Джейн Остин
Разум и чувства (15)

Глава 15

На другия ден мисис Дашууд и две от дъщерите й отидоха на гости у лейди Мидълтън, а Мариан не тръгна с тях, като се извини с някакъв дребен претекст, че е заета. Майка й охотно се съгласи дъщеря й да остане вкъщи, като направи заключение, че предишната вечер Уилъби е обещал да я посети в тяхно отсъствие.

Когато се върнаха от Бартън Парк, видяха пред къщата слугата и лекия кабриолет на Уилъби, което убеди мисис Дашууд в правотата на догадките й. Бе успяла да предвиди всичко до тук, ала когато влязоха, видя нещо съвсем неочаквано. Едва бяха пристъпили в антрето и Мариан изтича от салона с кърпичка до очите, очевидно дълбоко разстроена. Тя хукна нагоре по стълбите без дори да ги види. Изненадани и разтревожени, те отидоха право в стаята, от която тя току-що бе излязла, и намериха там само Уилъби, облегнат на камината с гръб към тях. Той се обърна при влизането им и по лицето му личеше, че е не по-малко разстроен от Мариан.

— Какво е станало с нея? — извика мисис Дашууд. — Да не би да е болна?

— Не, надявам се, — отговори той като се опита да изглежда бодър и след малко добави с пресилена усмивка, — по-скоро аз съм болният, защото ме измъчва горчиво разочарование.

— Разочарование!

— Да, защото не мога да спазя уговорката си с вас. Тази сутрин мисис Смит упражни правата на богатството към бедния роднина и ме изпраща в Лондон по работа. Току-що приех разпорежданията й, взех си довиждане с Аленхъм и както виждате, изпълнен с въодушевление идвам да се сбогувам и с вас.

— В Лондон? И заминавате още тази сутрин?

— Още в този миг.

— Това наистина е много неприятно, но нарежданията на мисис Смит трябва да бъдат изпълнени, а и надявам се, работите й няма да ви задържат задълго там.

Той пламна и отговори:

— Много сте мила, но не ще мога да се върна веднага в Девъншир. Идвам на гости у мисис Смит само веднъж в годината.

— Нима мисис Смит е единствената ви приятелка тук? И само Аленхъм ли е мястото, където сте добре дошъл? Засрамете се, мистър Уилъби, нима трябва да чакате да ви поканим у дома?

Той се зачерви още повече и отвърна с поглед, забит в земята:

— Вие наистина сте прекалено мила.

Мисис Дашууд удивено погледна Елинор — тя бе не по-малко изненадана. Останаха така мълчаливи за известно време и мисис Дашууд проговори първа:

— Мога само да добавя, скъпи Уилъби, че винаги ще бъдете добре дошъл в Бартън Котидж. Не настоявам да се върнете тук веднага, защото само вие можете да прецените доколко това ще бъде приятно за мисис Смит, и аз няма да поставям преценката ви под съмнение, както не се и съмнявам и в това, което действително желаете.

— Ангажиментите ми в момента, — отговори смутено Уилъби, — са от такъв характер, че не смея да давам основание за напразни надежди…

Той замълча. Мисис Дашууд бе твърде изумена, за да продума, и отново настъпи мълчание. Този път то бе нарушено от Уилъби, който проговори с бегла усмивка на устните си:

— Безсмислено е да продължаваме така. Не искам да измъчвам себе си, като стоя тук между приятели, на чиято компания не ще мога да се радвам.

Той се сбогува набързо и излезе от стаята. Видяха го да се качва в кабриолета и след миг се изгуби от погледите им.

Мисис Дашууд беше прекалено развълнувана, за да каже каквото и да било. Тя излезе веднага от салона, за да може в уединение да даде воля на своята загриженост и тревога от това внезапно заминаване.

Елинор бе не по-малко разстроена от майка си. Тя размишляваше над току-що случилото се, обзета от страхове и съмнения. Държанието на Уилъби докато се сбогуваше, смущението му, престорената му веселост и най-вече отказът му да приеме поканата на майка им като проява на толкова необичайна за един влюбен стеснителност — всичко това силно я тревожеше. В един миг се опасяваше, че никога не е имал сериозни намерения, в следващия — че между него и сестра й е имало някакво злощастно скарване; Мариан беше толкова разстроена на излизане от стаята, че това можеше да се обясни само със сериозно спречкване, но като си спомни колко е влюбена Мариан, едва ли можеше да става дума за подобно нещо.

Каквито и да бяха обстоятелствата около тази раздяла, Мариан несъмнено я преживяваше много тежко, и Елинор си мислеше с дълбока нежност и състрадание за ужасната скръб, в която се бе потопила сестра й. Мариан даваше воля на тази скръб, за да постигне някакво облекчение, подхранваше и насърчаваше скръбта, сякаш се чувстваше задължена да страда.

След около час майка й се върна и макар очите й да бяха зачервени, по лицето й се четеше спокойствие.

