съдбата на неговата злочеста приятелка.

— Надявам се да не съм обидил сестра ви с това, че намирам известна прилика между нея и моята нещастна опозорена родственица, — каза той. — Техните съдби и техният живот не могат да бъдат еднакви и ако естественият и мил характер на едната беше предпазен от един по-здравомислещ ум или от по-щастлив брак, тя можеше да оцелее и да стане такава, каквато се надявам да бъде другата. За какво ви разказах всичко това? Изглежда съм ви разстроил съвсем напразно. Ах, мис Дашууд, тема като тази… за която не съм говорил в продължение на четиринайсет години… може да бъде опасна, когато се докоснеш до нея! Ще се опитам да разказвам по-съсредоточено и по-накратко. Тя остави на моите грижи единственото си дете, едно мъничко момиченце — плод на първата й греховна връзка, което по онова време беше на три години. Елиза обичаше детето и сама се грижеше за него. Това беше безценен израз на доверието й към мен и аз с радост бих изпълнил дълга си в буквалния смисъл на думата, ако положението ми в момента допускаше възможността да се погрижа лично за образованието на детето, но аз нямах нито дом, нито семейство и трябваше да поверя Елиза на грижите на едно училище. Ходех да я види при всеки удобен случай, а след смъртта на брат ми (това стана преди около пет години и аз наследих семейните имоти) тя често ме посещаваше в Делафорд. Казвах, че ми е далечна роднина, но знаех много добре какво се говори по този въпрос, а именно, че съм в много по-близки роднински отношения с нея. Преди три години (тя тъкмо беше навършила четиринайсетгодишна възраст) я взех от училището и я поверих на една много почтена жена от Дорсетшир, която се грижеше за още четири-пет други момичета на същата възраст. В продължение на две години имах всички основания да бъда доволен от нейното положение. Миналият февруари обаче, преди около година, момичето внезапно изчезна. Преди това й бях разрешил (и както се оказа — доста лекомислено при това) да отиде по свое изрично желание заедно с една приятелка в Бат, която заминаваше с баща си заради здравословното му състояние. Знаех, че е много добър човек, а имах високо мнение и за дъщерята, по-високо, отколкото всъщност заслужаваше, тъй като впоследствие се оказа много упорито и потайно същество — не искаше да ми каже нищо, да ми даде и най-малката следа дори, макар че несъмнено знаеше всичко. Баща й имаше добри намерения, но не беше много съобразителен и мисля, че наистина не знаеше нищо, защото почти през цялото време е бил принуден да остава вкъщи, докато момичетата се разхождали из града и се срещали с всякакви хора. Бащата дори се опита да ме убеди, както и самият той твърдо вярваше, че дъщеря му нямаше нищо общо със случилото се впоследствие. С една дума, можах да разбера само, че нея я няма и през следващите безкрайно дълги осем месеца аз бях оставен единствено на собствените си догадки. Можете да си представите какво съм мислил и как съм се страхувал, и какви мъки съм преживял.

— Небеса! — извика Елинор. — Нима е възможно това? Нима Уилъби…

— За първи път научих нещо за нея — продължи той, — от едно писмо, която тя ми изпрати миналия октомври. Препратиха ми го от Делафорд и аз го получих същата сутрин, когато имахме намерение да отидем в Уайтуел. Това породи необходимостта да тръгна така внезапно, и за което съм сигурен, че се е видяло странно на всички останали, а някои от присъстващите може дори да са останали обидени. Предполагам, че когато погледът на мистър Уилъби ме обвиняваше в липса на добро възпитание затова, че развалям компанията, едва ли е могъл да допусне, че отивам на помощ на една нещастна млада жена, озлочестена от него, но дори и да го знаеше, какво би се променило от това? Нима щеше да е по-малко весел или щастлив, когато гледаше как сестра ви му се усмихва? Ни най-малко, той вече бе сторил нещо, което нито един чувствителен и състрадателен мъж не би направил. Беше прелъстил едно невинно младо момиче и после го бе изоставил в много тежко състояние без сигурен покрив над главата, без помощ, без приятели, без дори да й каже адреса си! Обещал й, че ще се върне и я изоставил, но нито отишъл при нея, нито й писал и не направил нищо, за да облекчи болката й.

