Джейн Остин
Разум и чувства (14)

Глава 14

Полковник Брандън преустанови така внезапно гостуването си в Бартън Парк и така упорито отказа да разкрие причината за това, че в продължение на два-три дни умът на мисис Дженингс бе непрекъснато зает с тази загадка и не преставаше да се чуди, защото, като всеки човек, тя много обичаше да отгатва разни неща и изпитваше жив интерес към пристиганията и заминаванията на всичките си познати. Непрекъснато се питаше каква ли ще да е причината за това заминаване. Беше абсолютно сигурна, че е получил лоши новини и прехвърли в ума си всяко възможно нещастие, което може да сполети човек, при това с твърдата решимост да не изпусне някое от тях.

— Сигурна съм, че нещата са много печални — казваше тя. — Прочетох го по лицето му. Горкият човек! Страхувам се, че работите му не вървят добре. Имотът му в Делафорд никога не е давал повече от две хиляди на година, а и брат му остави много лоши капиталовложения. Сигурно са го повикали във връзка с парични въпроси, какво друго би могло да бъде? Питам се дали е така. Какво не бих дала, за да разбера истината! Може би е свързано с мис Уилямс — което си е право, той изглеждаше много разтревожен при споменаването на името й. Може би тя е в града и се е разболяла, пък и винаги ми се е виждала доста болнава. Хващам се на бас, на каквото искате, че става дума за мис Уилямс. Не е много вероятно да се разстрои толкова от парични въпроси точно в този момент, защото е разумен човек и досега сигурно е успял да оправи нещата в имението. Какво ли може да е станало? Може би положението на сестра му в Авиньон се е влошило и са изпратили да го повикат. Това може да обясни прибързаното му заминаване. Е, с цялото си сърце му пожелавам да не му се случва нищо лошо, и дано в сметките ми се включи и някоя добра съпруга.

Тя се чудеше и приказваше, а мнението й се менеше с всяка нова догадка и всичките й предположения изглеждаха еднакво възможни още в момента на възникването им. Макар че Елинор не беше безразлична към добруването на полковника, тя далеч не можеше да посвети ума си на тази загадка толкова, колкото се искаше на мисис Дженингс, защото, според момичето, тази случка не заслужаваше непрекъснато чудене и умуване върху различни варианти, а и умът й бе зает с въпрос от съвсем различно естество. Тя размишляваше върху необяснимото мълчание от страна на Уилъби и сестра й по въпроса за годежа им, след като и двамата знаеха, че това особено интересува всички останали. Продължаваха да не казват нищо и с всеки изминат ден мълчанието им изглеждаше все по-необяснимо и по-несъвместимо с принципите и на двамата. Елинор се питаше защо не открият тайната пред майка им и пред самата нея, след като държанието им един към друг недвусмислено говореше, че сигурно са сгодени.

Тя разбираше, че незабавността на този брак не зависи от тях, защото макар и независим в доходите си, Уилъби не можеше да бъде считан за богат. Сър Джон казваше, че от имота си Уилъби не получава повече от шестстотин-седемстотин лири годишно и въпреки това живееше на по-широка нога, а и самият Уилъби често се оплакваше от своята бедност. И все пак не можеше да си обясни тази тайнственост от тяхна страна по въпроса за евентуалния им годеж, която всъщност не скриваше нищо, а и беше в такъв разрез с техните разбирания и държание, че понякога дори тя се съмняваше в този годеж и това съмнение й пречеше да разпита Мариан.

Държанието на Уилъби бе достатъчно красноречиво. Той отдаваше на Мариан цялата нежност на своето влюбено сърце, а към останалите от семейството се държеше като обичан брат и зет. По всичко личеше, че обича и къщата като свой дом — тук той прекарваше много повече от времето си, отколкото в Аленхъм и ако не бяха специално поканени в Бартън Парк, беше съвсем сигурно, че сутрин той тръгваше от дома си, за да стигне в Бартън Котидж и да прекара деня там, близо до Мариан и пойнтера, който лежеше в краката й.

Една вечер, седмица след заминаването на полковник Бартън, той разкри сърцето си по-широко от обикновено и заговори за любимите си неща в Бартън котидж. Мисис Дашууд случайно спомена, че напролет смята да направи някои подобрения в къщата и той се противопостави от дън душа на всякакви промени в дома, който така обича и счита за съвършен.