— Сега нашият мил Уилъби е на няколко мили от Бартън, Елинор, — каза тя и се залови с ръкоделието си — и сигурно му е много тежко на сърцето по време на това пътуване.

— Цялата работа ми се вижда много странна. Да тръгне така внезапно! Като че ли стана само за миг. Снощи беше у дома и изглеждаше толкова щастлив, толкова радостен, толкова влюбен! А сега, само след десетминутно посещение, се оказва, че си е отишъл, и то без да изрази някакви намерения за завръщане! Случило се е нещо друго, за което той не ни каза. Нито говореше, нито пък се държеше по обичайния за него начин. Не може да не си забелязала разликата, която ми направи впечатление. Какво може да се е случило? Дали пък не са се скарали? Защо иначе ще прояви такова нежелание да приеме поканата ти?

— Той не е искал такова нещо, Елинор! Съвсем ясно разбрах това. Просто не зависи от него да приеме тази покана. Мога да те уверя, че успях да премисля доста неща и да дам чудесно обяснение на всичко, което на пръв поглед може и на двете ни да се е сторило необичайно.

— Наистина ли можеш да го обясниш?

— Да, обясних го на себе си по напълно удовлетворителен начин. За тебе обаче той едва ли ще е толкова убедителен, защото знам, че обичаш да се съмняваш във всичко, в което можеш да се усъмниш, но няма да разколебаеш моето доверие в него. Убедена съм, че мисис Смит подозира какво е отношението му към Мариан и не го одобрява (може би има други намерения по отношение на Уилъби), затова е побързала да го отдалечи оттук и е използвала тази работа в Лондон като претекст. Вярвам, че е станало така. Освен това той също е наясно относно неодобрението й на тази връзка и засега не е в състояние да й каже за годежа си с Мариан — все пак той е зависим от мисис Смит и се чувства задължен да се подчини на нейните планове като за известно време замине от Девъншир. Знам, че ти ще кажеш, че може да е така, а може и да не е, но отказвам да слушам каквито и да било злословия, докато не ми дадеш не по-малко удовлетворително обяснение на нещата. Е, Елинор, какво имаш да ми казваш?

— Нищо, защото ти предвиди какъв ще бъде моят отговор.

— Значи ми казваш, че такова нещо може да се е случило, а може и да не е. О, Елинор, колко неразбираеми са твоите чувства! Винаги приемаш за вярно по-скоро лошото, отколкото хубавото. Очакваш Мариан да бъде нещастна, а бедният Уилъби — виновен, вместо да потърсиш извинение за него. Ти си решена да го обвиняваш само защото по време на сбогуването си той се показа не така любвеобилен както обикновено. И нима това държание не може да се обясни с невъзможността да овладее чувствата си и стремежа да ги потисне все пак, след като е сполетян от толкова дълбоко разочарование? Нима трябва да отхвърлим вероятното, само защото не сме сигурни в него? Нима не дължим нещичко на човека, за когото имаме всички основания да обичаме и никакви причини да обвиняваме? Не можем ли да допуснем съществуването на мотиви, засега необясними, но неизбежно неизвестни за момента? И в крайна сметка, в какво най-после го подозираш?

— Едва ли и аз самата мога да ти кажа. Но промяна като тази, която току-що видяхме у него, не може да не събуди подозрения за нещо неприятно. Все пак има много истина в това, че трябва да му отдадем дължимото, а и аз се стремя да бъда честна в преценките си за всеки. Възможно е той несъмнено да има основателни причини за такова поведение и аз се надявам да е така. Все пак щеше да е в неговия стил, ако ни беше казал за тези причини веднага. Похвално е да бъдеш дискретен, но не мога да си обясня как той изведнъж стана такъв.

— Не го обвинявай, че е изневерил на характера си в момент, когато това е било необходимо. И все пак съгласна ли си с правдивостта на това, което преди малко казах в негова защита? Това би зарадвало мен и би оправдало него.

— Не съвсем. Може да е уместно да скриват годежа си от мисис Смит (ако изобщо са сгодени) и ако е така, съвсем оправдано е той е да замине от Девъншир, колкото се може по-скоро. Това обаче не обяснява защо трябва да крият от нас.

— Да крият от нас ли? Мило дете, нима обвиняваш Уилъби и Мариан, че крият нещо от нас? Наистина странно, след като всеки ден ти самата ги обвиняваше в непредпазливост.

— Не се нуждая от доказателство за любовта им, а за това, че са сгодени — каза Елинор.

— За мене и двете неща са съвсем сигурни.

— И въпреки това нито един от тях не е произнесъл и сричка по този въпрос.