— Това надхвърля всякакви граници! — възкликна Елинор.

— Сега виждате какъв човек е той — разгулен, прахосник и дори нещо още по-лошо от това. Сега, след като знаете всичко, което аз зная от много време насам, представете си какво чувствах, като гледах колко е влюбена в него сестра ви, представете си колко ми е било мъчно за всички вас. Когато идвах миналата седмица и вие бяхте сама, исках да науча истината, макар да не бях решил какво ще правя след това. Тогава сигурно съм ви се видял малко особен, но сега ще можете да си обясните държанието ми. Страдах, като гледах как ви мамят и при мисълта, че сестра ви… Но какво можех да сторя? Не храних никакви надежди, че с намесата ми нещо се оправи, а имаше и моменти, в които си мислех, че под влиянието на сестра ви той ще стане по-добър. И сега, след като се отнесе толкова зле с нея, кой би могъл да каже какви намерения е имал от самото начало? Каквото и да е мислил обаче, сега тя може, а с време това непременно ще стане, да е благодарна за сегашното си положение, след като се сравни с моята бедна Елиза и като разбере в какво окаяно и безнадеждно положение е това нещастно момиче — ще може да се постави на нейно място, защото и Елиза го е обичала също толкова силно, а сега се разкъсва от разкаяние, което ще я преследва през целия й живот. Едно такова сравнение не може да не помогне на сестра ви. То ще я убеди, че собствените й страдания са нищо в сравнение с тези на Елиза. Сестра ви не е направила нищо лошо и затова не може да бъде опозорена. Тъкмо обратното, приятелите й ще я обикнат още по-силно заради нейното страдание. Те ще я жалят заради нещастието й и ще я уважават заради нейната сила, а това ще задълбочи и обичта им към нея. Вие най-добре ще прецените как да й предадете всичко това, което ви разказах. Вие най-добре знаете как ще й подейства то, и ако не се надявах искрено и от дъното на душата си да ви бъда полезен в желанието си да намаля болката от съжаленията й, не бих се измъчвал да ви тревожа с историята за моите семейни сътресения и с една изповед, която може да се стори някому опит да възвелича себе си за сметка на други.

След тези негови думи Елинор му благодари от все сърце и побърза да го увери, че разказът му наистина ще помогне много на Мариан.

— Най-много ме боли от това, — каза тя, — че сестра ми се опитва да го оправдае по някакъв начин и се измъчва много повече, отколкото би страдала, ако знаеше със сигурност колко недостоен човек е той. При това положение обаче, макар в самото начало да страда особено силно, не след дълго ще се почувства по-добре. — След кратко мълчание тя продължи: — Виждали ли сте мистър Уилъби, след като си заминахте от Бартън?

— Да, — отговори мрачно той, — веднъж. Беше неизбежно да не се срещнем още веднъж.

Сепната от начина, по който полковникът произнесе тези думи, Елинор го погледна уплашено и каза:

— Какво! Срещнали сте се, за да…

— Не можех да се срещна с него по никакъв друг повод. Макар и с неохота, Елиза ми съобщи името на своя любовник и когато след две седмици Уилъби се върна в града, аз го предизвиках на дуел — той трябваше да се защитава, а аз — да го накажа. Не можахме дори да се раним един друг и така никой не успя да разбере за дуела.

Елинор въздъхна при мисълта колко ненужно е било това, но предпочете да не изказва мислите си на глас пред един мъж и войник.

— Такава е злощастната прилика между съдбата на майката и на дъщерята, — каза полковникът след кратко мълчание. — А аз така зле оправдах доверието, което ми бе оказано!

— Тя все още ли е в града?

— Не, щом се възстанови след раждането, защото аз я открих малко преди да роди, я преместих на село и тя все още е там.

След малко той се опомни, че задържа Елинор да отиде при сестра си, и след като тя още веднъж изрази дълбоката си признателност, полковник Брандън си отиде и я остави изпълнена със съчувствие и огромно уважение към него.