— Какво! — възкликна той, — подобрения в тази къща! Не, никога не бих приел нещо от този род. Ако трябва да се съобразите с моите чувства, към стените й не бива се прибави дори камък и не бива да я разширявате дори с инч!

— Не се притеснявайте, — каза мис Дашууд, — няма да направим нищо такова, тъй като и без това мама никога няма да има достатъчно пари.

— От все сърце се радвам да чуя това, — извика той. — Ако не може да използва по-добре парите си, нека винаги си остане бедна.

— Благодаря ви, Уилъби. Можете да сте сигурен обаче, че не бих пожертвала вашата обич или пък обичта на друг, когото обичам, заради всички ремонти на света. Можете да разчитате на това и каквото и да ми остане след равносметката ми напролет, ще предпочета по-скоро да не го използвам, отколкото да го употребя по начин, който ще се окаже болезнен за вас. Все пак толкова ли сте привързани към този дом, та не виждате в него необходимост от подобрения?

— Да, — каза той. — За мен този дом е съвършен. Нещо повече, смятам го за единствения вид къща, в която човек може да намери щастие, и ако бях по-богат, веднага щях да съборя Коум и да го построя отново по точния план на този дом.

— Предполагам, със същите тесни и тъмни стълби, и с кухненски комин, който пуши? — каза Елинор.

— Да, — извика нетърпеливо той, — с всичко в него, без да променя нито едно от неговите удобства или неудобства, ако това би довело до някаква разлика. Тогава и само тогава бих могъл да се почувствам в Коум толкова щастлив, колкото съм се чувствал в Бартън.

— Мога единствено да се лаская от мисълта, — обади се Елинор — че дори и при липсата на по-хубави стаи и по-широко стълбище ще смятате дома си за съвършен така, както смятате за съвършена тази къща.

— Разбира се, съществуват определени обстоятелства, които правят този дом особено скъп за мен, — каза Уилъби — но завинаги ще обичам това място повече от всяко друго на света.

Мисис Дашууд погледна доволно към Мариан, която така изразително бе вперила поглед в Уилъби, сякаш разбира съвсем точно какво иска да каже той.

— Когато преди една година дойдох в Аленхъм — добави той, — толкова често съм си мечтаел Бартън Котидж да бъде обитаван! Не е имало случай да мина покрай къщата и да не се възхитя на нейното разположение, а и да не ми стане болно, че там не живее никой. Тогава не можех и да си представя, че първата новина, която мисис Смит ще ми съобщи, преди да дойда, ще бъде за това, че къщата е наета! В същия миг изпитах задоволство и любопитство към това събитие, което може да се обясни единствено с предчувствие за щастието, което ме е очаквало тук. Сигурно е било точно така, нали, Мариан? — обърна се той тихо към нея. После продължи с обичайния си тон: — И да развалите такава къща, мисис Дашууд! С някакви си въображаеми подобрения вие ще отнемете нейната простота! Този скъп за сърцето ми салон, където се запознахме и където сме прекарали толкова щастливи дни, ще принизите до положението на обикновено антре, през което всеки ще минава нетърпеливо — ще минава през стаята, в която е имало повече удобства и настроение, отколкото в най-обширните и прекрасни помещения на света!

Мисис Дашууд го увери още веднъж, че няма да предприеме подобни опити за ремонт.

— Вие сте добра жена, — отговори той с топлота. — Олекна ми от вашето обещание. Ако ми обещаете и още нещо, ще се почувствам наистина щастлив. Кажете ми, че не само домът ви ще си остане същият, но и винаги ще ви намирам тук, непроменени като него, че винаги ще ме посрещате със същата топлота, която прави всичко тук толкова скъпо за мен.

Обещанието бе дадено с охота и през цялата вечер в поведението на Уилъби се чувстваше колко ги обича и колко е щастлив от това.

— Ще ви видим ли утре на вечеря? — каза мисис Дашууд преди той да си тръгне. — Не ви моля да дойдете още сутринта, защото отиваме в Бартън Парк на гости у лейди Мидълтън.

Той обеща да дойде на другия ден преди четири часа следобед.