— Не искам срички там, където действията така открито говорят сами за себе си. Нима през последните две седмици с държанието си към всички ни не е доказал колко много обича Мариан и че я смята за своя бъдеща съпруга, а към нас чувства такава привързаност, каквато може да се изпитва само към най-близки роднини? Нима не се разбирахме великолепно? Нима всеки ден не е искал моето съгласие с поглед, обноски, внимание, нежност и уважение? Нима е възможно да се съмняваш в техния годеж, мила моя Елинор? Как изобщо можа да ти мине през ума такава мисъл! Как изобщо можа да допуснеш, че след като Уилъби знае колко го обича сестра ти, ще вземе да я напусне за месеци може би, без да й признае своята любов, възможно ли е да се разделят, без да са признали чувствата си един на друг?

— Допускам — каза Елинор, — че в полза на техния годеж говорят всички обстоятелства, освен едно — пълното мълчание и на двамата по този въпрос, а за мен това обстоятелство тежи повече от всички останали.

— Странно! Сигурно наистина имаш лошо мнение за Уилъби щом се съмняваш в отношенията им след всичко, което съществува между тях. Нима през цялото време е играл някаква роля в държанието си към сестра ти? Наистина ли смяташ, че е безразличен към нея?

— Не, не си мисля такова нещо. Сигурна съм, че вероятно я обича, наистина я обича.

— Но с доста странна обич, ако е в състояние да я остави с такова равнодушие и безотговорност по отношение на бъдещето, каквито ти му приписваш.

— Не забравяй, скъпа майко, че никога не съм считала този въпрос за решен. Изложих ти вече своите съмнения, но те са по-слаби, отколкото в началото, и някой ден може дори съвсем да се стопят. Всичките ми страхове ще изчезнат, ако се окаже, че чувствата им са взаимни.

— Наистина сериозни съмнения! Дори и да ги видиш пред олтара, ти само би предположила, че ще се женят. Неблагодарно момиче! Аз обаче не се нуждая от такова доказателство. Според мен не е станало нищо, което да оправдае подобни съмнения; никой не се е опитвал да крие каквото и да било, всичко е било открито и в реда на нещата. Не можеш да се усъмниш в това, което желае сестра ти, следователно подозираш Уилъби. Но защо? Нима той не е честен човек или може би е лишен от чувства? Забелязала ли си в него липса на последователност, която да събуди у тебе тревога? Нима той може да бъде измамник?

— Надявам се не, вярвам, че не е такъв! — извика Елинор. — Аз обичам Уилъби, наистина го обичам, и за мен е не по-малко болезнено, отколкото за тебе, да се съмнявам в неговата честност! Правя го неволно и не искам да давам воля на съмненията си. Признавам, че бях шокирана от промяната в поведението му тази сутрин, та той не се държеше както обикновено и не прие сърдечно твоята покана. Все пак това може да се обясни така, както ти предполагаш. Той току-що се бе сбогувал със сестра ми и бе видял колко е разстроена тя, а се чувства задължен към мисис Смит и се страхува да се върне тук, за да не я обиди — затова е бил разстроен и смутен като отклони поканата ти и като замина за неопределено време, защото му се е сторило, че проявява неблагодарност и че в държанието му има нещо подозрително, като се разделя с нас по този начин. В такъв случай би му направило чест да признае открито и честно какви са неговите затруднения — така поне мисля аз, а и това повече би подхождало на характера му. Все пак не искам да изглеждам тесногръда и ограничена като по такива причини възразявам срещу нечие поведение, защото това би означавало да изневеря на обичайната си способност за преценка и да се отклоня от разбиранията си за справедливост и последователност.

— В думите ти наистина има много разум. Уилъби определено не заслужава да бъде подозиран. Той не е чужд в нашия дом, макар и да не го познаваме отдавна, а и до днес никой не е казал за него нищо лошо, нали? Ако можеше да не бъде зависим и да се ожени веднага, тогава щеше да е необяснимо защо си тръгва така, без да е обяснил на момента причините за това. Случаят обаче не е такъв. В някои отношения подобен годеж не изглежда много обещаващ, защото женитбата им изглежда отложена за неопределено време и поради това е желателно да се придържа към известна дискретност.

Влизането на Маргарет прекъсна разговора им и Елинор можеше да размисли над разсъжденията на майка си, да признае в себе си верността на някои от тях и да се надява, че всички те са основателни и справедливи.

Не видяха Мариан до вечеря, когато тя влезе и безмълвно зае мястото си на масата. Очите й бяха зачервени и подути и по всичко личеше, че едва сдържа сълзите си. Тя избягваше погледите им, не можеше нито да хапне, нито да продума, а след като майка й мълчаливо стисна ръката й със съчувствие и нежност, без друго слабите й усилия да се владее не издържаха и тя избухна в сълзи и излезе от стаята.

Беше страшно потисната през цялата вечер. Не й бяха останали никакви сили, тъй като не желаеше да направи нищо, което да й помогне да се овладее. И най-беглото споменаване на нещо във връзка с Уилъби я завладяваше на момента, а колкото и отчаяно да се опитваха другите да я успокоят и колкото и малко да проговаряха, за тях беше невъзможно да я опазят от всичко онова, с което я свързваха чувствата й към Уилъби.